Решение № 2332 от 4.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9059/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 20003881/06.01.2021 г. по гр. д. № 7394/2019 г., Софийски районен съд, I ГО, 30 състав, е осъдил „О.м.“ АД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. •••• да заплати на Ж. Н. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ж. к. •••• сумата от 1930, 97 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от неправомерно ползване на части от собствен на ищеца имот, находящ се в гр. София, СО- район „Лозенец“, местност „Витоша ВЕЦ Симеоново“, с идентификатор 68134.905.1198, целият с площ от 1917 кв. м., през периода от 01.02.2014 г. до 21.11.2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 05.02.2019 г. до изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за сумата над 1930, 97 лв. до сумата от 3124 лв. и за времето от 21.11.2017 г. до 01.02.2019 г., предявен като частичен иск за сумата от 11000 лв., като неоснователен. Осъдено е „О.м.“ АД да заплати на Ж. Н. Д. сумата от 1097, 20 лв. – направени от ищеца разноски, осъден е Ж. Н. Д. да заплати на „О.м.“ АД сумата от 402, 70 лв. – направени от ответника разноски. В срока по чл. 259, ал. ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 25016245/29.01.2021 г. от ответника по делото „О.м.“ АД срещу решението в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата от 1930, 97 лв. и разноски в размер на 1097, 20 лв., с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Сочи се, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото, а именно, че ответникът е получил разрешение за строеж № Б-218/29.11.2004 г. на главния инженер на ДАГ да извърши строително-монтажни работи съгласно одобрени на 29.11.2004 г. проекти за „Разпределителни газопроводи и газопроводни отклонения до консуматори по опис сигнатура Сф-01-А 32/6“, презаверени впоследствие със Заповед № РД-09-50- 1207/16.11.2009 г. на главния инженер на ДАГ, с протокол обр. 2 на 20.12.2004 г. е открита строителната площадка за обекта, след изграждане на обекта, на 14.02.2006 г. е изготвен и подписан Протокол - акт 16 за установяване годността на ползване на строежа и е издадено Разрешение за ползване № СТ-12-125/21.02.2006 г. за обекта. Видно от посочените документи, изградените разпределителни газопроводи и газопроводни отклонения не засягат имота на ищеца, а са изградени в съответствие със законовите изисквания до границата на имота на ищеца съгласно предвижданията на действащата към момента на построяването улична регулация, както и са съобразени изцяло с влязлата в сила кадастрална карта за Район „Витоша“, „Лозенец“ и „Студентски“, което е потвърдено от съдебно-техническата експертиза. След като са издадени всички строителни разрешения и книжа, то следва да се приеме, че отношенията със собствениците на имоти, които са засегнати (ако има такива) са били уредени. Представените две влезли в сила съдебни решения – решение от 27.01.2016 г. по гр. д. № 13016/2013 г. по описа на СРС, 45 състав и решение от 16.09.2019 г. по гр. д. № 78624/2018 г. по описа на СРС, 27 състав доказват, че ищецът вече е обезщетен по реда на чл. 59 ЗЗД от Столична община за това, че последната неправомерно е ползвала същите части от процесния имот през същия период, поради което не може да се претендира повторно плащане на обезщетение по реда на чл. 59 ЗЗД поради липса на правен интерес, поради което делото е следвало да бъде прекратено. От друга страна се поддържа, че не са налице елементите от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД – обогатяване на ответника за сметка на ищеца и обедняване на ищеца, липса на основание за обогатяването и отсъствие на друга правна възможност да бъдат защитени интересите на обеднелия - ищецът не е представил доказателства, че ответникът е придобил имуществена облага или полза на сметка на ищеца; че във връзка с право на прокарване/изграждане на газопроводи се е прекратило или ограничило правото на собственост или правото на ползване на ищеца върху имота (или част от него); че ищецът е изгубил имуществени блага и техният размер; в конкретния случай ищецът разполага и с друг път на защита на правата си – възможност да му бъде изплатено еднократно обезщетение по реда на чл. 210 и чл. 211 ЗУТ. Не е ясно и за кои идеални части от имота на ищеца се отнася исковата сума и дали те действително са годни за отдаване под наем. Съдът не е изложил мотиви и защо е приел, че в собствените на ищеца 110 кв. м., които са отредени за улична регулация, попадат разпределителните газопроводи и газопроводни отклонения на ответника и че за тези 110 кв. м. не е проведена отчуждителна процедура, каквито доказателства липсват по делото. Сочи се, че наличието на проведена отчуждителна процедура е без значение за предмета на делото. Освен това, в последното съдебно заседание цената на общия иск е намалена от 11000 лв. на 3124 лв., а не както съдът е записал в решението – че е намален частичният иск до този размер. Неправилно районният съд не е разгледал и своевременно направеното възражение на ответника за погасяване на вземането по давност, доколкото обектите са въведени в експлоатация през 2006 г. и петгодишният давностен срок е изтекъл към момента на подаване на исковата молба. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната от ответника част и за постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен изцяло. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор вх. №25081687/13.05.2021 г. от ищеца Ж. Н. Д., с доводи за неоснователност на жалбата на ответника и искане същата да бъде оставена без уважение. Правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице неоснователно обогатяване от страна на „О.м.“ АД, а ищецът не е разполагал с друга правна възможност за защита доколкото чл. 64, ал. 4, т. 2 ЗЕ е неприложим в случая, тъй като липсват данни в процесния период да е налице влязъл в сила ПУП, с който да е определено местоположението на сервитута в имота на ищеца. Съдът правилно е приел, че в процесния период от 01.02.2014 г. до 21.11.2017 г. част от имота на ищеца с площ от 110 кв. м. попада в уличната регулация, за която не е проведена отчуждителна процедура, които включват 31 кв. м. – прилежаща площ, необходима като сервитут за ползване и поддръжка на изградените от ответника газопровод и шахта. Напълно незаконосъобразно ответникът е изградил газопровод в имота на ищеца, като е лишил собственика от възможността да ползва собствените си 31 кв. м., съответно от възможността да ги отдаде под наем. Цитира се съдебна практика, че обстоятелството дали ползващият получава добиви от вещта, включително и наем, е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите и на гражданските плодове, получени вместо собственика (чл. 93 ЗС), а обезщетение за неоснователно обогатяване на собственика за сметка на неоснователно обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Правилно съдът е определил и размера на обезщетението за периода от 01.02.2014 г. до 21.11.2017 г. в размер на пазарния наем на 31 кв. м., който ищецът би получил за процесния период. Моли се за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена и въззивна жалба вх. № 25013952/27.01.2021 г. от ищеца Ж. Н. Д. срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът за периода от 21.11.2017 г. до 01.02.2019 г. и за сумата над 1930, 97 лв. до сумата от 3124 лв., с доводи за неправилност и незаконосъобразност. Съдът правилно е приел, че собственикът на процесния имот с идентификатор 68134.905.1198 е бил лишен от възможността да получава граждански плодове от него за времето от 01.02.2014 г. до 21.11.2017 г. при действието на предходния кадастрален план на Столична община. Съдът неправилно е приел обаче, че след 21.11.2017 г. при вече действащата кадастрална карта на СО-район „Лозенец“, одобрена със Заповед № РД-18-739Б/21.11.2017 г на ИД на АГКК, газопроводът не попада в този имот и не го засяга, следователно не се дължи обезщетение за ползване на част от имота, като в тази връзка СРС не е обсъдил факта, че след приемане на КК и КР на 21.11.2017 г. по отношение на отнетите 110 кв. м. не е проведена отчуждителна процедура, ответникът е продължил да ползва незаконосъобразно 31 кв. м. от имота на ищеца за прокарване на газопроводно съоръжение, което е без правно основание. Вследствие на ползването ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на обедняването на ищеца. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на иска в пълен размер. Въззиваемата страна – „О.м.“ АД взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК вх. № 25016675/12.07.2021 г., като излага доводи за неоснователност на въззивната жалба на ищеца по мотиви, идентични на изложените във въззивната жалба на ответника. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната от ищеца част и за присъждане на разноски. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и доводите на насрещната страна, намира следното от фактическа страна: На етапа на въззивното производство е безспорно между страните, а и се установява от приетите писмени доказателства, че ищецът Ж. Н. Д. е собственик на ПИ с идентификатор: 68134.905.1198 с площ от 1917 кв. м., по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-739/21.11.2017 г., находящ се в гр. София, район „Лозенец“, местност „Витоша ВЕЦ Симеоново“, представляващ по предходен план парцел VII-1189, 1198, в кв. 121, целият с площ от 1952 кв. м., при съседи: 68134.905.2766, 68134.905.2355, 68134.905.1294, 68134.905.3060, 68134.905.1338, 68134.905.1227, 68134.905.1268, 68134.905.1878, 68134.905.1634, който имот е образуван от обединяването на два имота – ПИ № 1189 и ПИ № 1198, като същото се подкрепя и от приетите писмени доказателства по делото – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 106, том LLXXXIII, дело № 26790/1994 г. от 02.12.1994 г. и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 78, том LLXXXII, дело № 26559/1994 г. от 30.11.1994 г. Не е спорно, че през 2006 г. от ответника е изградена газоразпределителна мрежа по бул. „Симеоновско шосе“ пред УПИ VII-1189 и 1198, като в тази връзка по делото са приети Разрешение за строеж на благоустройствени обекти № Б-218/29.11.2004 г. на главния инженер на Дирекция „Архитектура и градоустройство“ (ДАГ), гр. София, по силата на което на „София газ“ ЕАД (праводател на ответника „О.м.“ АД) е разрешено да извърши строително-монтажни работи съгласно одобрени на 29.11.2004 г. от ДАГ - СО проекти за „Разпределителни газопроводи и газопроводни отклонения до консуматори по опис сигнатура Сф-01-А 32/6, Район Витоша, „Лозенец“ и „Студентски““, издадено на основание чл. 148, ал. 4, чл. 152, ал. 1 и 2, вр. с чл. 64, ал. 4 ЗУТ, което разрешение за строеж е презаверено със Заповед № РД-09-50-1207/16.11.2009 г. на главния инженер на ДАГ, с Протокол обр. 2 на 20.12.2004 г. е открита строителна площадка за обекта, като след изграждане на обекта на 14.02.2006 г. е изготвен и подписан Протокол – Акт 16 за установяване годността за ползване на строежа „Газификация на гр. София“ и е издадено Разрешение за ползване № СТ-12-125/21.02.2006 г. за обекта на основание чл. 222, ал. 1, т. 8 и чл. 177, ал. 2 ЗУТ от началника на ДНСК. С писмо вх. № ОМ-КУ-ОМ-587/28.08.2017 г. ищецът е уведомил ответника, че без разрешение е поставил в имота му по време на ремонтни дейности на „Симеоновско шосе“ свое съоръжение като част от изградената газоразпределителна мрежа. С отговор от 23.10.2017 г. „О.м.“ АД е заявило, че газоразпределителната мрежа е изградена през 2006 г. и преминава по стария тротоар (преди извършването на ремонта на бул. „Симеоновско шосе“) и не навлиза в имота на ищеца. На 10.05.2018 г. ищецът е изпратил до ответника нотариална покана с искане за заплащане на обезщетение в размер на 10 965 лв. за ползване на част от процесния имот от газопреносната мрежа на „О.м.“ АД за период от пет години, считано от 10.05.2013 г. до 10.05.2018 г. и за подписване на договор, с който да се уредят взаимоотношенията по повод ползването на части от имота от газопреносната мрежа, която покана е връчена на ответното дружество на 11.05.2018 г. С отговор от 12.06.2018 г. „О.м.“ АД е предложило доброволно уреждане на спора. От приетите преписи от решение № I-45-295/27.01.2016 г. по гр. д. № 13016/2013 г. по описа на СРС, 45 състав, влязло в сила на 13.01.2017 г., се установява, че Столична община е осъдена да заплати на Ж. Н. Д. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2791 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от неправомерно ползване на части от собствения на ищеца имот, находящ се в гр. София, район „Лозенец“, представляващ УПИ VI-1189, 1198 в кв. 121, за периода м. 10.2009 г. – м. 08.2010 г., сумата от 468, 33 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 08.08.2011 г. до 24.03.2013 г., както и законна лихва от 25.03.2013 г. до окончателното плащане и разноски по делото, като исковата претенция за присъждане на лихва за забава е отхвърлена за разликата над 468, 33 лв. до сумата от 834 лв., а с решение от 16.09.2019 г. по гр. д. № 78624/2018 г. по описа на СРС, 27 състав, влязло в сила на 16.10.2019 г., е осъдена на основание чл. 59 ЗЗД Столична община да заплати на Ж. Н. Д. сумата от 4598, 02 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от неправомерно ползване на части от собствения на ищеца имот, находящ се в гр. София, район „Лозенец“, местност „Витоша ВЕЦ Симеоново“, а именно поземлен имот с идентификатор: 68134.905.1198 с площ от 1917 кв. м., образуван от два поземлени имота – № 1189 и № 1198, за периода от м. 12.2013 г. до м. 12.2018 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 13.