Решение № 66 от 8.7.2024 г. на Районен съд - Провадия по дело № 333/2023 г.

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН и е образувано по жалба на Й. П. Й., ЕГН •••••••••• против Наказателно Постановление № 23- 0324-000328/09.05.2023 г. на Началника на РУ-П. в ОД на МВР-Варна, с което му е наложено административно наказание „ГЛОБА“ в размер на 500 лева на основание чл. 257, ал. 1 от ЗМВР за извършено нарушение по чл.264, ал.1 от ЗМВР. В жалбата се твърди, че издаденото постановление е незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради което и се иска отмяната му. От диспозитивната част не ставало ясно, какви точно действия е извършил въззивника, с които да е попречил на органа на МВР да изпълнява функциите си В съдебното заседание възз. Й., редовно призован, не се явява, а се представлява от надлежно-упълномощен процесуален представител, който поддържа жалбата и пледира за отмяна на обжалваното наказателно постановление.. Въззиваемата страна, редовно призована, не се представлява. След преценка на доводите на жалбоподателя и с оглед събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното: На 10.05.2023г. около 16, 55 часа в гр.П. в сградата на Община П., въззивника извършил действия с които противозаконно пречел на орган на МВР да изпълнява функциите си. Свид. К. С. К. съставил против възз. Й. П. Й. акт за установяване на административно нарушение квалифицирано, като такова по чл.264, ал.1 от ЗМВР. При личното предявяване на акта, Й. направил възражение, че не е разбрал, каква е причината да му бъдат искане документите. В срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН не са постъпили допълнителни възражения Въз основа на акта било издадено и атакуваното пред настоящата инстанция наказателно постановление, с което административнонаказващият орган квалификацирал на нарушението по чл. 264, ал. 1 от ЗМВР. За така посоченото нарушение било наложено адм. наказание на основание чл. 257, ал. 1 от ЗМВР на възз. Й. „Глоба“ в размер на 500 лв.. В хода на съдебното производство бяха разпитани свидетелите К. С. К., М. М. Д. и П. Й. Н., както и св.К. М. М.. В показанията си св.К. К. заявява, че на въпросната дата е бил извикан от колегата си П. Н. в Община П., като първоначално не е знаел за какво става въпрос. Отзовал се заедно с колегите си В. В. и М. Д.. На место е заварил лицата Й. П. Й., Х. Р. и К. М., както и още едно-непознато лице. Според св.К., Й. Й. започнал да пречи на полицейските служители да си изпълняват задълженията, като преченето се изразявало в непредставяне на лична карта за проверка на самоличността му. С другите лица нямало такъв проблем. Докато му искали документа за самоличност, той казвал на останалите хора да не се подчиняват и наричал полицейските служители „мутри на Бойко“. В същия дух са и показанията на свидетелите П. Н. и М. Д.. Съдът изцяло кредитира техните показания, като логични, взаимно допълващи се и непротиворечиви, като напълно кореспондират с установената по делото фактическа обстановка. По делото бе разпитана и св. К. М., която разказва, че на въпросната дата се е намирала в Община-Варна с намерението да види как върви ремонта на зала 119 в сградата на общината. Тъй като за ремонта били отделено много пари, искали да видят какво и как е било свършено. На место установили, че липсва информационна табела за обекта в ремонт поради което отишли в служба „ТСУ“ за да искат обяснения. Поискали среща и с кмета на общината, където ги накарали да изчакат докато ги приеме. Тогава се появили полицейските служители, които им поискали документи за самоличнист. Й. Й. извадил кейс с документи и ги подал, като един от полицаите му казал „така ли се дават документи“. Според св.М. това е провокирало полицейските служители да извият ръцете на въззивника и да му сложат белезници. Съдът кредитира и показанията а св.М., като логични и кореспондиращи в голяма степен с показанията на полицейските служители по отношение на основните факти. Гореописаната фактическа обстановка се установява от събраните по делото доказателства по административно наказателната преписка, събраните в хода на съдебното производство гласни и писмени доказателства, които са последователни, взаимно обвързани и безпротиворечиви и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи. При така установената по делото фактическа обстановка и въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление, относно законосъобразността му, обосноваността му и справедливостта на наложеното административно наказание, съдът прави следните правни изводи: Въззивната жалба е депозирана в законния срок и от легитимен субект, поради което е процесуално допустима. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган и в шестмесечния преклузивен срок. Това се установява, както от вписаната в него дата, така и от служебно изисканата справка за издадени наказателни постановления. То е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН и в него се съдържат всички минимално изискуеми по силата на закона реквизити. При предявяване на акта не са били направени възражения, съдържащи спорни обстоятелства, нуждаещи се от разследване. Поради това съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че нарушението, в извършването на което възз. Й. е обвинен, се състои в отказ да изпълни полицейско разпореждане – да представи документ за самоличност. Неизпълнението на това разпореждане съдът намира за безспорно доказано, с оглед цялата доказателствена съвкупност, а именно от показанията на полицейските служители. В обжалваното НП не е пописано в какво точно се е състояло преченето от страна на въззивника, органа на МВР да изпълни функциите си. Действително, при поискването от страна на служителите на МВР той не е дал документа си за самоличност, но това обстоятелство не е описано в АУАН, както и в НП. Тези фактически констатации при съставяне на акта и при издаване на постановлението са били съотнесени към хипотезата на чл. 264, ал. 1 и чл. 257 от ЗМВР. Нормата на чл. 64, ал. 1 сочи, че полицейските органи могат да издават разпореждания до държавни органи, организации, юридически лица и граждани, когато това е необходимо за изпълнение на