Решение № 15 от 8.1.2024 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 156/2023 г.

Производството е образувано по предявени искове от Г. Й. Р., с ЕГН: •••••••••• и адрес: гр. В., ул. "••••, ПРОТИВ: 1.НС на РБ, с административен адрес гр. ••••, както следва /в условията на кумулативност/: А. сумата от 31166, 18 лЕ., представляваща неполучено от ищеца основно възнаграждение за периода от 08.07.2019 год. до 19.02.2021 год. вкл., /в размер на по 1602 лв. месечно/ и Б. Сумата от 3807 лЕ., представляваща неполучено от ищеца ДВПР /допълнително възнаграждение за постигнати резултати/ за периода от 08.01.2019 г. до 19.02.2021 г. вкл., начислявано на служителите, заемащи същата длъжност, всеки месец и изплащано всяко тР.есечие, представляващи вреди от неправомерното поведение на ответника, приел параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, и който представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата за предявяване на исковете до окончателното изплащане на сумите, на основание чл.2в от ЗОДОВ, и в условията на евентуалност ПРОТИВ: 2.Д., представлявана от МФ. на РБ и адрес гр.••••, както следва /в условията на кумулативност/: А. сумата от 31166, 18 лЕ., представляваща неполучено от ищеца основно възнаграждение за периода от 08.07.2019 год. до 19.02.2021 год. вкл., в размер на по 1602 лв. месечно и Б. Сумата от 3807 лЕ., представляваща неполучено от ищеца ДВПР /допълнително възнаграждение за постигнати резултати/ за периода от 08.01.2019 г. до 19.02.2021 г. вкл., начислявано на служителите, заемащи същата длъжност, всеки месец и изплащано всяко тР.есечие, представляващи вреди от неправомерното поведение на лицата, на които ответникът е възложил работата по приемане на законите на РБ, а именно народните представители от НС на РБ, приели параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, обявен за противоконституционен с Решение №7/17.07, 2019 год. по к.д. №7/2019 год. (обн. ДВ бр. 75 от 24.09.2019 г, ), влязло в законна сила на 28.09.2019 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата за предявяване на исковете до окончателното изплащане на сумите, на основание чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 7 от КРБ. Претендират се и разноските за производството. Обстоятелствата, от които се твърди, че произтича претендираното право са: В исковата молба ищецът твърди, че е работил в Митница В. от 08.02.1995 год., първоначално по трудово правоотношение, а впоследствие и като държавен служител на длъжността „държавен митнически инспектор, длъжностно ниво - 5, експертно ниво 1Б, в митница В., с ранг: V старши", считано от 08.01.2019 г. НС е приело с параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, с което: «Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер.». В резултат на приетата от НС законова промяна служебното правоотношение на ищеца било прекратено. С изменение на ЗМ Директора на АМ е издал Заповед № 3024 /07.01.2019 год., с която ищеца бил уволнен, тъй като бил привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по ДП №8 /2016 г. по описа на ТСБОП - В., пр.пр. №486 /2016 г.по описа на СП. Ищецът оспорил Заповед № 3024/07.01.2019 год. на Директора на АМ за прекратяване на служебното му правоотношение, като незаконосъобразна. В резултат е постановено Решение №1566/08.02.2021 год. по адм.д.№ 10534/2020 год. по описа на ВАС, с което заповедта е отменена. В изпълнение на чл.122, ал.1 от ЗДСл и в законния срок, на 19.02.2021 год. ищеца се явил в АМ-В., за изпълнение на служебните си задължения. В тази връзка е издадена Заповед № 217/22.02.2021 год. на Директора на АМ, с която ищецът е възстановен на заеманата длъжност. Ищецът твърди, че параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, противоречи на чл. 15 пар. 1 и чл. 48 и чл. 52 от Хартата на основните права на ЕС, чл. 6 ал. 2 и чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на Директива на ЕС 2016/343 на ЕП и Съвета, както и чл. 5 ал. 1 и 4 от Договора за ЕС. С Решение №7/17.07, 2019 год. по к.д. №7/2019 год. (обн. ДВ бр. 75 от 24.09.2019 г, ). влязло в законна сила на 28.09.2019 год. съдът е обявил нормата на чл.10 ал.1 изр. Второ от ЗМ за противоконституционна. С постановяване на решението на конституционния съд за Д. възниква задължението да възстанови правото и да уреди онези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Закона и по специално чл.22, ал.4 от Закона за Конституционния съд задължава НС да уреди възникналите правни последици от противоконституционния закон, за да бъде възстановен нарушения конституционен ред. Независимо от това НС бездейства, което представлява и противоправно поведение. Ищецът твърди, че промяната в закона, постановена в противоречие с правото на ЕС и с Конституцията, му е причинила имуществени вреди. По силата на чл.104, ал.1 от ЗДСл Агенция Митници е изплатила на ищеца основната заплата само за 6 месеца, за периода от 08.01.2019 год. до 08.07.2019 год., но за останалото време през което е бил лишен от възнаграждение, твърди, че са му причинени вреди - неполучено от него възнаграждение в размер на 1396 лв. Месечно. Отделно е бил лишен неправомерно и от допълнително възнаграждение за постигнати резултати /ДВПР/, което би получил, ако не е бил уволнен въз основа на противоконституционната норма. Допълнително възнаграждение се начислява ежемесечно и получава наведнъж за всяко тР.есечие с основната заплата за последния месец от тР.есечието, като общият размер на неполученото от ищеца ДВПР възлиза на 1270 лв. /по 200 лв.на тР.есечие/ за периода от 08.01.2019 г. до 19.02.2021 год. Ищецът твърди, че допълнителното му възнаграждение е определено на база по – ниското месечно възнаграждение на един от двамата служители били на работа за процесния период. /писмо от Агенция „Митници“, Териториална дирекция Митница В. с вх. № 550 /11.01.2022 г.- стр.94 от гр.д. № 1240/2021 г. по описа на Окръжен съд – В., Гражданско отделение, 6-ти състав/, където в таблицата е посочено по месеци от м.01.2019 г. до м.01.2021 г. основното трудово възнаграждение на 1-вия служител в размер на 1787.00 лв. и 2-рия служител в размер на 1780.00 лв. С оглед на изложеното по реда на чл. 214 от ГПК, претенцията на доверителят ми е за неполучената основна заплата в размер на 1780 лв., определено на база по – ниското месечно възнаграждение на един от двамата служители, които са били на работа за процесния период. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от НС. В него се сочи, че така предявените срещу НС искове са недопустими, тъй като НС не е надлежна страна по спора по следните аргументи: Общите съдилища не са компетентни да се произнасят по отношение на законосъобразността или противоконституционността на законите, а единственият орган, имащ правомощия да се произнася по актове на НС, е Конституционният съд. НС не е процесуален субституент по реда на ЗОДОВ, тъй като не е нито административен, нито правозащитен орган. Производството следва да се развива по реда на ГПК и съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ГПК Д. в процеса се представлява от МФ.. Освен това разпоредба на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, която се прилага за обезщетяване на вредите на ищеца, е специална по отношение на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което да се търси обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е недопустимо с оглед разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ /отговорността на Д. за вреди по реда на ЗОДОВ възниква тогава, когато за нейното реализиране няма друг установен в специален закон ред/. Сочи се още, че исковете са неоснователни и недоказани по следните съображения: Правното основание на предявените искове е нормата на чл. 4, § 3 ДЕС. Принципът на „лоялното сътрудничество", регламентиран в текста на чл. 4, § 3 ДЕС, не може да бъде конкретен източник на право, въз основа на което да се ангажира отговорността на Д. за незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи или длъжностни лица. За да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на Д. по чл. 4, § 3 ДЕС следва да е налице нарушение на правна норма на ЕС, която има за предмет предоставяне на права на частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и наличието на причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. В конкретния случай нито един от елементите на този фактически състав не е налице. В исковата си молба ищецът не сочи конкретни правни норми на ЕС, които имат за предмет предоставяне на права на частноправни субекти, които са нарушени от НС с приемането на процесната разпоредба. Видно от чл. 6, § 1 от ДЕС въпреки че Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в ХОПЕС, разпоредбите на ХОПЕС не разширяват по никакъв начин определените в Договорите области на компетентност на Съюза. По силата на член 51, параграф 1 от ХОПЕС, разпоредбите й се отнасят за държавите членки, когато те прилагат правото на Съюза. Хартата няма самостоятелно приложно поле в националния правопорядък, а се прилага единствено и само във връзка с друга разпоредба на правото на ЕС, различна от Хартата и уреждаща процесното правоотношение. Според постоянната практика на СЕС не може да преценява с оглед на ХОПЕС национална правна уредба, която не попада в обхвата на правото на Съюза (решения от 26 февруари 2013 г., Akerberg Fransson, С-617/10, EU: C: 2013: 105, т. 19 и цитираната съдебна практика, от 6 март 2014 г., Siragusa, С-206/13, EU: C: 2014: 126, т. 21 и от 8 декември 2016 г., Eurosaneamientos и др., С-532/15 и С-538/15, EU: C: 2016: 932, т. 52). Неоснователно е позоваването и на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Твърденията за нарушаване на норми от ЕКЗПЧОС сами по себе си са извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все още не се е присъединил към ЕКЗПЧОС, поради което ЕКЗПЧОС не е част от правото на ЕС. Освен това, настоящият случай е свързан с т.нар. „чисто вътрешна ситуация". В него отсъства какъвто и да е презграничен елемент. Неоснователно е твърдението за противоречие на процесната норма с Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (Директива (ЕС) 2016/343). Целта на Директива (ЕС) 2016/343 е да се укрепи правото на справедлив съдебен процес в наказателното производство посредством установяване на общи минимални правила във връзка с някои аспекти на презумпцията за невиновност и правото на лицата да присъстват на съдебния процес. Според съображение 11 от нейния преамбюл, Директива (ЕС) 2016/343 следва да се прилага единствено спрямо наказателните производства съгласно тълкуването в съдебната практика на Съда на ЕС. (Съда), без това да засяга съдебната практика на Европейския съд по правата на човека. Директива (ЕС) 2016/343 не следва да се прилага за граждански или административни производства, включително когато последните могат да доведат до налагането на санкции, напР.ер производства, свързани с конкуренцията, търговията, финансовите услуги, нарушенията на правилата за движение по пътищата, данъците или увеличените данъчни ставки, и разследванията, провеждани от административните органи във връзка с тези производства. Предвид изложеното, твърденията на ищеца за нарушени норми на правото на ЕС са неоснователни. Дори и съдът да приеме че е налице нарушение, то същото не може да се квалифицира като съществено. Практиката на СЕС е изработила критерии, по които се преценява дали е налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - когато е налице явно и значително неспазване от държава членка, както и от общностна институция на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка. Елементите, които компетентната юрисдикция може да вземе предвид, следва да се посочат степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. Според СЕС при всички положения едно нарушение на общностното право е явно и съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение. Следователно, при всички случаи нарушението се явява явно и съществено, когато действията на Д. не са съобразени с трайната практика на СЕС в съответната област. Цитира се практика на СЕС / решението HNL v. Council and Commission, cases 83, 94/76, 4, 15, 40/70, (1978), ECR 1209/, съгласно която не следва да се носи отговорност, освен ако с нарушението съответният орган достатъчно явно и сериозно е превишил пределите на правомощията си при злонамерено отношение и умисъл за увреждане на адресатите на нормата. В друго решение на СЕС /по делото Brasserie du Pecheur и Factortame/ се дава тълкуване по отношение на разбирането за „достатъчно съществен характер" на нарушението. Решаващият критерий в това отношение е дали националният орган разполага с по-широко право на преценка или не. НС, като орган на законодателната власт, с мандат получен пряко от народа, предполага по-широко право на преценка, която фактически е проява на държавен суверенитет. Не е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и твърдяната вреда от ищеца. Твърди се, че има „директен ефект" на общностното право и в частност на Директива (ЕС) 2016/343, поради което компетентният държавен орган по издаването на индивидуален административен акт за прекратяване на служебното правоотношение, е следвало да съобрази директния ефект на общностната норма. В процесния случай причинната връзка е опосредена и от поведението на самия ищец. В периода от 08.07.2019 г. до 19.02.2021 г. за ищеца не е имало законова пречка да работи по трудово или служебно правоотношение (дори и като митнически служител след 28.09.2019 г., когато е влязло в сила Решение № 7 от 17.09.2019 г. по к.д. № 7 от 2019 г. на КС за обявяване противоконституционността на чл. 10, ал. 1, изр. второ от ЗМ). Сочи, че в тежест на ищеца е да докаже, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, съответно че е получавал по-ниско възнаграждение. По силата на чл. 104, ал.1 от Закона за държавния служител, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. При наличието на нарочна регламентация - чл. 104, ал. 1 ЗДСл, ищецът не може да разшири обема на отговорността на органа по назначаването, още повече не може да търси отговорност от законодателния орган. По въпроса дали се дължи обезщетение за вреди от незаконно уволнение над размерите по чл. 225, ал. 1 и 2 КТ и кой е материалноправно отговорният субект има задължително за всички съдилища в страната разяснение в ПП на ВС РБ № 4/1975 г., което не е загубило действието си - длъжностното лице, издало незаконната заповед е това, което отговаря лично за деликт и на осн. чл. 45 ЗЗД. Не са налице действия или бездействия от страна на НС на РБ, за които се претендират вреди. Ищецът претендира несъществуващи вреди. Законодателят е преценил, че шестмесечният срок е един разумен срок за всеки, който си търси работа, да намери такава. Извън този срок ненамирането на работа би могло да се третира като бездействие от страна на съответния индивид, причиняващо пряко вредата. Абсурдно е да се търси обезщетение за неполучено „допълнително възнаграждение за постигнати резултати" (ДВПР) за период, през който ищецът въобще не е изпълнявал служебните си задължения. Този вид допълнително възнаграждение има пряка връзка с качеството на изпълнение на длъжностните задължения. Това възнаграждение се определя въз основа на оценка на вътрешните звена в отделната администрация - дирекции, главни дирекции, отдели и сектори. Оценяването на резултатите на вътрешните звена се извършва от ръководителя на административната структура въз основа на изпълнението на целите на звеното, включително на програмите или проектите, за които отговаря, използваните ресурси и други обстоятелства, повлияли върху дейността на звеното през оценявания период. За служители, които по изискванията на закон не са включени във вътрешни звена, това допълнително възнаграждение се определя въз основа на тяхната индивидуална оценка. Съгласно Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, начисляването и изплащането на ДВПР зависи от много фактори: наличие на съответен бюджет за конкретното учреждение, постигнати от служителя конкретни резултати, получена от служителя оценка от оценяващия го ръководител и др., а размерът на всяко ДВПР за всеки отделен служител е строго индивидуален. По принцип, всички имуществени вреди подлежат на обезщетяване, ако се докаже, че са в причинна връзка с нарушението, включително бъдещи вреди и пропуснати ползи, но само доколкото е сигурно, че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Настъпването на вредите, съответно - неизбежността от настъпването им, се доказва от увредения. СЕС изисква вредата да бъде действителна и сигурна. В настоящият случай не е доказано сигурното настъпване на вредата. Моли за отхвърляне на исковете. В срока по чл. 131 от ГПК в първоначалното производство е постъпил отговор от Д., която в производството по парични искове и на основание чл.31 ал.1 от ГПК от МФ. на РБ, с който твърди, че предявеният иск е недопустим и в евентуалност е неоснователен. По отношение на допустимост на иска, ответника е изложил твърдения, че надлежен ответник следва да е НС, а не Министерство на финансите, по силата на чл. 2 в ЗОДОВ, ДВ бр. 94/2019 год. По основателността на предявените срещу Д. искове: В отговора се твърди, че причинно-следствена връзка като елемент от състава на чл.49 от ЗЗД липсва, поради което не може да бъде реализирана отговорността на Д. нито на основание чл. 4, §3 ДЕС, нито на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за вреди. Пряката причинно-следствена връзка между нарушението и вредата, като елемент на правопораждащия фактически състав, не се предполага, а трябва да бъде доказана, като тежестта за това е на ищеца. В периода от 08.07.2019 год. до 19.02.2021 год. вкл. за ищеца не е имало законова пречка да работи по трудово или служебно правоотношение, включително и като митнически служител. Неоснователно е и не би могло да се приеме, че продължилата над две години незаетост на Г. Р. по служебно или трудово правоотношение е в пряка причинно-следствена връзка с нарушението на правото на ЕС. Ответника твърди, че това се е дължало на бездействието и нежеланието на лицето да си намери някаква работа и да получава доходи под формата на възнаграждение за полаган труд по служебно или трудово правоотношение, т.е. дължала се е на поведението на самия ищец, поради което за процесния период не се дължи обезщетение. Ответника твърди, че по аналогия на чл. 225 КТ, в тежест на ищеца е да докаже, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, съответно че е получавал по-ниско възнаграждение. Алтернативно ответника твърди, че на обезщетяване подлежи само основната заплата на ищеца и то определена към момента на прекратяването на служебното му правоотношение, но не и претендираното допълнително възнаграждение за постигнати резултати (ЦВПР), тъй като между нарушението на правото на ЕС и неполучаването на ДВПР няма причинно- следствена връзка. Моли съда да отхвърли предявените искове. В съдебно заседание ищецът поддържа исковете, моли за уважаването им и за присъждане на разноски. Ответникът НС НА РБ моли за прекратяване на производството или за отхвърляне на исковете, а ответникът Д., ПРЕДСТАВЛЯВАНА ОТ МФ. НА РБ, не изпраща представител и моли за гледане на делото в тяхно отсъствие. Контролиращата страна ВОП счита иска за допустим и основателен. Въз основа на събраните доказателства преценени в тяхната съвкупност и в съответствие с ГПК, съдът намира следното за установено от фактическа и правна страна: С § 50 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗИДЗКПО) (ДВ, бр. 98 от 27.11.2018 г.) се създава ново изречение второ в чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците (ЗМ) (обн., ДВ, бр. 15 от 6.02.1998 г., посл. изм., бр. 32 от 16.04.2019 г.), в сила от 7.01.2019 г., а именно: "Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер." С Решение № 7 от 17.09.2019 г. на КС по к. д. № 7/2019 г., докладчик съдията Т.Р, обн., ДВ, бр. 75 от 24.09.2019 г. е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците. Няма спор, че със Заповед № 3024 /07.01.2019 год. на Директора на Агенция Митници, ищецът Г. Й. Р., на длъжност „държавен митнически инспектор, длъжностно ниво - 5, експертно ниво 1Б, в митница В., с ранг: V старши", е уволнен, считано от 08.01.2019 г. Мотивите за уволнението са: невъзможност на държавния служител да изпълнява задълженията си, извън случаите по чл. 103 ал. 1 т. 3 от ЗДСл, поради факта, че служителят е бил привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер. /по ДП №8 /2016 г. по описа на ТСБОП - В., пр.пр. №486 /2016 г.по описа на СП/. Не се спори и по отношение на фактите, че ищецът оспорил Заповед № 3024/07.01.2019 год. на Директора на АМ за прекратяване на служебното му правоотношение, като незаконосъобразна. В резултат било постановено Решение №1566/08.02.2021 год. по адм.д.№ 10534/2020 год. по описа на ВАС, с което заповедта била отменена. В изпълнение на чл.122, ал.1 от ЗДСл и в законния срок, на 19.02.2021 год. ищеца се явил в АМ-В., за изпълнение на служебните си задължения. В тази връзка е издадена Заповед № 217/22.02.2021 год. на Директора на Агенция Митници, с която ищецът е възстановен на заеманата длъжност, считано от 19.02.2021г. Няма спор, че ищецът е останал без работа за периода от 08.01.2019 год. до 19.02.2021 год., което се доказва и от представеното по делото копие на служебна книжка. Няма спор и по отношение на факта, че ищецът е реализирал отговорността на Агенция Митници по чл.104, ал.1 от ЗДСл, като същата е изплатила на ищеца обезщетение за незаконното уволнение, но само за 6 месеца, за периода от 08.01.2019 год. до 08.07.2019 год. По делото са изготвени три броя ССЕ за изчисляване на размера на обезщетенията, като същите са изготвени в множество варианти. При така установеното от фактическа страна, съдът възприе следните правни изводи: Предявените по делото искове са главни с правно основание чл.2в ал. 1 от ЗОДОВ срещу НС на РБ, и евентуални с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу Д.. Допустимостта на исковете, правната им квалификация, както и страните в производството, са указани изрично в Решение № 183/01.12.2022г. по в.г.д. № 381/2022г. на ВАпС, /с което е обезсилено решение № 479/15.04.2022г. по г.д. № 1240/2021г. на ВОС/, поради което възражения в тази връзка са изначално неоснователни. Въпреки това съдът намира, че следва да изложи допълнителни мотиви по възражението на ответната страна за недопустимост на производството: Съгласно ПП на ВС РБ № 4/1975 г., т. 1. Когато ръководител на организация или учреждение, който е издал заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното положение и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД. Смисълът на посочената разпоредба е да покаже, че отговорността по КТ или по ЗДСл, не изключва носенето на отговорност на деликтно основание, когато е налице деликт. Разясненията на ПП на ВС не ограничават деликтната отговорност до отговорността на ръководителя на организацията или учреждението, издал акта за уволнение. В случай, че се твърди наличие и на друго деликтно основание, както в случая - било то специалната норма на чл. 2в от ЗОДОВ /с ответник НС/ или общата разпоредба на чл. 49 от ЗЗД /с ответник Д./, то иск, основан на деликтна отговорност, е допустим, подлежи на разглеждане и на произнасяне по същество на спора. По главните искове: С разпоредбата на чл.2в ал. 1 от ЗОДОВ законодателят е предвидил възможност за ангажиране отговорността на Д. за причинени на гражданите вреди, когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС.. За успешното провеждане на иска, предявен на основание чл.2в ал. 1 от ЗОДОВ, в тежест на ищеца по делото е да установи при условията на пълно и главно доказване предпоставките на деликтната отговорност. Уредените в ЗОДОВ процесуални правила изключват тези на ГПК. При разглеждане на дело за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС., приложение намират процесуалноправните разпоредби на ЗОДОВ, към които препращат чл. 2в, ал. 1, т. 2 (определянето на ответника по реда на чл. 7) и ал. 3 (приложението на чл. 9а и чл. 10 за определянето на дължимите такси и разноски и за задължителното участие на прокурор в производството), а при липса на специални правила се прилага ГПК. Д. участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът по чл. 7 от ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Д. отговаря за вредите от нарушаване на правото на ЕС., когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени вредите. За отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т.е. отговорността за вреди е обективна. Отговорността по ЗЗД е виновна, т.е. деецът има възможност да се екскулпира, като докаже по несъмнен начин, че е положил дължимата грижа и това изключва неговата отговорност. Отговорността на Д. за вреди от нарушаване на правото на ЕС. не е виновна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено", но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на Д.. Нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено" и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. Причинният процес започва от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на ЕС. и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици. Поведението на различните държавни органи в този причинен процес има значение единствено за процесуалната им легитимация да отговарят като ответници по иска за обезщетение. Обезщетение за нарушение на правото на ЕС. може да се претендира, както поради нарушения от нормотворчески, правораздавателни и правозащитни органи, на органи на изпълнителната власт и на местното самоуправление, така и за допускането на нарушения от частноправни субекти. Правото на ЕС. може да бъде нарушено не само, когато е приложена национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на ЕС., но също и когато правото на ЕС. не е приложено или е приложено неточно, като приложимата правна норма е тълкувана неправилно (напр. неавтономно), но също и когато тя не е приложена, независимо от това дали същата е уредена изрично, или може да бъде изведена от националната правна уредба, т.е. обективно да съществува в друг вид в националното право. Ако Съдът на ЕС. установи противоречие, силата на неговото решение ще преодолее задължителната сила на решението на Конституционния съд./ Решение № 16 от 2.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1914/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Борислав Белазелков/. Д. отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на НС, като държавен орган. Д. участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Отговорност на НС е приетите от него закони да съответстват на Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно. Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. /Решение № 72 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3006/2020 г., III г. о., ГК, докладчик съдията СВ.Б./ Отговорност на НС, освен съответствието на даден закон с Конституцията на РБ, е също и приетите от него закони да съответстват на правото на ЕС.. Това произтича пряко от поетите от Б. ангажименти пред европейската общност и подписания Договора за ЕС. Твърденията на ищеца са за противоречие на параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с чл. 15 пар. 1 и чл. 48 и чл. 52 от Хартата на основните права на ЕС, чл. 6 ал. 2 и чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и Директива на ЕС 2016/343 на ЕП и Съвета, както и чл. 5 ал. 1 и 4 от Договора за ЕС. Съгласно чл. 5 ал. 1 и 4 от Договора за ЕС, Принципът на предоставената компетентност определя границите на компетентност на Съюза. Принципите на субсидиарност и на пропорционалност определят упражняването на тази компетентност. По силата на принципа на пропорционалност, съдържанието и формата на дейност на Съюза не надхвърлят необходимото за постигане на целите на Договорите. Съгласно чл. 4, § 3 от Договора на ЕС, По силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Съгласно Член Е от Договора за ЕС., т.2. Съюзът зачита основните права така, както те са гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Р. на 4 ноември 1950 г. и така, както произтичат от конституционните традиции, общи за държавите- членки, като основни принципи на правото на Общността. Харта на основните права на ЕС. е част от общностното право - 2012/C 326/02, публ. в Официален вестник на ЕС. C 326/391 /в сила/. Съгласно член 15 /Свобода при избор на професия и право на труд/, 1. Всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета професия. Съгласно чл.48 /Презумпция за невиновност и право на защита/, 1. Всеки, който е обвинен, се счита за невинен до доказване на вината му в съответствие със закона. Съгласно член 51 /Приложно поле/, ал.1. Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза. ал. 2. Настоящата харта не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. В този смисъл, макар и част от общностното право, принципите на ХОПЕС, се прилагат като част от правото на ЕС, само и единствено когато има друга приложима правна норма, която е част от нормотворчеството на ЕС. В този смисъл, за да бъде уважен искът по чл.2в ал. 1 от ЗОДОВ, следва да се отговори на въпроса налице ли е Директива или Регламент на ЕС /към които се прилагат и правилата на ХОПЕС/, които да са нарушени чрез приемане на закона от НС на РБ. Твърдяната като нарушена Директива на ЕС 2016/343 на ЕП и Съвета има за предмет укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. Според съображение 11 от нейния преамбюл, Настоящата директива следва да се прилага единствено спрямо наказателните производства съгласно тълкуването в съдебната практика на Съда на ЕС. (Съда), без това да засяга съдебната практика на Европейския съд по правата на човека. Настоящата директива не следва да се прилага за граждански или административни производства, включително когато последните могат да доведат до налагането на санкции, напР.ер производства, свързани с конкуренцията, търговията, финансовите услуги, нарушенията на правилата за движение по пътищата, данъците или увеличените данъчни ставки, и разследванията, провеждани от административните органи във връзка с тези производства. Според съображение 12 от нейния преамбюл, Настоящата директива следва да се прилага по отношение на физически лица, които са заподозрени или обвиняеми в рамките на наказателното производство. Настоящата директива следва да се прилага на всички етапи от наказателното производство до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали заподозреният или обвиняемият е извършил съответното престъпление. Доколкото изрично е посочено, че Директива (ЕС) 2016/343 не следва да се прилага за граждански или административни производства, а е приложима само за наказателното производство, същата не е приложима в настоящия случай, в който се засягат граждански права на ищеца, а именно правото му на труд. В този смисъл не е налице твърдяното нарушение на правото на ЕС, а именно Директива (ЕС) 2016/343, тълкувана във съответствие с ХОПЕС. В хода на устните състезания и в писмените бележки, ищецът релевира доводи за накърняване на Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността и Регламент (ЕИО) № 492/2011 на Съвета от 5 април 2011 година относно свободното движение на работници в Съюза. Съдът намира, че твърдението за нарушаване на конкретна правна норма, част от правото на ЕС, е част от твърденията, на които се основава иска по чл. 2в от ЗОДОВ, и които задължително следва да бъдат изложени в исковата молба и въз основа на които се преценява редовността на иска. В този смисъл, навеждането на твърдения за друга правна норма, част от правото на ЕС, която не е посочена в исковата молба и се сочи, че съставлява съществено нарушение на правото на ЕС, представлява изменение на иска в неговата обстоятелствена част чрез добавяне на ново основание и може да се реализира от ищец само в срока по чл. 214 ал. 1 от ГПК, а именно в първото по делото заседание. То не може за първи път да бъде наведено в хода на устните състезания по делото, тъй като ответникът не може да се защити срещу наведените нови обстоятелства. Отделно от това съдът намира, че дори и разгледани по същество, тези възражения са неоснователни. Твърди се, че е накърнено правото на свободно движение на работници в рамките на Общността, включващи правата: а) да се приемат действително направени предложения за наемане на работа; б) да се придвижват свободно на територията на държавите членки за тази цел; в) да пребивават в държава членка за целите на заетостта, в съответствие с разпоредбите уреждащи заетостта на гражданите от тази държава, предвидени в законови, подзаконови или административни разпоредби; г) да остават на територията на държава членка след наемане на работа в тази държава при условията, които се предвиждат в регламенти на ЕС. Съдът намира, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца в следствие на въвеждането на параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, по никакъв начин не е пречка за свободното движение на ищеца в рамките на ЕС. На същия не му е отнето правото да се придвижва в границите на ЕС, нито да пребивава в държава членка за целите на заетостта, нито да търси работа в границите на ЕС, нито да остава на територията на държава членка след наемане на работа в тази държава. Предвид липсата на конкретна правна норма, част от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, която да е накърнена с приемането на параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, не е налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. по смисъла на чл. 2в ал. 1 от ЗОДОВ, поради което исковете с посочената правна квалификация следва да бъдат отхвърлени. С оглед отхвърлянето на главните искове, е налице сбъдване на условието за разглеждане на евентуалните искове по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу Д.. По евентуалните искове: По силата на разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Причинителят на вредата отговаря по основания състав на чл. 45 от ЗЗД, поради което за да бъде уважен искът по чл. 49 във. вр. с чл. 45 от ЗЗД е необходимо да бъдат доказани от ищеца всички предпоставки за възникване на деликтната отговорност, а именно: противоправно поведение, вреди, причинна връзка между вредите и противоправното поведение и вина. Вината, съгласно нормата на чл. 45 ал. 2 от ЗЗД, се предполага до доказване на противното. Въведената обоР.а презумпция по чл. 45 ал. 2 от ЗЗД, подлежи на оборване от ответника. В конкретния случай Д., като възложител на работата на народните представители, в качеството им на колективен орган – НС на РБ, отговаря за неправомерните действия/бездействия на същите, а именно за действието по приемане на противоконституционен закон - параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците, както и за бездействието по чл. 22, ал. 4 от ЗКС да уреди възникналите правни последици от прилагането на решението на КС за обявяване на закона за противоконституционен. Следователно в конкретния случай се касае за два правопораждащи акта – действие по приемането на противоконституционния закон и бездействие по чл. 22, ал. 4 от ЗКС. Съгласно чл. 3 от ЗНА, Законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията, обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения. Съгласно чл. 15 ал. 1 от ЗНА, Нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Следователно