Решение № 2553 от 25.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 14208/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „Софийска вода“ АД срещу решение № 12326/12.07.2023 г., постановено по гр. д. № 38939/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 167 състав, с което са отхвърлени предявените от „Софийска вода“ АД срещу К. И. К. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 203, вр. чл. 198о, ал. 1 ЗВ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че К. И. К. дължи на „Софийска вода“ АД следните суми: 2612, 54 лв. - главница, представляваща цена на услуги за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води за периода 20.03.2017 г. – 20.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 11.02.2022 г., до окончателното й изплащане, както и 552, 66 лв. – лихва за забава за периода 20.04.2017 г. – 20.10.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.02.2022 г. по ч. гр. д. № 6936/2022 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се поддържа, че същото е постановено в противоречие с материалния закон, в нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Оспорва се изводът на районния съд, че по делото не са ангажирани доказателства, че ответницата е титуляр на правото на собственост или на учредено вещно право върху процесния имот. Сочи се, че този извод не кореспондира с доказателствата по делото, по-конкретно – с представената по делото справка от Служба по вписванията – гр. София, от която се установява, че на 27.03.2019 г. по партидата на ответницата е вписана възбрана, като тя фигурира като длъжник за 1/2 ид. ч. от имота. Поддържа се, че налагането на възбрана върху даден имот и вписването й по личната партида на лицето, по отношение на което се налага, е достатъчно доказателство, че това лице е собственик или разполага с ограничено вещно право върху имота, респективно от нея се установява наличието на облигационно правоотношение между страните с предмет доставка на ВиК услуги. Сочи се също, че в нарушение на процесуалния закон съдът е оставил без уважение искането на ищеца за изискване от Столична община на удостоверение за данъчно задълженото лице за имота, като се поддържа, че обстоятелството кое лице е данъчно задължено за процесния период е относимо към предмета на спора. Необсъдени от първоинстанционния съд останали и приетите по делото заключения на СТЕ и ССЕ. Оправя се искане към въззивния съд за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна К. И. К. не взема становище по въззивната жалба. В открито съдебно заседание пред настоящата съдебна инстанция въззивникът, редовно призован, не изпраща представител, а въззиваемата се представлява от назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат И. В., който поддържа становище за законосъобразност на обжалваното решение и моли същото да бъде потвърдено. Въззивната жалба е редовна и процесуално допустима. За да отхвърли предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове, първоинстанционният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи твърдяното от ищеца и оспорено от ответника наличие на съществувало облигационно отношение, по силата на което ответникът да е имал качеството потребител на ВиК услуги, а дружеството-ищец да е доставяло такива на ответника през процесния период. Приел е, че чрез представената по делото справка от Служба по вписванията, в която е отразено налагането на възбрана върху процесния имот, не се установява ответницата да е притежавала вещно право върху имота. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното: Съгласно чл. 193 от Закона за водите (ЗВ), обществените отношения, свързани с услугите за ВиК, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ), при спазване изискванията на този закон. Според нормата на чл. 1, ал. 2 ЗРВКУ, ВиК услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии (населените места и селищните образувания), както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите съоръжения. Според дадената в § 1, т. 2, б. „а“ от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на понятието „потребители на ВиК услуги“, това са юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи е указано, че потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдени имоти. Получаването на тези услуги се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика на ВиК системи и от съответния регулаторен орган, които общи условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централен ежедневник - чл. 8, ал. 1 и ал. 3 от Наредбата. В настоящия случай за установяване на обстоятелството, че ответницата е била собственик през исковия период на процесния имот (апартамент № 76, находящ се в гр. София, ж.к. „•••••••) ищецът е представил електронна справка по лице от Служба по вписванията – гр. София. От нея се установява, че на 24.06.2019 г. е вписана възбрана върху самостоятелен обект в сграда, площ по док. – 60 000 кв.м, обл. София, общ. Столична, гр. ••••••• п.к. 1000, като е отразено, че така извършеното вписване за 1/2 ид. ч. от имота във връзка със задължение на К. И. К.. В справката фигурират още две вписвания –възбрана от 27.03.2019 г. и покупко-продажба от 24.09.2010 г., които касаят други имоти, различни от процесния. Принципно основателни са доводите във въззивната жалба, че справката по лице от Служба по вписванията е годно доказателство относно принадлежността на правото на собственост върху недвижимия имот по следните съображения: Имотният регистър е система от данни за недвижимите имоти на територията на Република България и се състои от партидите на отделните имоти. Съгласно чл. 44, ал. 1 от Правилника за вписванията (ПВ) писмените справки се състоят в издаване удостоверения за вписванията, отбелязванията или заличаванията, както и в издаване преписи или извлечения от съществуващите вписвания, отбелязвания или заличавания по книгите, или от партидата на лицата, а според чл. 45 ПВ удостоверенията се отнасят: а) за определени лица; б) за определени недвижими имоти; в) за определено време. Според чл. 80 ЗКИР актът се вписва, ако праводателят е вписан в имотния регистър като носител на правото, освен при придобИ.е на право по давност, а съгласно чл. 82, ал. 1 ЗКИР съдията по вписванията разпорежда да се извърши вписването, след като провери дали са спазени изискванията на закона, както и предвидената от закон форма на акта, с който се признава, учредява, прехвърля, изменя или прекратява вещното право. Предвид указания в Правилника за вписванията и в ЗКИР характер на вписванията в публичния имотен регистър, представената по делото справка, която не е била оспорена от ответницата, принципно е годна да установи притежанието на вещно право от нея и основаната на това договорна обвързаност с ищцовото дружество. В конкретния случай обаче по делото са налице данни единствено за вписана възбрана върху имот, който не е надлежно индивидуализиран, доколкото в справката е отразен като самостоятелен обект в сграда, площ по док – 60 000 кв.м, обл. София, общ. Столична, гр. ••••••• п.к. 1000, без да е посочена улица или жилищен комплекс. Дори да се приеме, че това вписване касае процесния имот, представената справка не представлява годно доказателство, удостоверяващо титулярството на правото на собственост върху имота. Съгласно т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ВКС, ОСГТК, принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението, към патримониума на ответника не е предпоставка за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор. Съгласно задължителните разяснения, дадени с цитираното ТР, вписаната по персоналната партида на едно физическо лице обезпечителна мярка „възбрана“ на недвижим имот ще породи правно действие, ако длъжникът действително е собственик на възбранения имот, като съгласно чл. 453 ГПК, извършените след вписването разпоредителни сделки с имота ще бъдат непротивопоставими на ищеца; когато имотът в действителност не е собственост на ответника по обезпечението, извършените от него разпоредителни сделки с чужд имот ще бъдат непротивопоставими на действителния собственик независимо дали е вписана възбрана; когато имотът е собственост на трето лице, възбраната няма да породи действие спрямо него, тъй като в нотариалните книги по партидата му няма да има никакво вписване. Поради това се приема, че в обезпечителното производство е безпредметно да се изследва собствеността на имота, върху който се иска налагане на възбрана. Предвид изложеното, доколкото вписването на възбрана не е обусловено от предварителна проверка за принадлежността на правото на собственост върху имота, предмет на обезпечението, към патримониума на ответника по обезпечението, настоящият въззивен състав намира, че представената по делото справка от Служба по вписванията, неподкрепена от каквито и да е други писмени доказателства, които да индикират ответницата да е титуляр на вещно право върху процесния недвижим имот, не установява същата да е имала качеството потребител на ВиК услуги. Принадлежността на правото на собственост върху имота не би могло да се установи и въз основа на справка от общината за данъчно задължено лице, тъй като съгласно константната съдебна практика, съобразена и от първоинстанционния съд, данъчната декларация, още по – малко извлечение от такава или справка от базата данни на общината, не е предвиден в закона способ за доказване на право на собственост върху недвижим имот (решение № 972 от 6.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2008 г., IV г. о., ГК). Поради това неоснователни са оплакванията на въззивника, че в нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд е оставил без уважение доказателственото му искане за изискване от Столична община на удостоверение за данъчно задълженото лице за имота. Доколкото от страна на ищеца не е проведено пълно и главно доказване на първата предпоставка за уважаване на предявените искове, а именно, че през исковия период за процесния имот между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставка на ВиК услуги, предявените искове са неоснователни и следва да се отхвърлят само на това основание, без да се изследват въпросите относно действителното предоставяне и цената на услугите за доставка на питейна вода. Поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Софийски градски съд, ГО, II-Б въззивен състав,