Решение № 591 от 23.2.2024 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 965/2021 г.

Производството по делото е по реда на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) във връзка с чл. 4 и чл. 7 от ЗОДОВ във връзка с чл. 203 – чл. 207 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Делото е образувано след Определение на Върховен административен съд № 10681/21.10.2021 г., постановено по адм.д. № 10361/2021 г., с което при наличие на предпоставките по чл. 133, ал. 6, т. 2 от АПК на Административен съд - Благоевград е изпратена за разглеждане исковата молба, подадена от Р. Б. М. против Административен съд - София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет.

Образувано е по искова молба от Р. Б. М. [ЕГН], с адрес: [населено място] 2406, община Радомир, област Перник, с вх. № 3072/24.09.2021 г. на Административен съд – Перник, против Административен съд - София област (АССО), Върховен административен съд (ВАС) и Висш съдебен съвет (ВСС), с посочено в исковата молба правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) във връзка с нарушение на чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на Европейски съюз (ХОПЕС) и във всички случаи на чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС). Претендира се осъждане на посочените ответни институции, в условията на солидарност, да заплатят сума в размер на 60 000.00 (шестдесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата Р. Б. М. от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, вследствие нарушаване на принципа за ефективна защита и на правилото за разглеждане на делото в разумен срок във връзка с показатели 1, 2 и 3 от Анекса към Решение 2006/929/ЕО, посредством явно създадени пречки от процесуален характер по адм.д. № 1064/2017 г., адм.д. № 948/2017 г. и адм.д. № 947/2017 г. по описа на Административен съд - София област. В исковата молба се сочи, че искът е предявен на основание извъндоговорна отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС от действия и бездействия на органи, принадлежащи към съдебната система, задължени коректно да прилагат чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) – ВСС в качеството на кадрови орган, а ВАС и АССО в качеството на правораздавателни органи – взаимносвързани институции, от действията на които зависи точното изпълнение на показатели 1, 2 и 3 от Анекса към Решение 2006/929/ЕО с оглед осигуряване на ефективен и справедлив процес. Твърди се, също така, че оставянето на дела в застой с години, т.е. висящи е нарушение на състава на един от елементите, касаещи безпристрастност в съдопроизводствения процес и защитата на частноправните субекти, заложени в чл. 47 от ХОПЕС. Сочи се, че въпреки процесуалната автономия, с която разполагат националните юрисдикции, същата е ограничена от принципите на равностойност и на ефективност при гарантиране правото на защита, принципа на правна сигурност и на ефективното развитие на производството (дело С-426/05, т. 55), които принципи са възпроизведени в чл. 47 от ХОПЕС, като нарушението на дори един от тези принципи е нарушение на чл. 47 от ХОПЕС и достатъчно съществено нарушение. Ищцата посочва в исковата си молба, че принципът на отговорността на държавите-членки за нарушения на правото на ЕС е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът (решение от 26 януари 2010 г., С – 118/08, т. 29). Претендира се осъждане на посочените ответни институции, в условията на солидарност, да заплатят сума в размер на 60 000.00 (шестдесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата Р. Б. М. за периода от момента на спиране на съдопроизводството по адм.д. № 947/2017 г., адм.д. № 948/2017 г. и адм.д. № 1064/2017 г. до момента на предявяване на исковата молба, във връзка с която е образувано настоящото производство, а именно от 25.10.2017 г. до 24.09.2021 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното му изплащане. Ищцата твърди, че спирането на производствата по горепосочените административни дела й е нанесло неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес, загуба на нерви и време, тревожност, безсъние, влошено психическо състояние заради загубата на доверие в съдебната система, психически болки, страдания и нерви, влошаване на здравето, преживени отрицателни емоции, физически и психически неблагоприятни отражения върху психиката и физиката й.

Видно от наведените в исковата молба фактически основания обезщетението се претендира конкретно по отношение на Административен съд София – област от обстоятелството, че, спирайки съдопроизводствените действия по горепосочените дела – адм.д. № 947/2017 г., адм.д. № 948/2017 г. и адм.д. № 1064/2017 г., което е отклонение от типичното развитие на съдебния процес, съдът е нарушил изискванията, заложени в показател 2 от Решение 2006/929/ЕО, гарантиращ спазването на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), както и Административен съд – София област е отказал да приложи постоянната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дела за отговорността на държавите – членки за нарушения на правото на Съюза спрямо адм.д. № 948/2017 г. и адм.д. № 947/2017 г. Сочи се в исковата молба, че адм.д. № 947/2017 г. е образувано на 06.10.2017 г. и е приключено на 08.09.2021 г., без същото да бъде гледано по същество, производството по делото е спряно с определение № 35 от 12.01.2018 г. и с определение № 799 от 03.08.2021 г. делото е прекратено. По отношение на адм.д. № 948/2017 г. се сочи, че същото е образувано на 06.10.2017 г. и приключено на 03.08.2021 г., без същото да бъде гледано по същество, с определение № 834 от 25.10.2017 г. производството по делото е спряно, обжалвано е от ищцата пред Върховен административен съд и е оставено в сила с определение № 14993 от 07.12.2017 г., постановено по адм.д. № 13792/2017 г. по описа на ВАС, с определение № 916 от 08.09.2021 г. на Административен съд – София област делото е прекратено. Като правно основание се сочи, че АССО е лишил ищцата от ефективен съдебен процес по горепосочените административни дела, създавайки процесуална пречка по тях, оставяйки ги висящи, в това число АССО е нарушил разумния срок за тяхното разглеждане, спирайки съдопроизводството по горепосочените дела, като с тези свои действия АССО е нарушил изискванията, заложени в показател 2 от Анекса от Решение 2006/929/ЕО, гарантиращ спазването на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС).

Видно от наведените в исковата молба фактически основания обезщетението се претендира конкретно по отношение на Върховен административен съд във връзка с обстоятелството, че с Определение № 14993 от 07.12.2017 г. ВАС показва явен отказ на същия съд да се съобрази с постоянната практика на СЕС, позволява адм.д. № 948/2017 г. по описа на Административен съд – София област да остане висящо с години в застой, което е нарушение на показател 2 от Анекса към Решение 2006/929/ЕО, гарантиращ спазването на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС.

За връзката на Висшия съдебен съвет като ответник в настоящото производство ищцата посочва факта, че при разглеждане на делата, по които е допуснато нарушение на правото на ЕС, Висшият съдебен съвет не е упражнил задължението си за цялостен контрол по прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати, ВСС е назначил в съдебната система лица, които не отговарят на изискванията на Закона за съдебната власт (ЗСВ) и Кодекса за етичното поведение на магистратите. Сочи се, че вследствие на неправомерната кадрова политика на ВСС, изразяваща се в назначаване на лица, неотговарящи на т. 3 от чл. 162 от ЗСВ и фиктивни атестации, адм.д. № 947/2017 г., адм.д. № 948/2017 г. и адм.д. № 13792/2017 г. са разглеждани от зависими съдебни състави, които, бидейки наясно, че не носят отговорност съгласно чл. 132 от Конституцията на Република България, не прилагат законите и постоянната практика на СЕС в техния точен смисъл, цел и изискване. От направените уточнения на исковата молба се установява, че ищцата всъщност претендира вреди от ВСС поради това, че е създал условия за нанасяне на такива поради непрецизно извършвана административна дейност при подбор и назначаване на кадрите в съдебната система. Според ищцата действията или бездействията на съдебните органи са свързани с липсата на професионална компетентност, етика и морал на магистратите, за което е виновен ВСС, защото е допуснал грешки в административната си дейност, като е назначил личности с неподходяща квалификация, етика и морал по свои принципи и критерии, което ги прави зависими и с което е създал условия в системата за нанасяне на вреди и за които те не могат лично да бъдат санкционирани. Съгласно изложеното от ищцата ВСС е задължен да спазва и прилага българското и европейското законодателство според точния смисъл на съответната разпоредба и по този начин като административен орган да гарантира ефективно и справедливо правосъдие.

Сочи се в исковата молба и в депозираните по делото писмени становища, че вследствие на неправомерната кадрова политика в съдебната система на ВСС, в резултат на която съдебните състави на Административен съд – София област и ВАС са водили съдопроизводството при неспазване на процесуалните правила и нарушили правото на ищцата на ефективен и справедлив процес, посочен в чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, ищцата е претърпяла горепосочените неимуществени вреди. Ищцата претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от държавата заради нарушение на чл. 47 от ХОПЕС във връзка с неизпълнение на задължения, произтичащи от анекса към Решение 2006/929/ЕО, представляващ акт на правото на ЕС. Ищцата твърди, че чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС има ясно съдържание, в което изрично се посочва независимостта на съдилищата, което съдържание се подсилва от изискването за връзка със защитата, гарантирана от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ) и основните свободи, тъй като съгласно чл. 52, пар. 3 от ХОПЕС чл. 47 от ХОПЕС трябва да осигури равнище на защита, което да не се отклонява от гарантираното с чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Съществената роля на чл. 47 от ХОПЕС по отношение изискването за независимост на съдебната система се потвърждава и в скорошната съдебна практика, съгласно която нормативното съдържание на чл. 19, пар. 1, втора алинея на ДЕС се идентифицира чрез позоваване на тази разпоредба. Освен това съдебната практика потвърждава, че член 47 от ХОПЕС е пряко приложим. България е била длъжна да спазва задълженията си съгласно правото на Съюза, произтичащи от член 47 от ХОПЕС, чийто обхват и съдържание трябва да се тълкува в светлината на чл. 6, пар. 1 от ЕКПЧ, както и на член 19, пар. 1, втора алинея от ДЕС, като видно от статуса на адм.д. № 1064/2017 г., адм.д. № 948/2017 г. и адм.д. № 947/2017 г. в периода от тяхното образуване до тяхното приключване през 2021 г. това задължение не е спазено.

