Решение № 3275 от 20.7.2024 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 16467/2023 г.

Предявен е иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД. За основателността на иска следва да е реализиран следният фактически състав: възникването на заемно правоотношение чрез предаване на сумата от общо 3 000 лв., от ищеца на ответника, както следва: 1500 лв. на 24.06.2022г. и 1500 лв. на 01.07.2022г., както и настъпване на падежа за връщане на сумата. Съдът приема за установено възникването на заемното правоотношение между страните, въз основа на предаването на парична сума в общ размер на 3000 лв. от ищеца на ответника – 1500 лв. на 24.06.2024г. и 1500 лв. на 01.07.2024г. Договорът за заем е реален и се счита за сключен с предаването на заемната сума. Касае се за единно правоотношение, доколкото страните се разбрали да бъде заета сумата от общо 3000 лв., като правоотношението възникнало с предаването на първата сума и било изменено с предаването и на втората сума. Тези факти се установяват от показанията на свидетелката М. Г.. Показанията й се ценят от съда като логични и последователни. Аргумент в тази насока е начинът, по който описва конкретните дати – с рождения ден на ответника, с деня от седмицата (петъка преди това, следващия петък). Свидетелката няма роднинска връзка със страните по делото. Отчитайки вероятността от нейната заинтересованост във връзка с факта, че ищецът живее на съпружески начала с майка й, а с ответника е имала интимна връзка в миналото, съдът счита, че показанията й не са пристрастни. Това личи от заявеното от свидетелката, че при предаване на втората сума майка й не присъствала, което не съответства на тезата на ищеца. Логическият изказ също свидетелства за достоверността на показанията. От използваните конструкции, че е видяла предаването на сумата, след което е продължила да си боядисва едната стена, личи, че същата обективира спомени. Довод за липсата на заинтересованост е и обстоятелството, че свидетелката не заявява да е броила парите, което би доказало със сигурност техния размер, а заявява наблюдавана от нея поредица от събития по поставените й въпроси. Последователността на събитията, на които е станала свидетел, водят именно до извода за размера на предадените суми: искането от ответника да му бъдат дадени 3 000 лв., изброяването на двете суми от по 1500 лв. от ищеца и от ответника, изявлението на ищеца, че дава 1500 лв., потвърждението от ответника, че парите са толкова при първото предаване и липсата на възражения при предаване на втората сума. Свидетелката е възприела още стойността на банкнотите от 50 лв. и 100 лв., което допринася за извода за непосредственост на нейните впечатления. Показанията на св. Г. не се опровергават от показанията на св. Т. К. (майка на ответника). Последните показания се ценят като заинтересовани, доколкото свидетелката К. е майка на ответника и заяви факти, опровергани от показанията на другия свидетел на ответника - св. П. К. (братовчед по бащина линия на ответника). Така св. К. твърди, че не е виждала Л., Е. и М. в заведението, нито е виждала М. да работи в заведението след отварянето му, че познава тези хора по физиономия, на здравей-здрасти, че М. била приятелка на сина й, а другите ги е виждала по улицата в Раковски. Обратно, св. П. К. сочи, че Л., Е. и М. са празнували семейни празници в дома на В., на които са присъствали бащата на последния и майка му Т. К.. Св. К. сочи също, че М. Г. е работила в заведението след отварянето му, като сочи дейностите, които е извършвала. От изложеното може да се направи извод, че св. К. се стреми да прикрие близките отношения между сина си от една страна и семейството на ответника от друга страна, поради което съдът приема показанията й за заинтересовани и недостоверни. Освен това те не опровергават показанията на св. Г. по основния въпрос – предаването на заетата сума, доколкото св. К. не е присъствала на процесните дати. А финансовите възможности на ответника и неговото семейство не са довод за липсата на получен заем, доколкото мотивацията в тази връзка може да е различна. Въпреки че показанията на св. П. К. бяха ангажирани от ответника за оборване именно факта на предаване на заетата сума, според съда това обстоятелство не беше опровергано. За предаване на първата сума от 1500 лв. на 24.06.2024г. свидетелят К. няма никакви впечатления. Относно 1.07.2024г., св. К. заявява, че на тази дата бил поканен от ответника в заведението, за да се почерпят и да поиграят на масите. Срещата била следобед, не работили нищо тогава, само се почерпили, играли и си тръгнали, като се прибрали на свечеряване. Попитан от адв. Б. дали на 1.07. Л., Е. или М. са дошли в заведението, свидетелят не дава отговор на този конкретен въпрос, а отговоря общо, че не е виждал Л. и Е. изобщо в заведението, докато са работили, а М. влизала и излизала, но не ги