РЕШЕНИЕ

№ 138

гр. Благоевград, 12.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично заседание на втори юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Маргарита Коцева Членове: Илияна Стоилова, Величка Пандева при участието на секретаря Христина Далева като разгледа докладваното от Илияна Стоилова Въззивно наказателно дело от частен характер № 20211200600405 по описа за 2021 година Въззивната инстанция е сезирана с жалба от повереника на частния тъжител П. Б. А.. за проверка правилността на постановената по н.ч.х.д. № 1247/2019 год. по описа на Районен съд – Благоевград присъда, с която подс. А. С. Р. е оправдана по обвинението за престъпление по чл.130, ал.2 от НК, а подс. СМ. Д. Д. е призната за виновна за извършени в съвкупност престъпления по чл. 130, ал.2 и по чл. 146, ал.1 от НК, но е освободена от наказания за тях поради реторсия.

С жалбата е поискано влошаване на положението на подс. Р. чрез осъждането й за обвинението, повдигнато й от П.А. и уважаване на гражданския иск, както и влошаване на положението на другата подсъдима – С.Д. чрез налагането на наказания и за двете престъпления, за които е обвинена също от П.А., и уважаване на гражданските искове срещу нея в пълния им размер, по съображенията, изложени в допълнителна жалба, съобразена с мотивите към присъдата: Не е верен фактическия извод, че частната тъжителка е започнала да обижда първа Д., защото той е основан само на обясненията й, респ. не е пък приет за доказан обвинителният факт, че има нападение от Д. на тъжителката, както и че тази подсъдима има увреждания, поради което и не е правилен правният извод, че има реторсия. Не е верен и фактическият извод, че няма участие на А.Р. в нападението на частната тъжителка, тъй като тенденциозно са игнорирани всички сочещи го доказателства.

Защитникът на двете подсъдими настоява за потвърждаването на присъдата, защото правилно е прието от районния съд, че Р. не е участвала в телесното увреждане на частната тъжителка и защото единственият очевидец е категоричен, че тя не се е намесвала в разправията между другите две жени, а взаимното скубане, удряне и обиждане между Д. и А., възприето от него и от св.П., е основание да се приложи реторсията.

Въззивният съд не може да провери правилността на присъдата, защото тя първо е постановена след нарушаване на принципа за разкриване на обективната истина /чл. 13 от НПК/ и правото на защита както на подсъдимата Д., така и на частния тъжител /чл. 15, ал.2 и ал.4 НПК/, защото неоснователният отказ на първоинстанционния съд да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина е довел и до неосигуряване на процесуалните средства на подсъдимата, която е и пострадала, за защита на правото й да поддържа частното си обвинение.

До този резултат се е стигнало, след като подсъдимата в настоящето производство Д. е обвинила в насрещна частна тъжба, подадена на 02.10.2019 год., частния тъжител в настоящето производство П.А., че по същото време и на същото място, посочено в тъжбата, по която е образувано настоящето производство, й е причинила лека телесна повреда и я е обидила.

По изричното искане на защитника – адв. Н. тя да се приеме за съвестно разглеждане е постановен отказ в с.з. от 10.10.2019 год., който отказ дори бил обжалван от защитника, но жалбата срещу него не е разгледана по същество, тъй като е потвърдено от ОС- Благоевград по ВНЧХД № 454/2019 год., че правилно е било прието, че отказът да се приеме разглеждането на насрещната тъжба не подлежи на обжалване отделно от присъдата.

По насрещната тъжба обаче е образувано паралелно производство, водено между същите страни по повод същия случай, чрез промяна на процесуалните позиции - тъжител - подсъдим, и тъй като съставът на съда, разгледал втората поред тъжба, не е прекратил по- късно образуваното дело, за да се обедини разглеждането на двете тъжби в едно производство по н.ч.х.д № 1247/2019 год., се е стигнало до постановяваното на две отделни и противоречиви си присъди. До приключването на съдебното следствие във въззивното производство, въззивното дело, образувано за проверката на присъдата по насрещната тъжба не е приключило.

Тези юридически събития се сочат, защото те са значимите за преценката, че отказът, за който до сега няма произнасяне от въззивната инстанция за правилността му, е довел до неотстранимо съществено процесуално нарушение. Такова, защото:

Първоинстанционният съд е отказал обединяването на двете обвинения поради недопустимост от това, че страните не могат да имат едновременно двете процесуални качества – на подсъдим и на частен тъжител - в едно и също производство.