приемането на закон, който е в противоречие с Конституцията на РБ, представлява противоправно поведение, тъй като противоречи на нормата на чл. 15 ал. 1 от ЗНА. Съгласно чл. 22 ал. 2 от ЗКС, актовете, обявени за неконституционни, не се прилагат. Съгласно чл. 22 ал. 4 от ЗКС, възникналите правни последици от акта по ал. 2 се уреждат от органа, който го е постановил. В настоящия случай този орган се явява НС на РБ. Бездействието на НС на РБ да уреди възникналите правни последици от прилагането на Решение на КС, с което се обявява за противоконституционен даден закон, се явява противоправно бездействие, което пряко противоречи на чл. 22 ал. 4 от ЗКС. С Решение № 7 от 17.09.2019 г. на КС по к. д. № 7/2019 г. е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявеният за противоконституционен акт не се прилага. Същото обаче има още и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизане решението на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с Конституцията и запазването им би били в пряко противоречие на принципа на правовата държава. Решението на КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Докато това не се случи и НС не преуреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на Д. да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на КРБ. Във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното. Следователно, ответникът е този, който следва да докаже, в случай, че твърди, че вредите не са резултат на виновно поведение на лица, на които той е възложил изпълнението на работа. Вината в гражданското право се изразява в неполагането на дължимата грижа. Във всички случаи, когато се преценява полагането на дължимата грижа от страна на народните представители, в качеството им на колективен орган – НС на РБ, в тяхната законодателна функция, следва да се отчете, че народните представители са длъжни на първо място да приемат такива закони, които са в съответствие с Конституцията на РБ. Това произтича пряко от самата Конституция - чл. 5 ал. 1 от КРБ, чл. 67 ал. 2 от КРБ, както и от чл. 15 ал. 1 от ЗНА. Непознаването на Конституцията на РБ от страна на народните представители задължително би следвало да се квалифицира като неполагане на дължимата грижа от страна на народните избраници. В конкретния случай ответникът не навежда твърдения, които могат да се квалифицират като обстоятелства, изключващи вината на народните представители. Следователно презумпцията на чл. 45 ал. 2 от ЗЗД не се явява оборена. По въпроса за вредите: По делото са изготвени три броя многовариантни ССЕ. Съдът кредитира ССЕ от 15.11.2021г. и ССЕ от 28.11.2023г. в частта, в която е изчислено обезщетение въз основа на основно месечно възнаграждение на ищеца в размер на 1396лв., поради следното: Ищецът има сключен трудов договор с МФ, АМ за служебно правоотношение на длъжност Държавен митнически инспектор в Митница В., длъжностно ниво V, експертно ниво 1Б, ранг V, НКПД 24227060, на която длъжност е възстановен със Заповед № 4731/02.11.2018 г., считано от 30.10.2018 г., с основна месечна заплата 1396 лв. Със заповед 3024/07.01.2019 г. на АМ на основание чл.107, ал.1, т.5, вр. чл.7, ал.1, т.6 предложение последно от Закона за държавния служител, вр. чл.10, ал.1, изр.2 от ЗМ, на ищеца е прекратено служебното правоотношение считано от 08.01.2019 г., с посочени причини за прекратяване на правоотношението - привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер. Със заповед 217/22.02.2021 г. на МФ, АМ Г. Р. е възстановен на длъжност държавен инспектор в АМ, ТД „Северна морска, считано от 19.02.2021 г. с основна месечна заплата 1465 лв. Обезщетението следва да бъде изчислено на база актуалния размер на възнаграждението на ищеца към датата, на която същият е бил уволнен, въз основа на противоконституционната правна норма на чл. 10, ал. 1, изречение второ от Закона за митниците. Предходните уволнения на ищеца не са предмет на разглеждане от настоящия съд и няма как да бъдат съобразявани в настоящото производство. Размерът на основното месечно възнаграждение на ищеца към датата на възстановяването му на длъжността не може да служи за база за определяне на обезщетението, тъй като няма как възстановяването му на работа да има ретроактивно действие по отношение на вредите. Вредите за ищеца настъпват към датата на уволнението му въз основа на противоконституционната правна норма и траят до момента, в който се прекъсва осъществяването на съответните негативни последици, т.е. до възстановяването му на работа. Доколкото настъпват към датата на уволнението, то размерът на обезщетението се изчислява именно към актуалния размер на възнаграждението му към този момент, т.е. 1396лв. Изчисленията на ССЕ за размера на трудовото възнаграждение на ищеца за посочения период от 08.07.2019 до 19.02.2021 г. при размер на основната заплата през целия период от 1 396 лв., са в размер на ОБЩО бруто 27 158, 40лв. и нето 24 442, 56лв. За да бъде ангажирана отговорността на ответника следва да е налице и причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредата. Съгласно чл. 51 от ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В теорията и практиката се приема, че пряка и непосредствена последица от деянието са онези вреди, които по правило и закономерно настъпват в следствие от деянието. В конкретния случай оставането без работа на ищеца и съответната загуба на доход, е пряка и непосредствена последица от уволнението му, което пък е пряка и непосредствена последица от приемането на противоконституционния закон, доколкото същият задължава работодателя да прекрати служебното правоотношение на ищеца в посочения случай /при наличие на обвинение в престъпление/. В този случай вредите на ищеца в размер на загубено трудово възнаграждение се явяват в пряка причинно- следствена връзка с приемането на параграф 50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в ДВ бр.98/2018 г. и влязъл в сила на 01.01.2019 год., с който е променен чл.10, ал.1 Закона за Митниците. Неоснователно се явява възражението на ответника, че ищецът е останал без работа за процесния период поради липса на активност от негова страна да си търси такава. За периода от 08.07.2019 год. до 19.02.2021 год. ищецът е бил регистриран в „Бюрото по труда“ като търсещо работа лице, видно от служебната бележка, издадена от „Бюрото по труда“ /л. 108/. Ненамирането на работа не може да се вмени във вина на ищеца и не може да доведе до освобождаване от отговорност на ответника. Налице е пряка причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредата, като тази причинно-следствена връзка не е била прекъсвана от друго събитие, което да стане причина за последващите вреди. Следователно искът е основателен за сумата от 24 442, 56лв. и неоснователен за разликата от 6723, 62лв. /до 31 166, 18 лЕ./. В полза на ищеца се дължи нетният размер на трудовото възнаграждение, доколкото в конкретния случай не се присъжда реално трудово възнаграждение, дължимо от работодателя /което следва да бъде начислено във ведомостта на работодателя/, а обезщетение от страна на Д. по чл. 49 от ЗЗД, което следва да се равнява на чистия доход, изгубен от ищеца в следствие на непозволеното увреждане. Що се отнася за иска за сумата от 3807 лЕ., представляваща неполучено от ищеца ДВПР /допълнително възнаграждение за постигнати резултати/ за периода от 08.01.2019 г. до 19.02.2021 г. вкл., съдът намира, че такова обезщетение на ищеца не се дължи, поради следното: Допълнителните възнаграждения за постигнати резултати /ДВПР/ не са част от работната заплата съгласно НАРЕДБА за структурата и организацията на работната заплата. Не са част от брутната работна заплата, съгласно чл. 3 от Наредбата, тъй като не представляват част от: 1. основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда; 2. допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса на труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор; 3. други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2. Допълнителните възнаграждения за постигнати резултати нямат постоянен характер, не са уговорени в заповедта за назначаване и не са предварително определени по размер в Кодекса на труда, в Наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор. Съгласно Правилата на Агенция Митници за определяне на допълнителните възнаграждения за постигнати резултати, същите са дължими при изпълнение на поставените задачи точно и в срок, като се определят въз основа оценка работата на отделните служители. Изплащането на ДВПР се определя както от наличието на средства в съответния бюджет, така и от конкретната преценка на работата на конкретния служител от неговия пряк ръководител. Оценяването на резултатите на служителите се извършва от прекия ръководител, който посочва в нарочни формуляри оценката на постигнатите резултати. Оценките, които могат да бъдат поставяни на служителите са: „много добри резултати", „добри резултати" и „неприемливи резултати". Предвид изложеното, определянето на допълнително възнаграждение за постигнати резултати е само възможност на работодателя, не и негово задължение. В периода 08.01.2019- 19.02.2021 г. Г. Й. Р. не е бил на работа, няма реално отработено време, съответно и постигнати резултати, поради което и не подлежи на оценяване. При липса на конкретни постигнати резултати в работата, липсва и основание за заплащане на ДВПР на ищеца. Липсата на положен труд от ищеца за периода 08.01.2019-19.02.2021г. прави невъзможно изготвянето на експертиза с конкретен относим към ищеца размер на ДВПР. Неоснователно се явява твърдението на ищеца, че на същия следва да бъде присъдено ДВПР, съотносимо с постигнати резултати от трети лица – негови колеги. ДВПР е винаги конкретно и винаги свързано с лични заслуги, поради което не може да бъде присъждано обезщетение по аналогия. Предвид изложеното, искът за сумата от 3807 лЕ., представляваща неполучено от ищеца ДВПР /допълнително възнаграждение за постигнати резултати/ за периода от 08.01.2019 г. до 19.02.2021 г. следва да бъде отхвърлен изцяло. По разноските: Предвид отхвърлянето на главните искове, в полза на ответника НС на РБ следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв., платимо от ищеца и определено от съда по реда на чл. 25 ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ. Предвид частичното уважаване на евентуалните искове срещу Д., в полза и на двете страни по същите следва да бъдат присъдени разноски, съразмерно на уважената/отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78 ал.1 и ал. 3 от ГПК. Съгласно списъка по чл. 80 от ГПК, ищецът претендира разноски в размер на 4758, 93 лв., от които сумата от 2100лв., адвокатско възнаграждение. По възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, направено от ответника, съдът намира, че същото е неоснователно. Минималните размери на адвокатското възнаграждение са определени в Наредба № 1 от 2004г. последно изменена от 4 Ноември 2022г. Съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 от 2004г., при интерес от 25 000 лв. до 100 000 лв. – минималното възнаграждение е 2650 лв. плюс 8 % за горницата над 25 000 лв. В конкретния случай интересът е над 25 000лв., а уговореното и заплатено възнаграждение е под минимума от 2650 лв. В този смисъл адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер на 2 100лв. не може да се яви прекомерно. Съразмерно на уважената част от исковете, в полза на ищеца се дължи сумата от 3325, 99лв., на основание чл. 78 ал.1 от ГПК. Съразмерно на отхвърлената част от исковете, в полза на Д. се дължи сумата от 150, 55лв., на основание чл. 78 ал.3 от ГПК, като юрисконсултското възнаграждение е определено от съда по реда на чл. 25 ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ /в първоначален размер от 500лв./. Мотивиран от гореизложените съображения, съдът