е виждал да помагат в ремонта на заведението. Въпросът обаче не е бил дали ги е виждал, когато е работил в заведението, а напротив – на 01.07.2024г., когато самият свидетел твърди да не е работил, а да са се черпели. Така св. К. не дава ясен отговор на този въпрос. Отделно от това, запитан защо си спомня датата 1.07.2024г., освен обяснението за именния ден и окачването на ХЕИ, свидетелят не дава друга причина. След няколко въпроса от адвоката, същият посочва в преизказна форма, че ответникът му е пратил гласово съобщение да се почерпят от същия ден: „дето ми е писал В., пратил ми е гласово съобщение…“ Начинът на изразяване, липсата на конкретен отговор по основния въпрос, поставят под съмнение достоверността на показанията по тези факти, като се има предвид и роднинската връзка с ответника. Ето защо показанията на св. К. в тази им част също не са от естество да опровергаят тези на св. Г.. От една страна св. К. не заявява ясно и категорично, че на 01.07.2024г. не е виждал в заведението свидетелката и ищеца. От друга страна, не става ясно дали двамата свидетели Г. и К. говорят за абсолютно идентичен период от време, в който са били в заведението на 01.07.2024г. Понятието „следобед“ се отнася до период от време - няколко часа след 12 часа по обяд до вечерта, като не е изключено и двамата свидетели да са били в заведението в различна част от следобеда на 01.07.2024г. Относно показанията на свидетеля К., че мокетът в заведението бил поставен преди 01.07.2024г., които показания се подкрепят от приетата по делото касова бележка за закупен мокет, тези показания опровергават показанията на св. Г., че след предаване на втората сума от 1500 лв., с тях ответникът закупил мокет. Обстоятелството как са разходвани средствата по заема обаче, няма отношение към предаването на двете суми на процесните дати, за което св. Г. е категорична. Обратно, за начина на разходване на тези пари, тя не е категорична, като неколкократно заявява, че не е сигурна, не е плащала тя, че няма представа, че не са били в нея парите и ако е отговаряла тя, е щяла да знае. Ето защо съдът приема, че свидетелката не е била ангажирана да отговаря за процеса по закупуване на обзавеждане, поради което неправилно възприетият от нея факт кога е закупен мокетът не е от естество да дискредитира останалите й показания. От всичко посочено следва, че защитата на ответника не успя да разколебае ангажираните от ищеца доказателства за възникване на заемното правоотношение за сумата от общо 3000 лв., получени от ответника. От показанията на св. Г. се установява още, че страните се разбрали парите да бъдат върнати, когато заведението тръгне и има пари, т.е. когато заведението потръгне и заработи на печалба. В случая съдът не приема доводите на ответника, че се касае за нормата на чл.69, ал.2 от ЗЗД – предоставяне изпълнението на волята или на възможностите на длъжника. Страните не са уговорили заемът да бъде върнат, когато ответникът има пари изобщо, а когато заведението заработи на печалба. Страните са свързали връщането на парите с едно бъдещо несигурно събитие – заведението да заработи на печалба. Доколкото съществува тази уговорка, не може да се приложи правилото на чл.240, ал.4, in fine, което се прилага само при липса на друга уговорка. Не се установява дали заведението е заработило на печалба. Към края на 2022г. заведението е прекратило работа, което се установява от свидетелските показания. По този начин, с прекратяване дейността на заведението, условието вече не може да се сбъдне. При това положение може да се направи извод, че уговореното условие не се е сбъднало. В този случай приложение намират общите правила на чл.69, ал.1 от ЗЗД. Смисълът на чл.69, ал.2 ЗЗД е съдът да определи срок на длъжник, у когото съществува убеждение, че може да плати, когато иска или когато може. За ответника такъв срок не е необходим, доколкото за него е ясно, че дадената му възможност да върне заема до заработване на заведението на печалба вече е изчерпана. Несбъдването на условието води до приложение на общите правила, но не на чл.69, ал.2, а на чл.69, ал.1 ЗЗД. Ето защо изискуемостта ще настъпи при поискване, т.е. с исковата молба. С нея настъпва и забавата на длъжника. Дори да бяха приложими правилата на чл.240, ал.4 или на чл.69, ал.2 ЗЗД, то съответният срок би изтекъл в хода на производството и ще се вземе предвид по реда на чл.235, ал.3 от ГПК. Поради изложеното искът следва да се уважи и ответникът да бъде осъден да върне сумата от 3000 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 13.11.2023г., до окончателното плащане, като законна последица от уважаване на иска. При този изход от спора правно на разноски има ищецът, който е доказал и поискал такива в размер на 120 лв. за държавна такса и 600 лв. за адвокатско възнаграждение, които следва да се присъдят в тежест на ответника. Така мотивиран, съдът: