Решение № 56 от 1.2.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 545/2022 г.

Предявени са искове, имащи за предмет претендирано обезщетение за морално удовлетворение чрез потребителната стойност на парите на претърпени неимуществени вреди, чиято правна квалификация се извежда от нормата на чл. 432, ал. 1, вр. с чл. 493, ал. 1, т. 1от КЗ, както и иск /без размер/ с предмет вторично право на обезщетение за забава в размер на законната лихва, чиято правна квалификация се извежда от нормите на чл.429, ал.3, изр.2-ро, ал.2, т.2, чл. 497, ал.1, т.2 от КЗ. Ищецът М. И. Б. с ЕГН: ••• от гр.В.Т. чрез пълномощниците си адвокат Л. Г. от АК Перник и адвокат Р. П. от САК твърди, че е пострадал при пътно-транспортно произшествие, възникнало на 05.04.2019 г. в гр. В.Т., на кръстовище, свързващо улица „Краков“ и улица „ Архитект Г. Козаров“ при следните обстоятелства: Водачът на лек автомобил „••• “ с рег. № ••• И.А.А. потеглил и навлязъл в кръстовището, без да изчака и да пропусне движещия се по път с предимство и управляван от него / ищеца/ мотоциклет „КТМ“ с рег.№ ••• и вследствие на сблъсъка между двете моторни превозни средства му причинява телесни увреждания и свързани с тях неприятни субективни последици от психично и нервно-физиологично естество, както и социално- битови неудобства, изразяващи се в счупване на долния край на лъчевата кост на дясната ръка, травма с оток на дясна подбедрица, глезенна става и ходило, мозъчно сътресение с други заболявания и усложнения: увреждане на шийните коренчета, некласифицирани другаде други увреждания на медианния нерв, хронично посттравматично главоболие, световъртеж от централен произход, нестабилна походка загуба на равновесие, болки в шията, преминаващи към рамената и ръцете вдясно, безсъние, напрегнатост, безпокойство, намалена двигателна активност, ограничена способност да се самообслужва и нужда от чужда помощ, страх от автомобили поради преживения стрес. Постъпил е на лечение в УМБАЛСМ „Н.Пирогов“ ЕАД – гр.София с престой до 10.04.2019 г., където са му извършени оперативни процедури в областта на раменния пояс и горния десен крайник с голям обем и сложност. Причинителят на вредите е имал качеството на застраховано лице по смисъла на чл. 477, ал. 2 от КЗ на основание юридическия факт на сключен във връзка с ползването на лекия автомобил „•••“ с ответника ЗК „Уника “ АД- гр.София договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите“, оформен със застрахователната полица с № BG/ 05 118002299549 – валидна и с покритие към датата на събитието. Предявена е по реда на чл.380 от КЗ на 30.05.2019 г. пред застрахователя писмена претенция за изплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди, която не е удовлетворена в законоустановения краен срок. Предвид горетвърдяното, моли съда да постанови решение, с което да осъди застрахователя - ответник да му заплати сумата от 60 000 лева - обезщетение за претърпените неимуществени вреди, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху нея, считано от 30.05.2019 г. до окончателното й изплащане. В с.з. пълномощникът му поддържа предявените искове. Претендира присъждане на разноските по производството, както и адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Ответникът чрез пълномощника си юрисконсулт В. Д. оспорва исковете с възражения, че липсва или поне не е установена по категоричен начин от доказателствата, причинна връзка между събитието и твърдените увреждания, изразени в получено мозъчно сътресение и свързаните с него усложнения, оток на долната трета на дясна подбедрица, глезенна става и ходило, накуцваща походка и ограничени движения по обем; претендираният размер на обезщетението за неимуществени вреди е прекомерно завишен в несъответствие с изискването за справедливото му определяне / чл.52 ЗЗД/, възприето в трайната съдебна практика за други подобни случаи; застрахователят не е изпаднал в забава, тъй-като е определил за изплащане обезщетение в размер на 10 000 лева, поискал е с писмо от 15.05.2020 г. да бъде предоставена лична банкова сметка на ищеца, но това му задължение/ чл.380, ал.1 от КЗ/ не е изпълнено, поради което последицата е тази, че той се счита в забава като кредитор; освен това вземането с определеност на обезщетение за забава в размер на законната лихва е погасено по давност за времето от 30.05.2019 г. до 30.05.2022 г. – чл. 111, б.“в“ от ЗЗД. Моли да бъдат отхвърлени с присъждане на направените по производството разноски и юрисконсултско възнаграждение, а при евентуалност главният иск да бъде уважен в по- нисък размер. Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи: Настъпилото по време, място, начин и участници /предмет на описание в исковата молба /отрицателно и нежелано обществено събитие, което разкрива легалните белези на пътнотранспортно произшествие/ пар.6, т. 30 от ДР на ЗДвП/ и се явява вредоносен източник /главен юридически факт/ на получените от ищеца телесни увреждания с медико- биологичното им описание по- горе, произтеклите от тях вредни последици от субективно естество, застрахованата гражданска отговорност на водача- причинител на вредите, предявената пред застрахователя писмена претенция за изплащане на обезщетение са предмет на убедително доказване с данните, извлечени от представените в заверени по чл.32 от ЗА преписи на документи /Констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 116 от 05.04.2019 г. на ОД н МВР гр.В.Т.; Протокол за оглед на местопроизшествие с фотоалбум от 05.04.2019 г. по ДП № ЗМ 328/2019 г. на РУ на МВР гр.В.Т.; лист за преглед на пациент на Спешен кабинет по детска ортопедия и травматология от 05.04.2019 г.; Епикриза от 10.04.2019 г. на УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД – гр.София; находка от образно изследване от 05.04.2019 г. на Отделение по образна диагностика при МОБАЛ „Д-р С. Черкезов“ АД –В.Т.; Епикриза на УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД от 17.05.2019 г., три броя етапни епикризи от 17.06.2019 г. и 24.06.2019 г. на ДКЦ“Света Ана“ ЕООД; амбулаторен лист № 00811/28.10.2019 г.; листи за платен преглед № 000026/19.04.2019 г., № 001532/19.04.2019 г., № 002153/ 17.06.2019 г. и № 000828/24.06.2019 г. на лекари при ДКЦ“Света Ана“ ЕООД – гр.София; претенция до ЗК„Уника“ АД гр.София с вх.№ 79250319/30.05.2019 г.; писмо от 15.05.2020 г. на ЗК „Уника“ АД до адвокат на ищеца; справка от електронната система на Гаранционен фонд /, показанията на свидетеля И.Г. Б. / баща на пострадалия/, заключението на съдебно- медицинската експертиза на вещото лице д.р Н. Г., както и заключението на съдебно- автотехническата експертиза на вещото лице С. С./ и двете- неоспорени и приети по делото/, поради което са надлежно установени по смисъла на чл.154 ГПК, факти / обстоятелства. Сблъсъкът между двете моторни превозни средства е факт, който сам по себе си търпи укор за неправомерност/ противоправност от гледище на ЗДвП. Това е така, защото обществения разум, въплатен в установения с него правов ред не позволява и цели избягване на физически съприкосновения по пътищата между моторни превозни средства и хора, тъй-като те довеждат до травми, смърт, както и повреди от материален характер – чл.1, ал.2 ЗДвП. Този факт по принцип съдържа логическа тежест като правно - оценъчно градиво за наличието на вина, защото тя по начало съпътства противоправността, щом втората е налице. Безспорно е, че за възникването на разглежданото пътно-транспортно произшествие може да се вменява единствено небрежна вина /схващана като неполагане на онази дължима грижа като един абстрактен обективен модел, която даден физически правен субект в качеството на водач на МПС не е положил, а е могъл и е бил длъжен да положи- аргумент от чл.11, ал.3 от НК/, предполагана, че съществува, ако доказателствата не оборват предположението – чл.45, ал.2 ЗЗД. Те не го оборват, а и застрахователят- ответник в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК не е направил възражения нито за принос на пострадалия за настъпването на вредоносното за него събитие по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, нито за съществуване на обстоятелства, явяващи се показател, че настъпването му е било извън интелектуално-волевите способности / контрола на съзнанието/ и при липса на обективна възможност на застрахования водач на лекия автомобил да го предотврати/ избегне, попадащи в съдържанието на понятието случайно деяние / събитие /- чл. 15 НК, чл.81, ал.1 ЗЗД, изключващо вината му. Този извод се подкрепя и обосновано се налага от заключението на автотехническата експертиза, обясняващо по какъв начин е възникнало пътно-транспортното произшествие и в поведението на кой двамата се корени решаващата причина за това. Тя е в поведението на застрахования, който при наличие на пълна възможност зрително да възприеме критично опасно приближаващия мотоциклет, движещ се по път с предимство, е започнал да извършва пресичането му, вместо да изпълни вмененото му с правилото на чл. 50, ал.1 от ЗДвП задължение да го пропусне да премине, създавайки положение, при което обективно никой от двамата не е могъл да предотврати сблъсъка. По силата на сключения договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите, застрахователят е поел задължение да покрие в границите на определената в него сума един застрахователен риск, наречен опасност от възникване на задължение на застрахованото лице да заплати обезщетение на трето увредено лице за причинени му вреди от виновно и противоправно деяние при управление на МПС, т.е. когато възникне ситуация да бъде ангажирана деликтната му отговорност- чл. 429, ал.1, т.1, чл.493, ал.1, т.1 от КЗ. Ищецът като пострадало / чл.278, ал.1 КЗ/ и съответно- увредено лице / чл.278, ал.2 КЗ/ от събитието е носител на пряко имуществено притезателно право /вземане/ за изплащане на застрахователно обезщетение, покриващо претърпените неимуществени и имуществени вреди - чл. 432, ал.1 от КЗ, чието съдържание е идентично с обезщетението, което причинителят на вредите /делинквента/ дължи и би платил, ако първият бе упражнил срещу него насрещното си произтичащо от закона субективно притезателно право, тъй като са налице предпоставките за ангажиране на деликтната му отговорност- чл. 45, ал. 1, ал. 2, вр. с чл. 51, чл. 52 от ЗЗД. На езика на гражданскоправната философия /липсва легално определение/ правнозначимата неимуществена вреда е неблагоприятна последица /аргумент от чл.51, ал.1 от ЗЗД, където ясно е казано: „... последица от увреждането"/ от противоправно и виновно засягане на идеални блага, които са предмет на абсолютни лични права или най- общо на някакъв правнозащитим интерес /ценност- лична неприкосновеност, свобода, телесно и психическо здраве, чест, достойнство, добро име, тайна на информацията, душевно спокойствие и др. Прекият вредоносен резултат от деликтното деяние на застрахования съгласно заключението на приетата съдебно медицинска експертиза, състоящ се съвкупно в закрито счупване на дясна лъчева кост, преразтягане на сухожилни и мускулни влакна в шията, мозъчно сътресение, протекло със зашеметяване, главоболие, световъртеж и оток с хематом на дясна подбедрица е засегнал правно защитимо идеално благо на ищеца, наречено здраве, както във физическия/ физиологичния/, така и в душевния / по широк/ смисъл на понятието / вторият, свързан с нервно- психическото благосъстояние на личността- болки и страдания /- заключението на вещото лице и показанията на бащата на пострадалия. Проведено е правилно оперативно и медикаментозно лечение с оздравителен период на десния горен крайник не по малък от 4 месеца, довел до пълното му възстановяване без никакви усложнения и остатъчни двигателни недостатъци. Всички тези вредни последици от неимуществен характер следва да бъдат възмездени чрез някаква парична компенсация, определена по справедливост - чл. 52 от ЗЗД. В закона липсва каквото и да било определение на понятието справедливост в правораздаването/няма определение и в тълкувателните актове на ВС на НРБ и ВКС, а само посочване на примерни показатели за „измерването й" в пари като израз на обществена оценка на засегнатите идеални блага на личността според конкретните обстоятелства за всеки отделен случай/. Няма и някаква нормативно фиксирана казуистична "тарифа" за парична компенсация на морални вреди от отделни видове деликти, причинили различни физически и психически увреждания /а трябва да има, за да се избегне субективния произвол!/. По обща и разумна правораздавателна идея се има предвид обаче не субективното разбиране/ чувство/ за справедливост на всеки отделен съдия/ макар че фактически то почти винаги се проявява и няма как да не се проявява щом законът мълчи и не определя съдържанието на това понятие като родово, нито фиксира някаква каузистична „тарифа" /, а изнамиране на някакъв обективен преобладаващо приет от обществото подход/ критерий за постигане на това явление за подобни случаи на конкретно разглеждания. С оглед философските прозрения на различни мислители във вековете и човешкия опит, понятието справедливост би могло да се определи като вид нравствен закон/ обществен идеал/, повеляващ на всеки и изразяващ съзнателно и доброволно зачитане на принципа на равенство между всички хора по такъв начин, че в отношенията и един към друг и към цялото общество, всеки от тях да се постави в положението на другите и да се отнася към тях, така както би желал да се отнасят с него - една мярка за заслужено компенсаторно равновесие в живота според човешкото поведение, целяща всеки да получи това, което другия получава при еднакви или сходни предпоставки и обстоятелства. Ясно е, че основен и общ ориентир по делата за обезщетения за неимуществени вреди, включително и по настоящото дело следва да бъдат обичайните разрешения в съдебната практика за други подобни случаи и съпоставими случаи, разбира се, при съобразяване на всички конкретни обстоятелства, имащи приложно значение при „ оживяването" на понятието справедливост. Съдът, като съобрази икономическия стандарт на живот в страната към деня на събитието/ 05.04.2019 г./ и сега, измерен чрез средностатистическите показатели за доходите и покупателните способности на средния българин в съответствие със цените на стоките и услугите, показващи инфлационен растеж; съвкупността на травматичните увреждания; силата на физическите болки и тяхната трайност получени вследствие на счупването; продължителността на възстановителния период; възрастта на пострадалия /между 16 и 17 години към деня на събитието /, която е улеснила възстановяването; липсата на остатъчни ограничения в движението на ръката, макар и да се появяват леки болезнени усещания при натоварване и промяна на климата, които ще отшумят; неминуемото стресово преживяване на събитието; притесненията и социално битовите неудобства, както и казуистичната съдебната практика, приема, че размер от 35 000 лева на претендираното обезщетение за неимуществени вреди е напълно съответен на справедливостта. За разликата до претендирания му размер искът подлежи на отхвърлителна санкция като неоснователен. Ищецът с предявената по реда на чл.380, ал.1, вр. с чл.498, ал.1 от КЗ претенция е упражнил и правото си да иска заедно с обезщетението за неимуществени вреди и заплащане на обезщетението за забава в размер на законната лихва, което делинквентът- застрахован би му дължал считано от деня на непозволеното увреждане/ чл.84, ал.3 от ЗЗД/ и по силата на нормите на чл. 493, ал.1, т.5, вр. с чл.429, ал.2, т.2 от КЗ е вменено в задължение и на застрахователя, само че от по късен момент: или от деня, в който е уведомен от застрахования за събитието по реда на чл.430, ал.1, т.2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която е по –ранна- чл.429, ал.3 изр.2-ро от КЗ. В случая няма писмени доказателства за уведомяване по реда на чл. 430, ал.1, т.2 от КЗ, нито за по-ранно уведомяване от датата на предявяване на застрахователната претенция – 30.05.2019 г., поради което задължението на ответника е възникнало и станало изискуемо на тази дата и изпълнението му е следвало да се извърши, заедно с определянето и изплащането на същинското застрахователно обезщетение за неимуществени вреди най- късно да изтичане на срока по чл.496, ал.1 от КЗ / три месеца от предявяването на претенцията/, доколкото няма твърдения и представени доказателства за изключението уредено в хипотезата на чл.497, ал.1, т.2, нито за приложението на срока от 15 работни дни в хипотезата на чл.497, ал.1, т.1 от КЗ. Възражението за изтекла погасителна давност на претендираното вземане за лихва за забава / чл.120, вр. с чл. 111, б.“в“ от ЗЗД/ го погасява за времето от 30.05.2019 г. до 22.07.2019 г., тъй-като исковата молба е подадена по пощата на 22.07.2022 г. Възражението за непредоставяне на лична банкова сметка на ищеца – обстоятелство, представено да има за последица, че той като кредитор се счита в забава и затова застрахователят би дължал обезщетение за забава в размер на законната лихва най- рано от датата на исковата молба, е неоснователно. То няма никакво отношение към възникването на задължението по чл.493, ал.1, т.5, вр. с чл.429, ал.2, т.2, изр.2-ро от КЗ, а би имало осуетяващ изпадането в забава на застрахователя- ответник, ефект, ако той в срока по чл. 496, ал.1 от КЗ бе определил обезщетението за неимуществени вреди, но не е могъл да го изплати в този срок по причина непредоставяне на пълни точни данни за банкова сметка на ищеца. В случая не се твърди и доказва, че в указания от закона срок, изтекъл на 30.08.2019 г. е определено обезщетение, а напротив – това е направено едва през май 2020 г. По изложените съображения вземането за лихва за забава на основание чл. чл.493, ал.1, т.5, вр. с чл.429, ал.2, т.2, изр.2-ро от КЗ като добавъчен елемент на обезщетението за неимуществени вреди подлежи на присъждане за времето от 22.07.2019 г. до 30.08.2019 г., а от 31.08.2019 г. ответникът дължи обезщетение за собствената си забава в размер на законната лихва върху сумата от 35 000 лева до окончателното й изплащане – чл.497, ал.1, т.2 от КЗ, чл.86, ал.1 от ЗЗД. Пълномощникът на ищеца е упражнил правото си по чл.38, ал.2 ЗА да иска присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна защита по настоящото производство. От представения договор за правна защита и съдействие се вижда, че тя е поета в полза на материално затруднено лице- чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Определено съгласно чл.7, ал.2, т. 4 на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вземането възлиза на сумата от 3450 лева, съобразно уважената част от иска. На основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищеца сумата от 390, 83 лева, представляваща направени по производството разноски във вид на заплатена държавна такса за разглеждане на иска и разноски за вещо лице, съразмерно с уважената му част. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи на ответника сумата от 104, 16 лева, представляваща направени по производството разноски във вид на разноски за вещо лице, съразмерно с отхвърлената част от иска. На основание чл. 78, ал.6, вр. с чл.71, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по бюджетната сметка на ВТОС сумата от 1350 лева, представляваща следващата се държавна такса върху уважения иск / след приспадане на първоначално внесената държавна такса от ищеца/. На основание чл.78, ал.8 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, чието право да бъде присъдено в полза на страната, защитавана от юрисконсулт е породено от факта на частично отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди. Предвид гореизложеното, съдът