Мотиви към Решение № 35 от 12.4.2023 г. на Районен съд - Самоков по дело № 101/2023 г.

към решение № 36 (№ 35 по ЕИСС) от 10.04.2023 г. на Самоковския районен съд по ЧНД № 101/2023 г. по описа на същия съд Съдът е сезиран с искане от РП – Самоков за задължително настаняване и лечение на В. Я. Д. от гр. С., по реда на чл. 155 и сл. от Закона за здравето. В искането се сочи, че Д. страда от лека умствена изостаналост и тежка дебилност, както и че същият е с влошено психическо състояние, опасен е за себе си и за околните, застрашава сериозно здравето си и има опасност да извърши деяние с висока степен на обществена опасност, но не желае да се лекува доброволно. В хода на съдебните прения прокурорът изразява становище, че от доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие се установява, че В. Д. страда от психично заболяване, но не се установява същият да е опасен за себе си и за околните и при липсата на тази кумулативна предпоставка за задължителното му настаняване и лечение спрямо него не следва да се постанови задължително настаняване и лечение по реда на Закона за здравето. Защитникът на В. Д. – адв. Л. Г. заявява, че от събраните доказателства не се установява нито една от кумулативните предпоставки, визирани в Закона за здравето за задължителното му настаняване и лечение. Изтъква в тази връзка, че от заключението по съдебно-психиатричната експертиза е видно, че заболяването на Д. не попада сред тези по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за здравето, а и не се установява реална възможност същият да извърши обществено-опасно деяние, което да съставлява опасност за околните и за обществото, както и за собственото му здраве. Поради това счита, че искането на РП – Самоков не следва да бъде уважено. По съществото на искането В. Д. заявява, че желае да се лекува доброволно при наличие на обективна възможност за това, но не иска да бъде принудително настанен за лечение. По делото се установява следната фактическа обстановка: В. Я. Д. е роден на..г. в гр. С., български гражданин, с постоянен и настоящ адрес в гр. С., ул. „А. В.“ №.., неженен, неосъждан, със средно образование, не работи, ЕГН ••••••••••. В. Д. живее сам в къща на горепосочения адрес в гр. С., която е съсобствена между него, брат му Д. Д. и сестра му Я. В.. Същият няма постоянни доходи и се затруднява, включително и финансово, в поддръжката на домакинството си. Това станало източник на неразбирателства между него и майка му – св. Ц. Ч., както и между него и сестра му – св. Я. В., тъй като той имал претенции, че те били длъжни да му дават пари, за да се издържа. В последните месеци тези претенции ескалирали и неколкократно се стигнало до инциденти и скандали, в които той проявявал арогантност и агресия, заплашвал тези свои роднини с физическа саморазправа както пред домовете им, така и на други публични места. От друга страна роднините му се опасявали, че той може да изгуби и наличното си имущество, като от това пострада и тяхното имущество поради това, че се занимава с неясни сделки с лица от ромски произход, в резултат на които се оказва формален собственик на капитала на голям брой търговски дружества. Сключването на такива сделки не се отрича от В. Д. пред съда, а напротив – той изрично го потвърждава, допълвайки, че тези сделки били безвъзмездни. До образуването на настоящото производство В. Д. не е диагностициран по съответния ред с психично заболяване, но външните признаци на поведението му го характеризират като личност с граничен интелект, лекомислен, лесно внушаем и недооценъчен. Установяването на тежки поведенчески отклонения у В. Д. датирало от времето, когато за него се грижел покойният му дядо, който го водел на консултации с психиатър във връзка с обстоятелството, че бащата на В. имал тежки психични проблеми. От приетото заключение на д-р Б. П. по назначената съдебно-психиатрична експертиза се установява, че В. Д. страда от лекостепенно хистрионно личностно разстройство и лека умствена изостаналост, които не представляват психични увреди по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗ, а биха могли да бъдат отнесени към хипотезата на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ЗЗ. Според същото заключение посочените психични разстройства определят лека степен на рисково поведение при В. Д., но той не би могъл поради заболяването си да извърши обществено-опасно деяние, което да представлява опасност за близките му, за околните или за обществото, или да застрашава сериозно собственото му здраве. Според разясненията на експерта при обсъждането на заключението му в съдебно заседание установената лека степен на умствена изостаналост у В. Д. не може в случая да се приравни на съдова или сенилна деменция. От друга страна хистрионното личностно разстройство представлява личностно разстройство в определена форма, но при В. Д. тази форма не е тежка или средна, тъй като за момента при него не се наблюдават трайни мозъчни увреди, а е лека форма, която има за свои външни прояви театралност и лесна внушаемост. Според експерта личностното разстройство на Д. не е резултат от психична болест, то се е проявило в по-късна юношеска възраст, като също така няма връзка и с леката степен на умствена изостаналост, а има неизяснен, но предполагаем наследствен произход предвид данните, ползвани от експертизата, за психическо заболяване на бащата на В. Д.. Съдът приема така изложената фактическа обстановка за безспорно установена въз основа на показанията на свидетелите Ц. Ч. и Я. В.; становището на психиатъра, изслушан пред съда по реда на чл. 159, ал. 1, изр. първо от Закона за здравето /ЗЗ/; приетото заключение по назначената съдебно-психиатрична експертиза; медицинско направление/искане от 22.2.2023 г., издадено от д-р Б. П.. Съдът изслуша В. Я. Д. по реда на чл. 158, ал. 5, изр. първо от ЗЗ в съдебно заседание на 27.3.2023 г. Впечатлението на съда за състоянието на освидетелствания, непосредствено придобито от изслушването му е, че последният е контактен и добре ориентиран за време, място и за процесуалната ситуация, в която се намира. Адекватно степенува обективното състояние на отношенията си с отделните свои роднини и това се намира в кореспонденция с показанията на разпитаните свидетели, независимо че до голяма степен необосновано акцентира върху субективни нагласи на някои от тях като причина за това състояние на отношенията им (напр. декларативно твърди, че сестра му Я. В. го мрази и я нарича „тая“, когато говори за нея). Не отрича конфликтите си с роднините си, но не е критичен към психическото си състояние, а с известна театралност придава загадъчен нюанс на заниманията си. При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 155 от ЗЗ на задължително настаняване и лечение подлежат лицата по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЗ, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им. Следователно основната предпоставка за задължително настаняване и лечение съгласно закона е лицето да е психичноболно с установено сериозно нарушение на психичните функции (психоза или тежко личностно разстройство) или с изразена трайна психична увреда в резултат на психично заболяване /чл. 146, ал. 1, т. 1 от ЗЗ/ или да е с умерена, тежка или дълбока умствена изостаналост или съдова и сенилна деменция /чл. 146, ал. 1, т. 2 от ЗЗ/. Безспорно се установява от заключението по съдебно-психиатричната експертиза, както и от допълнителните устни разяснения на експерта пред съда при обсъждане на заключението му, че В. Я. Д. страда от лекостепенно хистрионно личностно разстройство и лека умствена изостаналост. Към настоящия момент личностното разстройство у Д. е в лека форма и няма за резултат трайна психична увреда, поради което то не попада в хипотезата на чл. 146, ал. 1, т. 1 от ЗЗ. Умствената изостаналост на Д. също е в лека форма и не представлява съдова или сенилна деменция, т. е. тя е извън кръга от състояния, визирани в чл. 146, ал. 1, т. 2 от ЗЗ. Предвид липсата към настоящия момент на трайни мозъчни увреди у Д., липсва и връзка между леката му умствена изостаналост и личностното му разстройство – казано иначе, не може да се приеме, че леката умствената изостаналост в случая е психично заболяване, което да е довело до трайна психична увреда по чл. 146, ал. 1, т. 1 от ЗЗ. Така от събраните по делото доказателства не се установи В. Я. Д. да страда от заболяване, респ. да се намира в състояние, измежду визираните в чл. 146, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ЗЗ. При липсата на тази основна предпоставка, която е кумулативно предвидена в чл. 155 от ЗЗ наред с опасността освидетелстваният да извърши поради заболяването си престъпление, представляващо опасност за близките му, за околните, за обществото или застрашаващо сериозно здравето му, съдът прецени като неоснователно искането на РП – Самоков за постановяване на задължително настаняване и лечение на Д.. Необходимо е да се допълни, че съгласно заключението по съдебно-психиатричната експертиза психичното разстройство у Д. определя при него лека степен на рисково поведение. Това обстоятелство, съпоставено със събраните гласни доказателства, сочи на извод, че опасността Д. да извърши престъпление, представляващо опасност за близките му, за околните, за обществото или застрашаващо сериозно здравето му, е такава, каквато съществува за всеки гражданин, който е в конфликт с близки и роднини, а не е изводима от психичното му разстройство. В обобщение, кумулативно предвидените в чл. 155 от ЗЗ предпоставки за задължително настаняване и лечение на В. Я. Д. не се установиха по делото, поради което съдът постанови решение, с което остави без уважение искането на Районна прокуратура – Самоков. По аргумент от разпоредбата на чл. 190, ал. 1 от НПК, субсидиарно приложима в настоящото производство на основание чл. 165, ал. 1 от ЗЗ, разноските по делото, направени от бюджета на РС – Самоков следва да останат за сметка на държавата. По изложените съображения съдът постанови решението си. РАЙОНЕН СЪДИЯ: