Решение № 227 от 12.12.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 259/2025 г.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/, гр. София, чрез адв. Е. Б. от АК-София, насочена срещу решение № 260000/28.03.25г. по т. д. № 25/19г. на ОС-Силистра, в частта му, с която въззивникът, в качеството си на Компенсационен орган по смисъла на чл. 282, ал. 2 и чл. 284 от КЗ (отм.), е бил осъден да заплати на всеки от ищците Т. М. А. и И. М. А. суми от по 10 000 лв., като обезщетения за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания от смъртта на брат им О. М. А., починал в резултат на ПТП, настъпило на 30.05.14г. в района на гр. Дева, Румъния, причинено от водача на товарен автомобил „МАН“, с нидерландска регистрация, който към датата на произшествието е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при нидерландски застраховател, чийто представител за уреждане на претенциите в България към посочената дата е било ЗД „Евроинс“ АД, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.05.14г. до окончателното изплащане на сумите, както и разноски по делото. Сочи се, че решението е недопустимо и неправилно в обжалваната му част. Изложените аргументи са следните:

• ищците не са отправили извънсъдебна претенция към чуждестранния застраховател или неговия представител за уреждане на претенции в България (обстоятелство, прието от съда за безспорно между страните по делото), за да е налице предпоставката на чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.), която е материалноправна такава за допустимост на исковете срещу Компенсационния орган (съобразно Четвърта директива за автомобилното застраховане и Директива 2009/103/ЕО, за да възникне правото на увреденото лице да се обърне към Компенсационния орган, то трябва първо да се е обърнало към чуждестранния застраховател или неговия представител за уреждане на претенции и да не е получило мотивиран отговор в посочения 3- месечен срок);

• ищците не са отправили писмено извънсъдебна претенция пред самия Компенсационен орган, съгласно нормата на чл. 516, ал. 1, вр. чл. 380 от КЗ (в сила от 01.01.16г.), която норма според въззивника има процесуален характер и е приложима към момента на предявяване на исковете по настоящото дело (неприложима се намира нормата на § 22 от ПЗР на действащия КЗ, тъй като тя касае уредбата на доброволните застраховки);

• неправилно съдът е определил правната квалификация на исковете като такива по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), вр. чл. 45, чл. 52 и чл. 86 от ЗЗД, вместо правилната – по чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.), което води и до неизследване на предпоставките за отговорността на Компенсационния орган;

• неправилно е определено от съда като приложимо българското материално право за разрешаване на спора относно вредите, настъпили от непозволено увреждане. В тази връзка се поддържа, че по делото е приложимо румънското материално право на основание разпоредбите на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), който се прилага за вредоносни факти, настъпили след 11.01.2009г. (а процесното произшествие с настъпилата смърт е от ••.••.••г., осъществено в Румъния, независимо от това, че непреките последици, на които ищците се позовават, са настъпили в България – по арг. от нормата на чл. 4, § 1 от Регламента, съобразно тълкуването на нормата, извършено с Решение на СЕС от 10.12.15г. по дело С-350/14г.);

• дори и при прилагане на българското материално право, предявените искове са неоснователни, тъй като по делото не е установено ищците да са изпитвали болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за братската родствена връзка такива и поради това не е справедливо да им се присъжда обезщетение за претърпените обичайни неимуществени вреди от смъртта на брат им (по арг. от мотивите на ТР № 1/16г. от 21.06.18г. на ОСНГТК на ВКС);

• съдът не е разгледал възражението на ответника за изтекла погасителна давност относно претенцията за мораторни лихви от датата на ПТП на ••.••.••г., основано на нормата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което незаконосъобразно е присъждането на лихви за периода от 30.05.14г. до 19.02.16г. (тъй като исковата молба е подадена на 19.02.19г.);

Въз основа на изложените оплаквания и правни съображения е отправено искане решението в обжалваните му части да бъде обезсилено като постановено по недопустими искове, евентуално – да бъде отменено и след установяване на приложимото чуждо материално право, спорът да се разгледа при съобразяване на релевираните възражения на ответника, вкл. и за изтекла погасителна давност за мораторните лихви, както и да се присъдят разноските по делото. Отправено е и искане, по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави, да се установят действалите към 30.05.14г. правни норми на румънско материално право, относими към предмета на предявените искове (с подробно посочени въпроси).

