Решение № 847 от 14.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7766/2022 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. посл. от ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1, б. „c“ от ЕКЗПЧОС за осъждането на ответника Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на ищеца М. М. С. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното му задържане на 05.06.2020 г., въз основа на Постановление за принудително довеждане от 27.05.2020 г., издадено от разследващ полицай при 05 РУ на СДВР, по ДП №1626/2019 г. по описа на 05 РУ на СДВР, пр. пр. №33392/2019 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва от 05.06.2020 г. до окончателното плащане. В исковата молба, наименувана „искане + граждански иск“ от 16.06.2020 г., първоначално депозирана пред Административен съд София – град по адм. дело №7007/2020 г., са изложени твърдения, че М. М. С. е бил задържан на 04.06.2020 г., около 12: 30 ч., от полицейски служители на Първо РУ – гр. Стара Загора, въз основа на Постановление за принудително довеждане от 27.05.2020 г., издадено от разследващ полицай И. И. при Пето РУ на СДВР и откаран в Пето РУ на СДВР. По време на задържането са му били отказани телефонно обаждане, безплатен служебен защитник, в ареста е бил принуден да спи на пейка, където било студено, и не му била осигурена храна. Отказано му било от разследващ полицай И. И. требване за влака за обратния път от гр. София до гр. Стара Загора, поради което бил принуден с над 10 кг. багаж да пътува на автостоп, рискувайки да замръкне по пътя. Твърди, че при ареста му е отказано да остави в жилището си закупените към този момент пет двулитрови бутилки бира, както и да си вземе пари и дрехи, поради което след ареста му разполагал с 2, 75 лв., крайно недостатъчни, за да успее да си закупи билет, за да се прибере обратно в гр. Стара Загора. Оспорва, че са били налице обстоятелства за издаване на процесното постановление за принудително довеждане на свидетел от 27.05.2020 г., както и че не отговаря на действителността отразеното в постановлението, че ищецът не се е бил явил на 13.02.2020 г. без уважителни причини. Твърди, че още на 07.02.2020 г. е изпратил до разследващ полицай И. И. искане временно да бъдат спрени процесуалните действия в досъдебното производство, тъй като му е отказан безплатен адвокат и към този момент е обжалвал този отказ пред висшестоящ прокурор. Поддържа, че с незаконния му арест са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в противозаконно ограничаване правото му на свободно придвижване за едно денонощие, били са му нанесени психически травми, изразяващи се в породило се чувство на страх и беззащитност, била му е причинена физическа болка от белезниците, които са му поставени за около три часа. Бил е принуден да студува цяла нощ в килията на Пето РПУ, тъй като е бил по домашни чехли, без чорапи и по къси панталони, изпитвал е глад, тъй като е нямал пари и е успял да се нахрани едва в 19: 30 ч. на 05.06.2020 г., когато се прибрал в гр. Стара Загора. Изпитал е стрес и страх от възможността да замръкне на прибиране, тъй като му е било отказано требване за влака. Сочи за начален момент на противоправното поведение на служители на ответника 12: 30 ч. на 04.06.2020 г., когато е бил задържан, а като краен момент – 19: 30 ч. на 05.06.2020 г., когато е успял да се прибере у дома. С молби от 27.05.2022 г. и от 14.06.2022 г., приложени по гр. д. № 51419/2020 г. по описа на СРС, ищецът, чрез адв. А. Д. М., е направил искане първоначалният размер на претендираното обезщетение от 6000 лв. да се счита увеличен до размера на 30 000 лв. Ответникът Столична дирекция на вътрешните работи в писмения отговор по реда на чл. 131 ГПК оспорва исковата претенция като недопустима, евентуално като неоснователна. Счита, че за него липсва пасивна процесуална легитимация, тъй като в т. 10 от ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е прието, че когато действие или акт на администрацията се осъществява по нареждане на органи на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност, тъй като действията са в изпълнение на указанията на прокурора. Освен това, разследващите органи действали под ръководството и надзора на прокурора съгласно чл. 52, ал. 3 НПК. Поддържа, че в случая вредите са в резултат на административна дейност, изпълнявана от държавен орган. Липсвали доказателства за отмяна на незаконосъобразна заповед за задържане от 04.06.2020 г.. Липсвали и данни за твърдените незаконосъобразни действия на полицейските органи при задържането, както и настъпили вреди за ищеца. Прокуратурата на Република България, конституирана на основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ, изразява становище за неоснователност на иска. Съдът, след като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Относно възраженията на ответника за недопустимост на предявения иск, съдът вече е изложил своите съображения, че искът е допустим, тъй като се твърди, че незаконното задържане и произтеклите от това неимуществени вреди за ищеца, са в резултат на издадено постановление от разследващия полицай при Пето РУ, т.е. касае се за вреди от действия на разследващ орган, поради което дейността не е административна, а такава по разследване, и попада в обхвата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, според който разследващите органи на самостоятелно основание са пасивно легитимирани да носят отговорност, извън тази на Прокуратурата. Съгласно чл. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Според чл. 5, § 1, б. „c“ от Конвенцията всеки има право на свобода и сигурност и никой не може да бъде лишен от свобода освен в случаите, изброени в чл. 5 и само в съответствие с процедури, предвидени от закона, като една от хипотезите е при законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление. В случая няма спор по делото, че процесното постановление за принудително довеждане от 27.05.2020 г. (л. 11 от приложеното адм. д. №7007/2020 г. на АССГ) е издадено с цел принудителното довеждане на М. М. С., за да бъдат извършени спрямо него процесуално-следствени действия, изразяващи се в разпит в качеството му на обвиняем и предявяване на разследване по ДП №1626/2019 г. по описа на 05 РУ на СДВР, т.е. при неизпълнение на законово задължение да се яви пред органите на досъдебното производство. Предвид това съдът намира, че оплакванията на ищеца за незаконното задържане, при отсъствието на твърдения за отмяна на процесното постановление, обосновават извод за предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. посл. от ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1, б. „c“, предл. 1 от ЕКЗПЧОС. Неизпълнението на задължението за явяване на обвиняем на разпит без уважителни причини, поражда право на съответния орган да го доведе принудително, ако явяването му е задължително или този орган намери, че то е необходимо (чл. 71, ал. 1 от НПК). Според чл. 71, ал. 2 от НПК обвиняемият може да бъде доведен принудително без предварително призоваване, когато се е укрил или няма постоянно местоживеене, от която разпоредба следва извод, че във всички останали случаи предпоставка за постановяване на принудително довеждане на обвиняемия е неговото редовно призоваване и неявяването му. Видно от приложената като доказателство призовка (л. 80 от делото), на 06.02.2020 г. М. М. С. лично е получил призовка да се яви на 13.02.2020 г. в 14: 00 ч. в 05 РУ СДВР – София, за да бъде разпитан като обвиняем и да му бъде предявено разследването. На 13.02.2020 г. ищецът е депозирал искане до ст. разследващ полицай И. И. 05 РУ СДВР – София да спре временно процесуалните действия по досъдебното производство, тъй като е поискал и прокурорът му е отказал предоставянето на безплатна правна помощ, каквото е изискването на Директива №2016/1919 на ЕС и този отказ е бил обжалван. На л. 83 от делото е приложено и искането от 14.01.2020 г., отправено от М. С. до Софийска районна прокуратура, за предоставяне на правна помощ. Посочено е, че се отказва от служебно назначения му адв. А., тъй като характерът на повдигнатото му обвинение му позволявало да се защитава сам, от друга страна, при евентуалното му осъждане ще бъде изискано от него да възстанови разходите за назначения му адвокат. Изявено е и желание адв. А. да го защитава по делото, но само в случай че бъде преназначен като адвокат, който му предоставя безплатна правна помощ. Няма спор, че с писмо от 21.01.2020 г. (л. 84) СРП е отговорило на ищеца, че в досъдебното производство вече му е назначен служебен адвокат в лицето на адв. Н. А. по реда на чл. 21, т. 3, чл. 25, ал. 1 и чл. 26, ал. 2 от ЗПрП, като няма правно основание да му бъде назначен нов служебен защитник. Безпротиворечиво е обстоятелството и че ищецът не се е явил на определената му дата за разпит на 13.02.2020 г., въпреки че лично е получил призовката, поради което е издадено постановление за принудителното му довеждане от 21.02.2020 г. (л. 86 ) за разпит на 27.02.2020 г. в 13: 00 ч. в 05 РУ на СДВР. Видно от докладната записка от 06.06.2020 г. (л. 88) обвиняемият не е бил открит, поради което с процесното постановление от 27.05.2020 г. М. М. С. е бил обявен за общодържавно национално издирване с мярка „Принудително довеждане“ с цел разпита му като обвиняем и предявяване на разследване по ДП №1626/2019 г., по описа на 05 РУ на СДВР. Не се спори и относно факта, че въз основа на въпросното постановление ищецът е бил задържан на 04.06.2020 г. в гр. Стара Загора и отведен в 05 РУ на СДВР – гр. София. По делото е представен заверен от страната препис от невлязло в сила решение от 07.03.2023 г. по в.гр.д. №196/2023 г., 1 състав на САС (л. 56-60), с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. М. С. обезщетение от 100 лв. за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото на ЕС – чл. 4, вр. чл. 3 от Директива /ЕС/2016/1919 и чл. 6, §3 от ЕКЗПЧОС, гарантиращи правото на безплатна адвокатска защита, което право му е нарушено по ДП №1626/2019 г., по описа на 05 РУ на СДВР. Разпоредбата на чл. 3 от Директива 2016/1919 на ЕС, предвижда, че: „За целите на настоящата директива „правна помощ“ означава финансиране от страна на държавата членка на помощта на адвокат, осигуряваща упражняване правото на достъп до адвокат“. Според чл. 6, § 3, буква „С“ от ЕКЗПЧОС „Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има следните минимални права: да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за адвокатска защита, да му бъде предоставена безплатна служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват“. Според редакцията на чл. 23, ал. 1 от ЗПрП към м. януари 2020 г., когато ищецът е отправил искане за предоставяне на безплатна правна помощ поради липсва на финансови средства, системата за правна помощ по чл. 21, т. 3 обхваща случаите, при които по силата на закон задължително се предвижда адвокатска защита, резервен защитник или представителство. Системата за правна помощ обхваща и случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това чл. 23, ал. 2 ЗПрП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от ЗПрП в редакцията преди измененията с ДВ бр.102/23.12.2022 г., на лицето, получаващо правна помощ, се разяснява писмено с декларация по образец, утвърден от НБПП, че в случай на осъдително решение или присъда дължи възстановяване на разноските за правна помощ. Това правило кореспондира с чл. 94 от НПК, предвиждащ, че участието на защитник в производството е задължително при изброени обстоятелства, включително и когато обвиняемият не е в състоЯ.е да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това (т. 9). С ТР № 4 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 4/2009 г., на ОСНК на ВКС, беше възприето, че подсъдимият, който е признат за виновен, на основание чл. 189, ал. 3 НПК, следва да заплати адвокатско възнаграждение на служебния защитник в полза на Националното бюро за правна помощ във всички случаи на задължителна защита. Европейският съд по правата на човека в решение от 17.02.2011 г. по делото „О.