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен искът над присъдената сума от 4598, 02 лв. до първоначално претендирания размер от 5000 лв., предявен като частичен иск от 17160 лв. и страните са осъдени да заплатят разноски. В мотивите и на двете решения е прието, че Столична община е отнела от имота на ищеца 110 кв. м. за изграждане на тротоар на бул. „Симеоновско шосе“, без за това да е проведена отчуждителна процедура. От изслушаното в хода на първоинстанционното производство заключение на съдебно – техническата експертиза (САТЕ) се установява, че процесният имот е поземлен имот с идентификатор 68134.905.1198 по действащата кадастрална карта на район „Лозенец“, Столична община, одобрена със Заповед № РД-18-739/21.11.2017 г. на ИД на АГКК, с площ 1917 кв. м. Границите на имота изцяло повтарят границите на УПИ VII-1189, 1198 в кв. 121 по действащия регулационен план на м. „Витоша – ВЕЦ Симеоново“, одобрен с решение № 44 по протокол № 24/30.03.2001 г. на СОС, протокол № ЕС-Г-116/26.07.2002 г. и заповед № РД-09-1944/16.10.2002 г. – поправка на ЯФГ на кмета на Столична община, т. е. уличнорегулационната линия на имота е по цифрите 1-2-3 върху комбинираната скица. Газопроводът на ответника е разположен в тротоара на бул. „Симеоновско шосе“ и не попада върху процесния имот, не го засяга. Към заключението е приложена комбинирана скица-схема на имота (плана за регулация и действащата КК), както и комбинирана скица, на която е изчертан имотът и трасето на газовия провод на „О.м.“ АД в частта, граничеща с имота, както и справка от Служба по геодезия, картография и кадастър – гр. София, за собствениците и носителите на други вещни права за процесния имот, видно от която като собственик на същия е вписан единствено ищецът. Разпитано в съдебно заседание вещото лице уточнява, че уличнорегулационната линия съвпада с имотната граница на процесния имот. Кадастралната карта е приета през 2017 г., парцелните граници на парцела, образуван от двата имота 1189 и 1198 изцяло повтарят кадастралните граници на процесния имот с идентификатор № 1198. Във връзка с влезлите в сила съдебни решения, в които е прието, че от имота на ищеца са отнети 110 кв. м. за изграждане на тротоар от страна на Столична община, е допусната допълнителна СТЕ, от която се установява, че процесният имот е част от имот с пл. № № 1189 и 1198 по кадастралния план на гр. София, върху който е проектиран регулационният план. Този кадастрален план е бил актуален и действащ до приемането на кадастралната карта, процесният имот е част от тези два имота, като частта от тях, означена с цифрите 3, 13, 12, 11, 1, 10, 2, 3 по скицата на вещото лице с площ от 110 кв. м. попада под уличната регулация, в която част е разположен и газопроводът на ответника. Прилежащата площ, необходима като сервитут за ползване и поддръжка на изграденото съоръжение (газопровод) е с площ от 74 кв. м., или обезщетението за ползване за процесния период от 01.02.2014 г. до 01.02.2019 г. възлиза на 7457 лв. Във връзка с предоставена допълнителна информация относно материала и диаметъра на газопровода, от вещото лице е изготвено допълнително заключение по въпроса от какъв материал е изградено енергийното съоръжение, засягащо имота на ищеца и с оглед това да преизчисли площта на сервитута, необходим за неговото ползване, от което се установява, че процесният газопровод е полиетиленов (пластмасов, найлонов) и има диаметър 32 мм. Съгласно Наредба № 16/09.06.2004 г. за сервитутите на енергийните обекти и Приложение № 3 към чл. 7, ал. 1, т. 3 от нея, сервитутите от двете страни на процесния газопровод са по 0, 40 м. Вещото лице е включило в сервитутната зона и изградената шахта на „О.м.“ АД, като е приело, че прилежащата площ, необходима като сервитут за ползване и поддръжка на изграденото съоръжение (газопровод) и шахтата е с площ 31 кв. м., или за целия исков период от 01.02.2014 г. до 01.02.2019 г. обезщетението е в размер на 3124 лв. Неразделна част от заключението е комбинирана скица, на която е изчертан процесният газопровод, както и сервитутите към него. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи: Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледани по същество, въззивният съд намира за частично основателни същите. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но частично неправилно в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по следните съображения: Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Не е налице недопустимост на иска поради липса на правен интерес, тъй като се претендира обезщетение на различно основание от това, на което е претендирано обезщетение в предходно водените производства между Столична община и ищеца, за последния е налице правен интерес да бъде обезщетен за ползването на имота му от всеки, който го ползва без правно основание, поради което претенцията е допустима и подлежи на разглеждане по същество. В съответствие с материалния закон съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 59 ЗЗД за уважаване на иска, не са допуснати и твърдените от въззивника - ответник съществени процесуални нарушения. Съгласно чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго е длъжен да му върне това, с което се е обогатил, до размера на обедняването. За да бъде уважена претенция, заявена на посоченото основание, е необходимо на първо място да се установи неоснователно разместване на блага, което не може да се отстрани по друг начин. Смисълът, извлечен от разпоредбата на закона, е в това, че разместването на блага от имущественоправните сфери на субектите следва да се извършва само когато има основание за това. Общият фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД включва следните кумулативни предпоставки: обогатяване на ответника за сметка на ищеца, обедняване на ищеца, връзка между обогатяването и обедняването, липса на правно основание за разместване на имуществените блага като конкретен източник на права и задължения и субсидиарност, тъй като облигационното право на обеднелия възниква, когато няма друг иск, с който може да се защити. Общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице и в случаите, когато лице несобственик ползва вещ или недвижим имот без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на имота препятства възможността собственикът лично да ползва или да отдава под наем (на правно основание) имота и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти - ползването без правно основание от несобственика - ответник на собствения недвижим имот (вещ) на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. В случая от приетите по делото доказателства съдът приема за безспорно установено, че процесният имот е собствен на ищеца, от влезлите в сила съдебни решения се установява, че част от този имот – 110 кв. м. е отнет от Столична община и асфалтиран, за което не е проведена отчуждителна процедура в полза на собственика на имота, които включват 31 кв. м. прилежаща площ, необходима като сервитут за ползване и поддръжка на изградените от ответника газопровод и шахта. Установява се, че през 2006 г. е изградена газопроводна мрежа от „О.м.“ АД, въз основа на разрешение за строеж и че част от обектите на газопроводната мрежа попадат в процесните 110 кв. м. и в рамките на исковия период са налични и се използват от ответното дружество, което се доказва както от посочените писмени доказателства, така и от заключението на основната и допълнителната съдебно- технически експертизи, които въззивният съд кредитира като обективно изготвени и в пълнота отговарящи на поставените задачи. От допълнителната експертиза, неоспорена от страните, се установява непротиворечиво, че газопроводът преминава през тези 110 кв. м., поради което възраженията на ответника в обратен смисъл са неоснователни. Безспорно е, че изграденият нов газопровод е енергиен обект по смисъла на § 1, т. 23 от ДРЗЕ, който представлява линейни енергийни мрежи на газоснабдяването по смисъла на § 5, т. 31 от ДРЗУТ, поради което всички правоотношения, възникнали между неговия собственик и собствениците на имотите, в които е изграден, се регулират освен от общите норми на гражданското законодателство и от разпоредбите на специалните закони - за енергетиката и за устройството на територията. Разпоредбите на Закона за енергетиката, в действащата към деня на изграждането на газопровода първоначална редакция установяват начините за уреждане на отношенията между собственика на имота и изграждащият енергийния обект. Съгласно чл. 62, ал. 2 ЗЕ, когато е необходимо изграждането или разширението на площадкови и/или линейни енергийни обекти, да се извърши върху имот - частна собственост, енергийното предприятие трябва предварително възмездно да придобие право на собственост или право на строеж върху необходимата за изграждане на обекта земя. Съгласно чл. 63, ал. 1 ЗЕ, при отказ или при невъзможност за изпълнение на действията по чл. 62, ал. 2, която се дължи на причини, непреодолими от енергийното предприятие, имотът се отчуждава в полза на държавата. По делото не са ангажирани доказателства, които да установят, че ищецът, като собственик на процесния имот, е участвал в административната процедура, че е учредил право на строеж върху терена, в полза на дружеството, изграждащо газопреносното съоръжение. Няма и данни, че такъв договор не е бил сключен поради отказ или поради друга невъзможност, непреодолима от енергийното предприятие, което би обусловило иницииране на процедура по отчуждаване на имота в полза на държавата – чл. 63, ал. 1 ЗЕ, в редакция от 2006 г. Разпоредбата на чл. 64 ЗЕ постановява, че при разширение на съществуващи и при изграждане на нови въздушни и подземни електропроводи, топлопроводи и газопроводи в полза на енергийните предприятия възникват сервитути. Тези сервитути възникват по силата на закона. Правомерното упражняване на правата по тях от техния носител обаче, е обусловено от кумулативното осъществяване на следните елементи: отразяването на сервитута в кадастъра и вписването му при условията и по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър; наличието на влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на съответните имоти; изплатено от титуляря на сервитута еднократно обезщетение (чийто размер се определя по реда на чл. 210 и 211 ЗУТ) на собственика на имота, върху който е възникнал сервитутът – чл. 64, ал. 4 ЗЕ. С оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест в чл. 154, ал. 1 ГПК, ответникът следва да установи наличието на изброените предпоставки, които в своята съвкупност биха обусловили извода за неоснователност на заявената претенция. По делото няма доказателства, които да установяват, че сервитут в полза на ответника е отразен в кадастъра и вписан по реда на Глава десета от Закона за кадастъра и имотния регистър. Липсват и такива, въпреки издаденото съдебно удостоверение в тази връзка, че към момента на издаването на разрешението за строеж е имало влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на съответните имоти, през които преминава новоизграденият газопровод. При така установените факти, следва да се приеме, че незаконосъобразно в недвижим имот на ищцовото дружество е проведено мероприятие по изграждане на газопроводно съоръжение. Ответникът не оспорва твърдението на ищеца, че не му е изплатил еднократно обезщетение в размер, определен по реда на чл. 210 и 211 ЗУТ. Съгласно практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 625/2010 г. по описа на ВКС, ІV г. о., решение № 91/11.09.2009 г. по т. д. № 596/2008 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., в този случай „правоотношенията между страните следва да се уредят по общия ред за недопустимост на неоснователното обогатяване“, т. е. обезщетението за ищеца следва да се разглежда на плоскостта на субсидиарната разпоредба на чл. 59 ЗЗД и не са налице основания да се счита, че размерът на престацията за неоснователно ползване е с предварително определен в закона обем, а именно – еднократното обезщетение по чл. 64, ал. 4 ЗЕ. Съгласно решение № 309/06.01.2020 г. по гр. д. № 859/2019 г. по описа на ВКС, ІV г. о. енергийното предприятие дължи изплащане на еднократно обезщетение по чл. 64, ал. 4, т. 2 ЗЕ на собственика на недвижим имот, засегнат от изграждането на енергиен обект, само когато е налице и другата, установена с чл. 64, ал. 4, т. 1 ЗЕ, предпоставка за възникването на съответния сервитут, а именно – когато е налице влязъл в сила подробен устройствен план, с който е определено местоположението на сервитута в имота. Когато енергиен обект е изграден в чужд недвижим имот, за който няма такова предвиждане в подробния устройствен план (какъвто е случаят при липса на данни за предвиждане на сервитута в подробен устройствен план), по аргумент за противното от чл. 64, ал. 4 ЗЕ, в полза на енергийното предприятие не възниква сервитутно право върху този имот. В този случай енергийното предприятие държи енергийния обект в чуждия имот, респ. ползва последния или съответната засегната част от него, върху която е изграден енергийният обект, без да има правно основание за това, като по този начин лишава собственика от възможността безпрепятствено да ползва по предназначение имота си, респ. съответната засегната част от него. Поради това, отношенията между тях се уреждат от общата хипотеза на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД – енергийното предприятие дължи на собственика на имота обезщетение, което се съизмерява със средната пазарна наемна цена за имота, респ. за засегнатата част от него, за съответния период от време, през който енергийният обект продължава да се намира в имота, без да е налице предвиждане за това в подробния устройствен план, респ. без да е налице учреден сервитут. С оглед така цитираната съдебна практика, районният съд правилно е приел, че ищецът може да се защити именно чрез иска по чл. 59 ЗЗД. Обстоятелството дали газопроводът е изграден