РЕШЕНИЕ

№ 760

гр. София, 28.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20211100901817 по описа за 2021 година Предмет на разглеждане е иск по чл. 124 ал. 1 предл. трето алтернатива първа вр. чл. 170 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Ищецът „Т.С.“ ЕООД – в несъстоятелност, представляван от синдик П. Б.-К., твърди на 08.02.2007 г. да е учредена ипотека върху недвижими имоти, съставляващи дворно място с идентификатор 68134.900.438 и изградени в него жилище от 37, 86 кв.м., жилище от 53, 63 кв.м. С договор за покупко- продажба на търговско предприятие от 16.04.2014 г. ищецът придобил имотите от „Г.С. ГД“ ЕООД, на когото били прехвърлени съответно от Н. Б. и „Б.С.“ ЕООД (н.). Твърди се въз основа на нищожен съдебен акт – заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, срещу Б.С. ЕООД да е образувано изпълнително дело № 8113/2014 г. на ЧСИ М.Б.. По искане на ответника изпълнението е насочено върху собствените на „Т.С.“ ЕООД имоти. Наведен е довод за нищожност на ипотеката с довод, че описаният парцел с неприложена регулация не отговаря на нормативно установените характеристики на поземлен имот. При договорено обезпечение с договора за банков кредит върху УПИ XLII-438 с площ от 733 кв.м. нотариалният акт съдържа изявление на „Б.С. ЕООД“ и г-н Н. Б. за учредяване на ипотека върху ½ идеална част от урегулирания. Наведен е довод, че понеже регулационните линии не са имотни граници към датата на ипотеката имотът не е единен и самостоятелно съществуващ недвижим имот, а съдържа и реални части от съседни имоти, съответно от него се придават реални части към съседни имоти без да са били уредени сметките по регулация.

Смята за налична неяснота за границите, площта, предназначението и правата на собственост, което води до липсващо описание на недвижим имот при разминаване в цифрово изразения номер и словестното описание на поземления имот като „шестдесет и втори“ докато принадлежащото на дружеството недвижим имот съставлява „парцел четиридесет и две в кв. 242 по тогава действащия план на гр. София“. Твърди се да е налице разминаване и при указаните съседи. Описанието не отразява и нужното за всеки опис на кадастлани имоти посочванее на предназначението му и начина на трайно ползване. Липсвало указание и за пространствените измерения на сградите – разположение, площ, граници, предназначение, етажност. Твърди също така договорът за ипотека да не позволява надлежна индивидуализация и тъждество на вземането, а единствено бланкетно препращане към договор за банков кредит с посочена главница за усвояване. Твърди се да е налице разминаване на описанието, дадено с договора за банков кредит. Сочи се в нарушение на чл. 476 б. „в“ ГПК да не е отразено местожителство (постоянен или настоящ адрес) за представителя на банката в производството. Иска се да бъде прогласена нищожността на договор за ипотека, обективирана в нотариален акт за договорна ипотека под № 49, том IV, дело № 2417 на нотариус С.М. от 08.02.2007 г. Въпреки реализираната продан и издадено постановление за възлагане от 27.03.2015 г. в полза на „С.Х.П.“ ЕООД, „Райфайзенбанк България“ ЕАД подновило вписването на ипотеката. Намира това за показателно за съхранен интерес по отношение на имота и за симулативност на извършената продан. Сочи, че са предявени права спрямо „С.Х.П.“ ЕООД в отделно производство.

Ответникът „С.Х.П.“ АД, представляван от адв. Д. К. от АК – Пловдив, оспорва иска. Твърди имотът да е придобит въз основа на влязло в сила постановление за възлагане. По същество оспорва имотът да е с неуредени сметки по регулация с довод, че срокът за това е изтекъл, а с ТР № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС е прогласено автоматично отпадане на предвижданията. Навежда довод, че към подписване на договора за ипотека не е действал регулационен план, предвиждащ изравняване на частите и заемане на придадени части от съседни поземлени имоти. Позовава се и на съдебна практика, утвърждаваща запазване на ипотека върху имот включително и след неговата промяна. Смята в случая границите да са били определяеми, което и намира за достатъчно, за да е налице годен обект на правото на собственост включително и при неуредени сметки по регулация. Сочи разминаването в цифровото и словестното изражение да е резултат на допусната техническа грешка. Застъпва и теза за надлежно описание на обезпеченото вземане.