Отказът не е правилен, защото са били налице предпоставките на чл. 41, ал. 6 от НПК за обединяване на първоначалната и насрещната тъжба, а след това и на двете дела, поради необходимостта за правилното им изясняване. Едновременното разглеждане на двете насрещни обвинения е било необходимо за правилното изясняване на принципно най- съществено значимите фактически въпроси при взаимни обвинения за престъпления от частен характер, които са с такава значимост и в конкретния случай, има ли нападение и от кого, нападнатият отвърнал ли е и кога, които са именно в основата на преценката за правните изводи за извършаване на уврежданията при условията на неизбежна отбрана или при условията на реторсия, защото разделното разглеждане на двете тъжби създава / а и е създало/ предпоставки за различен правен резултат по отношение действието на едни и същи лица, което е недопустимо.

Вярно, че обема на ангажираните доказателства е задължение и отговорност на тъжителя, върху който лежи задължението да докаже частното обвинение, но вярно е и другото, че до противоположни изводи по двете тъжби не би се стигнало при една и съща налична доказателствена съвкупност, което се постига именно чрез обединяването на насрещните обвинения, повдигнати по различно време, в едно съдебно производство. По този начин и материалноправната съдба на деянията на двамата /подсъдим и частен тъжител/ ще е еднаква.

Наложителността от единна преценка в едно съдебно производство на едни и същи факти, на които се позоват пострадалите от престъпленията, преследващи се по тяхна воля, е намерила най-ярък израз и във възможността съдът дори и без да има изрично искане от страните по делото да засегне с присъдата си и отговорност на пострадалия за това, че е отвърнал веднага със същата телесна повреда и/ или обида и да освободи и двамата от наказание, а в случая резултатът е именно такъв, тъй като за еднаквите по степен увреждания е приложен чл.130, ал.3 от НК, респ. за обида – чл.146, ал.2 от НК поради което и с проверяваната присъда от наказателна отговорност са освободени и подсъдимата Д. и частната тъжителка А.. При потвърждаване на присъдата задължителният й характер се разпростира еднакво както върху деянието, предмет на процесната частна тъжба, така и за насрещно извършените обиди и телесна повреда на Д., поради което и съдебният акт, постановяващ реторсия, е процесуална пречка по смисъла на чл. 21, ал.1, т.6 от НПК за продължаването на паралелното наказателното производство спрямо същите лица и за същите престъпления.

Отказът не е правилен и защото се основава на неправилното разбиране, че е налице процесуална пречка за обединяването на насрещните обвинения. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 74, ал. 3 от НПК, но забраната обвиняемият да упражнява правата и на пострадал, е относима само за наказателни производства за престъпления от общ характер. По делата от частен характер няма досъдебна фаза, поради което и няма обвиняем, а само подсъдим, няма фигурата и на пострадал, а само на частен тъжител и/или граждански ищец.

Обективна пречка за съвместното упражняване на правата, както на подсъдим така и на пострадал, няма, тъкмо обратното - пострадалият, който по дела от частен характер не може да са разпитва в качество на свидетел точно при обединяването на две тъжби с насрещни обвинения, ще има процесуалната възможност да въведе своите възприятия за случилото се чрез събирането на обясненията му. В тази връзка в Решение № 305 от 20.VI.1977 г. по н. д. № 287/77 г., II н. о. на ВС /Съдебна практика на ВС - наказателна колегия, 1977 г./ е посочено изрично правото на подсъдимия да дава обяснения по обвинението, но позоваването на решението е с оглед на това, че то се отнася именно до случай на разглеждане в едно наказателно производство на тъжби с взаимни обвинения в извършване на престъпления по чл. 148 НК, което е показателно за това, че докато върховната инстанция е имала възможност за инстанционен контрол по тези дела, е приемала едновременното упражняване на правата на тъжител и на подсъдим.

Неправилният отказ от разглеждане на взаимните обвинения, както се посочи вече, е довел до нарушаване на принципите за разкриване на обкитваната истина и правото на защита, което е особено съществено в случая на наказателните дела от частен характер, при които не се извършва предварително разследване. Поради това, както е посочено в Тълкувателно решение № 34 от 3.VIII.1990 г. по н. д. № 29/90 г., ОСНК, „всички спорни въпроси, възникнали по възражения или искания на страните или констатирани служебно от състава на съда във връзка с предявените обвинения с тъжбата, подлежат на изясняване при разглеждане на делото в съдебното заседание. В тази фаза съгласно чл.12 НПК /сегашен чл. 13/ съдът е длъжен в пределите на своята компетентност да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина“.

Невземането на всички мерки за разкриване на обективната истина е довело и до неосигуряване на процесуалните средства на подсъдимите, които обаче са и пострадали, за защита на правото им да поддържат частното си обвинение, поради което има процесуален смисъл от отмяната на присъда – целта да се решат в едно и също съдебно производство при една и съща доказателствена съвкупност въпросите за виновността на двамата, които едновременно са подсъдими и пострадали.

