Решение № 3 от 30.5.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2/2023 г.

Производството е по реда на чл.538 от ГПК вр. с чл. 15 ЗВ. Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от Р. Д. С., като председател на „Църква на християните в България“, с която обжалва решение № 25 от 10.04.2023 г., постановено по ф.д. № 7/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 23 състав, с което съдът е отказал да впише в регистъра по чл. 18 ЗВ религиозна общност с наименование "Църква на християните в България", със седалище и адрес: град •••, ж.к. "•••", бл.•••, вх. •••, ап.•••, учредена на учредително събрание на 13.01.2023 г. за вписването й в публичния регистър на вероизповеданията към Софийския градски съд. В жалбата се твърди, че постановеното решение е незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон и е необосновано. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционния съд неправилно е тълкувал и приложил чл. 10 от Закона за вероизповеданията, в нарушение на чл. 9 от ЕКПЧ. Излага, че неправилното тълкуване на посочената разпоредба води до дискриминационно третиране на вероизповеданията с верски убеждения близки до Българската православна църква. Сочи, че в цитираната разпоредба на чл. 10 от ЗВ не се посочва, че не може да има и да бъде регистрирано вероизповедание, близко до Българската православна църква. Излага, че схващането в обратния смисъл противоречи с практиката на ЕСПЧ, тъй като би позволило съществуването само на една институция за вероизповедание, принуждаващо вярващите да се обърнат именно към тази институция. Посочва, че подобността на вярванията и ритуалите между двете вероизповедания не е в състояние да обоснове отказ за регистрация. Изрично посочва, че първоинстанционния съд е извършил преценка, че процесното вероизповедание „претендира да представлява православно вероизповедание“, като тази преценка освен, че не следва да бъде извършвана от съда е и неправилна, тъй като видно от параграф втори от Преамбюла на Устава на вероизповеданието: „Църква на християните в България няма претенции да се определя или идентифицира като заместител или коректор във вярата на което и да е съществуващо вероизповедание“, в това число и Българската православна църква. Твърди още, че е налице неправомерно третиране на вероизповеданията, близки до Българската православна църква, по отношение на възможността за тяхната регистрация, като ролята на съда в този случай, следва да бъде гарант за религиозен плурализъм, необходим в едно демократично общество, както и гарантиращ правото на българските граждани за свобода на вероизповеданието, гарантирани от чл. 37 от Конституцията на Република България. Отделно от всичко изложено, посочва, че решението на първоинстанционния съд е необосновано и немотивирано, тъй като съдът посочва единствено, че „липсва отличима идентичност на процесното обединение“, без да е направил анализ дори на Устава на вероизповеданието заявител, като се позовава единствено и само на експертното становище на Дирекция „Вероизповедания“. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови ново, с което да разреши регистрацията на това вероизповедание. Въззивната жалба е допустима, тъй като е депозирана в законоустановения срок от легитимирано лице, имащо право и интерес от обжалване и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Софийски апелативен съд, след като обсъди доводите на въззивника и провери правилността на решението на Софийски градски съд, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Софийски градски съд е бил сезиран със заявление вх. 4738/18.01.2023 г., подадено от Р. Д. С., като председател на "Църква на християните в България", с което се иска вписване на вероизповеданието в публичния регистър на вероизповеданията със статут на юридически лица, воден от Софийски градски съд. От приложените към заявлението документи – протокол от учредително събрание от 13.01.2023 г., на което присъстват десет учредители, устав на религиозна организация и нотариално заверен образец от подписа на председателя на вероизповеданието. От проведеното учредително събрание, на което са присъствали десет учредители се установява, че на 13.01.2023 г. в гр. София членовете на вероизповеданието единодушно са взели решение за учредяване на религиозна организация "Църква на християните в България“ с управителен съвет (с членове: Р. Д. С., Д. Н. Д., В. Д. Г., В. А. П. и М. К. Д.), председател - Р. Д. С., зам. председател – В. Д. Г., касиер – Д. Н. Д. и секретар – В. А. П. и са приели са устав на организацията. От така представения като доказателство по делото устав е видно, че е определено наименованието на вероизповеданието, а именно „Църква на християните в България“, неговото седалище: : град •••, ж.к. "•••", бл.•••, вх. •••, ап.•••, изложение на верското убеждение и богослужебната практика, начина на определянето на управителните органи, правомощията им и продължителността на техния мандат, лицата, които имат право да представляват вероизповеданието, и начина за определянето им, начините, по които се вземат решения, и процедурите за свикване на заседанията на органите на вероизповеданието, начините на финансиране и имуществото на вероизповеданието и начина на прекратяване и ликвидацията. На основание чл. 16 ЗВ градският съд е изискал експертно становище във връзка с поисканата регистрация на религиозна общност от Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет, каквото е представено на 05.04.2023 г. По изложените в него съображения не се препоръчва на съда да извърши регистрацията на новоучредената религиозна институция "Църква на християните в България“. Посочено е, че в определени текстове от представения устав доказват, че по същество тази религиозна общност е православна. Посочено е, че това е опит да се заобиколи разпоредбата на чл. 10 от Закона за вероизповеданията, съобразно който „традиционното вероизповедание в Република България е източно православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски. Затова експертното мнение на Дирекция "Вероизповедания" е, че това е достатъчно основание да не бъде препоръчана регистрация на посочената религиозна институция. Безспорно е, че Конституцията прогласява вероизповеданията за свободни (чл. 13, ал. 1) и свободата на вероизповедание за ненакърнима (чл. 37, ал. 1). Единствените ограничения въведени от Конституцията на Република България по отношение на религиозните общности и институции са тези по чл. 13, ал. 4 забраняващи верските убеждения да се използват за политически цели, както и невъзможността свободата на съвестта и на вероизповеданието да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани, отразени в разпоредбата на чл. 37, ал. 2 от Конституцията на Република България. Специалната уредба за вероизповеданията се съдържа в Закона за вероизповеданията, който предвижда, че "вероизповедание" е съвкупността от верски убеждения и принципи, религиозната общност и нейната религиозна институция (§ 1, т. 1), а правото на вероизповедание включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповядва - съответно практикува - свободно своето вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали (чл. 2, ал. 2 ЗВ). Предвидено е и, че правото на вероизповедание се упражнява чрез формиране и изразяване на верско убеждение, създаване или участие в религиозна общност, организиране на институции на общността, осъществяване на верско обучение и възпитание чрез разпространяване на съответното убеждение устно, печатно, с помощта на електронни медии, под формата на лектории, семинари, курсове, програми и други (чл. 5, ал. 1), като верското убеждение може да се изразява чрез осъществяване на съответни богослужения, ритуали и обичаи (чл. 5, ал. 2), а то може да се изразява частно или публично (чл. 5, ал. 3). В допълнение към това в чл. 6 ЗВ е предвидено, че правото на вероизповедание включва и други права, измежду които и да се създават и поддържат религиозни общности и институции със структура и начин на представителство, които са подходящи според свободното убеждение на членовете им. Според дефинициите по § 1, т. 2 и 3 от ДР на ЗВ "религиозна общност" е доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии, а "религиозна институция" е регистрираната в съгласие с този закон религиозна общност, която има качеството на юридическо лице, свои ръководни органи и устав. От прегледа на нормативната уредба се установява, че: всяка физическо лице е свободно да изповядва и практикува всякакво верско убеждение, без значение дали е регистрирано или нерегистрирано, признато или непризнато от държавата, стига да не нарушава ограниченията по чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 КРБ; при същите условия верското убеждение може да се изповядва и практикува и от група (общност) от физически лица, без да е задължително тази религиозна общност да се регистрира като религиозна институция. Законодателят е предвидил възможността една такава религиозна общност да може да се регистрира като религиозна институция, с което да придобие качеството юридическо лице, стига да са изпълнени минималните изисквания за това по ЗВ, преди всичко относно нейното наименование (то да не повтаря вече регистрирано), както и съдържанието на устава, който е приет на учредителното събрание да отговаря на изискванията на чл. 17 ЗВ. Настоящият състав на Апелативен съд – София намира, че в случая наименованието на религиозната общност - "Църква на християните в България“ не повтаря вече регистрирана религиозна институция, като са изпълнени и изискванията за съдържанието на устава, съгласно чл. 17 от ЗВ, а като причина за постановяване на отказа от страна на първоинстанционния съд е останало единствено даденото експертно становище, съобразно което определени текстове от представения устав доказват, че по същество тази религиозна общност е православна, което противоречи на чл. 10 от ЗВ. Настоящият състав не споделя така даденото тълкуване, като излага на първо място, че експертното становище на Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет, изискано и дадено по реда на чл. 16 от ЗВ няма задължителен за съда характер. На следващо място, намира, че разпоредбата на чл. 10 от ЗВ има диспозитивен характер, като в последната не се съдържа изрична забрана да бъде регистрирано вероизповедание, в чиито устав верските убеждения и богослужебната практика наподобяват тези на Българската православна църква. В посочената разпоредба е посочено единствено, че израз на източното православие и представител е самоуправляващата се Българска православна църква. Следва да се посочи още, че преценката дали религиозните вярвания са идентични не е въпрос, който следва да бъде решен от държавните органи, а от самите религиозни общности, което е израз и на конституционно закрепеното право на всяко физическо лице свободно да изповядва и практикува всякакво верско убеждение. Следва да се вземе предвид, че изрично в параграф втори от Преамбюла на Устава на процесното вероизповедание „Църква на християните в България“, последната няма претенции да се определя или идентифицира като заместител или коректор във вярата на което и да е съществуващо вероизповедание, в това число и Българската православна църква. Предвид изложените съображения, настоящият състав намира, че атакуваното решение на първоинстанционния съд, с което е отказано вписване на вероизповедание „Църква на християните в България“ е неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Водим от горното, Апелативен съд – София