Решение № 21769 от 29.11.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 55289/2022 г.

Производството е образувано е по искова молба на Л. В. Д., уточнена с молба вх. № 218392/02.08.2023 г., молба вх. № 303778/27.10.2023 г. и изявление на процесуалния представител на ищеца в открито съдебно заседание от 14.11.2024 г., с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 181, ал. 1, пр. 2 ЗМВР срещу ответниците Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР и Столична дирекция на вътрешните работи – МВР за осъждането им да заплатят на ищеца суми както следва: 1 / Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР: сумата от 2010 лева, представляваща сбор от левова равностойност на храна /по 120 лева месечно/, дължима на ищеца в качеството му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за периода от 01.02.2017 г. до 21.06.2018 г. вкл., и сумата от 3810 лева - левова равностойност на храна, дължима на ищеца в качеството му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за периода от 05.02.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху главниците от датата на исковата молба /12.10.2022 г./ до окончателното изплащане на сумите; и 2 / Столична дирекция на вътрешните работи – МВР: сумата от 2280 лева, представляваща сбор от левова равностойност на храна /по 120 лева месечно/, дължима на ищеца в качеството му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за периода от 22.06.2018 г. до 04.02.2020 г. Ищецът твърди, че на 01.02.2017 г. е назначен на длъжност „Началник сектор автомобилна и инженерна техника и технически електронни средства“ при Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Драгоман, в структурата на Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР по Закона за държавния служител на основани чл. 9 и чл. 81а от ЗДС, като изпълнявал тази длъжност до 21.06.2018 г. Със заповед от 21.06.2018 г. на Министъра на вътрешните работи бил временно преназначен на длъжност началник на отдел „Управление на собствеността и социални дейности“ при Столична дирекция на вътрешните работи за срок от една година /22.06.2018 г. - 22.06.2019 г./ Твърди, че в последствие е изпълнявал различни длъжности без прекъсване като държавен служител в МВР. Сочи, че със заповед на министъра на вътрешните работи от 31.01.2020 г., считано от 05.02.2020 г. е преназначен на длъжност „началник сектор логистика“ към РДГП Аерогари при ГДГП-МВР, която длъжност изпълнява и към датата на депозиране на исковата молба. Сочи, че през целия период от 01.02.2017 г. до 12.10.2022 г. /датата на исковата молба/, в рамките, на който е изпълнявал длъжност на държавен служител в МВР по реда на ЗДСл, не му била осигурявана храна и не са му начислявани и изплащани пари за храна. Твърди, че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР се отнася за всички служители на МВР, без значение в коя група по чл. 142, ал. 1 ЗМВР попадат, а министъра на МВР не е оторизиран да определя кои служители имат право на добавка за хвана в размер на 120 лв. месечно. С оглед на това отправя искане съдът да уважи предявените искове по отношение на двамата ответници-работодатели и да ги осъди да му заплатят левовата равностойност на храната, дължима за всеки отработен месец за периодите, в рамките на които е осъществявал длъжност при всеки един от тях. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР, с който се изразява становище за неоснователност и недоказаност на иска. Не се оспорва обстоятелството, че в описаните от ищеца периоди същият е изпълнявал длъжност като държавен служител в ГД „Гранична полиция – МВР. Счита обаче, че ищецът е служител на МВР по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, поради което статутът му не се уреждал по ЗМВР, а от ЗДСл, където не са предвидени подобни суми за храна. Поддържа, че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не се отнася за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, сред които попада ищецът. Сочи, че със Заповед на министъра на вътрешните работи, считано от 01.02.2017 г. служебното му правоотношение е преобразувано на основание чл. 9 от Закона за държавния служител и § 69 ПЗР ЗИДЗМВР и е назначен по Закона за държавния служител. Твърди, че заплатата на ищеца се формира по ЗДСл и в нея нормативно е включена добавка за прослужено време и добавка за храна като компонент от основното възнаграждение, поради което не може да се начисли отделно. Сочи, че разпоредбата на чл. 42, ал. 1 ЗМВР разграничава и диференцира служителите в различни категории, според изпълняваните от тях функции, с оглед, на което диференцира и различни права по отношение на добавките към заплатата. Счита, че ако му бъде направена добавка за храна, то той би бил привилегирован по отношение на служителите със полицейски функции, тъй като ще му бъде начислявана два пъти. С тези аргументи моли предявения иск да бъде отхвърлен. В условията не евентуалност, релевира възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от ответника Столична дирекция на вътрешните работи – МВР, с който предявеният иск е оспорен както по основание, така и по размер. Оспорва пасивната си легитимация, като сочи, че служителите на основание чл. 142, ал. 1 т. 2 от МВР се назначават от министъра на вътрешните работи. Сочи, че не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като ищецът не е работил в СДВР в рамките на целия твърдян от него период от 22.06.2018 г. – 05.02.2020 г. Твърди, че временното преназначение на ищеца е било прекратено считано от 10.09.2018 г., като той е започнал отново работа в СДВР, считано от 01.10.2018 г. Излага възражение, че сумите и доволствията на служителите се определя ежегодно със заповед на министъра на МВР, като директора на СДВР не може да изплати левовата равностойност за храна, когато същата не е включена в заповедта на министъра. Твърди, че служителите, назначени на основание чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР са изключени по наредба№ 8121з- 773/01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна и левовата и равностойност. С тези аргументи моли за решение при отхвърляне на иска. В условията на евентуалност, релевира възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски. Софийски районен съд, 76 с-в, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 181, ал. 1, т. 2 ЗМВР. За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че през процесните периоди между него и всеки от ответниците страните е съществувало валидно служебно правоотношение, по силата на което е бил държавен служител при ответника; че в негова полза е възникнало вземане за левовата равностойност на безплатната храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, както и размерът на същата. В тежест на всеки от ответниците, /при установяване на горните факти/, е да докаже положителния факт на реалното предоставяне на храна през процесните месеци, респективно - плащане на претендираното обезщетение. С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца е да установи и факти, представляващи основание за спиране и/или прекъсване на давността. Не е спорно между страните и се установява от представените към исковата молба писмени доказателства, че между ищеца и ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР е съществувало служебно правоотношение в рамките на исковите периоди от 01.02.2017 г. до 21.06.2018 г. вкл. и от 05.02.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., по силата на което ищецът е заемал длъжност в ГДГП-МВР като държавен служител. Установява се от събраните по делото писмени доказателства /л. 4-л.9/, че между ищеца и ответника Столична дирекция на вътрешните работи – МВР е съществувало служебно правоотношение в рамките на периода от 22.06.2018 г. до 10.09.2018 г. и от 01.10.2018 г.до 04.02.2020 г., по силата на което е заемал длъжност в СДВР-МВР като държавен служител. За част от исковия период – от 11.09.2018 г. до 30.09.2018 г. по делото не са представени доказателства, че ищецът е изпълнявал длъжност в СДВР, поради което искът за този период се явява неоснователен само на това основание. Не е спорно между страните по делото, че нито един от двамата ответници не е предоставял на ищеца храна и не му е изплащал левовата й равностойност за периодите, в който ищецът е работил по служебно правоотношение при тях. Основният спорен по делото въпрос е дали на ищеца, в качеството му н а държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, се дължи предоставяне на храна или левовата му равностойност, по смисъла на чл.181, ал.1 от ЗМВР. Положителен отговор на така поставения въпрос е даден с Тълкувателно решение 1/2024 г. от 27.11.2024 г. по т.д. № 1/2024 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите на тълкувателното решение, задължително за настоящата съдебна инстанция се сочи, че според разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР работодателят дължи левовата равностойност за полагаща се, но неосигурена безплатна храна, и на държавните служители със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Изричния текст на чл.1 ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона, предвижда, че този същият урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, поради което останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с тази разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която предвижда, че ЗМВР статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, следва да се тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите разпоредби относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР. Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл. 142, ал.1, т. 2 се урежда и от ЗДсл, а не само в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква категория служители на държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР. Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 184, ал. 4 ЗМВР и на специалната Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи, посочващи, че размерът на сумите и доволствията се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи, като законът не делегира на министъра на вътрешните работи с тази заповед да може да определя и кои лица следва да получават храна или парична равностойност. На държавните служители в МВР, чийто статут се урежда и от ЗДСл, не е отречено правото да са със статут на служители на държавна служба в МВР, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт. Следва да се има предвид и практиката на Конституционния съд, който още с Решение № 3 от 07.03.1998 г. по к. д. № 1/ 1998г. е приел, че "изобщо е неоправдано офицерите и сержантите от МВР да бъдат третирани различно от останалите държавни служители”. Ето защо по отношение и на тези служители е приложима разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Предвид изложеното съдът намира, че на ищецът в качеството на служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължи храна или левовата му равностойност през процесния период, като предявените искове се явяват доказани по основание както следва: по отношение на ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР за периода от 01.02.2017 г. до 21.06.2018 г. вкл. и от 05.02.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., а по отношение на ответника Столична дирекция на вътрешните работи – МВР за периода от 22.06.2018 г. до 10.09.2018 г. и от 01.10.2018 г.до 04.02.2020 г. По размера на претенцията: Според чл. 181, ал. 4 ЗМВР размерът на сумите и доволствията по ал. 1 – 3 се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи. По делото са приобщени като доказателства Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата му равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи и заповеди съответно № 8121з-1716/28.12.2018 г., в сила от 01.01.2019 г., № 8121з1464/31.12.2019 г., в сила от 01.01.2020 г., № 8121з-1410/30.12.2020 г., в сила от 01.01.2021 г. и Заповед № 8121з-1723/31.12.2021 г., в сила от 01.01.2022 г., издадени от министъра на вътрешните работи, съгласно които размерът на левовата равностойност на неосигурената храна на служителите в МВР в процесните периоди възлиза на сумата от 120 лева месечно. От заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, която съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена, както и от направените в о.с.з. от 14.11.2024 г. разяснения от вещото лице досежно ред 17 и ред 37 от таблицата, неразделна част от експертизата /касаещи начина за изчисление на дължимото дневно обезщетение за месеците, в рамките на които ищецът е работил при двама различни работодатели/ се установява, че: 1/ за периода от 01.02.2017 г. до 21.06.2018 г. вкл. /т.е. 16 пълни месеца и 15 работни дни от месец юни/ размерът на дължимото обезщетение за храна възлиза на сумата от 2005.65 лева /при дневен размер на обезщетението от 5.71 лева/, до която сума и период искът срещу ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР се явява основателен, а за горницата до пълно заявения размер от 2010 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен. 2/ за периода от 22.06.2018 г. до 10.09.2018 г. и от 01.10.2018 г.до 04.02.2020 г., /т.е. за 18 пълни месеца по 120 лева, 6 работни дни за месец юни 2018 г. = 34.35 лева, шест работни дни през месец септември 2018 г. = 36 лева и за два работни дни от м. февруари = 12 лева/ размерът на дължимото обезщетение за храна възлиза на сумата от 2242.35 лева, до който размер и за който период искът срещу Столична дирекция на вътрешните работи – МВР се явява основателен, а за горницата над този размер до пълния размер на претенцията от 2280 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен. 3/ за периода от 05.02.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., /т.е. 31 пълни месеца и 18 работни дни за м. 2.2020 = 108 лева/ размерът на дължимото обезщетение за храна възлиза на сумата от 3828 лева, т.е. предявеният иск срещу ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР за сумата от 3810 лева за посочения период се явява изцяло основателен. С оглед достигането до извод за частичната основателно на претенциите на ищеца спрямо двамата ответници, съдът дължи произнасяне по своевременно релевираните от тях възражения за изтекла погасителна давност: По отношение на задължението за заплащане на левовата равностойност на храната на служителите на МВР е приложим краткият 3- годишен давностен срок по чл. 111 ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД – спира да тече докато трае съдебното производство относно вземането. При изчисляването на давностния срок съдът съобрази, че приложим в случая е и чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, съгласно който за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно § 13 от Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./ сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“, като обнародването му е извършено на 13.05.2020 г. С оглед на това, за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. /т.е. за срок от 69 дни/ погасителната давност е била спряна по силата на закона. Тези 69 дни, през които давност не е текла следва да се добавят към трите години, т.е. вместо погасени по давност да са всички вземания на ищеца, изискуеми преди 12.10.2019 г. /три години преди подаване на исковата молба/, погасени ще се явят всички вземания с падеж преди 04.08.2019г. /така сякаш ищецът е предявил иска си на по-ранна дата/ - т.е. първото непогасено по давност вземане за парична равностойност за храна е дължимото обезщетение, платимо заедно със заплатата за м. август 2019г. Следователно: 1/ Искът по чл. 181, ал. 1 ЗМВР за периода от 01.02.2017 г. до 21.06.2018 г. вкл. срещу ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, освен частично неоснователен, се явява и изцяло погасен по давност, поради което следва да бъде отхвърлен изцяло. 2 / Искът по чл. 181, ал. 1 ЗМВР за периода от 22.06.2018 г. до 04.02.2020 г. срещу Столична дирекция на вътрешните работи – МВР, освен частично неоснователен за периода от 11.09.2018 г. до 30.09.2018 г., се явява и погасен по давност за периода от 22.06.2018 г. до м.07.2019 г. и за сумата от 1510.45 лева. Т.е. непогасената част от вземането на ищеца срещу СДВР, до която искът е основателен, възлиза на сумата от 732 лева, дължима за периода м.08.2019 г. -04.02.2020 г. Неоснователен е доводът на ответника, че искът срещу него е предявен едва на 27.10.2023 г. Действително ищецът насочва иска си към СДВР с подадената молба от тази дата, но, доколкото извършеното от него процесуално действие е предприето вследствие на дадени от съда указания за отстраняване на нередовност на първоначално подадената искова молба, на основание чл. 101, ал. 2 ГПК, поправеното действието се счита за редовно от момента на неговото извършването – т.е. от подаването на исковата молба на 12.10.2022 г. 3/ Искът по чл. 181, ал. 1 ЗМВР за периода от 05.02.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., срещу ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР за сумата от 3810 лева не е засегнат от погасителната давност, поради което следва да бъде уважен изцяло. Като законова последица, върху главниците следва да се присъди и законната лихва от дата на подаване на исковата молба 12.10.2022 г. до окончателното изплащане. По отговорността за разноски: При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни в производството. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на направените в производството разноски съразмерно с уважената част на иска. Страната претендира и доказва извършването на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от общо 850 лв. Размерът на адвокатското възнаграждение е съобразен с минималния такъв съгласно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед на което и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от ответниците, е неоснователно. Доколкото в договора липсва разграничение, съдът приема, че страните са договори равен размер /т.е. по 425 лева/ на адвокатското възнаграждение по отношение на предявените срещу двамата ответниците искове. С оглед на това, съразмерно на уважената част от исковете срещу ГДГП-МВР, този ответник следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 278.22 лв. Съразмерно с уважената част от исковете срещу СДВР-МВР, този ответник следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 136.45 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответниците имат право на направените в производството разноски съразмерно на отхвърлената част от претенциите. И двамата ответници са претендирали присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, определя на сумата от 100 лева. С оглед на това, съразмерно на отхвърлената част от исковете, в полза на ГДГП-МВР следва да бъде присъдена сумата от 34.54 лева, а в полза на СДВР-МВР – сумата от 32.11 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на СРС държавна такса, съразмерно на уважената част от исковете срещу тях, както и част от депозита за вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза, платен от бюджета на съда, съразмерно с уважената част от иска. С оглед на това, ГДГП следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС сумата от общо 236.51 лева, от които 152.40 лева – държавна такса и 84.11 лева – депозит за ССЧе. СДВР следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС сумата от общо 113.39 лева, от които 29.28 лева – държавна такса и 84, 11 лева – депозит за ССЧе. Така мотивиран, Софийски районен съд,