Ищцата твърди, че неизпълнението на ответните институции на показател 2 от анекса към Решение № 2006/929/ЕО да осигурят „по-прозрачен и ефикасен съдебен процес“ заради изкуствено създадени процесуални пречки от страна на правораздавателните органи и администратора на съдебната система посредством техни действия, некореспондиращи с изискванията на показателите в анекса към решение 2006/929/ЕО, е довело до нарушаване на право на ищцата, заложено в чл. 47 от ХОПЕС, на „ефективен съдебен процес“, който се съдържа в „ефективни правни средства за защита“. Принципът за ефективна съдебна защита е общ принцип на правото на Съюза, предоставящ субективни права на лицата (решения от 19 май 1992, Mulder etal. Съвет и Комисия, С–104/89 и С-37/90, параграфи 15 и 6 декември 2001 г., Emesa Sugar/Съвет, Т – 43/98, параграф 64), поради което нарушението е съществено. Изложени са съображения в исковата молба, че съгласно практиката на ЕСПЧ всяко нарушаване на правата причинява неимуществени вреди и за тяхното компенсиране не е необходимо непременно те да бъдат установени чрез експертизи или свидетелски показания, достатъчно е само да се установи нарушаване на права, което, от своя страна, презюмира настъпването на неимуществени вреди като негативни емоции, психически страдания и фрустрации.

В съдебно заседание, в писмени становища и в депозирана по делото писмена защита, ищцата поддържа предявената искова молба срещу Административен съд - София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет за претърпените от нея неимуществени вреди в посочения по-горе размер и за посочения по-горе период. Развива подробни съображения относно приложението на чл. 47 от ХОПЕС, сочи, че основните задължителни елементи, заложени в чл. 47 от ХОПЕС, са: разумен срок, независим и безпристрастен съд, ефективни правни средства, като СЕС е постановил, че принципът на ефективните правни средства включва различни аспекти и по-конкретно принципа на равни процесуални възможности и правото на достъп до съд. Сочи, също така, че независимостта и безпристрастността на съда по силата на чл. 6, пар. 1 от ЕКПЧ изисква извършването на обективен анализ дали самият съд предоставя достатъчно гаранции, за да се изключи всякакво основателно съмнение за неговата безпристрастност. Подробни съображения се излагат за качеството на правораздаване в България, изтъква се съдебна практика на СЕС относно начина на атестиране и оценяване на съдиите. Твърди се нарушение от ВСС на чл. 41 от ХОПЕС във връзка с принципа за полагане на дължима грижа в качеството му на орган – гарант за независимостта, ефективността и качеството на съдебната система. Като кадрови орган дейността на ВСС попада в обхвата на действие на чл. 41 от ХОПЕС и съгласно изискванията на тази разпоредба ищцата има право на достъп до атестационните формуляри на съдебните състави, разглеждали заведените от същата дела, тъй като действията на посочените съдебни състави са засегнали непосредствено правната й сфера, липсва конкретен отговор от ВСС по препратените от Министерство на правосъдието сигнали, подадени от ищцата, въпреки че ВСС е институция, чиято основна цел е да осигурява независимостта на съдебната система. Сочи, че, когато спорът касае прилагане на норми на Съюза, каквото е решение 2006/929/ЕО, директно действа чл. 41 от ХОПЕС по отношение на кадровата политика на ВСС. Твърди, че ВСС не е упражнил задължението си за цялостен контрол по прилагане и спазването на Кодекса за етично поведение на магистратите и по-специално на принципа за компетентност и квалифицираност, отнасящ се до наличието на или липса на знания и умения за коректно прилагане на правото на Съюза, което задължение е част от административната дейност на ВСС и попада в обхвата на чл. 41 от ХОПЕС, в който се включва спазването на принципа на добра администрация, принципа на полагане на дължимата грижа, принципа на оправданите правни очаквания. Цитира практика на СЕС по приложението на чл. 41 от ХОПЕС. Сочи, че в атестационните формуляри липсва реална оценка за уменията на магистратите по отношение на коректното прилагане на общностното право, което, от своя страна, е предпоставка за нарушение правата на ищцата, произтичащи от ХОПЕС. Ищцата твърди, че липсата на извършени проверки по подадените от същата сигнали индикира, че ВСС е упражнил въздействие върху магистратите и е нарушил принципа на оправданите правни очаквания. Право да иска защита на оправданите правни очаквания има всяко лице, намиращо се в положение, от което следва, че администрацията на Съюза е създала у него основателни очаквания, като му е дала конкретни уверения, като такива уверения в конкретния случай са изпълнените дейности, отчетени в актуализираната стратегия за продължаване на съдебната реформа от българската държава на 20.12.2020 г. От ищцата е направено искане съдът да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, произтичащо от предмета на спора, по следните въпроси:

1. Влиза ли в задълженията на Върховен административен съд и Административен съд - София област при осъществяване на тяхната правораздавателна дейност да спазват изискванията на показател 2 от анекса към Решение 2006/929/ЕО на Европейската комисия от 13.12.2006 г., което е акт, приет от институция на Европейския съюз по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, по тълкуването на който може да се произнесе Съдът на Европейския съюз? 2. При положителен отговор попадат ли показатели 1, 2, 3 от анекса към Решение 2006/929/EО в обхвата на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и нарушението на тези показатели може ли да се счита за достатъчно съществено нарушение, извършено от страна на Върховен административен съд и Административен съд - София област при ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата? 3. Влиза ли в задълженията на Висшия съдебен съвет да осъществява административна дейност за постигане изпълнението по показателите от анекса към Решение 2006/929/ЕО на Европейската комисия от 13.12.2006 г., което е акт, приет от институция на Европейския съюз по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, по тълкуването на който може да се произнесе Съдът на Европейския съюза? 4. В случай на положителен отговор, за постигане изпълнението по показателите от анекса към Решение 2006/929/ЕО попада ли в техния обхват прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати? 5. В случай, че частноправен субект се е натъкнал на „структурни“ елементи, засягащи независимостта на съдебната власт по негови дела, дължи ли ответната страна обективен и безпристрастен отговор как осъществява цялостен контрол по прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати и по-специално от него на принципа на компетентност и квалифицираност, отнасящ се до наличието или липса на знания и умения за коректно прилагане на правото на Съюза. И ако дължи, задължена ли е да предостави необходимите доказателства в тази насока като гарант на независимостта на съдебната система? 6. Отказът да разгледа и да се произнесе по горепосочения въпрос във връзка с показателите от анекса към Решение 2006/929/ ЕО влизат ли в обхвата на принципа за полагане на дължима грижа на добра администрация, принципа на оправданите очаквания и представлява ли достатъчно съществено нарушение при ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата? 7. Допуска ли принципът на независимост на съдиите, прогласен в чл.19, § 1, ал. 2 от ДЕС и в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както е разтълкуван от Съда на Европейския съюз, в съдопроизводствен процес съдът да откаже да предостави гаранции и да не си даде отвод, без да даде обосновани мотиви, при условие, че е налице обосновано съмнение за обратното, произтичащо от редица представки и обстоятелства? В депозирана по делото писмена защита ищцата развива подробни съображения, че Съдът на Европейския съюз многократно е подчертавал, че изискването за независимост на юрисдикциите, присъщо за правосъдната дейност, спада към същественото съдържание на правото на ефективна правна защита и на основното право на справедлив процес, което има кардинално значение като гаранция за защита на всички права, които правните субекти черпят от правото на Съюза и за опазването на общите ценности на държавите-членки, прогласени в чл. 2 от ДЕС. Съгласно постоянната съдебна практика изискваните от правото на Съюза гаранции за независимост и безпристрастност налагат наличието на правила – по-специално за състава на органа, за назначаването, срока на упражняване на функциите, както и основанията за самоотвод, отвод и освобождаване от длъжност на членовете му – които позволяват да се отстрани всяко оправдано съмнение у правните субекти относно неподатливостта на този орган на влиянието на външни фактори относно неутралността му по отношение на противопоставящите се интереси. Едновременно с това ищцата излага съображения, че според практиката на Съда на ЕС необоснованата продължителност на дело е нарушение на принципа, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, като липсата на каквито и да било съдопроизводствени действия по посочените дела е укоримо, необосновано и е поставило ишцата години наред в несигурност, което Съдът на ЕС приема като съществено нарушение, а причинно-следствената връзка между посоченото нарушение и нанесените неимуществени вреди е изведена като извод от Съда на ЕС в т. 127 по дело Т-479/2014 г. От съдебната практика е видно, че доколкото ищецът не привежда доказателства относно наличието и определянето на размера на неговите морални или неимуществени вреди, той следва поне да докаже, че с оглед на своята тежест укоримото поведение е можело да му причини такива, като са цитирани съдебни решения в този смисъл. Цитира съдебна практика, съгласно която „неспазването на разумен срок за произнасяне по дело Т-54/06 е можело да постави ищеца в несигурно положение, което надхвърля обичайно предизвиканата от наличието на съдебно производство несигурност. Това продължително състояние на несигурност по необходимост се е отразило на планирането на предстоящите решения и управлението на дружеството и следователно представлява неимуществена вреда.“ Във връзка с изложените съображения твърди, че исковата й молба е основателна, защото са изпълнени всички условия за ангажиране отговорността на държавата така, както са посочени от Съда на ЕС в постоянната му практика. Твърди, че по отношение на ВСС също са изпълнени условията за ангажиране отговорността на държавата, доколкото безспорно е налице пряка причинно-следствена връзка между поведението, в което се упреква институцията и посочените вреди, тъй като в конкретния случай въпросните съдебни състави, нарушили разумния срок за произнасяне, са назначени, повишавани и поощрявани от ВСС и същите съдебни състави са демонстрирали липса на познания както на българското, така и на правото на Съюза, което е в разрез с чл. 162 от ЗСВ. Прави се искане за присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът – Административен съд – София област, в съдебно заседание, не се представлява и не изразява становище по исковата молба.

Ответникът - Върховен административен съд, в писмен отговор по исковата молба и в съдебно заседание, чрез процесуален представител по пълномощие надлежно упълномощен юрисконсулт, оспорва предявения иск за неимуществени вреди като изцяло неоснователен и недоказан по основание и размер. Сочи се, че с посоченото по-горе определение № 14993 от 07.12.2017 г., постановено по адм.д. № 13792/2017 г. по описа на ВАС, съставът на ВАС не прегражда окончателно по - нататъшното развитие на делото, респективно не възпрепятства възможността спорът да бъде разгледан по същество. Върховен административен съд единствено констатира, че законосъобразно производството по адм.д. № 948/2017 г. по описа на Административен съд – София област е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до произнасяне на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на ВКС и ВАС (имащо за предмет определяне на компетентния съд и приложимия процесуален ред за разглеждане на делата за извършени нарушения на правото на Европейския съюз, доколкото именно въз основа на такъв иск е образувано производството пред Административен съд – София област). Спирането на делото не е еквивалентно на неосигуряване на достъп до съд, респективно на ефективни правни средства на защита. В този смисъл няма как и да има нарушение на чл. 47 от ХОПЕС. Във връзка с горното се излагат съображения, че цитираният съдебен акт на Върховен административен съд (определение № 14993 от 07.12.2017 г., постановено по адм.д. № 13792/2017 г. по описа на ВАС) не обективира изобщо нарушение на правото на ЕС, още по-малко такова с достатъчно сериозен, очевиден характер. Твърди се, че ищцата не ангажира доказателства, че същата действително е претърпяла каквито и да било вреди, както и, че не е изпълнено и условието за наличие на причинно-следствена връзка, което следва да се счита за изпълнено, когато съществува непосредствена връзка като между причина и следствие между допуснатата от въпросната институция неправомерност и претендираната вреда — връзка, която ищцата трябва да докаже. Твърди се, че държавата може да носи отговорност само за вреди, произтичащи достатъчно пряко от неправомерното поведение на съответната институция (в този смисъл определение от 5 юли 2007 но дело С-255/06 Р. непубликувано, Е11: С: 2007: 414, т. 61), а в конкретния случай, след като не се констатира неправомерност, не може да се говори и за причинна връзка. Иска се от съда да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск с произтичащите от това последици. Прави се искане за присъждане на направените разноски по делото в размер на 350.00 лева, като се прилага списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Ответникът Висш съдебен съвет - в писмен отговор по исковата молба, в съдебно заседание и в депозирана по делото писмена защита, чрез процесуален представител по пълномощие надлежно упълномощен юрисконсулт, излага съображения за недопустимост на предявения иск срещу ВСС поради липса на пасивна процесуална легитимация. Сочи се, че Висшият съдебен съвет е конституционно създаден колективен орган, чиято основна цел е да осигурява независимостта на съдебната власт, да осъществява кадровата политика в съдебната система, като определя състава и организацията на работата й, и управлява дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи. Служебните задължения за всеки магистрат произтичат не от решението за назначаване на ВСС на длъжност, не по повод възникнало трудово или мандатно отношение, а по силата на закона. Правораздавателните функции и задължения на магистратите са строго уредени в закона. От друга страна, не би могло да се твърди виновно противоправно поведение на съдиите и прокурорите при изпълнение на законоустановените им правомощия, с оглед регламентирания в чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България функционален имунитет на съдиите, прокурорите и следователите. Висшият съдебен съвет е създаден, за да осъществява кадровата политика в съдебната власт, като определя състава и организацията й на работа и осъществява управление на дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи/магистрати. Висшият съдебен съвет е орган, който назначава и освобождава магистрати, административни ръководители и техните заместници, но не е органът, който влияе пряко върху процеса на правораздаване. Твърди се, също така, че е недопустимо разглеждането на искова претенция при условията на солидарност между различни конституционно създадени държавни органи с различни функции и с несъвместими помежду им правомощия. Твърденията на ищцата в исковата молба насочват и на различни материалноправнн отношения с ответниците, които не сочат на необходимост или задължителност за ангажиране на солидарната отговорност на ответниците. В условия на евентуалност се оспорва предявеният иск за неимуществени вреди като изцяло неоснователен и недоказан по основание и размер. Сочи се, че в изложението на ищцата в исковата молба и в допълненията и уточненията към нея не е посочено коя правна норма на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, е нарушена от ВСС. Направеното от ищцата искане за ангажиране на отговорността на ВСС относно неизпълнение на негово задължение по осъществяване на цялостен контрол по прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати не може да се възприеме като критерий за ангажиране на отговорността по ЗОДОВ и предпоставка за претендиране на вреди поради съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Изложени са подробни съображения, че опитите на ищцата да направи каквито и да е правни и логически връзки между проведеното атестиране на съдии и достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС са много отдалечени от това да се установи нарушение на норма на Общностното право. Също така, по отношение на изложеното в исковата молба и допълненията към нея за поискана информация от ВСС по Закона за достъп до обществена информация, се сочи, че в действащото законодателство има предвиден друг ред на обжалване на решенията и отказите за предоставяне на достъп до обществена информация, който по никакъв начин не би могъл да бъде свързан с неясно твърдяното от ищцата некоректно изпълнение на изискванията на общностното право от страна на Висшия съдебен съвет във връзка с атестирането на магистратите във ВАС и Административен съд - София област, разгледали нейни дела. В този смисъл се сочи, че неотносимо към предмета на правния спор е релевираното твърдение за нарушение на чл. 41 от ХОПЕС, касаещо правото на добра администрация, и като негово проявление - правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него. Излагат се подробни съображения, че в конкретния случай ищцата Р. Б. М. не установява, при условията на пълно и главно доказване кумулативно изискуемите по закон материалноправни предпоставки за ангажиране на отговорността на ВСС по ЗОДОВ. Ищцата не доказва но несъмнен и категоричен настъпването на твърдените неимуществени вреди и наличието на пряка и посредствена причинно-следствена връзка между евентуално настъпили такива и отменен акт на ВСС, не се доказва също акт, действие или бездействие на органа да нарушава и то съществено норма на правото на Европейския съюз, респективно настъпването на твърдените неимуществени вреди и наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между евентуално настъпили такива и акт, действие или бездействие на ВСС, съществено нарушаващи норма на общностното право. Оспорва се размерът на претендираното обезщетение за претърпени неимуществени, като се сочи, че посоченият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е изключително завишен, несъобразен с изискванията за справедливост, закрепен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и константната съдебна практика, като се сочи, че претендираният размер от 60 000 лева е произволно посочен, без необходимата обосновка, не са ангажирани каквито и да било доказателства и доказателствени искания в подобна насока. Иска се от съда да остави без разглеждане като процесуално недопустими исковата молба и предявения с нея иск срещу ВСС, да се върне исковата молба на ищцата и да се прекрати производството по делото, при условията на евентуалност се иска от съда да постанови съдебен акт, с който да отхвърли изцяло предявения срещу ВСС иск, като неоснователен и недоказан. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева съгласно списък на разноските по чл. 80 от ГПК, който се представя.

Прокурорът от Окръжна прокуратура – Благоевград дава мотивирано заключение за неоснователност на исковата молба, тъй като искът е недоказан по основание и размер. Пледира да бъде отхвърлена исковата претенция на Р. Б. М.. Предмет на настоящото дело е предявеният иск от Р. Б. М. срещу Административен съд - София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет, с които се иска двете съдилища и ВСС солидарно да бъдат осъдени да заплатят на Р. Б. М. сумата в размер на 60 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата Р. Б. М. за периода от 25.10.2017 г. до 24.09.2021 г., изразяващи се в негативни преживявания, стрес, загуба на нерви и време, тревожност, безсъние, влошено психическо състояние заради загубата на доверие в съдебната система, психически болки, страдания и нерви, влошаване на здравето, преживени отрицателни емоции, физически и психически неблагоприятни отражения върху психиката и физиката й.

По делото са приети писмени доказателства, изслушано е и прието заключение по назначената по делото съдебно-психологична експертиза.

Административен съд - Благоевград, след като обсъди събраните доказателства по делото и доводите на страните, намира за установено следното:

Р. Б. М., действаща и като ЕТ „М. – хит – Р. М.“, е подала на 09.08.2017 г. в Административен съд – Перник искова молба против Министерство на земеделието и храните (понастоящем Министерство на земеделието) с посочено в исковата молба правно основание за ангажиране на извъндоговорна отговорност на Република България – утвърдената практика на СЕС принципа за отговорност на държавите – членки и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС във връзка с чл. 7 от Конституцията, с посочено в исковата молба правно основание за предявяване на иск за обезщетение чл. 41, пар. 3 от Хартата на основните права на ЕС. В исковата молба са предявени осъдителни искове против Министерство на земеделието и храните (понастоящем Министерство на земеделието) за обезщетяване за нанесените на ищцата вреди, представляващи изгубена от нея сериозна възможност да получи финансиране за иновативно шивашко оборудване от Стратегията за местно развитие на СНЦ „МИГ Радомир-Кавачевци-Земен“ по мерки 41 и 431 „Прилагане на стратегии за местно развитие“ от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г., ОС-4- Лидер във връзка с чл. 61 от Регламент №1698/2005 и Регламент №1974/2006 за усвояване на финансови средства, съфинансирани от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, вследствие на посочените в исковата молба неправомерни действия от страна на Министерство на земеделието и храните (понастоящем Министерство на земеделието) по отношение изпълнение на негови задължения, произтичащи от приложимото с директен ефект право на ЕС, довели до нарушаване на чл. 41 на Хартата на основните права на ЕС. Иска се, при установяване на нарушение на правото на ЕС, извършено от Министерството на земеделието и храните, осъждането му да заплати на Р. Б. М. обезщетение в размер на неполученото финансиране, а именно сума в размер на 250 385.20 лева или 70 % от стойността на инвестиционното предложение, което възлиза на 250 385, 20 лева за закупуване на иновативно оборудване, което би и осигурило добри конкурентни предимства на пазара в съответствие с целта на Стратегията за подкрепа на малки дискретни иновативни технологии/енергоспестяващи производства, иновативни технологии, ведно с мораторна лихва в размер на 2 000.00 лева за периода от 27.05.2014 г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху главниците, считана от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане. При условията на евентуалност е посочен друг размер на претендираното обезщетение. На същото фактическо и правно основание е предявен и иск за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на допуснатите нарушения поради неположената дължима грижа от МЗХ на чл. 41 от ХОПЕС – загубени време, нерви и енергия, в размер на 52 580, 89 лева (посочена е и друга сума при условията на евентуалност).

С определение на Върховен административен съд № 11553/03.10.2017 г., постановено по адм.д. № 9976/2017 г. по описа на същия съд, делото е изпратено за разглеждане на Административен съд София – област, във връзка с което е образувано адм.д. № 947/2017 г. по описа на Административен съд София - област.