В отговор по исковата молба от името на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, представлявано от адв. Д. С. от САК, твърди регулацията да е била приложена, позовавайки се на представена към исковата молба скица. Застъпва теза, че законът не забранява разпореждане с дворищнорегулационни парцели дори и да са с неуредени сметки по регулация, при каквито условия и имотът е бил прехвърлен на несъстоятелното дружество. Оспорва да е налице разминаване в описанието. Съответно смята посочените в договора данни за достатъчни за индивидуализация на имота. Намира за надлежно индивидуализирани обезпеченото вземане и участвалия в производството представител на „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Смята и за утвърдено разбирането, че нищожност на договор предполага несъвместимост на неговия резултат с императивна норма каквато оспорва да е налице.

Ответникът Н. К. Б. с молба вх. № 65162/11.10.2022 г. информира съда, че е известен за съдебното производство, а по същество смята иска за основателен.

Ответникът „Б.С.“ ЕООД не депозира отговор по делото.

По съществото на спора синдик Б. поддържа иска. Претендира и да й бъде присъдено възранаграждение с оглед обстоятелството, че е адвокат. Прави възражение досежно размера на адвокатското възнаграждение на ответниците „Сити Хоум“ и „Обединена българска банка“ ЕАД.

Процесуалният представител на ответника Н. Б. – адв. Н. от САК, застъпва теза, че не е допустимо бланкетно описание на ипотекираното вземане в нотариалния акт, каквото смята да е налице в процесния случай, визирайки описанието на лихвите и неустойките. Смята и че непосоченият падеж лишава от възможността за определяне на обезпеченото вземане. Смята за налично и противоречие на договора с нормативно установена забрана за разпореждане с УПИ с неприложена регулация. Навежда доводи в писмени бележки.

Процесуалният представител на ответника „С.Х.П.“ ЕООД – адв. К. от Адвокатска колегия – Пловдив, оспорва иска по съображения в отговора на исковата молба. Претендират се разноски като е представен и списък.

Ответникът „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД не изпраща представител и не изразява становище по съществото на спора.

Ответникът „Б.С.“ ЕООД, уведомен при условията на чл. 56 ал. 2 ГПК не изпраща представител и не изразява становище по съществото на спора.

Като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна съдът намира следното:

По делото не се спори, а и от представения препис се установява изразено съгласие на 08.02.2007 г. във форма на нотариален акт № 022, том I рег. № 243, дело № 019 от 2007 г., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 4793, акт № 49 том IV д. № 2417/07 г. за учредяване на ипотека върху недвижими имоти. Видно от нотариалния акт „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, чийто универсален правоприемник е „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ ЕАД, предоставя на „Б.С.“ ЕООД по договор за банков кредит от 06.02.2007 г. кредит в размер на 1 000 000 евро при годишна лихва в размер на тримесечен EURIBOR, увеличена с 2, 75 пункта надбавка и наказателна лихва за забава в размер на тримесечен EURIBOR, увеличена с 12 пункта надбавка годишно върху усвоената и непогасена главница по кредита за времето на забавата до окончателното погасяване на забавените вноски. Посочено е и че крайната дата за погасяване на всички дължими суми (главница, лихва, евентуална наказателна лихва, такси, комисиони и разноски) е 25.01.2012 г. Изразено е съгласие и че за обезпечаване на всички вземания „Б.С.“ ЕООД учредява договорна ипотека върху ½ идеална част от урегулиран поземлен имот (УПИ) № XLII-438 в кв. № 242в по устройствения план на София, местност „Лозенец I част“ с площ по скица 733 кв.м., а по легитимиращия собственика нотариален акт 702 кв.м. при граници по скица: улица, УПИ XLIV-437, УПИ IVза ЖС и УПИ XLI-441, заедно с жилище в северната половина на жилищната сграда в този поземлен имот със застроена площ 37, 80 кв.м., заедно с 50 % идеални части от общите части на сградата.

