Решение № 1868 от 25.12.2025 г. на Районен съд - Русе по дело № 5447/2025 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.1 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД. Ищецът С. Б. А., чрез пълномощника си адв.М. Л., твърди, че с Постановление от 05.09.2025 г. по ДП № 89/2025 г. на ОСлО към ОП-Русе, пр.пр.№ 3126/2025 г. на ОП-Русе, било постановено задържането му на основание чл. 64, ал. 2 и чл. 386, ал. 2 от НПК (първата норма била неправилно посочена от прокурора, тъй като във втората бил предвиден по-кратък срок на задържането за довеждане пред съда). С Искане от 06.09.2025 г. ОП-Русе поискала от ОС-Русе да вземе спрямо 15-годишния С. А. мярка за неотклонение „задържане под стража“ по същото досъдебно производство. С Определение № 336/06.09.2025 г. по ЧНД № 784/2025 г. на ОС-Русе, спрямо непълнолетния ищец била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, въпреки че не били налице опасностите по чл. 57 от НПК – момчето било неосъждано, без регистрирани нарушения по ЗБППМН, живеело на трайно установен адрес в гр. Русе с родителите си и с по-малкия си брат, учело в местно училище, имало добър успех, спортувало, а случаят, предмет на обвинението, не бил „изключителен“, каквото било изискването на чл. 386, ал. 2 от НПК, за да се приложи мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо непълнолетно лице. С Определение № 282/12.09.2025 г. по ВЧНД № 286/2025 г. на АС-Велико Търново, в сила от същата дата, Определение № 336/06.09.2025 г. по ЧНД № 784/2025 г. на ОС-Русе било отменено като незаконосъобразно. В производството пред АС-Велико Търново представителите на ПРБ поддържали, че спрямо 15-годишния младеж следва да бъде приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. С. А. бил освободен от следствения арест в гр. Русе в ранните часове на 13.09.2025 г. По време на задържането под стража ищецът изпитал множество и различни негативни преживявания: • Унижение, че е третиран като опасен престъпник, който следва да бъде „зад решетките“, за да не навреди на обществото. Това нарушавало правото му на свобода и лична неприкосновеност, гарантирано от чл. 30, ал. 1 от КРБ. • Объркване, тъй като макар и непълнолетен, той вярвал в способността на прокуратурата да различи общественоопасния деец от гражданин, попаднал в неприятна ситуация и който никога досега не е имал проблеми с правосъдието. • Притеснение за съдбата си, тъй като станал обект на властнически произвол. • Несигурност за бъдещето си, защото прокуратурата от защитник на обществения интерес се превърнала в орган за отмъщение. • Остър стрес, причинен от изключително трудната ситуация в следствения арест, в която изпаднал ненадейно и неоснователно и която довела до отделянето му от семейството по драстично незаконосъобразен начин. • Обида вследствие на оскърблението от противозаконното му задържане под стража. • Разочарование от българската прокуратура и съдебна система, което се отразявало негативно на качеството му на живот през периода на задържането и след него. Незаконосъобразното задържане подкопавало доверието на гражданите в съдебната система. За С. А. това не било просто инцидент, а травматично преживяване с дългосрочен и дълготраен ефект върху целия му личен и социален живот: • Психологическо въздействие: На възрастта, на която се намирал ищецът – 15 години, психиката била особено уязвима. Задържането му можело да доведе до трайни психологически травми като тревожност, депресия, посттравматично стресово разстройство, и да наруши нормалното му емоционално и социално развитие, да причини социална изолация и стигма. Въпреки, че бил невинен до доказване на противното, обществото често налагало клеймо на лица, задържани от правосъдието. Това можело да създаде трудности при връщане към нормалния живот, включително в училище и приятелския кръг. • Социално въздействие: За семейството и близките на задържания 15-годишен младеж това било изключително стресиращо събитие. Последиците от незаконосъобразните действия на държавата не се ограничавали само до пострадалия, а имали по-широк разрушителен ефект върху неговата социална среда. За околните задържането под стража създавало основание да считат задържания за престъпник, въпреки презумпцията за невинност. Задържането подлагало на огромно напрежение както самото момче, така и неговото семейство. Чувството за безсилие, страх и несправедливост, преживяно от родителите, се пренасяло и върху детето, допълнително утежнявайки неговото психическо състояние. И всичко това, като се имало предвид, че случаят и задържането на детето намерили изключително широк медиен отзвук, който засилвал интензитета на вредоносното въздействие на незаконосъобразното задържане под стража. Същото довело до нарушаване правото му на свобода, което, поради своето значение и ценност за личността и обществото, се ползвало с конституционна и международна защита – чл. 30, ал. 1 от КРБ и чл. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Нарушаването на това основно човешко право дефинитивно причинявало душевни страдания на техния титуляр – унижение, объркване, притеснение, несигурност, стрес, гняв, разочарование от българската прокуратура. Като всеки български гражданин, ищецът имал легитимно очакване, че представителите на държавната власт няма да си позволят да интервенират незаконосъобразно и да ограничат свободата му, но се случило точно това. Правото на свобода на С. А. било нарушено не от друг, а от прокуратурата, т.е. от орган на държавата, чиито гражданин е той. Изключително мерзко, недостойно и общественоопасно било, когато представители на държавните институции сами нарушават тези права. Последиците на нарушението не се изчерпвали с еднократно въздействие върху психиката на ищеца, а имали дългосрочен и дълготраен ефект върху целия му личен и обществен живот. Нарушени били не просто човешките права на ищеца, а правата на дете, по смисъла на Закона за закрила на детето и Конвенцията за правата на детето, което именно поради крехката си възраст и неизградена психика и личност, се ползвало със засилена защита, съгласно националното и международно право. Отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ била обективна. Незаконосъобразните действия на държавните органи и в частност на прокуратурата винаги били основание за присъждане на обезщетение, тъй като по отношение на тяхното наличие съществувала оборима презумпция, че те са претърпени. Затова поначало не било необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, като притеснения и безпокойство, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността и др., които винаги се търпят от лице, спрямо което държавен орган е извършил незаконосъобразни действия. Само когато ищецът твърди да е претърпял различни по вид, характер, интензитет и размер, в сравнение с обичайните неимуществени вреди в подобни случаи, както и имуществени вреди, той следвало при условията на главно пълно доказване да установи по делото, че те са настъпили, както и че са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните действия на прокуратурата. Претендира Прокуратурата на Република България да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, в размер на 5385 лева. Тази сума от пет минимални работни заплати била от естество да компенсира в известна степен причинените вреди на непълнолетния ищец в резултат на правонарушението, което прокуратурата извършила спрямо него, като го е лишила от свобода неправомерно и в нарушение на закона го е държала в следствения арест, далеч от родителите и неговите близки. Тази сума щяла да осигури на ищеца възможност да получи такива блага, на мястото на увредените, които да направят живота му по-близък до този, който би имал, ако не се били проявили негативните ефекти от незаконосъобразното му задържане под стража. На основание чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 от ЗЗД Прокуратурата на Република България дължала на 15-годишния С. А. и законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 12.09.2025 г. – датата на отмяната на незаконосъобразното задържане под стража с влязло в сила съдебно определение до окончателното изплащане на главницата, както и направените по делото разноски. В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България, представлявана от РП-Русе, оспорва допустимостта на предявения иск като преждевременно заведен, преди съдът да се е произнесъл по виновността на С. А. относно извършеното от него деяние. Оспорва претенцията за неимуществени вреди по основание и по размер. Заявява, че към настоящия момент по пр.пр.№ 3126/2025 г. по описа на ОП-Русе няма влязла в сила оправдателна присъда спрямо ищеца, няма наложено наказание, което да не предвижда ограничаване правото му на свободно придвижване, нито наказателното производство спрямо него е прекратено. Това означавало, че съществува вероятност А. да бъде осъден на ефективно наказание лишаване от свобода. Прогнозата била реалистична, с оглед характера и тежестта на обвинението, а именно нанасяне на тежка телесна повреда на директора на ОДМВР- Русе в съучастие с други лица в идеална съвкупност с хулиганство, извършено с изключителен цинизъм и дързост. В такъв случай ищецът би се облагодетелствал двойно, като му се приспадне задържането в ареста на основание чл. 59 от HК, за което ще получи и имуществено обезщетение в размер на 5385 лв. Тоест гражданският съд би наградил А. за постьпката му. Нито окръжният, нито апелативният наказателен съд, оспорвали основателното предположение, че ищецът е извършил престьпленията, за които е обвинен, нито обстоятелството, че съществува опасност той да извърши друго престъпление. Разногласието между съдилищата били единствено относно наличието/липсата на изключителност, обуславяща приложението на най-тежката мярка за неотклонение. Наложената от Апелативен съд-Велико Търново мярка за неотклонение била втора по тежест, след „задържане под стража". В тази връзка претенцията за сумата от 5385 лв. била прекомерна, с оглед продължителността на взетата мярка за неотклонение „Задържане под стража", още повече, че не прокуратурата е взела такава, а ОС-Русе по ЧНД № 784/2025г. Държавното обвинение задържало А. само за срок от 48 часа. Отсъствало законово основание да се ангажира отговорността на Прокуратурата на Република България. Предпоставките за реализиране отговорността на Държавата за вреди, причинени от дейността на органите на съдебната власт при незаконно обвинение билиуредени в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Предвид факта, че не била осъществена нито една от задължителните законови предпоставки, моли исковата претенция като неоснователна да бъде отхвърлена. Пълномощникът на ищеца депозира становище по отговора на ответника, в което счита доводите за недопустимост на предявения главен иск за неоснователни. Намира за ирелевантно, че наказателното производство по пр.пр.№ 3126/2025 г. на ОП-Русе не е завършило, както и дали ищецът С. А. ще бъде оправдан или ще бъде установено с влязла в сила присъда, че е извършил престъпление, тъй като тези обстоятелства не били част от основанието на иска по чл.2, ал. 1, т. 1, пр. 1 от ЗОДОВ, не били и условия за неговата допустимост, нито били правоизключващи факти. Въпросът за незаконосъобразното задържане под стража на ищеца бил решен с окончателното Определение № 282/12.09.2025 г. по ВЧНД № 286/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново. Независимо от изхода на наказателното производство, съдът приел с влязъл в сила съдебен акт, че ищецът не е следвало да бъде задържан под стража, респ. че наложената му такава мярка за неотклонение е нарушила правата му в рамките на висящото наказателно производство. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема за установена следната фактическа обстановка: С Постановление на прокурор при Окръжна прокуратура-Русе от 05.09.2025 г., на основание чл.64, ал.2, вр.чл.386, ал.2 и чл.199, ал.1 от НПК, непълнолетният С. Б. А. е задържан по досъдебно производство – прок.преписка № 3126/2025 г. по описа на ОП- Русе /ДП № Сл 3126/2025 г. по описа на ОСлО-Русе/ за срок до 48 часа. С Определение № 336/06.09.2025 г. на Окръжен съд-Русе, постановено по ЧНД № 784/2025 г., на обвиняемия С. А. е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“. По реда на инстанционния контрол Апелативен съд-Велико Търново с Определение № 282/12.09.2025 г. по ВЧНД № 268/2025 г. отменя горното определение на ОС-Русе и вместо него взема мярка за неотклонение на ищеца по ДП № 3126/2025 г. по описа на ОП-Русе „Надзор на инспектор при детска педагогическа стая“. В съдебно заседание пълномощникът на ищеца представя Постановление на Окръжна прокуратура Велико Търново от 10.10.2025 г. за изменение мярката за неотклонение на С. А. в по-лека – „Надзор на родителите“, както и Постановление на Великотърновска апелативна прокуратура от 15.10.2025 г., с което постановлението на ОП-В.Търново е потвърдено. В качеството на свидетел по делото е разпитана майката на ищеца П. А.а, която навежда твърдения, че живеят заедно със С., баща му и по-малкия му брат в едно жилище. С. бил задържан на 05.09 и освободен от ареста на 13.09.2025 г. към 1 часа. За този период тя е имала контакт със сина си веднъж, когато отишли с адвоката да им връчат документа, че е задържан за 48 часа и втория път в неделя, за когато си е запазила час за свиждане. Тогава той бил с решетка, плачел и недоумявал какво се случва, чудел се толкова голям престъпник ли е, че трябва да е задържан. Преди това момчето не е имало такива преживявания с полиция, следствени органи, прокуратура и Детска педагогическа стая. На свиждането С. се чувствал уплашен, обиден, не искал дори и родителите си да погледне в очие, защото се чудел какво, защо. Всеки път питал кога ще излезе. Казали му, че до 12.09., когато ще се гледа втората му мярка, няма как да излезе. За условията в ареста С. разказал, че е сам в килията, тоалетната е до леглото, можеш да се изкъпеш веднъж на два дни със записване на час. Било отвратително и той сам започнал да си почиства, постилал си дрехите върху леглото, защото пружините и т.нар. матрак били много мръсни. Имал контакт единствено с надзирателите. Купил си фонокарта за телефон и звънял на майка си веднъж на ден. Според свид.А.а синът й никога не се е разплаквал лесно за неща, той е силна натура и ще се разплаче за нещо, което наистина го е стресирало, накърнило му е достойнството. След освобождаването му на 13.09.2025 г., виждайки родителите си на вратата, той се разплакал, но видимо бил вече по-спокоен, че ги вижда. Като си говорели по-късно на масата, той разказвал през сълзи как се е чувствал, колко трудно му е било, как първата вечер в конвойното му е било студено, не знаел какво и колко време ще стои там. От тогава всяка вечер си говорели за случката, за това как се чувства и как преминават дните му на училище. С. бил постоянно с родителите си – водели го и го вземали от училище, като и преди е било така. След освобождаването му първо попитал ще ходи ли на училище, не е ли изключен. На 15.09. по-големият му страх бил как ще отиде на училище, как ще го гледат, какво ще бъде. Вечер излизал само да разхожда кучето и винаги някой от тях бил пред блока. С. ходи с наведена глава и се плаши от погледи. След задържането вечер спи на светната лампа, а преди не било така. Постоянно бълнувал, подскачал в леглото. Когато го взели от къщи и го разпитвали по различни стаи, един от разпитващите му казал „Искаш ли сега да слезем долу в залата и да видим колко си добър, какъв бияч си“. На това предложение С. се стреснал. Иначе е борбен, не е страхлив, стреми се да постигне всичко, което си наложи като цел. Въпросът в случая бил „Аз ще мога ли да започна работа, какво ще стане с мен от тук нататък?“. На няколко пъти, когато свид.А.а е била със сина си, ги следяли цивилни и униформени полицаи. С. тренинал самбо 3-4 месеца в края на 2024 г. и в началото на тази година ходел само на фитнес. За това, че е задържан по обвинение за побоя над гл.комисар К., родителите му разбрали първо от медиите и когато им се обадили да си намерят адвокат. Свид.Т. К. – приятел на ищеца от деца, заявява, че със С. живеят в един блок и са много близки, ежедневно си говорили за случката със старши комисар К.. Чувствал се много зле, в ареста било много лошо, много мръсно, там се чувствал ужасно. След като излязъл С. бил много стресиран, не искал да излиза, трябвало свидетелят да ходи у тях да го вижда. След тези 8 дни С. много се променил, не бил същото момче, постоянно казвал, че е бил в ареста неправомерно. Притеснявал се когато види полицай, навеждал си главата и не се чувствал комфортно. Страхувал се от някои неща, може да се нарече, че е по-страхлив от връстниците си след случката, не излизал по тъмно, винаги бил или с родителите си, или със свид.К.. Страх го е да не го нападне някой. Казвал, че в училище и навсякъде хората го гледали доста странно, били по- дръпнати, но сега пак са се сближили, сега е доста по-добре от първите дни, поотпуснал се е, но пак има някакъв страх. Преди С. е ходил на самбо, на фитнес е ходил в залата по самбо, сега не ходи. Т. К. в началото, когато медиите гръмнали, не можел да повярва, защото С. е много добър човек, спокоен, винаги усмихнат, помагал на възрастни хора, на майка си да пренесат чантите и продукти, не е имал спречквания с някого. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: При иск по чл. 2 ЗОДОВ Прокуратурата на РБ е легитимираният процесуален субституент във всички случаи, за които не е посочен изрично друг орган, тъй като тя упражнява надзор върху разследващите органи и полицията и тя е компетентният орган да повдигне и поддържа обвинение в извършването на престъпление от общ характер. В настоящото производство претенцията на ищеца намира своето правно основание в чл.2, ал.1, т.1, пр.1 от ЗОДОВ, чиито текст гласи, че Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. По този ред Държавата самостоятелно отговаря за вреди само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, като в този случай е без значение по какъв начин се е развило досъдебното и съдебното производство /съгласно приетото в т.13 от ТР № 3/22.02004 г. на ВКС по т.д.№ 3/2004 г. на ОСГК/. ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права, както и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл.35, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Мерките за неотклонение са законови средства за процесуална принуда, които съобразно разпоредбата на чл.57 НПК се налагат с цел да бъде осигурено нормалното протичане и довършване на развиващото се наказателно производство и да гарантират изпълнението на влязлата в сила присъда. Промяната или отмяната на мярката за неотклонение е с оглед критериите за това да бъде попречено на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда. Когато задържането под стража се налага спрямо непълнолетни, разпоредбата на чл.386, ал.2 ГПК изисква и изключителност на случая. При взета мярка за неотклонение „Задържане под страна“ от първата съдебна инстанция, което не е отговаряло на изискванията на вътрешното право /НПК/, съдът като въззивна инстанция е органът, установил с обвързваща сила незаконността и я е отстранил, като е коригирал практиката си. По този начин са взети и мерки за отстраняване причините за допуснатото нарушение на закона в изпълнение целите на ЗОДОВ и стандартите на Конвенцията. Чл. 5 от нея допуска правото на свобода и сигурност по отношение на непълнолетно лице да бъде нарушено, само при законното му лишаване от свобода с цел да се осигури надзор с възпитателна цел или явяването му пред предвидената в закона институция. Съгласно чл.72 от ЗМВР – полицейските органи могат да задържат физическо лице в някой от изчерпателно изброени случаи за срок от 24 часа. Според чл.64 от НПК прокурорът може да постанови задържане до 72 часа /за непълнолетни лица до 48 часа/ за довеждане на обвиняемия пред съда, който единствен е компетентен в досъдебното производство да вземе мярка за неотклонение „задържане под стража”. И в трите случая на задържане – до 24 часа от полицейски орган на лице, до 72 часа от прокурор на обвиняем и когато съдът налага мярка за неотклонение ”задържане под стража”, осъществяваната принуда спрямо задържаното лице е идентична - лицето се поставя в принудителна изолация от неговите близки и обществото, налага му се определен режим на поведение и се ограничават гарантираните му от Конституцията права - на лична свобода и неприкосновеност, на личен живот и на придвижване. В настоящия случай е безспорно установено наличието на предпоставките на чл.2, ал.1, т.1, пр.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Р.България за обезвреда на неимуществените вреди, претърпени от непълнолетния ищец вследствие незаконното му задържане под стража в периода 05 – 13.09.2025 г. След първоначалното му полицейско задържане на 04.09.2025 г. за срок от 24 часа, С. А. е задържан и с постановление на прокурор от ОП-Русе на 05.09. за срок до 48 часа. Взетата с Определение № 336/06.09.2025 г. на ОС-Русе мярка за неотклонение „Задържане под стража“ по досъдебно производство № 3126/25 г. по описа на ОП-Русе е отменена Апелативен съд-Велико Търново на 12.09.2025 г. и вместо нея е наложена по-лека мярка за неотклонение „Надзор на инспектор при ДПС“. За този краен резултат въззивният съд е приел, че не е налице опасност обвиняемият А. да се укрие или да извърши престъпление, както и че не е налице изключителност на случая. Следователно, независимо, че наказателното производство е висящо, след като взетата с определението от 06.09.2025 г. по ЧНД № 784/2025 г. на ОС-Русе по реда на чл.64, ал.1 НПК от съд мярка „задържане под стража“ е била заменена с определение от 12.09.2025 г. по ВЧНД № 268/2025 г. на АС-В.Търново с по-лека такава, то е налице незаконно задържане и Прокуратурата на РБ отговаря за вреди на посоченото по-горе основание. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на такова за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като те почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай /например с разглеждания от Административен съд – София-град по АД № 8669/2025 г./. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и неговата възраст, субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Ангажираните в хода на производството писмени и гласни доказателствени средства установяват, че към датата на задържането му ищецът е на 15 години, ученик в Професионална гимназия по дървообработване и архитетура „Йосиф Вондрак“-Русе, малко преди започване на настоящата учебна 2025/2026 г., без минали осъждания или противозаконни прояви. С. А. живее с родителите си и с брат си, като семейството има постоянен адрес в гр.Русе. На ищеца /както и на всички задържани под стража/, се е наложило за 8 дни да спазва определен ограничителен режим в ареста, като съобразно изискванията на ЗМВР като непълнолетен е бил настанен в специално помещение отделно от задържаните пълнолетни лица. Ищецът е имал възможност да се къпе на всеки два дни, да се обажда всеки ден по телефона на майка си, както и право на свиждане с близките си в режима за това, установен в ареста. Разпитаните в хода на делото свидетели, които като близки на ищеца са и заинтересовани от изхода на спора, излагат твърдения, че С. е бил много изплашен, плачел при свижданията с майка си и когато се върнал в къщи на 13.09., недоумявал какво се случва, чудел се толкова голям престъпник ли е, че трябва да е задържан, бил обиден, не искал дори и родителите си да погледне в очите, притеснявал се за бъдещето си в училище и след това. След завръщането му в къщи С. се променил, не бил същото момче - бълнувал, не смеел да излезе сам, навеждал поглед надолу при среща с хора, страхувал се и при среща с ограните на полицията, тъй като на няколко пъти с майка му били следени от цивилни и униформени полицаи. Съобразявайки тези обстоятелства, съдът приема, че ограничената свобода на 15-годишния младеж, откъснат от семейната му среда, несигурен за очакващото го, неминуемо са му причинили страх, психически страдания и стрес. От друга страна, не са ангажирани доказателства седмица преди започване на новата учебна година С. А. да се е занимавал с подготовка за училище, със спорт или някаква друга общественополезна дейност, които да са били осуетени от осемдневното му задържане под стража. Напротив, същият очевидно е използвал времето си да излиза и да се забавлява в късните часове на деня, непридружен от родител. Всички изживени от него негативни усещания са обичайните за ситуацията на лишен от свобода непълнолетен, привлечен към наказателна отговорност за две умишлени престъпления от общ характер. За психическото му състояние след освобождаването му от ареста ищецът не е търсил лекарска помощ, като притесненията му от реакцията в училище с времето са преодолени. Широкият обществен и медиен отзвук на инцидента от 04.09. с участието на ищеца не е едностранен – той е провокиран не само от близки на пострадалия, но и от близки и приятели на останалите участници в него и техните защитници в техен интерес. Гласните доказателства, в някои отношения и противоречиви, не доказаха „зверската криза“, в която ищецът да е изпаднал след задържането му. А съществуващата у него несигурност в бъдещето към него момент не е провокирана само от осем дни престой в ареста, но и от неясния изход на воденото наказателно производство. Към м.10.2025 г., когато мярката му за неотклонение е променена в най-леката „Надзор на родителите“, А. вече признава вината си и изявява готовност за постигане на споразумение с прокурора. Същото се отнася и до срама на непълнолетния да погледне родителите си при първото им свиждане с него, както и до свеждането на поглед при разминаване с хора /дали се касае до разочарование от българската прокуратеря, от унижение, объркване, обида и остър стрес, че е третиран като опасен престъпник или пък до срам от противоправната си постъпка/. На настоящия съдебен състав не става ясно по какви конкретни съображения сумата от точно пет минимални работни заплати „ще осигури на ищеца възможност да получи такива блага, на мястото на увредените, които да направят живота му по- близък до този, който би имал, ако не се бяха проявили негативните ефекти от незаконосъобразното му задържане под стража…. и ще приведе везните на справедливостта в относително равновесно положение“. Ищецът е непълнолетен учащ, издържащ се от двамата си родители, а минималната работна заплата е измерител, гарантиращ минимум на средствата за издръжка на живот на заетите с наемен труд лица и техните семейства за един месец. Нито приложеното съдебно решение, невлязло в сила, с което е уважен иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ /касаещ коренно различен случай/ за сумата 40 000 лв., нито красноречието и многословието на адв. Л., както и публикуването на Фейсбук страницата му на всички негови и на съда действия по конкретното дело, следва да „въздействат на вътрешното убеждение на съда“, което, за да е „съответно на закона и на справедливостта“, не може да бъде друго, освен уважаването главната претенция на ищеца в пълен размер. Съдът, съобразявайки всички изброени по-горе критерии при определяне справедливия размер на обезщетението, дължимо на ищеца с оглед неговата личност, преживяното по време и след задържането му под стража, както и стандартът на живот в страната, намира, че такова следва да му се присъди до сумата от 1000 лв. Над нея до претендираните 5385 лв. искът като недоказан по размер подлежи на отхвърляне. На основание чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 от ЗЗД обезщетението се дължи със законната лихва от 12.09.2025 г., когато мярката за неотклонение „задържане под стража“ е променена в по-лека, до окончателното изплащане на сумата. Съобразно изхода от спора, в тежест на ответника е заплатената държавна такса от ищеца, чрез своя родител и законен представител, както и адвокатското възнаграждение, дължимо на адв.Л., на основание чл.38, ал.2 ЗА, в размер на 400 лв., определено съобразно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. В това отношение съдът съобрази фактическата и правна сложност на спора, личното явяване на пълномощника на ищеца в съдебно заседание, изключително описателната и подробна пледоария в хода на устните състезания, депозираните ИМ, становища и молби, стремейки се всячески „да подпомогне съда“ при постановяване на съдебния си акт. Мотивиран така, съдът