С определение № 35 от 01.12.2018 г., постановено по адм.д. № 947/2017 г. по описа на Административен съд - София област, съдът е спрял производството по адм.д. № 947/2017 г. на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и П. и Втора колегия на Върховния административен съд. За да спре производството по адм.д. № 947/2017 г. Административен съд - София област е възприел, че от определящо значение по отношение подсъдността и реда за разглеждане по адм.д. № 947/2017 г. е изходът на образувано тълкувателно дело № 2/2015 г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и П. и Втора колегия на ВАС, образувано с разпореждане от 27.11.2015 г. на председателите на ВАС и ВКС, по въпросите кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), с която се търси отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС. В проведено на 09.03.2017 г. заседание по тълкувателното дело № 2/2015 г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и П. и Втора колегия на ВАС е взето решение то да бъде спряно до произнасяне на СЕС по т. 1 и т. 2 на дело C - 571/2016 г. по описа на СЕС. Дело C - 571/2016 г. по описа на СЕС е образувано във връзка с отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), на основание чл. 267 от ДФЕС, по адм. д. № 560/2016 г. на Варненския административен съд, като първите два от поставените въпроси са следните: „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и принципите на равностойност и ефективност трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при липсата на национална уредба, допускат компетентността на съда и реда за разглеждане на исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз да се определят според публичния орган, който е извършил нарушението и според характера на действието/бездействието, с което е осъществено нарушението, при положение, че прилагането на тези критерии има за последица разглеждането на исковете от различни съдилища - общи и административни, по различен процесуален ред - ГПК и АПК, изискващ внасяне на различни държавни такси - пропорционални и прости и доказване на различни предпоставки, включително наличието на виновно поведение“ и „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и изискванията, поставени от съда по делото „Франкович“, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се разглеждат по ред като този по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, който изисква внасяне на пропорционална държавна такса и доказване на виновно поведение, както и по ред като този по чл. 1 от ЗОДОВ, който макар да предвижда носенето на обективна отговорност и да съдържа специални правила, улесняващи достъпа до съд, се прилага само за вреди от отменени незаконосъобразни актове и незаконосъобразни фактически действия или бездействия на администрацията и не обхваща хипотези на нарушение на правото на ЕС, извършени от други държавни органи с правни действия или бездействия, които не са отменени по съответния ред“. Предвид липсата на произнасяне както по делото на СЕС, така и по тълкувателното дело № 2/2015 г. на ВКС и ВАС, Административен съд София - област е възприел, че е налице обстоятелството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК и на това основание е спрял производството по адм.д. № 947/2017 г. до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и П. и Втора колегия на Върховния административен съд. Определение № 35 от 01.12.2018 г., постановено по адм.д. № 947/2017 г. по описа на Административен съд София – област, не е обжалвано пред Върховен административен съд от ищцата и е влязло в законна сила.

С определение № 1/25.03.2021 г. на общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегия на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС производството по т.д. № 2/2015 г. е отклонено, предвид новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ, с която е решен въпросът за разглеждане на исковете за вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС.

Във връзка с горното с определение № 807 от 21.05.2021 г., постановено по адм.д. № 947/2017 г. по описа на Административен съд - София област, съдът е възобновил производството по адм.д. № 917/2017 г. и е оставил исковата молба на Р. Б. М. без движение с подробни указания за отстраняване на констатираните нередовности. Не е последвало поправяне на исковата молба съгласно дадените от съда указания, във връзка с което Административен съд - София област е върнал предявената от Р. Б. М. искова молба, по която е образувано адм. дело № 947/2017 г. и е прекратил производството по адм. дело № 947/2017 г. по описа на Административен съд - София област с определение № 799 от 03.08.2021 г., постановено по адм.д. 947/2017 г., което не е обжалвано пред Върховен административен съд и е влязло в законна сила.

Р. Б. М. е подала на 09.08.2017 г. до Административен съд – Перник искова молба против О. Р., с правно основание, посочено в исковата молба, чл. 41, пар. 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), с посочено правно основание за ангажиране на извъндоговорна отговорност – утвърдената практика на СЕС принципа за отговорност на държавите – членки и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС във връзка с чл. 7 от Конституцията на Република България. В исковата молба са предявени осъдителни искове против О. Р. за обезщетяване на нанесени вреди на ищцата, представляващи изгубена от нея сериозна възможност да осъществи поръчка, субсидирана по мерки 41 и 431 „Прилагане на стратегии за местно развитие“ от програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г. Ос-4- Лидер във връзка с чл. 61 от Регламент №1698/2005 и Регламент №1974/2006 за усвояване на финансови средства, съфинансирани от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, вследствие на посочените в исковата молба неправомерни действия от страна на Община Радомир по отношение изпълнението й на задължения, произтичащи от приложимото с директен ефект право на ЕС, довели до нарушаване разпоредбите на Директива 2006/123/ЕО и чл. 20 и чл. 41 на Хартата на основните права на ЕС. Иска се, при установяване на нарушение на правото на ЕС, извършено от Община Радомир, осъждането й да заплати на Р. Б. М. обезщетение в размер на 219 730, 25 лв., представляваща обезщетение за изгубената възможност посредством иновативно шивашко оборудване, субсидирано със средства от бюджета на ЕС, да осъществи изпълнението на поръчки на дънки на ниска себестойност с високо качество и приемлива цена, по начин, който би й осигурил добри конкурентни предимства на пазара, считано от юни 2015 г. до юни 2020 г., ведно с мораторната лихва в размер на 2 000 лева, считано от датата на извършване на първото неправомерно действие на О. Р. спрямо нея като участник по изпълнението на Стратегията за местно развитие, а именно - 10.01.2013 г. - датата на поисканата административна услуга от ищцата до предявяване на иска, както и законната лихва върху главниците, считана от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане. При условията на евентуалност е посочен друг размер на претендираното обезщетение за претърпени имуществени вреди. На същото фактическо и правно основание е предявен и иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 65 919, 08 лева, вследствие проявеното специално отрицателно отношение на общинското ръководство с целенасочени неправомерни действия спрямо нея, довели тя да загуби всякаква надежда да формира бъдещи бизнес отношения с клиенти и доставчици при настоящата обстановка в общината (при условията на евентуалност се иска от съда сам да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата от загубената надежда да формира бъдещи бизнес отношения с клиенти и доставчици при настоящата обстановка в общината).

С определение на Върховен административен съд № 11601/03.10.2017 г., постановено по адм.д. № 10251/2017 г. по описа на същия съд, делото е изпратено за разглеждане на Административен съд - София област, във връзка с което е образувано адм.д. № 948/2017 г. по описа на Административен съд - София област.

С определение № 834 от 25.10.2017 г., постановено по адм.д. № 948/2017 г. по описа на Административен съд - София област, съдът е спрял производството по адм.д. № 948/2017 г. на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и П. и Втора колегия на Върховния административен съд. За да спре производството по адм.д. № 948/2017 г. Административен съд - София област е възприел, че от определящо значение по отношение подсъдността и реда за разглеждане по адм.д. № 948/2017 г. е изходът на образувано тълкувателно дело № 2/2015 г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и П. и Втора колегия на ВАС, образувано с разпореждане от 27.11.2015 г. на председателите на ВАС и ВКС, по въпросите кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), с която се търси отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС. В проведено на 09.03.2017 г. заседание по тълкувателното дело № 2/2015 г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и П. и Втора колегия на ВАС е взето решение то да бъде спряно до произнасяне на СЕС по т. 1 и т. 2 на дело C - 571/2016 г. по описа на СЕС. Дело C - 571/2016 г. по описа на СЕС е образувано във връзка с отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), на основание чл. 267 от ДФЕС, по адм. д. № 560/2016 г. на Варненския административен съд, като първите два от поставените въпроси са следните: „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и принципите на равностойност и ефективност трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при липсата на национална уредба, допускат компетентността на съда и реда за разглеждане на исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз да се определят според публичния орган, който е извършил нарушението и според характера на действието/ бездействието, с което е осъществено нарушението, при положение, че прилагането на тези критерии има за последица разглеждането на исковете от различни съдилища - общи и административни, по различен процесуален ред - ГПК и АПК, изискващ внасяне на различни държавни такси - пропорционални и прости и доказване на различни предпоставки, включително наличието на виновно поведение“ и „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и изискванията, поставени от съда по делото „Франкович“, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се разглеждат по ред като този по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, който изисква внасяне на пропорционална държавна такса и доказване на виновно поведение, както и по ред като този по чл. 1 от ЗОДОВ, който макар да предвижда носенето на обективна отговорност и да съдържа специални правила, улесняващи достъпа до съд, се прилага само за вреди от отменени незаконосъобразни актове и незаконосъобразни фактически действия или бездействия на администрацията и не обхваща хипотези на нарушение на правото на ЕС, извършени от други държавни органи с правни действия или бездействия, които не са отменени по съответния ред“. Предвид липсата на произнасяне както по делото на СЕС, така и по тълкувателното дело № 2/2015 г. на ВКС и ВАС, Административен съд - София област е възприел, че е налице обстоятелството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК и на това основание е спрял производството по адм.д. № 948/2017 г. до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и П. и Втора колегия на Върховния административен съд.

Определение № 834 от 25.10.2017 г., постановено по адм.д. № 948/2017 г. по описа на Административен съд - София област, е обжалвано от Р. Б. М. с частна жалба пред Върховен административен съд и е потвърдено с определение № 14993 от 07.12.2017 г., постановено по адм.д. № 13792/2017 г. по описа на Върховен административен съд. ВАС е посочил, че постановяване на тълкувателно решение по неприключилото тълкувателно дело № 2/2015 г. на съдиите на ОГТК на ВКС и П. и Втора колегия на ВАС е от съществено значение за разглеждане на спора, с който е сезиран административният съд, предвид задължителния характер на тълкувателните решения съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт и именно с произнасянето по това тълкувателно дело ще се реши със задължителна сила непълнотата на националния правов ред относно родовата подсъдност на спора, както и процесуалния ред, по който следва да бъде разгледан предявеният иск.

Във връзка с горното с разпореждане № 507 от 05.04.2021 г., постановено по адм.д. № 948/2017 г. по описа на Административен съд - София област, съдът е възобновил производството по адм.д. № 948/2017 г. и е оставил исковата молба без движение с подробни указания за отстраняване на констатирани нередовности. Не е последвало поправяне на исковата молба съгласно дадените от съда указания, във връзка с което Административен съд - София област е върнал предявената от Р. Б. М. искова молба, по която е образувано адм. дело № 948/2017 г. и е прекратил производството по адм. дело № 948/2017 г. по описа на Административен съд – София област с определение № 388 от 10.05.2021 г., постановено по адм.д. 948/2017 г., което не е обжалвано пред Върховен административен съд и е влязло в законна сила.

Адм.д. № 1064/2017 г. на Административен съд София – област е образувано след Определение на Върховен административен съд № 13324/06.11.2017 г., постановено по адм.д. № 9975/2017 г., образувано е по искова молба на Ж. П. С. против Община Радомир, Общински съвет Радомир, Прокуратура на Република България и Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – [населено място], с посочено в исковата молба правно основание за ангажиране на извъндоговорна отговорност на Република България – утвърдената практика на СЕС принципа за отговорност на държавите – членки и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС във връзка с чл. 7 от Конституцията и чл. 4, ал. 1, б. а) и б. б) от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, с посочено в исковата молба правно основание за предявяване на иск за обезщетение чл. 41, пар. 3 от Хартата на основните права на ЕС във връзка с чл. 26 от нея. Иска се да се поправят от ответните страни нанесените вреди на ищцата Ж. П. С., която е с 92% трайни физически увреждания. Претендира се осъждане на ответните институции да заплатят на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в посочения в исковата молба размер. С определение № 77 от 15.01.2018 г., постановено по адм.д. № 1064/2017 г. по описа на Административен съд - София област, съдът е спрял производството по адм.д. № 1064/2017 г. на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и П. и Втора колегия на Върховния административен съд. Предвид, че с определение № 1/25.03.2021 г. на общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегия на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС производството по т.д. № 2/2015 г. е отклонено, предвид новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ, с която е решен въпросът за разглеждане на исковете за вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, с определение № 487 от 01.04.2021 г., постановено по адм.д. № 1064/2017 г. по описа на Административен съд - София област, съдът е възобновил производството по адм.д. № 1064/2017 г. и е оставил исковата молба без движение с подробни указания за отстраняване на констатирани нередовности. Поради неизпълнение на указанията на съда с определение № 522/07.06.2021 г., постановено по адм.д. № 1064/2017 г. Административен съд - София област е върнал исковата молба на Ж. П. С. и е прекратил производството по делото. Определението не е обжалвано пред Върховен административен съд и е влязло в законна сила.

От приетите в настоящото съдебно производство психологична експертиза, изготвена от психолог-консултант в Център за психология и психотерапия, който е провел психологично изследване на ищцата, и амбулаторни листове (л. 320 – л. 327 от делото) се установява, че ищцата Р. Б. М. през годините е получавала световиене, смущения в равновесието, шум в ушите, гадене и повръщане, силно затруднено ходене, през 2018 г. два пъти е посещавала специалист по нервни болести поради посочените симптоми, ползвала е болничен лист, през 2023 г. (18.01.2023 г.) Р. Б. М. отново е посетила невролог (ИПСМП по нервни болести д-р Л. Р. ЕООД) поради същите симптоми, поставена й е диагноза „световъртеж от централен произход“, издаден и е болничен лист и е на медикаментозна терапия. Съгласно констатациите в психологичната експертиза ищцата е напрегната, пренатоварена „от ходене по институции“, „преживява, че делата й не са започнали навреме“. Експертът е посочил, че ищцата е „съсредоточена изцяло върху делата, говори само за тях“, няма депресия, но има посттравматична стресова симптоматика, нивото на стрес при нея е много високо.

По делото е прието заключение по назначена съдебно-психологична експертиза, което съдът кредитира като компетентно, безпристрастно, изчерпателно изясняващо поставените въпроси, пълно и обосновано. Вещото лице е проследило подробно представените от ищцата Р. Б. М. амбулаторни листове от 01.02.2018 г., 14.11.2018 г., 05.12.2018 г. и 18.01.2023 г., както и представената от ищцата психологична експертиза от Център за психология и психотерапия [населено място] от 10.02.2023 г. Вещото лице, след проведеното изследване и анализа на комплексното психологично оценяване и данните по делото, посочва по отношение на ищцата „липса на тревожност, което индикира емоционална стабилност и липса на преживяване несигурност по отношение на предстоящи жизнени събития и бъдещи очаквания“, посочва, също така, че „завишените стойности по скалата на социалната желателност поставят под съмнение искреността на ищцата при отговорите на приложените самооценъчни въпросници и свидетелстват за висока социална желателност“. Съгласно заключението на вещото лице се очертава „профил на хипохондричен и психастенен тип личност. Хипохондричните тенденции се проявяват с изострено внимание към състоянието на телесните функции и неоснователни безпокойства за здравето, а психастеничните тенденции – с натрапливо поведение под формата на натрапливи мисли, натрапливо поведение, липса на доверие и др.“ В заключението си вещото лице е посочило, че ищцата е с профил на личност с кверулантно поведение и устойчиви във времето характеристики, свързани с параноидна личностна организация. Съгласно заключението на вещото лице кверулантната личност е с убеждението, че е качествен, ценен и честен човек, но не може да реализира своята ценност заради външни причини (подли хора, лоши закони, слаба държава и др.). Желанието да бъдат наказани виновните се представя в драматични форма, с което се подчертават огромните загуби и вреди в социален и личен план. В отговорите на поставените въпроси вещото лице посочва, че липсват обективни данни, които да доказват, че твърдяното от ищцата неправомерно поведение на ответните институции е дало отражение върху физическото й състояние. Причинно-следствена връзка между твърдяното от ищцата неправомерно поведение на ответните институции и сочените от ищцата болестни симптоми би могло да възникне само в случай на излагане на интензивен и продължителен дистрес, а в конкретния случай проведеното психологично изследване установява липса на преживяване на дистрес, ниско ниво на стрес от житейски събития и следователно липса на риск от психоматични здравословни проблеми. Вещото лице е посочило, че негативните психически преживявания на ищцата са породени от това, че не се покриват очакванията й, същите са по-скоро свързани със спецификата на нейната личност и поведение, отколкото с определенията и процесуалното поведение на магистратите. Всички дейности на ищцата, от гледна точка на обем и времетраене, са съзнателно и желателно планирани и следователно са били изцяло зависими от волята на ищцата и под неин контрол. Ако ищцата е чувствала някакъв негативен ефект от извършването им, обусловен от прекомерната им продължителност и произтичащия от това физически дискомфорт поради недоспиване, изтощение и монотонност на дейността, тя е можела да ги контролира като обем и времетраене, за да намали/отстрани този негативен ефект.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при условията на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Исковете се разглеждат по реда на чл. 203 и сл. от АПК, към който препраща и чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице, а съгласно ал. 2, когато иска е предявен срещу няколко ответници, те отговарят солидарно. Поради това отговорността се характеризира като обективна, безвиновна, а възникването на право на обезщетение предполага установяване на незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия. Във фактическия състав на отговорността на държавата или общината за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; настъпила вреда от такова поведение на длъжностни лица или такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно разпоредбата на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, а според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ – когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност.

И. Р. Б. М. претендира неимуществени вреди, които са резултат от актове на Административен съд – София област и на Върховния административен съд, с които според ищцата незаконосъобразно са спрени за дълъг период от време административните дела, образувани по исковите й молби, в резултат на което е нарушено гарантираното й от чл. 47 от ХОПЕС право на ефективен и в срок съдебен процес. По отношение на Висшия съдебен съвет ищцата обосновава основателността на исковата й молба с липсата на професионална компетентност, етика и морал на магистратите, които са назначени от ВСС, което ги прави зависими и с назначаването им ВСС е създал условия в системата за нанасяне на вреди, т.е. с обстоятелството, че ВСС като административен орган не е гарантирал ефективно и справедливо правосъдие, с което е нарушил чл. 41 от ХОПЕС.

Предявеният иск от Р. Б. М. против Административен съд – София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет, с претенция за осъждане на ответниците, в условия на солидарност, да заплатят на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се сочат за нарушени конкретни разпоредби от Хартата за основните права в ЕС и Договора за Европейския съюз, настоящият съдебен състав счита за допустим за разглеждане по реда на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ. Настоящият състав счита, че ищцата е формулирала редовна претенция по чл. 2в, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като обосновава произлезли и твърдени от нея вреди – претендира се обезщетение за неимуществени вреди, които са резултат от правораздавателна дейност на Административен съд - София област, от правораздавателна дейност на Върховния административен съд и от действия и бездействия на ВСС, с позоваване на нарушения на правото на ЕС - сочат за нарушени конкретни разпоредби от Хартата за основните права в ЕС и Договора за Европейския съюз.

Следва да се посочи в тази връзка, че в исковото производство (и по АПК) това е напълно достатъчно, тъй като е важно какво е твърдението на ищцата, а в случая то е такова, че сочи дейността на ответниците, като такава, извършена при достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. При тази заявена незаконосъобразност представляваща укоримо поведение, ищцата твърди да са настъпили и описаните в нейната сфера вреди. Дали това твърдение е вярно настоящият състав на съда може и следва да отговори само с решението си по делото, тъй като в исковото производство това е въпрос по същество на правния спор, а никога по неговата допустимост. Отговорността на държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. За надлежната процесуална легитимация на държавата или за нейн орган са достатъчни твърденията, че ищецът ги намира за длъжници. Дали за ищцата е възникнало твърдяното по делото вземане срещу АССО, ВАС и ВСС е въпрос на материалноправна легитимация по иска, който се решава при разглеждане на спора по същество. Предвид на това, че ищцата претендира солидарна отговорност от сочените в исковата молба ответници, искът за обезщетение за неимуществени вреди следва да се разгледа по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК), по арг. за приложение на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ и по силата на новоприетата норма на чл. 203, ал. 3 от АПК (ДВ, бр. 94 от 2019 г.), според която по реда на глава единадесета от АПК се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

Относно възражението на ответника ВСС, че ВСС не може да бъде надлежен ответник в производство по обезщетяване на вреди по реда на ЗОДОВ, съдът приема, че независимо, че ВСС не е административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК, ВСС е държавен орган, а принципът за отговорност на държавите членки е валиден във всеки случай, когато държава членка наруши правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението. Едновременно с това, макар съгласно Конституцията на Република България и чл. 16 и сл. от ЗСВ Висшият съдебен съвет да не е орган на изпълнителната власт на държавата, трайно се възприема в съдебната практика, че осъществяваната от него в качеството му на особен държавен орган кадрова дейност в рамките на съдебната система - по назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на съдиите, прокурорите и следователите, по своята същност е административна дейност в широкия смисъл на понятието. ВСС осъществява тази дейност чрез приемане на решения, представляващи индивидуални административни актове, които подлежат на обжалване по административен ред пред ВАС. Въз основа на изложеното съдът приема, че ВСС е надлежен ответник според националното право, чиято отговорност може да бъде ангажирана за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите (Решение от 25 ноември 2010 г., по дело С-429/09, т. 46). В тази връзка СЕС е приел също, че изискванията за прилагане на отговорността държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на общностното право, не трябва при липса на особен довод да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността при сравними обстоятелства. Всъщност защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата (Решение от 4 юли 2000 г. по дело С-352/98, т. 41). От даденото тълкуване с Решение от 26 януари 2010 г. по дело С-118/08, т. 35 и т. 36, може да се обоснове извод, че исковете за възмездяване на вредите от нарушения на правото на ЕС и исковете по ЗОДОВ, имат идентичен предмет, а именно обезщетяване на вредата, претърпяна от увреденото лице поради действие или бездействие на държавата.

