Решение № 9 от 17.1.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 313/2022 г.

Производството е по реда на чл.422, ал.1, т.5 от НПК. С присъда №8/12.07.2020 година, постановена от Районен съд-Провадия по НОХД №437/2018 година, А. Ю. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.129, ал.1 от НК и осъден на шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от три години. С тази присъда е уважен граждански иск в размер на пет хиляди лева за обезщетяване на неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата, разрешен е въпросът по отношение на разноските, държавната такса и веществените доказателства по делото. С решение №54/30.03.2022 година на Окръжен съд-Варна по ВНОХД №1392/2022 година присъдата е изменена по реда на чл.337, ал.1, т.1 и ал.3 от НПК чрез намаляване на наложеното наказание при условията на чл.55, ал.1, т. 2, б.б от НК на пробация със съдържание на мерките за контрол и въздействие по чл.42а, ал.2, т.т. 1 и 2 от НК всяка с продължителност от по шест месеца и периодичност на втората мярка два пъти седмично, редуциране размера на уважения граждански иск на хиляда лева и на дължимата държавна такса. В станалата част присъдата е потвърдена. В срока по чл.422, ал.3 от НПК осъденият М. чрез упълномощен защитник прави искане за възобновяване на наказателното дело поради наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.т. 1 и 2 от НПК. Атакува се процесуалната дейност на въззивния съд, развила се по мнение на искателя в разрез с принципите по чл.13, чл.14, чл.107, ал.ал.3 и 5 от НПК, твърди се липса на мотиви на въззивното решение, въвежда се оплакване за нарушение на материалния закон. Искането към апелативния съд в производството по Глава тридесет и трета от НПК е за възобновяване на наказателното дело, за отмяна на решението на второстепенния съд и алтернативно за оправдаване на искателя по повдигнатото му обвинение, за приложение на чл.12, ал.4 от НК - и в двата случая с отхвърляне на гражданския иск изцяло, за изменение на присъдата с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление по чл.133, пр.2 или по чл.132, ал.1, т.2 от НК, в която хипотеза би била налице изтекла абсолютна погасителна давност по чл.81, ал.3 от НПК с последица по чл.24, ал.1, т.3 от НПК или връщане на делото във въззивната инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав. В съдебно заседание пред апелативния съд искателят се представлява от упълномощен защитник, който в речта си аргументира отделните основания на искането за възобновяване на наказателното дело. С приоритет адв.М.Р. се спира на отсъствието на какъвто и да е анализ от страна на въззивния съд на доказателствата по делото, за липса на отговори по повдигнатите с въззивната жалба въпроси за правилността на присъдата на РС-Провадия, за несъответствие на съдебното решение с изискването на процесуалния закон за мотивираност, което препятства проследяване на вътрешното убеждение на втората съдебна инстанция по фактите и правото. Спазвайки материализираната с искането за възобновяване алтернативност в желаните последици по чл.425 от НПК, защитникът конкретизира, че спор по фактическите положения в делото няма. Материалното отъждествяване на събраните доказателства според адв.М.Р. се обхваща от хипотезата на чл.12, ал.1 от НК или от чл.12, ал.4 от НК, доколкото по отношение на искателя е извършено нападение в дома му нощем от пиян и въоръжен с нож мъж-факт, подкрепен от намереното хладно оръжие в къщата на осъдения М.. Във вариант се поддържа и искането за изменение на постановената присъда с приложение на по-леко наказуемите състава по чл.133 или чл.132 от НК, откриващи път пред института на абсолютната погасителна давност и пред основанието по чл.24, ал.1, т.3 от НПК. Представителят на Апелативна прокуратура-Варна пледира за неоснователност на искането за възобновяване на наказателното дело. Аргументирано се солидаризира с подробната оценъчна дейност на първоинстанционния съд, отразена и във въззивното решение, обхващаща всички противоречия в гласните доказателства, сведени до безпротиворечивост по механизма и мястото на умишленото деяние на осъдения, изключва възможността за приложение на чл.132 от НК при отсъствието на данни за афект, счита също наложеното наказание за достатъчно снизходително. В последната си дума искателят моли за възобновяване на наказателното дело и за цялостно оневиняване. Варненският апелативен съд, като взе предвид аргументацията в искането, като съобрази становищата на участниците в съдебното заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, намира че възраженията, сведени до оплакване за материална и процесуална незаконосъобразност не обосновават извод за необходимост от възобновяване на наказателното дело. С най-сериозна тежест сред изтъкнатите доводи в сезиращия документ е този за допуснато от въззивния съд съществено нарушение по чл.348, ал.3, т.2, пр.1 от НПК, доколкото с решението си той цялостно възприел мотивните съображения на РС-Провадия без собствен анализ на доказателствената съвкупност по делото и без да оповести дължимия отговор на съображенията във въззивната жалба. Така резюмираното виждане не може да бъде възприето от настоящия съдебен състав за основателно, доколкото в предметния казус въззивното решение позволява проследяване на вътрешното убеждение на втората инстанция по фактите и правото, която вследствие на макар и лаконична, но собствена доказателствена оценка се е съгласила изцяло с мотивировката на осъдителната първоинстанционна присъда по отношение на искателя. Съдебната практика нееднократно се е обединявала около разбирането, че когато мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, ако не достига до различни фактически изводи, какъвто е и настоящият случай (напр. Р-234-2019-3н.о.). При оценъчната съдебна дейност не са допуснати нарушения на процесуалния закон и на правилата на формалната логика, вследствие на което са изведени убедителни фактически изводи по обстоятелствата на чл.102 от НПК. Прави са съдебните инстанции по фактите, че доказателствената съвкупност по делото дистанцира две групи гласни доказателства, чиято проверка по чл.107, ал.5 от НПК е пълноценна. Фокусирайки се върху времето, мястото и проявите на деянието, първостепенният и въззивният съд прецизно са реализирали оценка на показанията на св.св.Ю., М.а, Х., И., И.а и обясненията на подсъдимия в съдебната фаза М. както по фактическата им последователност, така и досежно логическата свързаност помежду им, с останалите доказателства и техните източници, както и със заключенията на съдебните експертизи. Проследявайки външно оповестеното вътрешно убеждение чрез мотивите на съдебните актове, настоящият съдебен състав не открива допуснати нарушения при преценка достоверността на гласните доказателствени средства по съществените обстоятелства на чл.102 от НПК. Поддържаният при упражняването на защитната функция спор по изпълнителската деятелност е разрешен вследствие на детайлно обследване на проявите на пострадалия и искателя непосредствено преди и по време на самото събитие, предмет на наказателното производство, като изложените съображения са убедителни, основани на подробна и логически вярна доказателствена оценка на данните по делото, в която не се открива поддържаната с искането за възобновяване на наказателното производство едностранчивост. Навлизайки в конкретика, настоящият съдебен състав установява, че в наказателното производство спрямо искателя безспорен факт се явяват порезните рани по лявата длан на пострадалия Ю. с лезии по сухожилията, които разисквани през заключението на СМЕ (ДПр, л.39) и отговорите на вещото лице в съдебното следствие в първостепенния съд, убедително подкрепят изводите на проверяваните съдилища за защитния характер на травмите, причинени при хоризонтална насоченост на режещата повърхност към дланта на наранения мъж. Иначе казано, обективните находки еднозначно и убедително потвърждават показанията на св.Ю. за механизма на нараняването му – при замахване на искателя с нож към лицето, от което свидетелят се предпазил с лявата си ръка, получавайки инкриминираните порезни травми (НОХД №437, л.206). Прави са инстанциите по фактите в извода си, че по съставомерното обстоятелство показанията на пострадалия са взаимни със сочените данни от св.И.а при проведеният й разпит пред съдия в първоинстанционния съд (ДПр, л.88), на която доказателствена група (към нея се числят и вида и естеството на уврежданията по пострадалия) съществено противоречат обясненията на искателя и показанията на св.св.М.