в съответствие със законовите изисквания (с оглед издадените строителни разрешения и книжа) е ирелевантно, при липса на данни за спазване на процедурата по обезщетяване на собствениците, през чиито имоти преминават газопроводът и газопроводните отклонения. Възможността за изплащане на обезщетение по чл. 210 ЗУТ не е пречка за предявяване на иска по чл. 59 ЗЗД – така и определение № 316/23.05.2018 г. по т. д. № 360/2018 г. по описа на ВКС, II т. о. Предвиденото в специалния закон ограничение върху собствеността на недвижимия имот на ищеца не е било правомерно упражнено от неговия носител. Това означава, че частта от имота, през която е прокаран подземният газопровод, се ползва без основание от ответника, поради което той дължи обезщетение на ищеца. Материализираната стойност на тези последици се съизмерва със сумата, с която той се е обеднил в периода от време, в който е бил лишен от възможността да упражнява признатото му от закона право на собственост в неговия пълен обем върху част от имота. Собственикът на вещта, който има право да се ползва изцяло от нея, е бил лишен от тази възможност за исковия период. По този начин се е обеднил, тъй като е пропуснал да реализира имуществено нарастване от отдаване на имота под наем или от ползването му за свои нужди. От друга страна, ответникът, без да има права върху вещта, се е ползвал от нея за исковия период. По този начин се е обогатил, тъй като е реализирал неправомерно спестявания в размер на наемната цена, която би платил, ако държеше имота на правно основание. По делото се установи, че липсва основание в отношенията между страните за тази имуществена нееквивалентност. Между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника съществува пряка връзка, тъй като те произтичат от един и същ факт – ползването на имота от ответника за исковия период. При това положение са налице всички елементи на фактическия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и за ищеца е възникнало вземане за изравняване на неоснователното обогатяване. Въззивният съд приема обаче, че неправилно районният съд е присъдил обезщетение само за периода до 2017 г. с приемане на новата кадастрална карта. По делото е безспорно, че процесният имот е част от имот с пл. № № 1189 и 1198 по кадастралния план на гр. София, върху който е проектиран регулационният план, който кадастрален план е бил актуален и действащ до приемането на кадастралната карта през 2017 г., процесният имот е част от тези два имота, като частта от тях с площ от 110 кв. м. попада под уличната регулация, в която е разположен и газопроводът на ответника. Според настоящия съдебен състав, обстоятелството, че тези 110 кв. м. не са отразени като част от имота на ищеца по кадастралната карта, приета през 2017 г. не променя извода, че правото на собственост по отношение на тях принадлежи именно на ищеца (в която връзка са и влезлите в сила съдебни решения, с които Столична община е била осъдена да заплати обезщетение). Кадастралната карта няма правопораждащо, правопроменящо и правопрекратяващо действие по отношение на правото на собственост. Нейната цел и функция е да отрази пълно и точно актуалното състояние на поземлените имоти - местоположение, граници, размери, предназначение. Основно изискване на ЗКИР е отразените в кадастралната карта граници на поземлените имоти да съответстват на обема на правото на собственост - така и решение № 99/26.06.2014 г. по гр. д. № 4583/2013 г. по описа на ВКС, I г. о. В случая безспорно от страна на Столична община не е проведена отчуждителна процедура, чрез която реалната част от имота на ищеца да е преминала в собственост на общината. За прилагане на уличната регулация важи разпоредбата на § 22, ал. 1 ЗР на ЗУТ, според която ПУП се счита приложен по отношение на регулацията с изплащане на обезщетенията по отчуждителните производства. В Глава седемнадесета, раздел I от ЗУТ (чл. 205 - чл. 209) са предвидени условията за принудително отчуждаване на недвижими имоти на физически и юридически лица и обезщетяването им за тях. Такова отчуждаване се извършва само по реда на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост - чл. 205 ЗУТ, само за задоволяване на такива държавни/общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин - чл. 32 ЗДС, чл. 21 ЗОС, само въз основа на влезли в сила подробни устройствени планове, за обекти - публична собственост на държавата и общините, в т. ч. за изграждане и реконструкция на транспортната техническа инфраструктура, преустройство на транспортно - комуникационни мрежи и съоръжения - пътища, улици, площади и др. - чл. 