А. срещу България“, по жалба № 38157/04, е разгледал въпроса дали е съвместимо с член 6 § 3, б. „с“ от Конвенцията да се задължава осъдено в наказателно производство лице да възстановява разноските за служебно назначения му защитник. Посочено е, че този въпрос възниква за пръв път, макар и косвено, в делото Людике, Белкасем и Коч срещу Германия, но съдът не е отговорил на него. Въз основа на това бившата Европейска комисия по правата на човека се е произнесла, че такава ситуация не е несъвместима с член 6 § 3 (с), освен когато подсъдимият не разполага с достатъчно средства. Комисията е заключила, че наличието на специално условие в разпоредбата предполага, че понятието „безплатно“ в този контекст не изключва възможността за само временно освобождаване от задължението за заплащане на разноските, което остава в сила, единствено докато обвиняемият не разполага с достатъчно средства за заплащането им. Според Комисията фразата „не разполага със средства за заплащане“ не се отнася единствено до момента, когато съответните компетентни органи решават дали да се предостави безплатна правна помощ, но е актуална и към момента, когато се решава дали и до каква степен осъденото лице трябва да заплати разноските по делото (вж. решението по делото Х срещу Германия (X v. Germany), № 9365/81, Решение на Комисията от 6 май 1982 г., Решения и доклади 28, стр. 229 и К. срещу Германия (K. v. Germany), № 11626/86, Решение на Комисията от 6 май 1986 г., непубликувано). Посочено е, че впоследствие в решението си по делото К. срещу Германия Съдът е отбелязал, че според германското законодателство задължението осъдено лице да заплати адвокатското възнаграждение и другите разноски за служебно назначения му защитник се счита за нормално последствие от присъдата и че материалното му положение е от значение едва в последващото изпълнително производство. Според Съда такава система не би била съвместима с член 6, ако има отрицателно въздействие върху справедливостта на съдебното производство. Няма данни обаче, че тази практика по правило води до такъв резултат, или че е довела до такъв резултат в делото на г-н К.. Назначаването на служебните му защитници е отговаряло на изискванията на член 6 и затова обстоятелството, че подсъдимият е бил задължен да заплати адвокатските им възнаграждения, които не са били прекомерни, не е било несъвместимо с разпоредбата на член 6 (вж. посоченото по-горе решение по делото К., §§ 35 и 36). Съдът е оставил открит въпроса дали при тази система би било съвместимо с член 6 § 3 (с) държавата да продължи да търси пълно или частично възстановяване на разноските по защитата на осъденото лице, след като впоследствие лицето удостовери, че не разполага с достатъчно средства да ги заплати. Съдът се е произнесъл така, защото установил, че в провинцията, където било образувано съдебното дело, било стандартна практика да се опрощават поне частично дължимите за разноските по делото суми, когато заинтересованото лице може да удостовери, че не е в състоЯ.е да плати цялата сума. По тази причина Съдът е счел за допустимо тежестта да докаже липсата на достатъчно средства да се носи от лицето, което се позовава на нея. В решението по делото „О.А. срещу България“, след анализ на съдебната практика на ЕСПЧ, и като е съобразил българската правна уредба, регламентираща правото на държавата да възложи в тежест на признатия за виновен да възстанови разноски за назначен служебен защитник, Съдът е приел, че въпросът за разноските по делото не е оказал отрицателно въздействие върху справедливостта на наказателното производство срещу него. Изложени са мотиви, че няма индикации, че възможността, ако бъде признат за виновен, да бъде задължен да заплати разноските по служебната му защита, се е отразила възпиращо върху решението на жалбоподателя да поиска от първоинстанционния съд да му назначи служебен защитник. Независимо че назначаването на защитник не е било основано на несъстоятелността на жалбоподателя, а на обстоятелството, че не владее достатъчно добре български език, Съдът е възприел доводите на правителството, че жалбоподателят се е ползвал от надлежна защита, независимо дали е разполагал с достатъчни средства по време на наказателното производство. Настоящият съдебен състав изцяло споделя изложеното в горепосоченото решение на ЕСПЧ и намира, че, съотнесено към изяснените в настоящия процес факти, води до извод, че правото на ищеца по чл. 6 § 3 (с) от Конвенцията не са били нарушени по никакъв начин. Ищецът не отрича, че и преди и по време на задържането му, както и при разпита му, е имал назначен служебен адвокат в лицето на адв. Н. А., поради което правото му на защита е гарантирано в пълна степен. Независимо дали тази защита се предоставя по реда на ЗПрП или на Директива №2016/1919 на ЕС тя има една и съща цел – да гарантира правото на защита на обвиняемия чрез предоставянето на правна помощ, когато той няма финансови средства да си я позволи. Нито Директивата, нито практиката на ЕСПЧ, извеждат като правило, че по предоставена правна помощ в хипотезата, когато обвиняемият е заявил такава, защото няма финансови средства да заплати адвокатска защита, той всякога се освобождава от задължение да ги възстанови, в случай че бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение. В тази връзка следва да се съобразят и мотивите в горепосоченото решение на ЕСПЧ по въпроса дали е съвместимо с член 6 § 3 (с) от Конвенцията държавата да търси възстановяване на платеното на служебния защитник на жалбоподателя адвокатско възнаграждение след края на наказателното производство. По този въпрос Съдът е отбелязал, че задачата му по всички заведени по индивидуални жалби дела не е да прави абстрактен преглед на вътрешното право, а да анализира начина, по който това право е било приложено по отношение на жалбоподателя, като е съобразил, че делото няма индикации, че съдебните власти са предприели стъпки за изпълнение на съдебното разпореждане, задължаващо жалбоподателя да заплати разноските по наказателното дело срещу него, включително адвокатското възнаграждение за служебно назначения му защитник, нито жалбоподателят да е плащал някакви суми във връзка с това. Акцентирано е върху обстоятелството, че самото издаване на изпълнителен лист не може да се приравнява с фактическото изпълнение на съдебното разпореждане, както и, че ако съответните органи опитат да осъществят принудително изпълнение, ще бъдат обвързани с разпоредбите на член 444 и член 446, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. и член 213 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс от 2005 г., които не допускат принудителното изпълнение да се насочва върху определени вещи и категории доходи. Прието е, че действието на тези разпоредби е подобно на описаната в делото К. практика да се опрощават поне частично дължимите за разноските суми, когато заинтересованото лице може да удостовери, че не е в състоЯ.е да плати цялата сума. Също така Съдът е отбелязал, че жалбоподателят не е представил доказателства, които да дават пълна представа за цялостното му материално състоЯ.е (активи, пасиви и приходи) към момента на влизането в сила на разпореждането на съда да заплати разноските по делото или след това и не е може да се приеме еднозначно, че през цялото това време жалбоподателят е нямал възможност да възстанови сравнително невисокото адвокатско възнаграждение на служебния си защитник, приемайки, че не е налице нарушение на член 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията. В настоящия случай служебен защитник на М. М. е назначен в начален етап на досъдебното производство, в който изобщо не е възможно да се направи извод дали той е виновен в извършване на престъпление, респ. не може да се приеме, че хипотетичната възможност да бъде осъден за разноски за адвокат едва в края на наказателното производство, е обстоятелство, което в някаква степен би го отказала да упражни правото си да ползва служебен защитник, дори и когато участието на последния не е задължително. Целта на участието на служебен защитник е да се гарантират адекватната защита на обвиняемия по повдигнатото му обвинение и тя е изпълнена с назначаването му, независимо по кой ред това е сторено, а последното обстоятелство би имало пряко отношение не към правото на защита, а към отговорността за разноските. От мотивите на ЕСПЧ е изводимо, че, доколкото разпределението за разноските се извършва едва при постановяване на осъдителна присъда, едва оттогава финансовото състоЯ.е на подсъдимия е релевантно към преценка спазването на член 6 § 3 (с) от Конвенцията, като трябва да се съобрази какви са били по това време неговите пасиви, активи и доходи, и дали възложените в негова тежест разноски за адвокат са прекомерни и непосилни. Следва да бъде отчитано и дали държавата изобщо е предприела действия по тяхното принудително събиране, при все че и в такава хипотеза длъжникът е защитен от закона посредством института на несеквестируемостта на определени негови имущества. Гореизложеното мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че ищецът в качеството му на обвиняем, при осигурен му служебен защитник, не е имал правно основание да отказва да се яви пред разследващите органи за разпит и предявяване на разследването, защото самото му право на защита е било обезпечено в пълна степен. Представеното по делото съдебно решение на САС не обвързва СГС, не само защото не е влязло в сила, но и защото предметът му не е обуславящ за изхода на настоящото дело. Правото на обезщетение по другото дело възниква поради неприлагане на Директива 2016/1919, от което не следва извод, че при издаване на процесното постановление от 27.05.2020 г. и последващото задържане на ищеца с оглед привеждането му в изпълнение, правото му на защита е било нарушено. Установява се, че на обвиняемия във всяко положение на досъдебното производство му е бил осигурен служебен защитник, с което е постигната основната цел на Директивата, посочена в § 1 от преамбюла й – да се гарантира ефективност на правото на достъп до адвокат, като се предоставя помощ от адвокат, финансирана от държавите членки, за заподозрени и обвиняеми в рамките на наказателното производство. Самата Директива не поставя забрана разходите по предоставената помощ да не могат да бъдат претендирани изобщо от обвиняемия, на който е предоставена тази помощ, ако той е признат за виновно, а условието да се финансира от държавата следва да се тълкува във връзка с § 8 от преамбюла на Директивата, според който правната помощ следва да покрива разноските за защитата на заподозрените и обвиняемите. Изцяло в автономната преценка на държавите - членки е да решат дали и по какъв ред и условия тези разноски ще бъдат търсени за възстановяване от осъдените, при съблюдаване ненарушаване на чл. 6 § 3 (с) от Конвенцията. Следва да се посочи, че в тази връзка концепцията на българския законодател е претърпяла промяна, доколкото с измененията, извършени с ДВ. бр. 102 от 23.12.2022 г., на чл. 23, ал. 2 и чл. 25, ал. 1 от ЗПрП, е изрично посочено, че правната помощ, допусната в хипотезата, при която лицето не разполага със средства за заплащане на адвокат, не дължи възстановяване на разноските. Независимо от развитието на нормативната уредба, видно е, че никога въпросът за възстановяване на разноските не е бил обуславящ за допускането на правна помощ и тя винаги е била оказвана при първоначалното й финансиране от държавата (арг. от непроменЯ.я чл. 2 от ЗПрП). С оглед горните съображения и при безспорното неявяване от страна на ищеца за разпит на 13.02.2020 г. без уважителни причини, съдът намира, че процесното постановление за принудително довеждане е било законосъобразно издадено при правилно приложение на чл. 71, ал. 2 от НПК, като въз основа на него обвиняемият М. С. правомерно е бил задържан и отведен в 05 РУ на СДВР за извършване на необходимите процесуално- следствени действия. Недоказани остават и твърденията в исковата молба за лоши битови условия в ареста, отказ да му бъде съдействано да се върне в гр. Стара Загора при направено от негова страна искане, както и че му е било отказано телефонно обаждане и адвокат, тъй като служебен защитник вече му е бил назначен в лицето на адв. А.. Както вече бе изложено, ирелевантно е по кой ред е бил назначен този адвокат, щом за обвиняемия е съществувала правна възможност да ползва адвокатска помощ. Изложеното мотивира настоящият съдебен състав да приеме, че предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. посл. от ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1, б. „c“ от ЕКЗПЧОС е недоказан и подлежи на отхвърляне. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 1 ЗПрП, в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. предвид направеното искане от процесуалния му представител в последното по делото открито съдебно заседание. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд