Решение № 1498 от 30.11.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2047/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК. Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от А. Н. Х., чрез адв. И. М., против Решение № 260013 от 28.04.2023 г. по гр.дело № 275/2021 г. по описа на РС-Асеновград, II гр. състав. С обжалваното решение РС-Асеновград осъжда А. Н. Х. с ЕГН •••••••••• от гр. Асеновград, ул. •••, да заплати на С. С. Т. с ЕГН •••••••••• от гр. Пловдив, ул. •••, сумата от 6055 лева (шест хиляди петдесет и пет лева), представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения й недвижим имот/недвижима вещ: СОС с идентификатор № 00702.515.308.1.16 по КККР на гр. Асеновград, представляващ мансардно жилище с площ от 52, 60 кв.м., находящо се на четвърти етаж от жилищна сграда с административен адрес: гр. Асеновград, ул. •••, за периода от 26.07.2017 г. до 26.09.2020 г., фактическата власт върху който е била упражнявана от ответника А. Х., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля иска до пълния предявен размер от 6080 лева като недоказан (претендирана като частичен от сумата 7600 лева), намалена поради уважено възражение за прихващане със сумата 1733.40 лева (хиляда седемстотин тридесет и три лева и четиридесет стотинки), представляваща извършени подобрения в имота, съставляващи стойността на извършените СМР към м.януари 2016 г., с която сума се е увеличила стойността на имота. Недоволен от постановеното решение жалбоподателят го обжалва в частта, с която е уважен предявеният иск, като неправилно и незаконосъобразно. Твърди нарушения на материалния и процесуален закон. Обосновава подробно твърдението си за наличие на добросъвестно владение, като счита, че съдът се е позовал на изявление, направено от ответника в друго исково производство, но не лично, а чрез процесуален представител, поради което счита неправилно прието от съда за признание на факт с правно значение. Счита, че неправилно съдът е отрекъл редица факти с правно значение, като счита, че е доказано по безспорен начин извършване на основен ремонт на жилището, довел до увеличаване на стойността му, на която има право като добросъвестен владелец, като извършеното прихващане следва да се направи между тази сума и претендираната в процеса, а не както е сторено от районния съд. Доколкото сторените разноски надвишават исковата претенция, последната счита неоснователна, поради което моли да бъде отменено решението в обжалваната част и отхвърлен предявеният иск. Моли за присъждане на направените по делото разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата С. С. Т., с който се оспорва същата като неоснователна, а обжалваното решение се счита правилно, обосновано и законосъобразно. Моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски. В съдебно заседание въззивникът А. Н. Х., редовно призован, не се явява. Процесуалният му представител адв. И. М. поддържа въззивната жалба, като излага подробни съображения. Претендира разноски. В съдебно заседание, въззиваемата страна С. С. Т., редовно призована, не се явява. За нея се явява процесуалният й представител адв. И. С., който оспорва въззивната жалба. Излага подробни съображения. Претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК. Пловдивски окръжен съд след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срок. Същата изхожда от легитимирана страна - ответник в първоинстанционното производство, при наличие на правен интерес, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Заплатена е дължимата държавна такса. При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.73, ал.1 от ЗС вр.чл.86 от ЗЗД. Ищцата С. С. Т. твърди в исковата молба, че с ответника А. Н. Х. са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен. По силата на спогодба от 29.01.2003 г. по гр.д. № 106/2000 г. на АРС, двамата бивши съпрузи доброволно са поделили имуществото си, останало след прекратяването на брака им, като ищцата е получила в изключителен дял собствеността върху: мансардно жилище с площ от 52, 60 кв.м., находящо се на четвърти етаж от жилищна сграда с административен адрес: гр. Асеновград, ул. •••, а ответникът е получил апартамент № В1 с площ 102.33 кв.м., находящ се на първи етаж от същата сграда, гараж В1 с площ от 16.96 кв.м., находящ се в същата сграда. Мансардното жилище представлява СОС с ИД № 00702.515.308.1.16, с административен адрес: гр. Асеновград, ул. •••, ет.4, с предназначение – жилище, апартамент, брой нива на обекта – едно, със застроена площ от 52, 60 кв.м., който СОС се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с ИД № 00702.515.308, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж СОС с ИД № 00702.515.308.1.15, 00702.515.308.1.13, под обекта 00702.515.308.1.12 и над обекта – няма. Твърди, че с нотариален акт № 167, том ІХ, нот.д. № 1767/27.12.2005 г. по описа на нотариус Кожухарова, вписан в СВ гр.Асеновград с дв.вх.рег.№ 4890/27.12.2005 г., акт № 39, том ІІ, дело № 3549/2005 г. е прехвърлила собствеността върху имота на сина на страните – Н. А.ов Х., ЕГН ••••••••••. През 2006 г. с нотариален акт № 127, том І, рег.№ 1753, нот.дело № 127/22.02.2006г. на нотариус Кожухарова, вписан в СВ гр. Асеновград с вх.рег.№ 419/22.02.2006 г., акт № 39, том ІІ, дело № 276/2006 г. синът на страните Н. Х. е прехвърлил собствеността върху имота на ищцата С. Т.. През 2008 г. е починал синът на страните – Н. А.ов Х. и след неговата смърт жилището на ищцата е останало необитаемо дълги години.Твърди, че в началото на 2016 г. е установила, че в собствения й имот се е настанил М. А.ов Х. – син на ответника от негов втори брак с друга жена. С нотариална покана с рег.№ 1300, том 1, акт № 38 на нотариус Кожухарова, връчена лично на М. Х. на 16.03.2016 г., действащ със съгласието на неговия баща А. Х., ищцата го е поканила да освободи имота й в срок до 15 дни. След получаване на нотариалната покана е проведена среща от ответника с ищцата, с предложение ищцата да отдаде собствения си имот под наем, за да има къде да живее синът на ответника. Ищцата е предложила наем в размер на 200 лева, който бил твърде висок за ответника и не се е стигнало до подписване на договор за наем. В средата на 2016 г. ищцата е завела иск по чл.108 от ЗС против непълнолетния М. Х.. С Решение № 374/12.12.2016 г. по гр.д.№ 1026/2016 г. по описа на РС – Асеновград, съдът уважил предявения ревандикационен иск на ищцата, като е осъдил М. Х. да отстъпи собствеността и предаде владението върху нейния имот. Решението е потвърдено изцяло от ПОС по в.гр.д.№ 774/2017 г. Ищцата се снабдила с изпълнителен лист и депозирала пред ЧСИ Петя Н.а молба за образуване на изпълнително дело, да бъде въведена в процесния имот, където е било образувано изп.д.№ 430/2017 г. На 25.07.2017 г. е предприето принудително действие от ЧСИ – въвод във владение на ищцата в имота. Непълнолетният длъжник М. бил представляван от баща си А. Х.. Повече от вещите му били изнесени извън имота в рамките на деня, а за останалата част от тях двамата бивши съпрузи се разбрали на другия ден да довършат въвода. На следващия ден – 26.07.2017 г., А. Х. вместо да вдигне останалите вещи от имота, завел искова молба срещу ищцата в настоящото производство, че е придобил имота по давностно владение и искане за обезпечение – спиране на изпълнението по изп.д.№ 430/2017 г. по описа на ЧСИ Н.а. Образувано било гр.д.№ 1623/2017 г. по описа на АРС, по което е издадена обезпечителна заповед – спиране изпълнението по изп.д.№ 430/2017 г.на ЧСИ Петя Н.а. За събиране разноските по изпълнителното дело е бил насрочен опис на движими вещи, собственост на М. Х., в процесния имот. ЧСИ бил посрещнат от бащата на М. – А. Х., който заявил, че всички движими вещи в жилището са негови и той го ползва. Впоследствие искът на ответника е бил отхвърлен с влязло в сила решение на 16.03.2020 г., обезпечението е отменено и на 30.09.2020 г. ответникът доброволно е освободил жилището на ищцата. Ищцата твърди, че за периода от 26.07.2017 г. до 30.09.2020 г. е била лишена от възможността да упражнява правото си на собственост върху жилището в пълен обем, тъй като ответникът без всякакво правно основание е упражнявал фактическа власт върху чуждия имот и е черпел или е могъл да черпи облагите, произтичащи от него, като е държал свои движими вещи и е настанявал свой непълнолетен син от друг брак в имота. Фактическата власт на ответника върху имота се доказвала по несъмнен начин от твърденията му, изложени в исковата молба по гр.д.№ 1623/2017 г. по описа на АРС, множеството съдебни актове и протоколи на ЧСИ. Ето защо моли да се постанови решение, с което да бъден осъден ответникът А. Х. да й заплати сумата от 6080 лева, частично от 7600 лева – главница, която сума е дължима като обезщетение, съизмеримо с размера на средно пазарния месечен наем, за периода от 26.07.2017 г. до 26.09.2020 г. (общо 38 месеца), през който ищцата е била лишена от ползването на собствената й недвижима вещ, фактическата власт върху която е била упражнявана от ответника ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Ангажира доказателства, претендира направените по делото разноски. С писмения отговор по чл. 131 от ГПК, подаден от ответника А. Х., е оспорена изцяло исковата претенция. Счита предявения иск за допустим, но неоснователен. Не оспорва, че процесният имот е придобит от ищцата по силата на спогодба по гр.д.№ 106/2000 г. на АРС, но от възлагането на имота в дял на ищцата, същата не е получавала владение върху него. Не оспорва, че ищцата е прехвърлила имота на сина си Н. Х., но тъй като същият е бил наркозависим, грижите за него били поети изцяло от ответника, като мансардния етаж се е ползвал от двамата – бащата А. Х. и сина Н. Х., в който смисъл е била и волята на ищцата. След смъртта на Н. Х., А. Х. е продължил да владее имота, тъй като не му е бил известен фактът, че имотът е прехвърлен от Н. Х. на ищцата. След смъртта на Н. през 2008 г. ответникът владеел имота на правно основание годно да го направи собственик и наследствено правоприемство от сина му Н. Х., възникнало на основание чл.3 от ЗН. Едва след изпращане на нотариалната покана през 2016 г. ответникът разбрал, че имотът е прехвърлен на ищцата, към който момент същата заявила права на собственик, включително с предявяване на иск по гр.д.№ 1026/2016 г. на АРС, заведен срещу М. Х., а не срещу ответника. Правата на ответника като собственик на имота на основание давностно владение са отхвърлени с решение по гр.д.№ 1623/2017 г., влязло в законна сила на 16.03.2020 г. Твърди, че съгласно чл.71 от ЗС добросъвестният владелец се ползва от вещта до предявяване на иск за връщането й. В настоящия случай ищцата не била предявила иск за връщане на вещта срещу А. Х., а срещу М. Х. и същият е реализиран на 30.09.2020 г. Срещу него не бил предявяван иск за връщане на вещта или отправена покана, поради което за процесния период няма основание да се търси обезщетение по реда на чл.59 от ЗЗД. Освен това твърди, че владеейки имота от 2008 г. като свой собствен, по силата на правоприемство от своя син Н. Х. ответникът е извършил подобрения в имота, тъй като при придобИ.ето му от ищцата през 2006 г. същият е бил в окаяно състояние, с окъртени мазилки, стара олющена дървена дограма, течове от покрива, липса на подова настилка, липса на отопление. Наложило се е да извърши основен ремонт със съзнанието, че ще живее в него с неговия син М. Х.. Описва подробно извършените подобрения, на обща стойност 12 910 лева. Заявява, че ремонтът на жилището бил извършен от Ш.И., за което била съставена оферта на 10.11.2015 г. СМР са извършени в периода декември 2015 г. – януари 2016 г., като са приети на 25.01.2016 г. Заплащането било извършено на два транша – авансово на 15.11.2015 г. - 9000 лева и окончателно на 25.01.2016 г. – 3500 лева. За извършените подобрения ищцата била лично информирана, тъй като е посещавала имота, но не се е противопоставила на същите, поради което твърди, че са налице предпоставките на чл.74, ал.2 от ЗС. Ето защо моли да се отхвърли иска като неоснователен и недоказан, а в случай, че се установят предпоставките на чл.73, ал.1 от ЗС за присъждане на обезщетение за неправомерно ползване на процесния недвижим имот, моли да се приеме за основателно предявеното от ответника при условията на евентуалност възражение за подобрения в размер на 12 500 лева, съставляващи стойността на извършените СМР към януари 2016 г., с която сума се е увеличила стойността на имота, като на основание чл.103 от ЗЗД да се извърши прихващане на претенциите и се приеме, че вземанията на ищцата като такива в по-малък размер са погасени изцяло. Ангажира доказателства, претендира направените по делото разноски. Районният съд в решението си е приел за доказани всички необходими предпоставки за уважаване на иска по чл.73, ал.1 от ЗС вр.чл.86 от ЗЗД до размера на сумата от 6055 лв., представляваща стойността на средния пазарен наем на имота за периода от 26.07.2017 г. до 26.09.2020 г. (38 месеца), с който се съизмеряват пропуснатите ползи от ползването на процесния имот, съгласно направеното уточнение от вещото лице М. при изслушване на експертизата. За да уважи предявения иск първоинстанционният съд е приел, че приложените по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 2006 г. и преписи от съдебни решения установили безспорно, че ищцата е собственик на имот: СОС с идентификатор № 00702.515.308.1.16 по КККР на Асеновград, представляващ мансардно жилище с площ от 52, 60 кв.м., находящо се на четвърти етаж от жилищна сграда с административен адрес: гр.Асеновград, ул. •••, както и че ответникът е владял имота – държал го е и го е ползвал с намерението да го свои, като не е имал правно основание за това. За неоснователно е прието твърдението на ответника, че е добросъвестен владелец на имота, тъй като го е получил по наследство от сина си, без да знае, че синът му не е собственик при открИ.е на наследството. Поради наведено, в случай на уважаване на иска, възражение за прихващане с дължима от ищцата на ответника сума за извършени подобрения в процесния имот са били разпитани свидетели, допуснати са две експертизи, приети са писмени доказателства за извършените разходи за материали при извършване на СМР. Прието е, че единствените ремонтни дейности, които отговарят на съдържанието за извършено подобрение е сменената подова настилка на апартамента с гранитогрес, което е било необходимо да бъде сторено поради изгнИ.е на паркета при наводняване на пода от падналия комин. Вещото лице М. дала стойност на разноските за извършеното подобрение - 1733.40 лв., а увеличената стойност на имота вследствие на това подобрение определила на 1975.24 лв., докато вещото лице З. дала стойност на разноските за извършеното подобрение 1531.33 лв., като счела, че увеличава стойността на имота с 1255.07 лв. Съдът кредитирал и двете заключения на вещите лица, но с оглед пазарните цени на материалите и труда, към датата на извършване на тези СМР, приел за по- справедливо заключението на в.л. М., поради което уважил направеното възражение за заплащане на сумата от 1733.40 лева, която е по-малката измежду сумата на направените разноски, доказани по делото със заключението на вещото лице М. и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на това подобрение, за която сума е било уважено и направеното възражение за прихващане със сумата, за която е уважен предявеният иск. РС е направил извод, че всички останали СМР представляват необходими за запазването на имота разноски, поради което не уважил възражението за тяхното заплащане. Основните спорни въпроси по делото са свързани с това добросъвестно ли е владението на ответника към момента на извършване на СМР в имота; какъв е характерът на претендираните от ответника строителни работи /кои от тях представляват необходими разноски за вещта и кои – подобрения/; след като ответникът е квалифицирал претендираните от него разноски за имота като подобрения (полезни разноски), стойността на извършените от него СМР, които са необходими разноски, а не подобрения, следва ли да му се присъждат. Предвид липсата на нови доказателства, които да са били събрани пред настоящата инстанция, изводите на въззивния съд почиват единствено на събрания доказателствен материал пред първата инстанция. От ищцата е предявен иск по чл. 73, ал.1 ЗС за сумата от 6080 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения й недвижим имот за периода 26.07.2017 г. до 26.09.2020 г. ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба - 30.10.2020 г. до окончателното й изплащане. С отговора на исковата молба ответникът е направил при условията на евентуалност възражение за прихващане с негови вземания за извършени подобрения в имота на ищцата, като е уточнил общия размер на възражението за прихващане – 12 500 лв., вида на претендираните подобрения, тяхната стойност. В този смисъл може да се направи извод, че възражението за прихващане е редовно. Съдът намира, че в отношенията между страните ответникът е имал качеството на недобросъвестен владелец. Недобросъвестен владелец е този, който упражнява владение върху имота не въз основа на юридическо основание, макар и опорочено, а без наличие на такова основание или при неговата нищожност извън хипотезата на чл. 70, ал. 1, пр.2 ЗС. Правните основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС представляват 1)прехвърлителните сделки, 2)административните актове с вещноправни последици и 3)съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. (Постановление № 6 от 27.12.1974г., гр.д. № 9/74г., ВС, Пленум). Ето защо твърдението на ответника, че е бил добросъвестен владелец на имота, тъй като го е получил по наследство от сина си, без да знае, че синът му към датата на открИ.е на наследството не е бил собственик, не може да се подведе под правната норма на чл. 70 ЗС. Отделно от това, на 22.02.2006 г. с нотариален акт № 127, том 1, рег.№ 1753, нот.дело № 127/2006 г. по описа на нотариус Кожухарова, вписан в Служба по вписванията – Асеновград, синът на страните Н. Х. е прехвърлил собствеността върху имота на майка си – ищцата С. Т.. Вписването по принцип има оповестително действие. Съгласно чл.1 от Правилника за вписванията то се състои в даване гласност на подлежащите на вписване актове, а когато се вписват искови молби- в даване гласност на спора по отношение на третите на този спор лица. След вписването на акта в книгите за вписванията по ПВ или имотния регистър всяко трето лице се счита за недобросъвестно, т.е. узнало за вписания акт и правата върху имота. Първоинстанционният съд правилно е приел за доказани всички необходими предпоставки за уважаване на иска по чл. 73, ал.1 ЗС – фактът, че ищцата е собственик на имот: СОС с идентификатор № 00702.515.308.1.16 по КККР на Асеновград, представляващ мансардно жилище с площ от 52, 60 кв.м., находящо се на четвърти етаж от жилищна сграда с административен адрес: гр. Асеновград, ул. ••• (ищцата се легитимира като собственик на процесния имот с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 2006 г. и преписи от съдебни решения), фактът, че ответникът е владял имота през процесния период, като не е имал правно основание за това, стойността на средния пазарен наем на имота, съизмерим с пропуснатите ползи от ползването на процесния имот и за процесния период в размер на 6055 лв. (установено от експертно заключение на вещото лице М. и направено от нея уточнение в съдебно заседание). Ответникът е направил при условията на евентуалност възражение за прихващане на дължимото обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС със сумата от 12 500 лв., представляваща стойността на извършените от него подобрения в имота в периода декември 2015 г. - януари 2016 г. Възражението е валидно и допустимо, тъй като е направено във висящ процес, изхожда от легитимирано лице - носителя на вземането, налице са изискванията за компенсация (наличие на два насрещни дълга, идентичност на субектите, еднородност и заместимост на насрещните задължения). Съдебната компенсация е допустима и основателна и когато насрещните вземания или едното от тях са неликвидни, защото съдебната компенсация (прихващане) погасява насрещните вземания занапред, като вземането на ответника се установява със сила на пресъдено нещо и тогава, когато бъде предявено с възражение (арг. от чл. 298, ал. 4 от ГПК и ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Вземанията на владелеца (добросъвестен и недобросъвестен) за разноски възникват от момента на прекъсване на владението – ППВС № 6/74 г., т. 13, което настъпва от момента на предаването на вещта на собственика (Решение № 229/2.06.2011г. по гр. д. № 524/2010 г., ВКС, I г.о.). Безспорно се установява по делото, че имотът е предаден на собственика на 30.09.2020 г., откогато вземането на ответника като недобросъвестен владелец е станало изискуемо. С обжалваното решение е уважено възражението за прихващане със вземането на ответника срещу ищцата за полезните разноски, които е направил в имота - сменена подова настилка, като за стойността на извършените от него СМР, представляващи необходими разноски, а не подобрения, не е допуснато прихващане. С оглед наведените в жалбата възражения въззивният съд следва да отговори на въпроса дали след като ответникът е квалифицирал претендираните от него разноски за имота като полезни разноски (подобрения), следва да му се присъди стойността на извършените от него СМР, които са необходими разноски, а не подобрения. Както е прието в съдебната практика (решение № 406 от 14.01.2014 г. по гр.д.№ 1585 от 2013 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 146 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 1725 от 2013 г. на ВКС, Второ г.о./, както и на друга задължителна практика на ВКС /решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр.д.№ 913 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 180 от 25.04.2012 г. по гр.д.№ 198 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 134 от 31.07.2014 г. по гр.д.№ 6535 от 2013 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 108 от 08.07.2015 г. по гр.д.№ 415 от 2015 г. на ВКС, Първо г.о. и др., всички постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК), задължение на съда, а не на страната, е да определи характера на претендираните строителни работи /кои от тях представляват необходими разноски за вещта и кои- подобрения/ и да присъди дължимата съобразно тази правна квалификация претендирана сума. Вземанията за присъждане на обезщетение за разходи за необходими разноски и подобрения почиват на принципа на недопустимост на неоснователното обогатяване. Основанието на предявеното вземане са твърденията за направени от ответника разходи, с които ищцата-собственик се е обогатила. Правната квалификация, дадена от ответника не обвързва съда, поради което ако се претендират права по чл. 72, ал. 1 ЗС, а се установи, че ответникът е недобросъвестен владелец, претенцията ще се разгледа на основание чл. 74, ал. 1 ЗС /в този смисъл Решение № 359/21.07.2010 г. по гр. д. № 1205/2009 г., ВКС, II г.о./. В настоящия случай съдът може да не уважи възражението за прихващане, ако вземането на ответника не съществува (не са направени разходи или резултатът от тези разходи не съществува към релевантния момент), ако вземанията са погасени по давност или ако ищецът не е длъжник по тези вземания. Щом установи, че разходите са направени и ищецът се е обогатил, съдът следва да квалифицира спора въз основа на установените по делото твърдения на страните и да присъди следващия се от приетата правна квалификация на иска и възражението размер на вземанията. Според чл. 73 ал. 2 и чл. 74 ЗС недобросъвестният владелец има право на вземане за необходими разноски и разноски за подобренията. Във втората хипотеза се касае за разноски, които са довели до увеличаване стойността на вещта. Правата, които има владелецът обаче зависят от това дали собственикът е знаел и дали се е противопоставил на извършването им. Доколкото собственикът – ищцата, не е знаела за извършваните ремонти, което е установено от показанията на свидетеля П.И. /намираща се във фактическо съпружеско съжителство с ответника/, обикновеният владелец – ответникът има право на по-малката сума измежду направените разноски и увеличената стойност на имота. За установяване на вида и периода на извършените в имота СМР са приети две съдебно-технически експертизи на вещо лице М. и вещо лице З., приети са писмени доказателства за извършените разходи за материали при извършване на СМР, разпитани са свидетели. Според експертното заключение на приетата по делото СТЕ на вещото лице М. М. /след извършен оглед/, пазарната стойност на ремонтните работи е 11 240, 10 лева, а увеличената стойност на имота вследствие на ремонтните работи в проценти е 24, 63 % от цената на имота (43700 лв.) - или 10 763 лева. От заключението на СТЕ на вещото лице А. З. /след извършен оглед/ се установява, че към месец януари 2016 г. препоръчителна пазарна стойност на извършените СМР в обекта е 5 547, 67 лева, а препоръчителната увеличена стойност на имота към датата на извършване на експертизата - 2022 г., е 5 423, 17 лева. Вещото лице е приело, че всички извършени ремонтни дейности в процесния имот представляват подобрения и увеличават неговата стойност, тъй като без тяхното изпълнение обектът може да се ползва по предназначение. При определяне на пазарната стойност на СМР към момента на довършването им – 25.01.2016 г., съдът кредитира заключението на вещото лице З.. Намира същото за дадено от компетентно вещо лице, подробно мотивирано и обосновано, като вещото лице е дало и категоричен отговор на поставените му въпроси. Оценило е пазарна стойност на СМР в обекта към 2016 г. и увеличената стойност на имота към 2022 г., като е отчетено физическото овехтяване и настъпилите повреди. Съдът не кредитира заключението на вещото лице М. доколкото от експертизата не става ясно към кой момент е определена пазарната стойност на СМР – към момента на извършването им през 2016 г. или към момента на изготвяне на експертизата през 2021 г. При извършена съвкупна оценка на събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице З. по приетата СТЕ съдът приема за установено, че всички извършени СМР, с изключение на подовото отопление, представляват необходими разноски - такива, които са запазили вещта от погИ.е или повреда или са условие за нейното запазване или използване, т.е. следва да е налице обективна наложителност за извършването им. Тези разноски са направени не за увеличаване, а за предотвратяване намаляването на стойността на вещта - боядисване на стени, врати, лакиране на дограма, подмяна на подова настилка поради изгнИ.е на паркета при наводняване на пода от падналия комин, допълнителна тухлена зидария за преграда, необходима за обособяване на самостоятелния обект. Верен е изводът на районния съд, че извършеният ремонт на комина и покрива на сградата не са подобрения, а необходими разноски и то такива, които касаят общите части на сградата, а не само процесния имот. Ищцата следва да заплати разходите за ремонт (необходими разноски) на общите части на сградата съразмерно с притежаваните 1, 86 % идеални части (установено от заключението на вещото лице З.). От изслушването на вещото лице З. в съдебно заседание е било установено, че подовото отопление е било демонтирано и доколкото не съществува към датата на постановяване на съдебното решение, не може да се приеме, че е налице такова подобрение на имота. Съдът приема от заключението на СТЕ на в.л. З., че към 2016 г. разноските за тухлена зидария на комин, варо-циментова мазилка гладка по комин и подмяна на керемиди, които касаят общите части на сградата, са в общ размер на 196, 11 лв., от които ищцата следва да участва в разноските с 3, 65 лв., съразмерно с притежаваните 1, 86 % идеални части от общите части на сградата. Необходимите разноски за запазване на процесния имот, направени от ответника към 2016 г. са остойностени от вещото лице, както следва: демонтаж на дюшеме – 138, 84 лв., допълнителна тухлена зидария за прегради и подобни в стари и завършени нови сгради – 316, 34 лв., вътрешна гладка мазилка по тухлени стени – 115, 63 лв., перлитова замазка – 10 см – 377, 28 лв., циментова замазка – 283, 40 лв., настилка гранитогрес – 1399, 37 лв., первази – 155, 91 лв., шлайфана мазилка по стени и тавани – 915, 13 лв., шлайфане и байцване на дограма – 111, 65 лв., лакиране на дограма – 86, 46 лв. и боядисване латекс двукратно при ремонти – 570, 08 лв. – общо 4470, 09 лв. С оглед изложеното съдът намира за доказано, че ответникът е направил разноски, че разноските са били обективно необходими, че са отишли за вещта и че са запазили вещта от развала или погИ.е. Поради изложеното съдът намира, че следва да бъде извършено прихващане между уважения размер на обезщетението по чл. 73, ал. 1 ЗС – 6055 лв. и вземането на ответника по чл. 73, ал. 2 ЗС за необходимите за запазването на вещта разноски в общ размер на 4473, 74 (4470, 09 лв. + 3, 65 лв.). След извършеното прихващане ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 1581, 26 лв., представляваща разликата между уважения размер на обезщетението по чл. 73, ал.1 ЗС – 6055 лв. и вземането на ответника в размер на 4473, 74 лв. Първоинстанционното решение е влязло в сила в останалата необжалвана част, с която искът за обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС за горницата над уважения размер от 6055 лв. до пълния предявен размер от 6080 лв. (частичен иск от сумата 7600 лв.) е отхвърлен като недоказан. По отношение на отговорността за разноски: При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат разноски, съобразно уважената част от иска, в размер на 479, 37 лв. за първоинстанционното производство, като първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която в полза на С. С. Т. са присъдени разноски над размера от 479, 37 лв. до уважения размер от 1310, 13 лв. - разноски за производството по гр.д. № 275/2021 г. по описа на РС- Асеновград. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищцата се дължат разноски, съобразно уважената част от иска, в размер на 282, 04 лв. за въззивното производство. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника се дължат разноски, съобразно отхвърлената част от иска, в размер на 739, 92 лв за първоинстанционното производство и в размер на 742, 98 лв за въззивното производство. Водим от изложеното, Окръжен съд – Пловдив, IX гр.с.