205 ЗУТ. Отчуждителният ефект настъпва от деня на изплащане на паричното обезщетение или обезщетяването с друг равностоен имот (чл. 209, ал. 3 ЗУТ, чл. 30 ЗОС, чл. 39 ЗДС). Ако съществуваща улица е изградена в съответствие с предвижданията на ЗРП и има всички характеристики на част от уличната мрежа, но без теренът, върху който е прокарана да е бил отчужден по предвидения в закона ред, въпреки изричните разпоредби на § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС не може да се приеме, че общината е придобила правото на собственост по силата на предвиден в закона придобивен способ. Субектът, който следва да придобие правото на собственост върху реализираната въз основа на предвижданията на ПУП улица, се определя от предназначението, т. е. отреждането по плана, но самото право се придобива след проведеното по предвидения в закона ред отчуждаване на имота, засегнат от това предвиждане. Общината придобива правото на собственост върху определената част от съответния имот след заплащане на обезщетение (арг. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС, чл. 21, ал. 1 ЗОС и чл. 209, ал. 4 ЗУТ), след което става собственик и на реализираната върху тази част от имота улица – решение № 18/ 08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. по описа на ВКС, II г. о. По делото не е установено отправено до общината искане и съгласие на ищеца за разширение на бул. „Симеоновско шосе“ с включване на части от собствения му имот, процедура по отчуждаване не е била проведена и на ищеца не е определяно и изплащано обезщетение, следователно посочените 110 кв. м. са част от имота на ищеца и прокарването на газоразпределителната мрежа през тях (независимо от начина им на отразяване в кадастралната карта от 2017 г.) засяга именно неговата имуществена сфера, за което му се дължи обезщетение. Ето защо искът по чл. 59 ЗЗД е основателен и за периода 21.11.2017 г. – 01.02.2019 г. за сумата над присъдените 1930, 97 лв. до 3124 лв., част от 11000 лв., като допуснатото изменение на размера на иска по реда на чл. 214 ГПК променя размера на частичната претенция, но не и това, че искът е предявен като частичен, както е и отразено в обжалваното решение. Следователно, въззивният съд приема, че искът е основателен за периода 01.02.2014 г. – 01.02.2019 г. в размер на 3124 лв. Предвид основателността на иска, въззивният съд следва да разгледа и своевременно релевираното (както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба) от ответника възражение за погасителна давност. В случая доколкото претендираните от ищеца вземания са за неоснователно обогатяване по отношение на тях е приложима 5- годишната давност по арг. на чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от деня на получаване на престацията - ППВС № 1/28.05.1979 г., т. 7. От данните по делото е видно, че исковата молба е подадена на 05.02.2019 г., или погасено по давност е част от вземането за периода 01.02.2014 г. – 05.02.2014 г., или сумата от 6, 85 лв., изчислена по реда на чл. 162 ГПК. Следователно искът е основателен за сумата от 3117, 15 лв. и за периода 05.02.2014 г. – 01.02.2019 г., а в останалата част е неоснователен. Предвид изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над 1930, 97 лв. до 3117, 15 лв. и за периода 21.11.2017 г. – 01.02.2019 г., както и в частта, с която е уважен за периода 01.02.2014 г. – 04.02.2014 г. включително, като вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен за разликата над 1930, 97 лв. до 3117, 15 лв. за периода 21.11.2017 г. – 01.02.2019 г. и отхвърлен за периода 01.02.2014 г. – 04.02.2014 г. за сумата от 6, 85 лв., а в останалата част решението следва да бъде потвърдено като правилно. По разноските: При този изход на спора в полза на ищеца следва да се присъди допълнително сумата от 674 лв. – разноски за първоинстанционното производство, при съобразяване, че начинът на изчисление на разноските от страна на първоинстанционния съд не е оспорен от страните. Решението следва да бъде отменено в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски над 2, 31 лв. до 402, 70 лв. За въззивното производство, в полза на въззивника – ищец Ж. Д. следва да се присъди сумата от 24, 85 лв. – за държавна такса, съразмерно на уважената част от въззивната жалба. Разноски за адвокатско възнаграждение не се претендират, поради което съдът не присъжда такива. В полза на въззивника – ответник „О.м.“ АД следва да се присъдят – 0, 13 лв. - за държавна такса (от претендираните 38, 62 лв.) и 1, 88 лв. – адвокатско възнаграждение (от претендираното в размер на 530, 38 лв.). Така мотивиран, съдът