По така изложените съображения, въззивния състав прие, че е налице съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал.3, т.1 от НПК, което тя не може да отстрани. То е отстранимо принципно само от първоинстанционния съд, защото поради естеството си /нарушение на принципни начала/ отстраняването му следва да стане на етапа, на който е допуснато, чрез повторно разглеждане на делото пред районния съд. В конкретност обаче не може да се отстрани поради тази особеност на случая, че и разглеждането на второто по време на образуване дело вече е приключило от ранния съд към момента на произнасянето на въззивната инстанция с постановена присъда.

Следователно присъдата не може да се отмени и делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на РС-Благоевград от стадия на подготвителните действия, с оглед произнасяне на основание чл. 247а, ал.2, т. 2 от НПК по въпроса за обединяването на двете дела, съгласно чл. 41 от НПК.

Присъдата обаче има друг недостатък – липсата на мотиви, който е отстранимо съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал.3, т.2 от НПК, защото има основателност в упрека на частния тъжител за недопустима неяснота в мотивирането й, и то точно за значимите факти за реторсията. Има и непълнота, въпреки фактическия им обем от 28 страници, тъй като липсва анализ на доказателствения материал.

Приетите за доказани факти, че първа П.А. е нарекла С. Д. „курава“, а последната и отвърнала с „мършо долна“ и „курва“, след което двете започнали да се скубят и да си разменят удари и ритници, влиза в пълно противоречие с довода от правните изводи за обвинението по чл.146, ал.1 от НК срещу Д., „че тъжителката А. е отвърнала със също такава обида“ / втори абзац от стр. 26 от мотивите/. Този извод не само е повторен в следващия абзац, но противоречието е задълбочено, защото е посочено, че А. е отвърнала с изричането освен на „курво“ и на „боклук“, което създава същественото объркване коя от двете жени първа е изрекла обидите и коя е отвърнала и какво точно е съдържанието им. Фактите не съответстват и на диспозитива на присъдата, защото осъждането за престъплението по чл. 146, ал.2 от НК е само наричането на тъжителката от подсъдимата с „мършо долна“.

Освен това има и съществено противоречие в мотивите между вече посочените факти с правните изводи и за обвинението за телесната повреда, защото на стр.22 е деклариран правният извод, че тъжителката А. е тази, която е отвърнала със същата такава телесна повреда, макар че изрично е изтъкнато, че „съдът не е установил на коя от двете жени, участващи в сбиването е осъществила отбранителни по своя характер действия и доколкото същите съответстват на характера и опасността на нападението“.

Последният извод е част от аргументите на районния съд за неоснователността на защитния довод, че подсъдимата е действала в условията на неизбежна отбрана, но въобще не е защитена преценката, че частната тъжителка е тази, която се е отбранявала, защото точно за нея е направен извода, не само че е отвърнала, но и че това е станало след като е било окончателно вече е било завършено телесно й нараняване от подсъдимата, щом е приложен чл.130, ал.3 от НК. За завършването на противоправното деяние на подсъдимата не са посочени факти, няма и правни изводи, поради което и единственият спорен въпрос по това дело – за разграничаването на реторсията от неизбежната отбрана на двете насрещни противоправни деяния няма отговор в мотивите.

В тях не е направен и анализ на доказателствения материал, защото обсъждането е заменено с преразказ на показанията на свидетелите и съдържанието на експертизите. Ясно е само, че съдът се е доверил в показанията на А. Т.. Не е изразена преценката за допустимостта на производните гласни доказателства, събрани чрез разпита на тези, които не са очевидци, все посочени от страна на частната тъжителка нейни роднини или приятели, а след това и тяхната достоверност, защото в мотивите само са повторени техните изявления и така не е даден отговор защо не е приета доказаността на конкретните обвинителните факти от частната тъжба за това, че частната тъжителка е била нападната и първо обидена, респ., защо не е вярно точно оборотното твърдение на двете подсъдими от обясненията им. А показанията на единствения свидетел с преки възприятия, които районният съдия е ползвал, за да формира извадите си за фактите, не разрешава същественото противоречието, просто защото А. Т. е видял само двете жени само да се дърпат, ритат скубят /а и В. П. ги е чул само да се обиждат/.

Констатираното съществено процесуално нарушение представлява такова по чл. 348, ал.3, т.2 от НПК и е пречка за осъществяване на въззивната проверка върху решението в контекста на доводите обаче за осъждане. То по естеството си не е отстранимо от въззивната инстанция, което налага отмяната на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.

Мотивиран по този начин и на основание член 335, ал.2, в случая на чл. 348, ал.3, т.2 от НПК, съдът