Новата норма на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ изрично предвижда еднакъв ред за разглеждане, а именно редът на АПК, включително еднаква подсъдност пред административните съдилища по субективно съединени искове, по един от които страна е юридическо лице във връзка с извършена административна дейност.

Както бе посочено и по-горе, съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 3 от АПК и разпоредбата на ЗОДОВ (чл. 2 в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, приета с изменението с ДВ. бр. 94 от 2019 г.), изрично в националното право се въведе ред за разглеждане на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се предвижда за имуществената отговорност и за допустимостта на иска да се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Идеята на законодателя с въвеждането на цитираната разпоредба е да се преодолее ограничението, въведено в националното ни законодателство във връзка с допустимостта на иска в чл. 204, ал. 1 от АПК, която въвежда изискване за предварителна отмяна на незаконосъобразния административен акт. Разпоредбата сочи на извод, че преценката за наличието на процесуалните предпоставки за имуществената вреда и за допустимостта на иска, следва се извършва според стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Така формулирана разпоредбата изисква проверката за допустимост на иска да се извършва не по отношение на наличието на предпоставките на чл. 204 от АПК, а както се посочи към стандартите за допустимост на исковата претенция определени от СЕС. От друга страна следва да се има предвид, че доктрината на извъндоговорната отговорност на ДЧ за нарушение на ПЕС съдържа само материалноправни предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата. СЕС не установява предпоставки за допустимост на исковете, поради което всяко прилагане на изискванията за допустимост от националното право, водещи до прекратяване на производството по делото, би било в нарушение на принципа на равностойност, доколкото няма да доведе до произнасяне по същество на правния спор и би ограничил достъпа до ефективна съдебна защита. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество доколкото квалифицира иска като такъв по чл. 4 от ДЕС. В случай, че искът се основава на чл. 4 от ДЕС (извъндоговорната отговорност на държавата-членка за нарушение на правото на ЕС) съдът ще следва да приложи именно установените от СЕС стандарти, формиращи материалноправната основа на отговорността.

Съдът намира, че искът е предявен от лице с правен интерес, което твърди, че в проведени съдебни производства от органи на съдебната власт - Административен съд – София област и ВАС, действия и бездействия на ВСС са били нарушени защитени от правото на ЕС нейни права – правото на справедлив процес и ефективни правни средства за защита от лица с липса на необходима професионална квалификация, назначени от ВСС. Искът е предявен и срещу пасивно процесуално легитимирани ответници, разполагащи с правосубектност като юридически лица по смисъла на чл. 205, ал. 1 от АПК, солидарно срещу тях, съобразно предписаното в чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ.

С оглед изложеното, процесният иск е допустим и следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ, при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз, изведени от практиката на СЕС.

Настоящият съдебен състав намира исковата молба на Р. Б. М. за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Съдът на ЕС извежда правилото, че всяка държава-членка на съюза е длъжна да поправи вредите от нарушение на правото на ЕС, извършени от държавен орган, включително от национален съд. Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му. Въпреки, че нито Договорът за Европейския съюз (ДЕС), нито Договорът за функциониране на ЕС (ДФЕС) предвиждат възможност за обезщетяване на вредите, причинени от държавата с извършено от нея нарушение на правото на ЕС, такава възможност за обезвреда е изведена в практика на Съда. Това се обосновава с идеята, че в изключителни случаи Съдът на ЕС създава правни норми. По принцип те имат първичноправен характер и допълват или изменят правилата, създадени от държавите-членки. Такава правна норма Съдът създава в решението си по делото Francovich и доразвива в по-късната си практика. Той извежда не само общия принцип, че всяка държава-членка е длъжна да поправи вредите, които е причинила с нарушение на правото на ЕС, но и предпоставките за ангажиране на извъндоговорната отговорност. Така създадената норма се прилага от националните съдилища в рамките на съществуващите национални процесуални права и в границите на принципа на процесуалната автономия на държавите-членки. По силата на действието на правото на ЕС на територията на държавите-членки националният съд е обвързан от създаденото от Съда правило за поведение, тоест длъжен е да разгледа исковете за вреди, да прецени наличието на изведените от Съда предпоставки и да постанови решение по същество, с което уважава или отхвърля предявения иск. Доколкото става дума за норма на правото на ЕС, националният съд е обвързан от всяко нейно тълкуване, постановено в решение на Съда, включително и по прилагането на отделните елементи на фактическия състав. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в член 4, параграф 3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др. C-6/90 и C-9/90, т. 35, решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pеcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, т. 31, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37 и т. 40). Задължението на държавата членка да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава членка носи отговорност за поправянето на вредите (виж в този смисъл решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du pecheur и Factortame, C-46/93 и C-48, т. 32, решение от 1 юни 1999 г. по дело Konle, C-302/97, т. 62, решение от 4 юли 2000 г. по дело Haim, C-424/97, т. 27, решение от 30 септември 2003 г. по дело Kobler, C-224/01, т. 31, решение от 25 ноември 2010 г. по дело Fus, C-429/09, т. 46). Т.е. съгласно практиката на СЕС принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът.

Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия. Фактическият състав на обективната отговорност на държавата за нарушаване правото на ЕС включва следните предпоставки, които трябва да са налице кумулативно (едновременно): 1) предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2) нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (Решение на Съда (голям състав) от 26 януари 2010 година по дело C-118/08, т. 29 и т. 30 от решението).

В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответниците Административен съд – София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет, на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдяни факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и причинно-следствената връзка между тях. Тежестта на доказване се носи от ищцата както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, липсата на което и да е от тях води до отпадане отговорността на ответниците. Т. е. отговорността на държавата се реализира при доказано достатъчно съществено нарушение на право на ищцата, произтичащо директно от правна норма на Съюза, но не и преразглеждане на съдебни актове, на които се твърди, че се дължи вредата. Липсата на елемент от фактическия състав на отговорността обосновава неоснователността на предявения иск.

В случая е налице първата предпоставка - ищцата сочи като нарушени правни норми на Съюза, които й предоставят права като гражданин на общността. Чл. 2 от ДЕС изрично сочи, че Съюзът се основана на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека. Според чл. 3, ал. 2 от ДЕС Съюзът предоставя на своите граждани пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Според чл. 6 от ДЕС Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите. Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Основните права, гарантирани и произтичащи от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Чл. 47 от ХОПЕС закрепва правото на всеки на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, посочената разпоредба е обща и не съдържа конкретно правило, което може да се приеме за нарушено от страна на ответниците. Видно е, че тази разпоредба най-общо прокламира правото на ефективно средство на правна защита пред съд и право на справедливо и публично гледане на делата в разумен срок от независим и безпристрастен съд. Съгласно чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на ЕС всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. Изискването за независимост на съдилищата спада към основното съдържание на правото на ефективна съдебна защита и на основното право на справедлив съдебен процес, което има кардинално значение като гаранция за защитата на всички права, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за опазването на общите ценности на държавите членки, прогласени в чл. 2 от ДЕС, по-конкретно на ценността правова държава. В решение на СЕС по съединени дела C - 585/18, C - 624/18 и C - 625/18 е даден отговор относно изискването за независимост, като в т. 121 и т. 122 е разяснено, че то включва два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и било и без да получава нареждания или инструкции от какъвто и да било вид, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на преценката на членовете му и да повлияят на техните решения. Вторият аспект, който е вътрешен, е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма. Това тълкуване на чл. 47 от Хартата намира потвърждение в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) относно чл. 6, ал. 1 от ЕКПЧ, съгласно която тази разпоредба изисква съдилищата да са независими както от страните, така и от изпълнителната и законодателната власт. Освен това, съгласно принципите на равностойност и ефективност, изведени в практика на СЕС, процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от общностното право, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни производства и не трябва да правят практически невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред. Както чл. 47 от Хартата, така и принципите на равностойност и ефективност трябва да бъдат съобразени при преценката на приложимите процесуални предпоставки, свързани с упражняване правото на обезщетение за вреди, причинени от държавата в резултат от нарушаване на правото на ЕС. Разпоредбите на чл. 5, чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС провъзгласяват правото на свобода и сигурност, правото на справедлив съдебен процес и правото на ефективни правни средства за защита като основни човешки права. Според чл. 6 всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. По силата на чл. 13 всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. Тези основни принципи, както бе посочено и по-горе, са закрепени и в разпоредбата на член 47, ал. 1 и ал. 2 от ХОПЕС - право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Чл. 41 от Хартата закрепва правото на всеки на добра администрация – всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок. Това включва следните права: а) правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него; б) правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него, като се зачитат легитимните интереси, свързани с поверителността и професионалната и служебна тайна и в) задължението на администрацията да мотивира своите решения (чл. 41, ал. 2 от ХОПЕС). Разпоредбата на чл. 41, ал. 3 и ал. 4 от ХОПЕС закрепва правото на всеки на обезщетение за вредите, нанесени му от институциите или от техните служители при изпълнение на служебните им задължения, в съответствие с основните принципи, които са общи за законодателствата на държавите членки. А разпоредбата на чл. 20 от ХОПЕС провъзгласява принципа на равенство на всички хора пред закона.