В същия нотариален акт е изразено съгласие, че в обезпечение на описаните вземания и Н. К. Б. учредява ипотека върху ½ идеална част от същото дворно място и върху южната половина от жилищната сграда в този имот, представляваща жилище със застроена площ 53, 63 кв.м., заедно с 50 % идеални части от общите части на сградата.

Няма също така спор, че с договор за покупко-продажба на търговско предприятие с нотариална заверка на подписите от 16.04.2014 г. е изразено съгласие „Т.С.“ ЕООД да придобие правото на собственост върху предприятието на „Г.С. ГД“ ЕООД, включващо и жилище, находящо се в северната половина на жилищна сграда на ул. „••••••• в гр. София със застроена площ от 37, 86 кв.м., заедно с ½ идеална част от дворното място, върху което е построена сградата, находящо се на същия адрес и съставляващо урегулиран поземлен имот XLII-438 от квартал 242-В по плана на гр. София, местност „Лозенец“ – I-ва част.

Няма спор и че с постановление за възлагане от 27.03.2015 г. описаните вече имоти са възложени в собственост на ответника „С.Х.П.“ ЕООД.

При установената фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

Законът предписва възможност възникнал спор по правен въпрос да бъде отнесен до съда като с оглед диспозитивното начало ищецът очертава както неговия предмет, така и обема на търсената защита. В случая ищецът оспорва да съществува правоотношение, каквото е призван да породи процесният договор. Ето защо и на изследване в настоящото производство подлежат единствено изрично посочените факти и обстоятелства, подлежащи на оценка според придаденото им от закона значение (съдът дължи служебно да го определи – чл. 5 ГПК).

Нормата на чл. 167 ал. 1 ЗЗД изисква учредяване на ипотека с нотариален акт. Ищецът навежда довод за неспазена форма, който порок изключва наличието на правна връзка и обезсмисля изследването на относимите към договора за ипотека специални изисквания за действителност. С оглед нормата на чл. 7 ГПК съдът дължи служебно да определи реда за разглеждане на потърсена защита, което включва и структуриране на произнасянето според придаденото от закона значение на кумулативно твърдяни основания за несъществуване на оспорваното правоотношение. Ето защо доводът за неспазена форма следва да бъде разгледан приоритетно.

Изискването за форма отразява нормативно възприети гаранции за осмисляне на предприетото правно действие и достоверност на документираното негово съдържание. Нотариалният акт е съставен при действието на Гражданския процесуален кодекс, обн. в Държавен вестник бр.12 от 8 февруари 1952 г. – отменен понастоящем, поради което и меродавен в случая е предвиденият от този закон ред за съставяне на нотариалния акт. Ищецът се позовава на нарушение на чл. 476 б. „в“ ГПК (отм.) и в частност – непосочено местожителство на участвалия в нотариалното производство представител на ипотекарния кредитор.

Съгласно чл. 472 ГПК (отм.) нотариалното действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право да го извърши (чл. 465, 466, ал. 1, 469, ал. 1, 470, 471), както и когато при неговото извършване са били нарушени чл. 474, ал. 4 (относно личното явяване на участвуващите лица), 475, 476, б. "а", "в", "г" и "е", 478, 479 и 485, ал. 2. Разпоредбата на чл. 476 б. „в“ ГПК (отм.) изисква да бъдат отразени данните за местожителство на лицето, представляващо в нотариалното производство ипотекарния кредитор. Предписаната от закона форма на нотариален акт бива нарушена само при нищожност на нотариалното удостоверяване, обективирано в нотариалния акт. Основанията за нищожност могат да бъдат определени като: 1) липса на материална компетентност (чл. 465 ГПК-отм.), 2) липса на териториална компетентност (чл. 466 ал. 1 ГПК-отм. и чл. 469 ал. 1 ГПК-отм.), 3) противоречие на сделката, документа или действието на императивна правна норма или добрите нрави (чл. 470 ГПК-отм.), 4) нарушена гаранция за безпристрастност (чл. 471 ГПК-отм.), 5) нарушено изискване за непосредственост (чл. 474 ал. 4 (лично явяване) ГПК-отм. и чл. 485 ал. 2 ГПК), 6) нарушена процедура по удостоверяване съдържанието на инкорпорираната в нотариалния акт сделка (чл. 475 ГПК-отм., незнание на езика – чл. 478 ГПК-отм., глух и ням – 479 ГПК и чл. 485 ал. 2 ГПК-отм., ), 7) удостоверяване на времето и мястото за издаване на нотариалния акт, самоличността на участващите в производството, съдържанието на акта и удостоверяване на изявлението (чл. 476 ГПК-отм.). Макар и нормата на чл. 476 б. „в“ ГПК-отм. да изисква отразяване в нотариалния акт и на местожителството на участващото в нотариалното производство лице, пропускът да бъде отразено в случая не препятства нужната идентификация. В нотариалния акт е посочен уникален за физическото лице идентификационен белег – единен граждански номер, както и номер на документ за замоличност. Предвид и отпадналото значение на местоживеенето към датата на сключване на сделката, историческото тълкуване на текста налага извод, че този реквизит не визира общественозначима информация, чиято липса да лишава формата от придаденото й значение – да идентифицира еднозначно участвалото в процедурата лице, за да обоснове нищожност на нотариалното действие и да лиши от нужната форма сделката по учредяване на ипотеката.

Предвид отсъствието на твърдянато формална пречка за възникването на оспорваното правоотношение налице са предпоставките за разглеждане и на противопоставените възражения от основополагащо значение за обезпечителната сделка.

Съгласно чл. 173 ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на обезпечено вземане учредената ипотека поражда право за кредитора да насочи изпълнението върху ипотекирания имот без значение в чия собственост той се намира. Това действие се отклонява от принципно утвърденото относително действие на облигационното правоотношение и правилото на чл. 133 ЗЗД, че длъжникът отговаря със своето имущество. Затова именно нормата на чл. 170 ЗЗД лишава от нормативна опора изразеното съгласие за учредяване на ипотека, ако учредяващият я документ не осигурява 1) яснота за личността на кредитора, 2) възможност за идентифициране на обременения имот, 3) възможност за идентифициране на обезпеченото вземане или 4) липсващ предел на тежестта поради непосочен размер на сумата при обезпечаване на непарично вземане. Приложими към изложените в исковата молба обстоятелства са разграничените хипотези за идентификация на обременения имот и обезпеченото вземане, които и следва да бъдат обсъдени в случая.

Изискуемата тъждественост с чл. 170 ЗЗД не произтича от идентичност на описания в договора имот и обременения, а от възможността да бъде идентифициран еднозначно според описанието в учредяващия ипотеката акт. Понеже ипотеката се учредява с вписване (чл. 166 ал. 1 ЗЗД) въз основа на разпоредително изявление от собственика (чл. 167 ал. 3 ЗЗД) и тежи върху поединично определени имоти (чл. 167 ал. 2 ЗЗД), едва невъзможността въз основа на описанието да бъде идентифициран конкретен имот води до недействителност на ипотеката.

Обособяването на имота като обект на ипотечно право предполага отграничаването му от останалите самостоятелни обекти на правото на собственост. Затова и меродавни при поземления имот са неговите граници, разбирани като разделната линия със съседните му имоти. Отразените в нотариалния акт данни определят процесния имот като регулиран, което му придава допълнителен идентификационен белег – уникален номер за териториално обособена единица (УПИ), който в случая е XLII-438. Допуснатата грешка при описание на римската цифра на български език не препятства идентификацията на имота. Уникалният номер, снет от графично изработения модел на територията, гарантира еднозначното му идентифициране. В процеса не се твърди словестното описание на римските цифри както на този имот, така и на съседните му имоти да идентифицира друг реален имот. При положение че цифровото изражение на номера е и средството за идентификация на териториално обособена единица при графичното й възпроизвеждане и утвърденото разбиране за значението на римските цифри, словестното описание на уникалния номер само по себе си е негодно да компрометира идентификационния потенциал на номера, извлечен от самия план на територията.

Указаната в нотариалния акт разлика в площта на имота според легитимиращия ипотекарния длъжник акт и документа, отразяващ графично възпроизведените му граници в нормативно утвърден формат, онагледява разминаване в площта, но не поражда съмнение за неговото местоположение. Както бе посочено вече местонахождението на имота се установява чрез открояването му от съседните. Площта би могла да придобие идентификационен потенциал единствено при неяснота за една от границите на имота. По изложените вече съображения предвид описаните в нотариалния акт идентификационни белези – уникални номера на съседни имоти несъответствието в площта не компрометира идентификацията на обременения имот.

Както отбелязва и синдик Б. едва приложената регулация води до промяна в площта на регулирания недвижим имот чрез отнемане или придаване на части от съседни имоти. Съответен на закона е и изводът, че при действието на Закона за устройство на територията утвърденият частен интерес на собственика изключва вещнотранслативния ефект на неприложената дворищна регулация. Това ще рече, че имотът остава в границите си отпреди регулацията. От процесния нотариален акт еднозначно следва воля за ипотекиране на притежаваните части от съсобствен регулиран поземлен имот и индивидуално притежавани обособени жилищни имоти съответно от „Б.С.“ ЕООД и Н. К. Б.. Градоустройственият статус на имота не следва от съгласието на страните, а от нормативно установено положение, утвърдено с обвързващ ги административен акт. Освен че площта на имота сама по себе си не се ползва с идентификационен потенциал, в случая еднозначно е разграничена изведената площ на имота от легитимиращия учредителите документи спрямо графично изводимата площ от скица – документ, негоден да въздейства върху правото на собственост.

Следователно, дори да се приеме, че разликата в площта произтича от проведена регулация по реда на ЗТСУ (отм.), но останала неприложена, това не препятства разпореждането с имота в зачетените според градоустройствения му статус граници. В тази насока тезата за разпореждане с необособен имот е неоснователна.

Вярно е, че приложената регулация води до припокриване на парцелните граници (според терминологията на ЗТСУ – отм.) с имотните. В тази насока и едва приложената регулация ангажира администрацията да зачете установеното с плана очертание на поземления имот. Неприложената регулация обаче не заличава имотните граници. Те остават меродавни както за идентификация на поземления имот – обект на правото на собственост, така и при последващи устройствени мероприятия. Администрацията дължи да съобрази утвърденото очертание на имота преди последвалата, но неприложена регулация (срв. т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по т-д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВКС). Следователно, изменение на границите в резултат на регулация не засяга възможността за идентификация на поземления имот, а е относимо единствено към неговата площ.

Настоящият състав приема, че макар и учредяването на ипотека да изисква разпоредително правомощие, нормата на § 6 ал. 5 от ПР на ЗУТ не осуетява учредяването й върху имоти с неприложена регулация. Регулация, с която площта на имота се увеличава, утвърждава възможност, но не и задължение за собственика на урегулирания имот. Уреждането на сметките е предпоставка за придобиване на право върху придадените части.

Неупражнената възможност единствено води до прекратяване на признатото от закона отчуждително действие на дворищнорегулационния план – арг. от § 8 ал. 1 от ПР на ЗУТ, което пък води до запазено значение на предходно очертаните граници на имота.