В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещните страни Т. М. А. и И. М. А., представлявани от общия си процесуален представител адв. Т. Г. от АК-София, с който същата е оспорена като недопустима, евентуално – неоснователна. Сочи се, че жалбата е подадена извън срока за обжалване, тъй като обжалваното решение е било публикувано в ЕПЕП на 28.03.25г., а въззивната жалба е постъпила на 09.05.25г. Освен това същата е бланкетна, тъй като не съдържа конкретни оплаквания за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалваното решение. Изцяло се споделят изводите на първоинстанционния съд относно приложимото процесуално и материално право към спорния предмет – чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), чл. 45, чл. 52 и чл. 86 от ЗЗД по арг. от § 22 от ПЗР на действащия КЗ. Поради това и неприложима се намира нормата на чл. 516, ал. 1 от действащия КЗ. Освен това, позовавайки се разпоредбите на Директива 2009/103/ЕО (на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка) – т. 34 и т. 36 от нейния Преамбюл, както и чл. 18 от същата, се поддържа, че увредените от ПТП, настъпило в друга от тяхната държава на пребиваване, имат правото да предявят пряк иск в държавата на пребиваването си към представител, натоварен с уреждане на претенции, назначен в тази държава от застрахователя на отговорното лице, тъй като това разрешение би позволило по отношение на техните вреди, да бъде приложена процедура, с която те са запознати. Счита се за напълно неприложим Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), тъй като настоящият спор не е за извъндоговорни задължения, а има за предмет договор за застраховка. Наведени са съображения относно наличието на доказателства по делото, установяващи изключително тясната връзка между ищците и починалия при процесното ПТП техен брат, поради което и се считат за обосновани определените им от първоинстанционния съд обезщетения в размер от по 20 000 лв. Съгласно нормите на чл. 208, ал. 1, вр. чл. 225 от КЗ (отм.), застрахователят дължи мораторна лихва върху застрахователното обезщетение от момента на настъпване на застрахователното събитие – в случая от 30.05.14г. Изложени са и правни и фактически съображения срещу определения от съда процент на съпричиняване на вредите от пострадалия, считайки, че по делото липсват доказателства за такова съпричиняване изобщо. Поради изложеното се претендира отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение, ведно с присъждане на разноските по делото.

С определение № 382/10.06.25г. настоящият състав на съда е приел, че въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, който е започнал да тече не от публикуването на решението от съда, както поддържат въззиваемите, а считано от получаването му като препис от процесуалния представител на въззивника (в случая, осъществено на 25.04.25г., а въззивната жалба е подадена на 09.05.25г. по куриер) – по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК и съобразно указанието за обжалваемостта, дадено в самото решение. Освен това настоящият състав на съда е приел, че въззивната жалба е редовна, подадена от страна с правен интерес от обжалването на обжалваем съдебен акт и при наличието на доказателства за надлежна представителна власт на подалия въззивната жалба процесуален представител.

Поради липсата на подадена въззивна жалба от Т. А. А. и И. М. А. срещу отхвърлителните части на първоинстанционното решение, следва да се приеме, че същото е влязло в сила в частите, с които са отхвърлени исковете им за осъждане на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/, гр. София, да им заплати обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат им О. М. А., за разликите над присъдените им обезщетения от по 10 000 лв. до претендираните размери от по 25 200 лв.

Настоящият съд е приел, че компетентен по предявените искове се явява българският съд (съгласно нормата на чл. 4, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела - при липсата на някоя от хипотезите, изключваща тази обща компетентност), като са приложими нормите на 284-286 от КЗ (отм.), който е действал към датата на настъпване на процесното ПТП (съобразно § 22 от ПЗР и § 26 от ПЗР на действащия КЗ в сила от 01.01.16г.). Отделно от това настоящият състав на съда е приел, че приложимо по настоящото дело е материалното право на Румъния на основание на общото правило (по см. на т. 18 от Преамбюла) на чл. 4, § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим IІ), защото процесното ПТП е настъпило в Румъния и пряката вреда е смъртта на брата на ищците. Претърпените болки и страдания, чието обезщетение се претендира по настоящото дело от братята на пострадалия, представляват непреки последици от вредоносното деяние. Според Решение на СЕС от 10 декември 2015г. по Дело C-350/14, член 4, § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) трябва да се тълкува за целите на определянето на приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от пътнотранспортно произшествие, в смисъл, че вреди, които са свързани със смърт на лице при такова произшествие, настъпило в държавата членка на сезирания съд, и които са претърпени от негови близки роднини с местопребиваване в друга държава членка, трябва да се квалифицират като „непреки [...] последици“ от това произшествие по смисъла на посочената разпоредба.