Второто условие - достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза според практиката на СЕС е установено, когато е налице явно и значително неспазване от държавата членка на ограниченията, които са наложени на нейното право на преценка, като факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните власти. Преценката за това дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки (решение от 14 март 2013 г. по дело Jutta Leth, т. 43, решение от 12 декември 2006 г. по дело Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, т. 210). Следователно правото на преценка на държавата членка представлява важен критерий за установяване на наличието на достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза (Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2007 година по дело C-278/05, т. 3 от решението). В конкретния случай нормите на ДЕС и ХОПЕС, които ищцата сочи като нарушени, са основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. В своята практика СЕС е разяснил, че всеки орган на държавна власт (вкл. органите на съдебната власт) е длъжен да ги съблюдава при упражняване на предоставените му функции.

В конкретния случай по отношение на ответниците АССО и ВАС ищцата твърди, че е претърпяла неимуществени вреди, които са резултат от актове на Административен съд – София област и на Върховния административен съд, с които според ищцата незаконосъобразно са спрени за дълъг период от време административните дела, образувани по исковите й молби, в резултат на което е нарушено гарантираното й от чл. 47 от ХОПЕС право на ефективен и в срок съдебен процес.

Правораздавателната дейност на съдилищата е дейност в обществен интерес, затова и всеки съдебен процес следва да бъде справедлив. Следва, обаче, да се отбележи, че принципът за отговорността на държавата, присъщ на правовия ред на ЕС, изисква обезщетение при нарушено право на защита на участниците в процеса, но не и преразглеждане на съдебния акт, на който се дължи вредата, като гаранция за правна сигурност. Съдебните актове са влезли в сила и тяхната правилност не подлежи на проверка в настоящото исково производство, не подлежат на проверка и установените факти, на които са основани съдебните актове. Настоящото производство има друга цел, изразяваща се в проверка за допуснати от съда достатъчно съществени нарушения на правни норми на правото на ЕС, които пряко предоставят права на ищеца, за причинени пряко от тези нарушения вреди и техния размер, който подлежи на обезщетяване, т.е. в конкретния случай проверка за допуснати нарушения от съда при разглеждане на исковите молби на ищцата по адм.д. № 947/2017 г. и 948/2017 г. по описа на Административен съд – София област и по касационното адм.д. № 13792/2017 г. по описа на ВАС, които да обосновават извод за нарушено право на защита на ищцата и в тази връзка основателност на претенцията й за обезщетение по аргумент за установено достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при разглеждане на исковите й молби. Изискването за достатъчно съществено нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, цели да предотврати случаи, в които рискът от понасяне на вредите, които претендират засегнатите лица, накърнява способността на съответната институция да упражни в пълна степен правомощията си в обществен интерес. В този смисъл преценката за това дали съдебен процес е проведен справедливо във връзка с претендирано обезщетение за вреди, както бе посочено и по-горе, не включва проверка за правилността на постановения съдебен акт, а преценка на следните критерии: осигурен достъп до правосъдие, осигурено равенство на страните в процеса, разглеждане и решаване на делото в разумен срок, мотивиране на съдебния акт в достатъчна степен, за да узнаят страните аргументите на съда, обусловили крайните изводи на съда за това дали законът е бил правилно приложен.

В конкретния случай е безспорно, че на ищцата Р. Б. М. е осигурен достъп до съд, като образуваните дела по исковите й молби са спрени за определен период от време на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Настоящият съдебен състав приема, че в рамките на развилите се първоинстанционни административни производства пред Административен съд – София област и касационно производство пред Върховен административен съд не са нарушени правото на справедлив съдебен процес и на ефективни правни средства за защита по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС на ищцата. Несъгласието на страната с развитието на производството по административните дела, образувани по исковите й молби, не обосновава неправилност и незаконосъобразност на съдебните актове за спиране на производството по горепосочените дела. Извършеният от настоящия съд детайлен и прецизен преглед на осъществените процесуални действия от съдебните състави както на Административен съд – София област, така и на ВАС в хода на разглеждане на процесните административни дела не разкрива твърдените от ищцата нарушения на посочените по-горе основни принципи на общностното право на ЕС. Съдът в настоящия си състав не установи по отношение на Р. Б. М. в производствата по адм.д. № 947/2017 г. и 948/2017 г. по описа на Административен съд – София област и по касационното адм.д. № 13792/2017 г. по описа на ВАС, да е лишена от ефективни правни средства за защита пред тези съдилища. Съдът намира, че не следва да обсъжда адм.д. № 1047/2017 г., доколкото видно от събраните в производството доказателства ищцата Р. Б. М. не е страна в процесното производство, същото е образувано по искова молба на Ж. П. С.. Не може да се приеме, че е нарушено правото на достъп до съд на ищцата Р. Б. М., както се твърди в исковата молба. Така посоченото право за достъп до съд означава, че следва да се осигури правна възможност за защита по съдебен ред, на нарушени права и законни интереси, в конкретния случай с образуване на процесните дела по депозираните от Р. Б. М. искови молби на същата е осигурен достъп до правосъдие, осигурено е било равенство на страните в процеса, съдебните актове са мотивирани в достатъчна степен, за да узнаят страните аргументите на съда, обусловили крайните изводи на съда за спиране на производството по процесните дела, образувани по искови молби на Р. Б. М.. Конкретните условия, при които се осигурява достъпът до съд, са уредени в съответните процесуални закони на всяка страна членка на ЕС. Нито в Конвенцията, нито в ХОПЕС, нито в приложимия български закон, се съдържа легална дефиниция относно понятието „разумен срок“ при разглеждане на едно производство пред съда. Преценката дали срокът, през който е разгледано едно конкретно дело, е разумен, е конкретна във всеки отделен случай. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага четири критерия: 1. фактическа и/или правна сложност на делото, 2. поведение на жалбоподателя (и поведението на другите страни), 3. поведение на съответните компетентни държавни органи и 4. значение на делото за лицето. Развитието на делото в разумен срок е важен елемент и характеристика на правото на справедлив процес като цяло, тъй като страните по делото следва да получат защита на техните права в сроковете, определени в материалните и процесуални закони като целта е с неоснователно забавяне на правосъдието да не се накърнят техните права и законни интереси.

В конкретния случай, продължителността на съдебните производства, образувани по искови молби на ищцата, следва да се обсъжда в контекста на обстоятелството, че е налице спиране на производствата по горепосочените административни дела на Административен съд – София област.

Следва да се има предвид и обстоятелството, че правото на ЕС не съдържа процесуалните правила, които да се приложат при разглеждането на иск за обезщетяване на вреди. Тук действа принципът на процесуалната автономия на държавите-членки. Съгласно този принцип, изведен отново в практиката на Съда, вътрешният правен ред на всяка държава-членка следва да определи компетентните юрисдикции и процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, като все пак държавите-членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай. Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, при условие все пак да не са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността) - виж решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 38.

Установява се в конкретния случай, че производствата по адм.д. № 947/2017 г. и адм.д. № 948/2017 г. са спрени на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховен касационен съд и П. и Втора колегия на Върховен административен съд. За да спре производствата Административен съд - София област е възприел, че от определящо значение по отношение подсъдността и реда за разглеждане по адм.д. № 947/2017 г. и адм.д. № 948/2017 г. е изходът на образувано тълкувателно дело № 2/2015 г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и П. и Втора колегия на ВАС по въпросите кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), с която се търси отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС.