За пълнота следва да се посочи, че по силата на § 8 ал. 2 т. 1 от ПР на ЗУТ изтеклият срок за приложение на създаден по реда на ЗТСУ (отм.) дворищнорегулационен план не заличава произтичащата от планирането възможност за промяна в границите му, но променя реда за това – необходимо е придобиване право на собственост чрез сделка с титуляра на право върху придавана част. От тази гледна точка изводимата от скицата по- голяма площ онагледява състоянието на имота според графичното му представяне, без обаче това да влияе върху юридическия му статус. В случай че разликата се опира на предвидена от плана възможност за развитие, изричното й указание в нотариалния акт не компрометира идентификационния извод досежно ипотекирания имот. Понеже всяко ограничение на правото на собственост следва да почива на изрично и нормативно предвидено основание, подобна възможност не препятства собственика да се възползва от имота си в актуалното му положение, включително и да гарантира изпълнението на свое или чуждо задължение. Дали предвидената възможност за увеличаване на площта ще бъде реализирана няма отношение към значимия в случая въпрос – идентификация на обособен имот, притежание на учредителя на ипотеката. Оттук следва, че определящо при идентификацията на имота са изводимите от описанието граници, позволяващи еднозначна идентификация на поземления имот и развитието на регулационни процедури по отношение на имота, съответно от прилагане или не на регулационни мероприятия остават без значение. Тези процедури са в състояние единствено да изменят очертанията на имота, но не засягат основата на урегулирания имот, обезпечаващо в крайна сметка и възможността за еднозначна идентификация независимо дали върху имота е проведено регулационно мероприятие. При тези съображения необоснован се явява поддържаният довод, че ипотека е учредена върху „необособено УПИ“.

Неотносими към местоположението на поземления имот са всички допълнителни характеристики, касаещи градоустройствения му статус. Затова и липсващото им описание не засяга тъждеството на имота в указания смисъл.

Жилищният имот придобива самостоятелен характер, поради което и обременяването му с ипотека предполага изрично волеизявление. По изложените вече съображения обаче необходимо, но и достатъчно е описание на постройката така, че да бъде еднозначно идентифицирана. Процесният нотариален акт отразява „жилище в северната половина на жилищна сграда със застроена площ от 37, 80 кв.м.“ с указание да принадлежи на „Б.С.“ ЕООД и „южна половина от жилищната сграда, представляваща жилище със застроена площ от 53, 63 кв.м.“ с указание да принадлежи на Н. Б.. Следователно описанието еднозначно сочи на две опособени жилища в обща сграда, находяща се в ипотекирания поземлен имот. Съдът приема описаните белези за достатъчни за идентификация на ипотекираните самостоятелни от правна гледна точка имоти. В процеса не се твърди да са съществували и друг жилищни имоти с идентично описание в същия УПИ, за да възникне неяснота в обекта на ипотеката.

Ако възможността за идентифициране на недвижимия имот обезпечава реализацията на ипотечното право и в крайна сметка осмисля съществуването на вещната тежест, идентификацията на обезпеченото вземане обосновава причината за потенциално въздействие върху правото на собственост. В контекста на защитата на правото на собственост именно законът обуславя налагането на тежестта от еднозначното й описание и надлежното й оповестяване.

В случая нотариалният акт индивидуализира задължението за главница с размер и валута, в която се измерва неговата стойност и с индивидуализация на правоотношението, от което произтича – страните по него при указание за пораждащата го сделка. Това е необходимо, но и достатъчно за индивидуализация на обезпеченото вземане за главница.

С оглед нормата на чл. 174 изр. първо ЗЗД промяната в обезпеченото вземане не засяга ипотечното право. Напротив, предвид и спецификата на вещната тежест условността й при усвояване на ипотеката определя промяната във вземането като закономерна последица от нормалното развитие на правоотношението, чието надлежно изпълнение именно обезпечава. Затова и акцесорните вземания за лихва и неустойка не се нуждаят от конкретизация нито досежно техния размер, нито по отношение на механизма за формирането му. Вземането за лихва произтича от усвоен ресурс, а за неустойка от неизпълнено задължение. Тези моменти по определение следват учредената ипотека, поради което и обективно е невъзможно да бъдат детайлизирани по размер. Необходимо, но и достатъчно е изричното указание, че освен главницата ипотеката покрива и акцесорните вземания за лихва и/или неустойка. Изключително право на ипотекарния кредитор е да прецени дали и кое свое право да осигури с ипотека. Ето защо съответствието между договореното съдържание на дълга и обезпеченото с ипотека не засяга валидността на ипотечното право. То, а и съществуване на всеки самостоятелен елемент от дълга подлежи на преценка при упражняване на вещната тежест в рамките на принудителното изпълнение върху ипотекиран имот – на приоритетно удовлетворяване подлежи единствено обявеното за обезпечено вземане в договора за ипотека и доколкото то съществува. Ето защо твърдяното несъответствие само по себе си не опорочава вещната тежест, а изследването му при предявения иск остава безпредметно.

Законът изрично разграничава обезпеченото вземане от неговите акцесори като предвижда нарочни правила по отношение на лихвите – чл. 167 ал. 2 ЗЗД и чл. 174 изр. второ ЗЗД. Нормата на чл. 170 ЗЗД свързва недействителността на договора с неизвестност за обезпеченото вземане. Дали и доколко договорът за ипотека покрива и други задължения в това число и акцесорни на главното, остава въпрос за обхвата на ипотека, а не за действителността на сделката. Разпростирането на вещната тежест върху някое от вземанията било то и различни елементи от единен дълг подлежи на преценка при усвояване на получена при осребряването сума въз основа на факти, настъпили след учредяване на ипотека. Защитата на зачетения от правния ред интерес за собственика на ипотекирания имот може и следва да бъде разрешен при разпределение на събраната сума в резултат на реализирано ипотечно право, а не засяга действителността на обезпечителната сделка по смисъла на чл. 170 ЗЗД.

По изложените съображения предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а предвид ограничения предмет на настоящото производство безпредметно остава изследването на противопоставените възражения за липса на индивидуализация на допълнителните вземания по отношение на обезпечената главница.

По разноските Ищецът е освободен от задължението да внесе предварително следващата се държавна такса – чл. 620 ал. 5 ТЗ, но не и от поемането на тази тежест. Предвид неоснователността на иска ищецът дължи да заплати следващата държавна такса се за производството. Ищецът оспорва валидността на правоотношението, поради което настоящият състав приема за меродавно при остойностяване цената на предявения иск размерът на главното обезпечено вземане – чл. 69 ал. 1 т. 4 ГПК. При отчитане на паричната единица, в която следва да се измери парично публично вземане, цената на иска възлиза на 1 955 830 лв., а дължимата държавна такса – на 78233, 20 лв.

Законът задължава страната, предизвикала съдебно производство с необосновано от правна гледна точка формирано убеждение за действителното правно положение, да възмезди насрещната страна в процеса за сторените и доказани по делото разноски. При установения изход от спора ищецът няма право на разноски, а дължи да възстанови направените разноски от ответниците. От представения по делото договор за правна защита и съдействие се установява договорено и заплатено възнаграждение от 9500 лв.

От името на ищеца е противопоставено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК обосновава редуциране на този разход от нарочно обективирано искане, което означава и че съдът е ограничен от изводимия от искането обем на възражението. В случая възражението за прекомерност се свързва с установен минимум, какъвто произтича от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). Съдът приема цената на иска за изразител и на предявения интерес за защита в производството. Предвиденият с Наредбата минимален размер на възнаграждението за отстоявания в производството интерес възлиза на 31088, 30 лв. Заплатеното и претендирано адвокатско възнаграждение е в по-нисък размер, поради което възражението за прекомерност е неоснователно. В тежест на ищеца следва да бъде възложен пълният размер на така доказания разход.

Мотивиран от изложеното съдът