възложените им функции, като разпорежданията се издават писмено. Нормата на чл. 64, ал. 4 от ЗМВР сочи, че разпорежданията на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако не налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение, или застрашават живота или здравето му. В случая е налице именно тази хипотеза, доколкото на възз. Й. е било издадено устно разпореждане. Разпоредбата на чл. 64, ал. 4 от ЗМВР пък е тази, която сочи, че разпорежданията на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение. В АУАН са посочени като нарушени нормите на чл. 264 и чл. 257 от ЗМвР. В нормата на чл. 257, ал. 1 от ЗМВР е предвидено наказание за този, който не изпълни разпореждане на орган на МВР, направено в изпълнение на функциите, ако извършеното не съставлява престъпление. В този смисъл следва да се приеме, че в чл. 257, ал. 1 от ЗМВР е визирано и задължението за дължимо поведение, и санкция при неговото неизпълнение. Съдът следва да посочи, че липсват факти, кой, на какво основание и в какво качество е дал разпореждане и до кого. Приложената санкционна норма изисква да не е изпълнено разпореждане на орган на МВР, като това разпореждане следва да е било издадено в изпълнение на функциите на органа на МВР, но факти за конкретни функции на конкретен орган също липсва. От описание от фактическа страна дори не става ясно кой и защо е отправил разпореждане и към кое точно лице и какво точно се е случило. Изключително краткото описание не дава възможност да се разбере с кои точно действия въззивникът не е изпълнил разпореждане на орган на власт и с кои действия му пречи да изпълни служебните си задължения. Посоченото в АУАН и НП описание може да бъде съотнесено към разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗМВР, съгласно която, който противозаконно пречи на орган на МВР да изпълнява функциите си, се наказва с глоба от 500 до 1000 лв., ако извършеното не съставлява престъпление. Така описаното деяние обаче е квалифицирано и по чл. 257, ал. 1 ЗМВР/ „след направено устно разпореждане от страна на полицейски служител към лицето да спре с противоправните си действия /. Очевидно е смесването на двете цитирани разпоредби, от една страна е вменено на жалбоподателя бездействие (каквото е деянието по чл. 257, ал. 1 ЗМВР), а от друга е очертано активно поведение на жалбоподателя, което се твърди да е довело до съставомерния по чл. 264, ал. 1 ЗМВР резултат- попречване на органите да изпълнят функциите си. Разпоредбата на чл. 257, ал. 1 ЗМВР предвижда ангажиране на административно-наказателната отговорност на лице, което не изпълни разпореждане на орган на МВР, направено в изпълнение на функциите му в случаите, когато то не представлява престъпление, с налагане на наказание от 100 до 500 лева. Според ал. 4 на чл. 64 ЗМВР „разпорежданията на полицейските органи са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление... „ Нормата на чл. 264, ал. 1 ЗМВР предвижда санкция от 500. 00 до 1000. 00 лева за лице, което противозаконно пречи на орган на МВР да изпълнява функциите си, доколкото извършеното не представлява престъпление. Доколкото и двете нарушения осъществени от въззивника са квалифицирани по един и същи начин за съда е абсолютно неясно коя санкционна норма за кое нарушение е наложена. Дори и от размера на наложените наказания това не може да се установи. Смесването на правни норми и изброяването на множество нарушени такива препятства съда да установи действителната воля на АНО и да установи за кое нарушение какво наказание е наложено. Това и ограничава възможността да се извърши изменение на обвинението, тъй като нормите предвиждат и различен по размер наказание. Посоченото по категоричен начин демонстрира, че АНО е описал действията на въззивника по два различни (изключващи се) начина, като за всеки от тях законът предвижда различна по размер санкция, като на практика жалбоподателят е поставен в невъзможност да разбере за какво точно свое противоправно поведение е бил санкциониран. При издаване на наказателното постановление наказващият орган посочва като нарушена норма чл. 264 от ЗМВР, като основание чл. 257, ал. 1 налага санкцията в размер на 500 лева. Разпоредбите на чл. 257, ал. 1 ЗМВР и чл. 264, ал. 1 ЗМВР регламентират два различни състава на нарушения, с различни изпълнителни деяния. Докато санкционираното с нормата на чл. 257, ал. 1 ЗМВР нарушение се осъществява чрез бездействие, в хипотезата на чл. 264, ал. 1 ЗМВР законът предполага активни действия от страна на наказаното лице. Посочването в Актът за установяване на административно нарушение и в Наказателното постановление на факти, сочещи на два съществено различаващи се по изпълнително деяние състава на нарушения, съществено ограничава правото на защита на наказаното лице и представлява процесуално нарушение, налагащо отмяна на наказателното постановление. Посочените нарушения са от кръга на съществените, тъй като безспорно са ограничили правото на защита на въззивника да разбере в извършването на какво точно нарушение е обвинен с неговите обективните признаци, а след това и да организира адекватно защитата си. В този смисъл наказателното постановление следва да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно. Отделно от това по делото е представено, като доказателство НП №324а-101/31.07.2023г. издадено също от Началника на РУ-П. за нарушение на чл.257, ал.1 от ЗМВР, което касае същото нарушение и е срещу същото лице. Съдът счита, че с издаването на обжалваното НП, както и с №324а- 101/31.07.2023г. издадено също от Началника на РУ-П. е нарушен принципът „non bis in idem“. Процесуалния представител на въззивика претендира възнаграждение с оглед безплатната правна помощ, която е осъществил на основание Наредба №1/09.07.2004г. на ВАС за минилампите размери на адвокатските възнаграждения, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА и чл.18, ал.4 от Наредбата. В тази връзка и с оглед крайния съдебен акт, съдът счита, че на въззивника следва да бъдат присъдени сторените разноски на основание договор за безплатна правна помощ в размер на 500 лева. Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 3, т. 4 вр. ал. 7, т. 1 вр. ал. 1 от ЗАНН, съдът