Решение № 34 от 9.2.2024 г. на Районен съд - Мадан по дело № 326/2023 г.

Производството е по реда на чл.26 ал.1 предл.първо ЗЗД. Образувано е по постъпила искова молба от Ф. А. Б. ЕГН ••••••••••, с адрес: с.Б., общ.М., срещу, , ••••••••• ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП вр. чл.24 ЗПК. Ищцата претендира прогласяване нищожността на договор за кредит №•••••••/•••••••••г. по силата на който са й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 2000 лв., при лихвен процент - 23, 00%, годишен процент на разходите - 49, 11 %, като противоречащ на горепосочените императивни изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Ф. А. Б. сочи, че на •••••••г. сключила с ответното дружество договор за кредит № •••••••/•••••••••г., като по силата на чл. 5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ••••••• в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита. Кредитополучателката дължи заплащането на възнаграждение на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 1860 лв. за срока на действие на кредитния договор. Признава, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащания за лихва, за допълнителен пакет от услуги и за услугата финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна премия, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения: Намира договора за потребителски кредит за недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК във вр. с чл.10, ал.2 и чл. 10а, ал.4 ЗПК. Счита, че в него кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49, 11 %/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита според ищцата следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Ф.Б. счита, че в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл.19, ал.1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 23, 00 %, /който е фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Ищцата сочи, че освен възиаградителиата лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49, 11 %. Счита, че ГПР се определя по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК/. Законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват. Излага, че законът предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор /чл. 22 ЗПК/, като в тази хипотеза кредитополучателят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други разходи. На следващо място сочи, че кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР таксата за осигуряване на поръчителство от •••••••••в полза на кредитодателя. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните ищцата намира за „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Ищцата навежда доводи, че с преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Уговорената такса „гарант" - възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител е разход по кредита, който счита, че следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Твърди, че този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Ищцата Б. сочи, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредотополучателя, за което дължи такса в общ размер на 1860 лв., а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на „•••••••• ЕООД. Според ищцата съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р Б /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ф.Б. излага, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Кредиторът според нея е нарушил императивното правило на чл. 19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 1860 лв. в записания в договор размер на ГПР от 49, 11 %. Ищцата моли съда, ако счете, че този довод е неоснователен, съдът да приложите правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Наред с това излага, че макар в съдържанието на договора да е включена клауза относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.4, в него не са разписани другите условия по неговото упражняване, по-конкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение, каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК. Ф.Б. твърди, че неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, поради което същата на е породила правен ефект. Това според нея води до предвидената в чл. 22 от ЗПК недействителност на договора за потребителски кредит поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 20 от ЗПК. Счита, че не дължи заплащане на възнаграждение за учреденото поръчителство, тъй като такова съглашение не би породило правни последици и на следващите основания: Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител е лишена от правно основание. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора според ищцата противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Излага, че поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита според ищцата произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Затова ищцата сочи, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин според нея на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Б. счита, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и в светлината на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаша правни последици за потребителя. От ответника е постъпил отговор, в който иска се оспорва като неоснователен. Твърди, че твърдението, че предоставяне на поръчителство от ••••••• (••••••• е условие за сключване на договора за кредит е неоснователно. Сочи, че при кандидатстване всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство, може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи избран от него поръчител. Според ответника видно от визуализираното извлечение от интернет страницата му, потребителят може да избере какво обезпечение да предостави - поръчител, който сам той е избрал или ••••••• (•••••••• - дружество партньор на „•••••••••“ ЕООД. Счита за неоснователно становището на ищеца, че сключването на договор за кредит е обусловено от сключване на договор за гаранция и същото е вменено като задължение на потребителя. Излага, че сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не е задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от кредитора условия. Избраната възможност заляга в процссния чл. 5 на договора за кредит, който се генерира автоматично въз основа на избора, който потребителя е направил при подаването на заявка за кредит, т.е. същата уговорка се явява индивидуално договорена по избор на потребителя. „•••••••••“ ЕООД сочи, че ако ищецът беше избрал личен гарант, то клаузата на договора щеше да гласи: „Кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от три имена в полза на дружеството...“. На следващо място ответникът счита, че предявените искове за прогласяването на нищожността, съответно унищожаването на Договора за гаранция, са недопустими поради непредявяването им срещу надлежната за този спор страна - •••••••• Сочи, че договорът за гаранция е сключен между ищеца и ••••••••(както сам ищецът посочва), докато исковете са предявени срещу „••••••••“ЕООД. Обяснява, че Фератум Банк е самостоятелно юридическо лице, кредитна институция, лицензирана в М., която предоставя услуги на територията на Р Б по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № ••••••••••• в нарочния регистър на БНБ. Позовава се на изображение - извлечение от интернет страницата на „••••••••“ ЕООД с илюстративна цел, като сочи, че в случай, че потребителят избере ••••••••(••••••••) като поръчител, системата автоматично показва и таксите, които потребителят ще трябва да заплати на •••••••••(••••••••) за избраната услуга, преди да бъде сключен договора за кредит. Твъди, че калкулаторът на дружеството-гарант е въведен именно с цел яснота и постигане на информираност при взимане на решение от потребителя. Счита, че ищецът сам е избрал в електронния формуляр като обезпечение поръчителство от •••••• (•••••••) и след като се е запознал с дължимите от него такси по договора за гаранция, е подал заявлението за сключване на договор за потребителски кредит. След това ищецът е получил п о e-mail преддоговорна информация, в която е посочено изрично, че за сключването на договора за кредит „•••••••" ЕООД изисква от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство, заедно с проекти на договора за кредит. Твърди, че отделно потребителят получава по електронна поща и цялата документация от ••••••• (•••••••), а именно договора за гаранция и прилежащите му документи. С оглед изложеното, счита, че не е налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП. Според него по никакъв начин и с нито едно от действията си, не е въвел в заблуждаване ищеца относно условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. Напълно неоснователни според ответника са и твърденията, че е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП. Счита, че клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит ясно посочва избраната от самия ищец опция за поръчител, като дори на този етап същият не е задължен да сключи договора. В отговора на исковата молба се излага, че договорът за гаранция е възмездна услуга, предоставяна от лице различно от кредитодателя. Ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитодателя, кредитополучателят получава незабавна информация за размера на разхода. Този разход не се включва в ГПР по кредита, тъй като не влиза в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит, доколкото касае услуга, предоставяна от трето лице ••••••• (••••••••••, която е с незадължителен характер по смисъла на закона. Според ответника твърдението на ищеца, че сключването на договор за гаранция с ••••••• (••••••••••) има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита е напълно неоснователно. Счита, че необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и има за цел да гарантира финансовия риск, който „••••••“ ЕООД носи от възможността да има неизпълнение от страна на ищеца. „••••••••“ ЕООД твърди, че има интерес от получаването на обезпечение, именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника. Според ответника в случая е налице опит на ищеца да заобиколи закона и да избегне изпълнението на задълженията си по процесния договор за кредит. Посоченият ГПР от 49.85, % в договора за кредит е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Сочи, че възнаграждението за предоставената от •••••••• (•••••• услуга за гаранция, от своя страна, не се включва в размера на ГПР, тъй като не е задължителна за сключването на Договора за кредит. На всеки етап от процеса потребителят разполага с необходимата информация и време, за да прецени дали посоченият договор е подходящ за него или не. Твърди се, че потребителят има повече от достатъчно време да се запознае с условията на договора, в това число да ангажира консултант за преглед. Сочи, че ищецът е разполагал и с правото по чл. 29 ЗГ1К, съгласно което той има субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право е предвидено и в чл. 9 от Договора. Дори да се приеме, че ищецът е узнал едва след сключването на договора за кредит (въпреки неколкокрагно предоставяната информация), че трябва да обезпечи кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, той е имал на разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора без да дължи обезщетения или неустойки. В с.з. ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител. От пълномощника й адв.Е. И. е постъпило писмено становище. Ответникът, редовно призован, не изпраща представител в с.з. В писмено становище искът оспорва пълномощникът му юрисконсулт Г. Г. Съдът, като съобрази изложените твърдения и възражения и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, прие за установено следното от фактическа и правна страна: На ••••••••г. между страните по делото е сключен догово𠹕•••••за предоставяне на потребителски кредит, видно от който „•••••••“ ЕООД като кредитор е отпуснал на Ф. Б. като кредитополучател кредит в размер на 2 000 лева със срок за издължаване 12 месеца, като първата вноска е с падеж ••••••• г., а последната с падеж 05.05.2023г., при лихвен процент от 23 % в размер на 460 лв. лихва и ГПР от 49, 11 % или общата сума, която кредитополучателят следва да върне е 2 460 лв. Съгласно чл.5 от договора за потребителски кредит, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум банк в полза на дружеството, като уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита. Погасителният план, предоставен от кредитора на кредитополучателя като част от преддоговорната информация съдържа броя на погасителните вноски, падежните дати, размерът на вноската, образувана от главница и лихва, като във вноските не се съдържа размерът на плащането за поръчител. Видно от Договор за гаранция (поръчителство) от ••••••••г., сключен между Фератум банк, със седалище и адрес на управление в Малта и Ф. Б., ••••••••• поема задължение за обезпечаване на задълженията на Б. по договор за потребителски кредит № №•••••••/••••••••• г., сключен с „••••••••“ ЕООД. Съгласно договора за гаранция гарантът се задължава солидарно с кредитополучателя да отговоря спрямо кредитора, за изпълнението на всички задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит в размер до 6000 лева. В случай че клиентът не изпълни задължението си да върне получения от кредитора потребителски кредит, гарантът следва да заплати дължимата сума на кредитора при първо негово поискване. От своя страна клиентът Ф. Б. се задължава да заплати на гаранта такса за предоставяне на гаранция, която възлизала на сумата в общ размер от 1860 лв. Таксата за гаранцията се заплащала на месечни вноски, в размерите, условията и на падежите, уговорени съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Съгласно т.4.1. от Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на „••••••••“ ЕООД кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя преддоговорна информация за избрания кредит, а според т. 5 преди сключването на договора за потребителски кредит кредиторът оценява кредитоспособността на кредитополучателя, включително и предложеното от последния обезпечение, предоставено от гарант чрез договор за поръчителство или от поръчител, предложен от кредитоискателя и одобрен от дружеството. Съгласно т.5.8. от ОУ поръчителят/гарантът е задължен солидарно с кредитополучателя, а съгласно т. 6.6 от ОУ договорът за кредит се счита сключен с изпращане на съгласие за сключване от кредитополучателя по един от предвидените начини - СМС, код за потвърждение на интернет страницата на кредитора, потвърждение за сключването на договора на потребителския профил на клиента или чрез собственоръчно подписване, което съгласие следва да бъде изпратено в рамките на 48 часа от уведомлението от дружеството за одобрение на потребителския кредит. Съдът намира клаузата на чл.5 от договора за кредит, обективираща поетото от потребителя задължение за учредяване на обезпечение за нищожна като неравноправна. Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в чл.5 алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор, но на практика само водят до неоправдано засягане на интересите му. Възможността за ползване на професионален поръчител, като Фератум банк се явява тежест за потребителя, тъй като неизменно е свързана с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от кредитора. От самия договор е видно, че общата дължима сума по него е 2 460 лева, която включва само дължимата главница от 2000 лева и лихва от 460 лева, която е 23 %. Не става ясно какви други разходи за потребителя са включени и в какво се изразяват те при положение, че ГПР е 49, 11%. При това положение не би могло да се приеме, че договорът за поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. След като поръчителят е предварително посочен от кредитора, длъжникът не е имал възможност за индивидуално договаряне, което налага извода, че уговорките за поръчителство по Договора за кредит и респективно свързания с него договор за предоставяне на поръчителство противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена, по-висока по размер предоставената в заем сума. Тази свързаност от сделки води до скрито оскъпяване на кредита чрез сключване на привидно самостоятелен договор за поръчителство, при незачитане на правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя. След като възнаграждението за поръчителство е уговорено въз основа на нищожна клауза, то същото е недължимо. Освен това клаузата на чл. 5 от договора е сключена при изначална липса на еквивалентност на насрещните престации и поставя в неблагоприятно положение икономически по-слабата страна по договора - потребителя, поради което е нищожна и като неравноправна. Срещу заплащането на възнаграждение за тази допълнителна услуга реално потребителят не получава еквивалентна насрещна престация. Обратното кредитодателят получава обезпечение от предложено от него лице, което в случая е и свързано лице и избрано от потребителя поради липса на друга възможност, срещу което потребителят в негова вреда се задължава да заплати възнаграждение в размер многократно надвишаващ допустимия размер. Посоченият ГПР от 49, 11 % не е действителният, поради което договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 1 и сл. от приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК са посочени формулата и параметрите, които участват в изчисленията на годишния процент на разходите по кредита.В разглеждания случай посоченият в договора размер на ГПР от 49, 11% не съответства на словесното разяснение, че разходите по кредита се свеждат до главница и възнаградителната лихва от 23%. Относно взетите предвид допускания е налице взаимно препращане между договора и общите условия, без обаче на практика такива да са формулирани в нито една от релевантните клаузи. Ответникът не ангажира доказателства, че посоченият в договора ГПР е изчислен по предвидената в приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК формула. С оглед изложеното съдът приема, че договорът страда от липса на реквизит от задължителното съдържание по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В чл.19, ал.4 от ЗПК е предвиден горен праг на ГПР - не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В случая в общата сума, дължима от потребителя, не е включена таксата по договора за поръчителство, която е 1860 лв., при предоставен кредит в размер на 2000 лв. Същата несъмнено представлява разход по кредита, поради което следва да бъде изрично посочена в ГПР. Включване на този разход в ГПР автоматично увеличава неговия размер и очевидно значително надхвърля предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК законов горен праг. Определянето на стойността на поръчителството в отделен договор цели заобикаляне на посочената разпоредба. Отпускането на кредита е обвързано именно със сключването на договор за поръчителство, респективно с клаузата на чл. 5 от договора, тъй като така се повишава оценката за кредитоспособността на кредитополучателя и представлява условие за отпускането на кредита. Клаузата на чл. 5 е и заблуждаваща, тъй като не отговаря на действителния ГПР, включващ всички разходи по кредита. По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявеният иск е основателен, поради което процесният договор за потребителски кредит следва да се прогласи за нищожен на основание чл.26 ал.1 предл.първо ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК, поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с оглед това, че посоченият в договора за кредит ГПР не съответства на действителния ГПР. С оглед изхода на спора на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски. Ф.Б. е представлявана от пълномощник в процеса адв.Елена Иванова, на която не е заплатила хонорар. Иска се определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че се представлява безплатно от Еднолично адвокатско дружество Елена Иванова на осн. чл.38, ал.1, т.2 ЗА. С оглед цената на иска- 2460лв. адвокатското възнаграждение следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. / при интерес от 1000 до 10 000 лв. - 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв.; ./, следователно то възлиза на 546 лв. Посочената сума следва да се присъди в полза на Адвокатското дружество. От представеното по делото удостоверение за регистрация по ЗДДС, се установява, че то е регистрирано по ЗДДС. Ето защо върху адвокатското възнаграждение се дължи ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с пар. 2а от ДР на Наредба № 1 за МРАВ и чл. 66 ЗДДС, общо сумата от 655, 20 лв. с ДДС. Доколкото съдът освободи ищцата от заплащане на ДТ за образуване на делото, на осн.чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС М., сумата 98, 40лв. Така мотивиран, съдът