Поради това съдът е предприел служебно процесуални действия по изясняване съдържанието на приложимото материално право в Румъния по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. С писмо вх. № 6902/25.09.25г., получено от Министерство на правосъдието на Република България, е изпратено копие на писмо с изх. № 47336/02.09.25г. на МП на Румъния с приложена към него правна информация. Същата е преведена на български език, за което са били уведомени страните по делото.

С писмено становище вх. № 7416/14.10.25г. въззиваемите Т. А. А. и И. М. А., чрез общия си процесуален представител адв. Т. Г. са посочили, че поддържат тезата си, че за процесното правоотношение не е приложимо румънското законодателство поради неприложимост на Регламент „Рим ІІ“, защото не се касае за извъндоговорна отговорност, а за правоотношение, възникнало от договор за застраховка между виновния водач и застрахователя. Приведени са аргументи за приложимост на българското материално право. В условията на евентуалност се поддържа, че съобразно отговора на МП на Румъния, приложима се явява нормата на чл. 1391 от ГК на Румъния, подкрепена и с цитирана съдебна практика на румънските съдилища, според която братята на починалия са от кръга на лицата, които имат право на обезщетение. Освен това съгласно чл. 35 от Закон № 287/2009г. относно ГК (общо право), пострадалото лице може да подаде искане за обезщетение до застрахователя, издал автомобилната застраховка „ГО“ или до Асоциацията „Фонд за защита жертвите на пътя“ при настъпването на риск, покрит от този фонд, съгласно Закон № 32/2000г., или до BAAR в качеството му на бюро, което урежда тези въпроси. Поради това следва да се приеме, че настоящият ответник е надлежно пасивно легитимиран по пряк иск за обезщетение.

Въззивникът не е изразил становище относно превода на документите. С определение № 777/11.11.25г. въззивният съд е обявил на страните служебно известната му информация (получена от МП на Румъния по в. гр. д. № 470/19г. на ВАпС по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави) относно съдържанието на нормите на чл. 1391 и чл. 2512 от ГК на Румъния. На страните е била дадена възможност да изразят становище или да допълнят дадените становища във връзка с установеното съдържание на румънското материално право, включително и по отношение на обявените за служебно известни на съда текстовете на нормите на чл. 1391 и на чл. 2512 от ГК на Румъния.

С молба от 02.12.25г. НББАЗ чрез процесуалния си представител е изразило становище да се приеме получената от МП на Румъния информация относно румънското право, ведно с допълнението на служебно известните на съда текстове на нормите на чл. 1391 и чл. 2512 от ГК на Румъния. Поддържат се оплакванията, релевирани с въззивната жалба.

С молба от 02.12.25г. въззиваемите чрез общия си процесуален представител са изразили становище, че нямат възражения срещу представения отговор от МП на Румъния, както и срещу извършения му превод на български език. Поддържа се становището, изразено в отговора на въззивната жалба и се представя писмена защита. В последната се сочи, че според нормите на румънското право, застрахователят може да бъде уведомен за настъпилото застрахователно събитие и чрез привличането му по наказателно дело като граждански ответник. Именно това е станало в настоящия случай, тъй като представител на застрахователя е участвал в наказателното производство пред румънския наказателен съд, в което са били определени обезщетения в полза на родителите на починалия О. А.. Основавайки се на нормата на чл. 2.537, т. 3 от румънския ГК, се поддържа, че чрез конституирането като гражданска страна в наказателното производство, погасителната давност е била прекъсната и с влизането в сила на решението на румънския наказателен съд на 09.12.20г. е започнала да тече нова погасителна давност. По отношение на размерите на присъдените обезщетения се поддържа, че следва да се приложи дерогацията на чл. 26 от Регламент „Рим ІІ“, тъй като приложението на румънската съдебна практика по чл. 49, т. 2, б. „г.“ от Закон № 136/1995г., би довело до резултат, който е явно несъвместим с българския обществен ред, установен с нормата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по нейното приложение.

За да се произнесе въззивният съд прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Първоинстанционното производство е образувано въз основа на подадената на 18.02.19г. (датата на пощенското клеймо) искова молба от М. А. С., Р. И. С., Т. М. А. и И. М. А. (първите двама - родители, а вторите двама – братя на О. М. А.), против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, гр. София, за осъждането на ответника да им заплати суми от по 95 000 лв. (на първите двама ищци) и на суми от по 5 000 лв. (на третия и четвъртия ищец) – съобразно уточняваща молба от 12.09.19г. (т. І, л. 80), ведно със законните лихви от 30.05.14г. до окончателното им изплащане, като обезщетения за претърпените от всеки от тях неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на смъртта на техния родственик О. М. А., настъпила на ••.••.••г. при ПТП, причинено от лицето М. Б., като водач на товарен автомобил марка „МАН“, с ДК № ••••••, който е навлязъл в насрещната пътна лента, в която се е движел л. а марка „Форд“, модел „Транзит“, с ДК № •• •••• ••, управляван от С. С., в който като пътник се е возил О. А.. За посочения товарен автомобил е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност – ЗЕ. карта“ в застрахователна компания „Achmea (Centraal Beeher) Shadeverzekeringen“ с № NL/•••/•••••••/•••••, валидна до 11.06.14г., който е имал представител за уреждане на претенции в Република България ЗД „Евроинс“ АД. По случая е било образувано наказателно производство пред румънския съд. Посочено е било, че ищците преживяват изключително тежко смъртта на своя родственик, с когото са имали много силна физическа и духовна връзка. Починалият е бил само две години по-голям от своите братя и са имали голяма близост, тъй като са израснали заедно, а освен това са живели в една къща като едно семейство. Имали са обща компания и са излизали заедно. О. е бил уважаван в обществото човек, тъй като е бил успял в живота и неговите братя са се гордеели с него. С внезапната смърт на О. ищците са изгубили моралната и емоционалната си опора, която са имали в негово лице.

В депозирания отговор на исковата молба НББАЗ е поддържало становище за недопустимост, евентуално за неоснователност на предявените искове. Недопустимостта е била обоснована с това, че не е бил изтекъл срокът за даване на мотивиран отговор от представителя на застрахователя в България; че не е била предявена претенция от увредените лица за изплащане на обезщетения пред Компенсационния орган с писмено искане, съгласно чл. 516, ал. 1 от действащия КЗ, приложима към датата на предявяване на иска пред съда; братята на починалото лице нямат качеството на увредени лица, тъй като смъртта е настъпила на ••.••.••г., а ТР по т. д. № 1/16г. на ОСНГТК на ВКС е било постановено по-късно и едва със същото е бил разширен кръгът на лицата, които могат да претендират обезщетение на неимуществените си вреди от смъртта на близък. Неоснователността е била обоснована с това, че: не е било установено посоченото лице О. М. А. да е починал при описаното ПТП на 30.05.14г. в Румъния; не е налице причинно- следствена връзка между твърдяното ПТП и смъртта на О. А., както и не е установена вината за настъпването на посоченото ПТП. Оспорени са вида и обема на претърпените неимуществени вреди. Релевирано е възражение за недължимост на лихва за забава, считано от датата на инцидента, тъй като претенция пред НББАЗ не е била предявена в съответствие с чл. 516, ал. 4 от КЗ и не е налице забава. Освен това претенциите за лихва са били погасени по давност на осн. чл. 378, ал. 8 от КЗ.

В депозираната допълнителна искова молба ищците са поддържали, че е приложим КЗ (отм.) и всички възражения за недопустимост на исковете, основани на действащия КЗ са неоснователни. Допълнено е, че на 02.06.14г. е било извършено разпознаване на починалия О. М. А. от неговия баща и поради това е налице доказателство за настъпилата смърт от посоченото ПТП.

В допълнителния отговор на исковата молба е посочено, че се поддържат вече направените оспорвания и възражения. Допълнено е, че представеният протокол за разпознаване на труп не установява, че смъртта на О. А. е настъпила в резултат на посоченото ПТП.

С определение № 260226/15.10.21г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото по отношение на ищците М. А. С. и Р. И. С., тъй като с решение № 1024/15.10.20г. по наказателно дело № 3576/19г. от съда в гр. Дева, Румъния, потвърдено с наказателно решение № 745/20г. по апелативно дело № 3576/19г. на Апелативен съд-Алба Юлия, наказателен отдел, в тяхна полза са били присъдени суми от по 50 000 евро като обезщетения за морални щети от смъртта на сина им О. М. А., настъпила на ••.••.••г. в района на гр. Дева, Румъния, платими от „ТД ВИГ Мениджмънт Сервис“ ООД, кореспондент за Румъния на застрахователя по застраховка ГО на посочения по-горе товарен автомобил. Определението не е било обжалвано и е влязло в сила.

С депозираната молба на 29.07.21г. и по повод връчването на препис от превод на български език на решение № 745/20г. по наказателно дело № 3570/19г. на Апелативен съд-Алба Юлия, Румъния, ответникът за първи път е заявил възражение за съпричиняване на вредите от водача на автомобила, в който се е возил родственикът на ищците, както и от последния, тъй като той не е бил с поставен предпазен колан, което е в причинна връзка с настъпилата му смърт.

С молба от 07.02.23г. ищците Т. А. и И. А. са предприели увеличение на размерите на предявените искове от по 5 000 лв. на по 25 200 лв. (т. ІІ, л. 259). Молбата е докладвана в открито съдебно заседание на 09.10.24г. и предприетото изменение е допуснато от съда с протоколно определение (т. VІ, л. 1362). С молба от 07.10.24г.ответникът е релевирал възражение за погасяване по давност на претенциите в увеличената им част, както по българското, така и по румънското право (т. VІ, л. 1359).

С молба от 02.10.24г. ответникът е отправил искане да се измени доклада по делото, в частта му, с която е било прието, че настоящите ищци са предявили претенция за изплащане на обезщетение на 10.10.18г. пред представителя за Република България – ЗД „Евроинс“ АД, което е отговорило с писмо от 16.11.18г. В тази връзка е било изложено, че искането за обезщетение на неимуществени вреди до „ЗД Евроинс“ АД е било подадено само от бащата на починалото лице М. А. С. и на същият е било отговорено от посоченото застрахователно дружество с писмото от 16.11.18г. Поради това ищците по делото Т. А. и И. А. не са предявявали извънсъдебна претенция към „ЗД Евроинс“ АД, което е предпоставка за допустимост на исковете им срещу Компенсационния орган (т. VІ, л. 1350-1351). По повод на тази молба, в проведеното открито съдебно заседание на 09.10.24г., процесуалният представител на ищците е заявил, че последните не са предявили извънсъдебна претенция, но същата не е била нужна към онзи момент. Не е възразил да се промени доклада по отношение на факта, визиран в молбата на ответника. С протоколно определение съдът е променил доклада си, постановявайки, че ищците не са предявили извънсъдебно претендираната понастоящем претенция (л. 1361 на гърба).

По възраженията за недопустимост на обжалвания съдебен акт.

В настоящия случай се претендират обезщетения за претърпени неимуществени вреди от ищци, които са братя (така от удостоверение за родствени връзки от 23.01.19г. - в т. І, л. 38) на лице, което е починало при ПТП, настъпило на ••.••.••г. в Румъния (уверението за настъпилата смърт на О. М. А. на посочената дата е отразено в документите, издадени съответно от служителите по гражданското състояние в Румъния и в България – уверение от 03.06.14г. в т. І, л. 31-32 и препис-извлечение от акта за смърт – т. І, л. 41). Ищците са с постоянно пребиваване в България. Смъртта на брат им е била причинена от лицето М. Б., който като шофьор на камион, състоящ се от влекач марка „МАН“, с рег. № •••••• и полуремарке Reisch, с рег. № ••••••, по време на пътуване на национален път DN7, в посока Арад-Дева, на км. 432+900, между местностите Буржук и Зам, е навлязъл в насрещната посока на движение и в резултат на това причинил ПТП, довело до смъртта на жертвите С. С. А. и О. М. А., както и телесната повреда на други посочени пострадали лица, всички, които са били участници в трафика, първият от които в качеството си на шофьор на л. а. с рег. № ••••••••, а останалите лица – като пътници в същия автомобил (така от наказателна присъда № 1024/20г. по дело № 3576/221/2019 на Градски съд-Дева, Наказателно отделение и от мотивите на наказателно решение № 745/20г. по апелативно дело № 3576/19г. на Апелативен съд-Алба Юлия, наказателен отдел, с което е било потвърдена горната присъда – т. І, съответно л. 222-226 и л. 202-215).

Към датата на инцидента 30.05.14г. е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за камиона, с който е било причинено процесното ПТП, в застрахователна компания „Achmea (Centraal Beeher) Shadeverzekeringen“ с № NL/•••/•••••••/•••••, валидна до 11.06.14г. Последното се потвърждава от представеното с исковата молба копие на застрахователната полица (т. І, л. 33), както и от представеното от ответника електронно писмо, получено от Аchmea Global Net (т. І, л. 66-67). Представител на застрахователя за България към 30.05.14г. е било ЗД „Евроинс“ АД – обстоятелство, по което страните не спорят, а и фактът се потвърждава от водената кореспонденция между М. А. С. и посоченото застрахователно дружество в това му качество (т. І, л. 34-36). Видно от депозираното на 10.10.18г. искане, че М. С. чрез адв. Ч. Димитров е уведомил ЗД „Евроинс“ АД за настъпилата смърт на сина му при ПТП на 30.05.14г., причинено от водач, управлявал МПС, застраховано по застраховка „ГО“ от посочения холандски застраховател с посочената застрахователна полица. Отправено е било искане до българското застрахователно дружество като представител на чуждестранния застраховател, да бъдат разгледани представените документи за уреждане на претенцията. На писмото е било отговорено на 16.11.18г. от представителя на застрахователя за уреждането на претенции в България, че по искането за изплащане на обезщетение за понесените от М. С. неимуществени вреди, е била заведена щета с № 7200000619/18г., но молителят е бил поканен да представи допълнително посочени документи. С ново писмо, получено от ЗД „Евроинс“ АД на 03.12.18г., М. А. е представил описани документи.

Обобщено – претендират се обезщетения от увредени лица, пребиваващи в България, при наличието на застрахователен договор на виновния водач, който е сключен със застраховател, установен в държава- членка на ЕС, различна от Република България (Нидерландия); застрахованото моторно превозно средство на виновния водач обичайно се намирало в държава-членка, различна от Република България (с регистрация в Нидерландия) и застрахователното събитие е настъпило извън Република България в държава-членка (Румъния).

В областта на автомобилното застраховане, правото на ЕС се състои от две групи актове: директивите за автомобилно застраховане (общо 6, като последната Директива 2009/103 ЕО на Европейския парламент и Съвета кодифицира предходните пет) и системата „ЗЕ. карта“. Директивите на автомобилното застраховане разширяват обхвата на предоставяната от системата „ЗЕ. карта“ защита на пострадали при ПТП лица. След присъединяване на Република България към ЕС от 01.01.2007 г., създаденото с КЗ, в сила от 01.01.06г., Национално бюро на българските автомобилни застрахователи (НББАЗ), изпълнява две функции - на представително национално бюро от системата „ЗЕ. карта“ и на Компенсационен орган – чл. 282, ал. 3 и ал. 4 от КЗ (отм.). НББАЗ действа като Компенсационен орган при наличието на хипотезите на чл. 284 от КЗ (отм.) – с тази норма е изцяло транспонирано правилото на чл. 6 от Директива 2000/26/ЕО на ЕП и на Съвета от 16 май 2000 година относно сближаването на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства и за изменение на Директиви 73/239/ЕИО и 88/357/ЕИО на Съвета (четвърта директива за автомобилното застраховане), което е идентично на нормата на чл. 24 от следващата Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, в сила от 27.10.2009г.

За разрешаване на правните последици (вкл. и за обезщетяване на непреките вреди) от настъпили застрахователни събития се прилага нормативният акт, действал към момента на настъпването им. В случая това е КЗ (отм.), който е действал от 01.01.06г. до 31.12.15г. В този нормативен акт не е възпроизведена норма, като тази на чл. 516, ал. 1 от действащия КЗ, установяваща като процесуална предпоставка за предявяване на претенцията по съдебен ред, увреденото лице предварително да е заявило претенцията си за изплащане на обезщетение пред Компенсационния орган с писмено искане, придружено от доказателствата. Възражението на ответника за недопустимост на предявените искове поради непредявяването предварително и извънсъдебно на претенциите от ищците пред НББАЗ, е неоснователно.

Следващото възражение за недопустимост на исковете е основано на твърдението за липсата на отправена извънсъдебна претенция към чуждестранния застраховател или към неговия представител за уреждане на претенции в България, с оглед нормата на чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.). Настоящият състав на съда намира, че изискването за такава извънсъдебна претенция, уредена с приложимата норма на чл. 284, ал. 1 от КЗ (отм.) не представлява процесуална предпоставка за допустимостта на предявен от увреденото лице иск против Компенсационния орган, тъй като това е част от фактическия състав, при наличието на който може да се ангажира отговорността на НББАЗ за заплащане на компенсационно обезщетение (незаплатено от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на водачите на МПС или от неговия представител в България), при наличието и на останалите предпоставки на приложимото материално право.

Поради изложеното, обжалваното решение се явява действително и допустимо като постановено от компетентен съд, при спазване на изискванията за постановяване на решение по ГПК (съдебен състав, форма на съдебния акт, надлежно формирана и изразена воля в съдебния акт) при наличието на процесуалните предпоставки и липсата на процесуални пречки за съществуването и упражняването на правото на иск, по предявените от ищците искове. За последното следва да се посочи, че макар и първоинстанционният съд да е дал неправилна правна квалификация на исковете като такива по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) (пряк иск на увредено лице против застрахователя), същият е разгледал фактите, посочени като основания на предявените искове и се е произнесъл в рамките на отправените до съда искания – по искове по чл. 284, ал. 2, вр. ал. 1 от КЗ (отм.), за присъждане на обезщетения, предявени от увредени лица против българския Компенсационен орган, при изследване на предпоставките за непозволено увреждане от причинена смърт на техен родственик при настъпило застрахователно събитие по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

По основателността на предявените искове. Както се посочи по-горе, приложимата норма на чл. 284, ал. 2, вр. ал. 1 от КЗ (отм.) е въвела редица предпоставки, при които от една страна съответния Компенсационен орган да отговаря за заплащането на обезщетение, а от друга страна – за възникването на правото на увреденото лице, което пребивава в България, да може да претендира заплащане на обезщетението. Както се посочи и по-горе, предпоставките на чл. 284, ал. 2, т. 1, .т. 2 и т. 3 от КЗ (отм.) и за двамата ищци в случая са налице. Същевременно обаче се установи, че не е налице нито една от предпоставките на чл. 284, ал. 1, т. 1 или т. 2 от КЗ (отм.). В случая застрахователят на виновния водач е назначил представител за уреждане на претенции в България (в лицето на ЗД „Евроинс“ АД), но ищците не са отправили претенция пред чуждестранния застраховател или пред неговия представител в България. Последното се установи, както от коментираните по-горе доказателства за отправена претенция единствено от техния баща лично за себе си, така и от приетото от съда за установено по делото, въз основа на признанието на ищците чрез техния процесуален представител. Изискването на нормата на чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.), за да може да се ангажира отговорността на Компенсационния орган да заплати обезщетение на пребиваващото в България лице, е застрахователят на виновния водач или неговият представител за уреждане на претенции в Република България да не е изпълнил задълженията си в срока по чл. 271, ал. 1 от КЗ (отм.).

Това следва от логическото и систематично тълкуване на разпоредбите на чл. 284 – чл. 286 КЗ (отм.), които налагат извода, че Компенсационният орган не е надлежно материално легитимиран да се произнася в случаите на пълно или частично удовлетворени претенции от застрахователя или неговия представител, както и когато е налице постановен в срока мотивиран отказ за изплащане на обезщетение, а е изрично изключена, когато увреденото лице е предявило претенцията си към застрахователя по съдебен ред. Аргументите се извеждат от разпоредбата на чл. 285, ал. 4 изр. 2-ро КЗ (отм.), според която производството пред Компенсационния орган се прекратява в случай, че в срока на произнасяне по чл. 285, ал. 2 КЗ (отм.) увреденото лице получи надлежно обезщетение от виновния водач, от застрахователя или от трето лице, освен в случаите, когато е получено плащане по застраховка „Живот“ или застраховка „Злополука“, а когато производството е по претенция за обезщетение по чл. 284, ал. 1 КЗ (отм.), то се прекратява и когато в срока за произнасяне по ал. 2 застрахователят или неговият представител за уреждане на претенции дадат мотивирано становище по предявената пред тях претенция. Според чл. 284, ал. 4 от КЗ (отм.) Бюрото в качеството си на Компенсационен орган не изплаща обезщетение и когато увреденото лице е предявило претенцията си към застрахователя по съдебен ред. Според чл. 285, ал. 6 от КЗ (отм.) функциите на Компенсационния орган се състоят в уреждане на претенции в случаи, които подлежат на обективно установяване, и поради това дейността му се ограничава до проверка дали е отправена претенция за обезщетение по установения ред и в предвидените срокове, без да се прави преценка по същество. Всичко това обосновава извода, че отговорността на НББАЗ не е задължителна, а субсидиарна, нито е изключителна, а възниква само при определените в чл. 284, ал. 1 и ал. 3 от КЗ (отм.) условия (в тази насока виж Решение № 272/12.05.17г. по т. д. № 2493/16г., І т. о. на ВКС, Решение № 56/18.11.19г. по т. д. № 1409/18г. на ВКС, І т. о. и определение № 469/01.06.16г. по т. д. № 2766/15г. на ВКС, І т. о.).

Целта на законодателя (транспонирал цитираните по-горе норми на съответните Директиви) е увредените лица да имат възможността да предявяват претенцията си в държавата на своето пребиваване и срещу нарочно определен Компенсационен орган, но само ако е налице установена невъзможност да се получи застрахователно обезщетение от застрахователя на гражданската отговорност на виновния водач или от неговия представител за съответната държава. След като в случая по делото се установи, че ищците като увредени лица не са предявили претенциите си към застрахователя или неговия представител за България, то и не е налице предпоставката за ангажиране на отговорността на НББАЗ и предявените искове само на това основание следва да се отхвърлят като неоснователни.

Поради това и не следва да бъдат обсъждани събраните по делото доказателства, свързани с механизма на настъпването на смъртта на брат им, с вида и характера на претърпените от ищците вреди, чието обезщетение се претендира, както и начина на определяне на обезщетението според приложимото румънско материално право.

Обжалваното решение следва да се отмени в обжалваните му части и предявените искове с правно основание чл. 284, ал. 2, вр. ал. 1 от КЗ (отм.) следва да се отхвърлят.

По разноските. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частите, с които ответникът е бил осъден да заплати адвокатско възнаграждение в полза на адв. Т. К. в размер на 1 051.59 лв., на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., както и сумата от 800 лв. в приход на бюджета на съдебната власт, по сметка на ОС-Силистра, на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК.

Пред първата инстанция направените разноски от ответника и възприети от съда, са съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК на л. 1403, възлизащи на обща стойност от 10 548.40 лв. Предвид изхода на делото пред първата инстанция, съдът е присъдил на ответника съразмерна част на отхвърлените части от исковете от посочената обща сума – общо в размер на 6 362.29 лв., осъждайки всеки от ищците да му заплати сумата от по 3 181.14 лв. Първоинстанционното решение в частта му за разноските не е било предмет оспорване с искане по реда на чл. 248 от ГПК от ищците. Поради това въпросът за размера на направените от ответника разноски е стабилизиран. Предвид изхода по настоящото дело, в полза на ответника следва да се присъди общо сумата в размер на още 4 186.11 лв. – или всеки от ищците да бъде осъден да заплати на ответника сума от по 2 093.06 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Пред настоящата инстанция въззивникът е претендирал присъждането на разноски, съобразно списъка по чл. 80 от ГПК, представен с молбата от 18.11.25г. (л. 131 от настоящото дело). Претендираните суми са в размер на 3 120 лв., заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на въззивна жалба и процесуално представителство пред настоящата инстанция (представена е фактура от 13.05.25г. за адвокатско възнаграждение от 2 600 лв. и 520 лв. ДДС, както и доказателства за извършен банков превод на сумата от 13.05.25г. – л. 130); 400 лв., заплатена ДТ за въззивното производство и сумите от 49 лв. и от 450 лв. – заплатени разходи за извършен превод на документи пред настоящата инстанция. Релевирано е възражение от насрещната страна за прекомерност на претендираните възнаграждения за представителя на насрещната страна.

Съдът намира последното за основателно по следните съображения:

Според разясненията, дадени в мотивите към т. 3 на ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай – например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по- ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Същевременно, съобразно решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/2022г. на СЕС, с което е прието, че чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Поради това и настоящият състав на съда не е обвързан от разпореждането на нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК относно поставеното ограничение на долна граница за намаляване на дължимото адвокатско възнаграждение, ако се приеме, че същото е прекомерно.

В настоящия случай предмет на въззивното производство са уважените претенции на ищците в размери от по 10 000 лв., като по-голямата част от правнорелевантните факти по двата иска са общи. Пред въззивната инстанция е подадена въззивна жалба и са депозирани кратки писмени становища по извършения превод и по съдържанието на документите във връзка с румънското материално право, приложимо към настоящия казус. Няма явяване в открито съдебно заседание. Поради това допълнително положените усилия пред настоящата инстанция от процесуалния представител на въззивника са несравнимо по-малки от тези, предприети пред първоинстанционния съд. Делото не се отличава с изключително висока фактическа и правна сложност, а същевременно само като ориентир, предвиденото възнаграждение в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа на ВАдв.С е в размер на 2 200 лв. При това положение съдът намира, че адекватният размер на адвокатското възнаграждение при съобразяване на посочените конкретни обстоятелства, е в размер на 2 000 лв. без ДДС, или 2 400 лв. с ДДС.

На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззивника следва да се присъди сумата от общо 3 299 лв. Всеки от въззиваемите следва да бъде осъден да заплати сума от по 1 649.50 лв.

Воден от горното, съдът