а и Х.. Дадената от проверяваните съдилища обективна оценка на последните за недостоверност по обстоятелството няма основание да бъде преосмислена, доколкото същата е в пълно съзвучие със заключението на СМЕ относно причинния процес на обсъжданото съставомерно нараняване. Друг съществен детайл на деянието се свързва с участието на Хюсеин Ю. (син на искателя) в сбиването, по което положение съдилищата са провели внимателна оценка на гласните доказателства. Констатираната единност в показанията на св.св.Ю. и И.и не подлежи на критика, напротив, убедително се утвърждава чрез заключението на СМЕ (цит.) и отговорите на в.л.Б. (НОХД №437, л.179) за реалистичност порезните рани извън тези по лявата длан на пострадалия да са причинени при боричкане, каквито убедителни данни са извлечени от съдилищата по фактите при оценката на очертаните източници на гласни доказателства. Достоверността на обясненията на искателя и показанията на св.св.М.а и Х. по коментираното обстоятелство, както и относно мястото на деятелността правилно е отхвърлена. Във връзка с фактическия спор дали сбиването се е случило на улицата или в дома на искателя съдилищата по фактите правилно са разсъждавали от изходната позиция на инкриминираните наранявания, за които както св.Ю., така и св.И.а сочат, че са кървели. Подобно фактическо положение не се обхваща от отречената като недостоверна доказателствена група, което е достатъчен и убедителен аргумент за правилността на дадената й качествена оценка. Несъществено по мнение на настоящия състав е разминаването в правилно кредитираната доказателствена група относно точното разположение на биещите се по протежение на улицата, доколкото върху точността на възпроизвеждане на възприятията отрицателно действа веднъж факторът време, на следващо място неколкократните разпити на свидетелите в различните фази на наказателното производство, а и отделно доказателствената основа не е снабдена с други данни, включително и контролни, чрез които да се постигне по-голяма фактическа прецизност. Без каквото и да е значение за фактическата установеност на деятелността е предаденият от св.М.а нож, доколкото 1)принадлежността му не е обективно установена и 2)при приетия за достоверен механизъм на деянието, употребата на нож от страна на пострадалия не се доказва. Вземайки повод от казаното, настоящият състав преценява доказателствената и оценъчната дейност на инстанционните съдилища и досежно поведението на пострадалия непосредствено преди деянието за съответстваща на изискването по чл.107, ал.ал.3 и 5 от НПК, вследствие на което са изведени правилни изводи за отправени псувни от св.Ю. към искателя, но не и закани за саморазправа, на което отговаря фактическото положение, че във времето на сбиването той не е държал нож, т.е. инициално не е имал намерение за насилие, тежка обида или друго противозаконно действие. В обобщение, извод за недостоверност на кредитираните показания по съществените за предмета на доказване обстоятелства не може да се направи, т.к. правилата за формиране волята на инстанциите по фактите при оценката на доказателствата са спазени, а по същество вътрешното им убеждение не подлежи на последващ контрол. При фактическите констатации, съответстващи на процесуалните правила за събиране, проверка и оценка на доказателствата, материалният закон е приложен правилно. Налице са всички обективни и субективни белези от състава на престъплението по чл.129, ал.1 от НК, от които 1)деятелността на искателя по замахване с нож към лицето на пострадалия очертава прекия умисъл за причиняване на телесна повреда, изключвайки всяка форма на непредпазливост, 2) този удар е в причинна връзка със съставомерната средна телесна повреда, 3)искателят не е действал в състояние на силно раздразнение, защото пострадалият не е имал съставомерно обективни прояви по чл.132, ал.1 от НК и 4) поведението на пострадалия не може да се ползва с трактовка за нападение по см. на чл.12, ал.1 от НК, доколкото принципно очертаните в т.2 на ППлВС-12-1973 действия не намират доказателствена обосновка. Доколкото искането за възобновяване претендира и оправдаване на искателя в настоящата процедура, то съвсем накратко с оглед горните съображения същото се преценява за неоснователно, а казано по принцип подобна хипотеза би била възможна при правилно изведена фактология от инстанционните съдилища, която да сочи на несъставомерност на деянието. Предвид всичко казано, защитната позиция за допуснати съществени нарушения по чл.348, ал.ал.1 и 2 от НПК в наказателното производство по НОХД №437/2018 година не се споделя, поради което и съставът на Варненския апелативен съд