Спирането на съдебното производство може да бъде осъществено само на изрично предвидените в закона основания. Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, приложим в съдебно административното производство на основание чл. 144 от АПК, съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което има значение за правилното решаване на спора. Основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. В сезиращите искови молби по адм.д. № 947/2017 г. и адм.д. № 948/2017 г. са се твърдели причинени имуществени и неимуществени вреди от неизпълнение на задължения, произтичащи от норми на европейското право, поради което първият въпрос, който стои за разрешаване пред административния съд, е свързан с това дали той е компетентен да разгледа така предявения иск съобразно приложимия процесуален ред. Установява се от събраните в производството доказателства, че поради липсата на изрична законова регламентация на процесуалния ред, по който се реализира отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС, към който препраща практиката на СЕС, е образувано т. д. № 2/2015 на ВКС и ВАС по въпросите: 1. Кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, с която се търси реализиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС; 2. Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС. Тълкувателното дело е спряно до постановяването на решение на СЕС по образуваното във връзка с преюдициалното запитване на Административен съд – Варна дело С-571/16 по въпроса: „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС и изискванията, поставени от Съда по делото Frankovich, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се разглеждат по ред, като този по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, който изисква внасяне на пропорционална държавна такса и доказване на виновно поведение, както и по ред, като този по чл. 1 от ЗОДОВ, който макар да предвижда носенето на обективна отговорност и съдържа специални правила, улесняващи достъпа до съд, се прилага само за вреди от отменени незаконосъобразни актове и незаконосъобразни фактически действия/бездействия на администрацията, и не обхваща хипотези на нарушения на правото на ЕС, извършени от други държавни органи, с правни действия/бездействия, които не са отменени по съответния ред?“. Свързан с този е и другият поставен въпрос от Варненския административен съд, а именно: „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС и принципите на равностойност и ефективност, трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при липсата на национална уредба, допускат компетентността на съда и реда за разглеждане на исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се определят според публичния орган, който е извършил нарушението и според характера на действието/бездействието, с което е осъществено нарушението, при положение, че прилагането на тези критерии има за последица разглеждане на исковете от различни съдилища - общи и административни, по различен процесуален ред – Гражданския процесуален кодекс и Административнопроцесуалния кодекс, изискващ внасяне на различни държавни такси - пропорционални и прости, и доказване на различни предпоставки, включително наличието на виновно поведение?“. В исковите си молби, във връзка с които са образувани горепосочените дела в АССО, ищцата е претендирала присъждане на неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, поради което разрешаването на въпроса по допустимостта на този иск е бил преюдициален въпрос в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Вярно е, че образуваното пред Общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегии на ВКС и Общото събрание на съдиите от I и II колегии на Върховен административен съд тълкувателно дело няма за предмет конкретен правен спор. По него трябва да бъде дадено задължително тълкуване на спора относно 1. „Кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, с която се търси реализиране отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС?“ и 2. „Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС?“. Производството по тълкувателно дело е съдебно производство, което приключва с решение (респ. постановление), с което в резултат на тълкуване се определя точният смисъл на определена правна норма, с приложението на която е свързан правният въпрос. Приложението му обуславя разрешаването на конкретни правни спорове във всички случаи, в които съдилищата прилагат тълкуваната правна норма. Когато с тълкувателното решение/постановление се дава отговор на правен въпрос, от който зависи правилното решаване на висящото дело пред първата инстанция, обусловеното дело следва да се спре, съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Законът в този случай не определя какво трябва да бъде обуславящото дело, не изисква то да е по индивидуален правен спор. С. Т. постановление № 1 от 29.09.2016 г. на ОСС от Гражданска и Търговска колегии на Върховен касационен съд и ОСС от І и ІІ колегии на Върховен административен съд „съдебният акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е недопустим“. Съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната власт. Подобен случай е и отправянето на запитване до Съда на Европейския съюз за преюдициално заключение, което съгласно чл. 631 от ГПК е друго основание за спиране на висящото дело, по което е направено. Именно отчитайки спецификата на преюдициалното дело, което е и тълкувателно, е налице безспорно основание за спиране на делото от първата инстанция, когато разрешаването на въпроса за допустимостта на производството пред съответния съд при висящо за това тълкувателно дело във всички случаи има преюдициално значение за правилното решаване на делото. Т.е. в конкретния случай продължителността на производствата пред АССО и пред ВАС, от които ищцата се оплаква, не е резултат от незаконосъобразно поведение на правораздавателните органи, а се дължи на обективни обстоятелства, поради което няма основание да се ангажира отговорността на двете ответни съдилища. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, съдът спира производството. Образуваните дела пред СЕС по преюдициални запитвания относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, имащи връзка и отношение към предмета на образувани пред националния съд дела, както и образуваните тълкувателни дела, се явяват обуславящи по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и сами по себе си представляват временна отрицателна процесуална пречка за разглеждане на образуваното пред националния съд дело. В случая АССО и ВАС са приели като съотносими към спора по горепосочените дела поставените въпроси в горецитираното тълкувателното дело и преюдициалното запитване, отправено от запитващия съд – Административен съд - Варна. Налице е преценка на фактическите и правни доводи от исковата молба, с която е сезиран АССО и тяхната връзка и наличието на идентичност с отправените въпроси до СЕС в преюдициалното запитване и образуваното тълкувателно дело. Именно извършването на тази преценка, с излагане на конкретни мотиви, обосновава правилност и законосъобразност на определението на АССО и ВАС. В конкретния случай действително процесните дела са спрени за продължителен период от време, но това се дължи на спиране на производствата на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, т.е. по-късното приключване на производствата не се дължи не се дължи на противоречие с процесуалните правила, както и на противоречие с нормите на Хартата или на тяхното нарушаване. Наред с това двете определения на АССО, за които се твърди допуснато съществено нарушение от съда на правото на ЕС, не са обявени за незаконосъобразни – едното е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от Р. Б. М., т.е. тя го е възприела като правилно, а другото е потвърдено с акт на касационната инстанция. В конкретния случай, не се установява посочените в исковата молба съдебни актове на Административен съд – София област и на ВАС да са в противоречие с общностното право или да не са съобразени с практиката на Съда на Съюза. Съдът в настоящия си състав не установи да е налице от страна на АССО и ВАС нарушение на някои от посочените в исковата молба на Р. Б. М. общностни норми. Настоящата инстанция намира, че, твърдяното съществено нарушение на основни принципи на общностното право не се установи по отношение на ответниците Административен съд - София област и Върховен административен съд. В рамките на приключилите производства пред Административен съд – София област и ВАС съдът приема, че не е налице нарушение на правата на ищцата на справедлив процес и ефективни правни средства на защита, на правото на достъп до информация и достъп до документи.

Всъщност в случая въобще не се установява и твърдяното нарушение на съюзни норми, представляващо необезпечаване на правото на Р. Б. М. на разглеждане на образуваните по исковите молби на същата дела от независим и безпристрастен съд.

В конкретния случай не са налице елементите/предпоставките от фактическия състав на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ и по отношение на ВСС. Отговорността на държавата по ЗОДОВ за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия при или по повод административна дейност, съответства на отговорността, уредена по правото на ЕС в чл. 340, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз. По силата на същата разпоредба в случай на извъндоговорна отговорност Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители при изпълнението на техните задължения. Тази отговорност се подчинява на определени условия, установени чрез тълкуване на правото на ЕС от Съда на ЕС. Съгласно постоянната съдебна практика за ангажирането на извъндоговорната отговорност за неправомерно поведение по смисъла на горепосочената разпоредба трябва кумулативно да са налице три условия, а именно неправомерност на поведението, в което се упреква институцията, наличие на вреда и на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претендираната вреда – така решенията по делата B. и G. /Комисия, C-35/98P, EU: С: 2000: 361, т. 39-42, F. и др. /Съвет и Комисия, C-120/06P и C-121/06Р, EU: С: 2008: 476, т. 106 и т. 164-166; E. D. / Комисия, Т-297/12, EU: T: 2014: 888, т. 28. Също според съдебната практика условието неправомерното поведение на институция изисква да е установено достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частноправни субекти (решенията по горепосочените дела, т. 42-43 и т. 173). Единствено неправомерно поведение на институция, което води до подобно достатъчно съществено нарушение, може да ангажира отговорността на Съюза.

От данните, изложени от Р. Б. М. като основание за иска срещу ВСС, както и предвид гореизложеното по отношение на ответниците АССО и ВАС, следва, че не са изпълнени и горепосочените условия за ангажиране на отговорността на държава-членка за нарушаване на правото на ЕС по отношение на ВСС. Едновременно с това, въпреки че Висшият съдебен съвет е конституционно създаден колективен орган, чиято основна цел е да осигурява независимостта на съдебната власт, да осъществява кадровата политика в съдебната система, като определя състава и организацията на работата й и управлява дейността, същият няма отношение към правораздавателните функции и задължения на магистратите. Актовете на ВСС, свързани с назначаването на магистрати, се явяват един от елементите на сложен фактически състав, от който възниква правоотношението, по силата на което съответното лице заема длъжност на съдия, прокурор или следовател в определен орган на съдебната власт и осъществява дейност по правораздаване. Служебните задължения за всеки магистрат произтичат не от решението за назначаване на ВСС на длъжност, не по повод възникнало трудово или мандатно отношение, а по силата на закона и са строго уредени в закона. Висшият съдебен съвет е създаден, за да осъществява кадровата политика в съдебната власт, като определя състава и организацията й на работа и осъществява управление на дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи/магистрати. Висшият съдебен съвет е орган, който по силата на Конституцията и Закона за съдебната власт назначава и освобождава магистрати, административни ръководители и техните заместници, но не е орган, който да влияе пряко върху процеса на правораздаване, т. е. не е възложител на работата във връзка с правораздаването. Висшият съдебен съвет не е работодател по смисъла на Кодекса на труда.

Освен това, правораздавателните функции и задължения на магистратите са строго регламентирани в закона. Не би могло да се твърди виновно противоправно поведение на съдиите и прокурорите при изпълнение на законоустановените им правомощия, с оглед регламентирания в чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България функционален имунитет на съдиите, прокурорите и следователите.

Назначаването на съдиите е свързано с участие в конкурсна процедура, провеждана от конкурсна комисия, която извършва оценъчната дейност и предлага на съответната колегия към ВСС класирането на участниците в съответния конкурс за магистрати. Не би могло да се приеме, че назначаването на съдиите от кадровия орган на съдебната власт нарушава по какъвто и да било начин разпоредбата на чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), която закрепва правото на всеки на ефективни (равни средства за защита и на справедлив съдебен процес, респективно чл. 19, § 1, ад. 2 от ДЕС, в каквато насока се съдържат доводи в исковата молба н допълненията към нея.

Атестирането на магистратите е уредено в Наредба № 2 от 23 февруари 2017 г. за указателите, методиката и реда за атестиране на съдия, председател и заместник-председател на съд, приета е решение на Пленума на Висшия съдебен съвет по протокол № 7 от 23.02.2017 г. и в Наредба № 3 от 23 февруари 2017 г. за показателите и методиката за атестиране и критериите за отчитане степента на натовареност на прокурори и следователи и на административни ръководители и техните заместници. Съгласно чл. 30а, ал. 4 във вр. с ал. 2 от ЗСВ съдържащите се в кадровото дело данни, свързани с професионалната компетентност и относими към успешното справяне с работата на съдия, прокурор или следовател и индивидуалните планове за обучение и професионално развитие, не са публични. Те не могат да бъдат използвани за цел, различна от изрично предвидената в закона. Видно от изречение второ на ал. 2 на чл. 30а от ЗСВ, в кадровото дело се прилагат копия от атестационните формуляри и други документи за притежаваните от съответното лице професионални и нравствени качества. С. С. № 17 (2014) на Консултативния съвет на европейските съдии относно оценката на работата на съдиите, качеството на правосъдието и зачитането на независимостта на съдебната власт „Процесът и резултатите от индивидуалните оценки, по принцип, трябва да останат поверителни и не трябва да се оповестяват публично. Това почти със сигурност би застрашило независимостта на съдебната власт, поради очевидната причина, че публикуването може да дискредитира даден съдия в очите на обществеността и евентуално да го направи уязвим за опити да му се повлияе. В допълнение, публикуването може да означава, че съдията е подложен на словесни или други атаки.“ Във връзка със становището си Консултативният съвет на европейските съдии е отправил в подточка 14 от т. 49 препоръка, видно от която този процес на съдебните оценки и резултатите от индивидуалните оценки по принцип трябва да останат поверителни, така че да се гарантира независимостта на съдебната система и сигурността на съдията, което становище пряко кореспондира с последващото изменение в чл. 30а от ЗСВ, новата ал. 4 относно целите на използване на съдържащите се в кадровото дело данни, свързани с професионалната компетентност на магистратите. Предвид изложеното и с оглед предмета на заявленията на ищцата за достъп до обществена информация, копия от отговори на които от главния секретар на ВСС, са приложени към допълнение на исковата молба, не се установява твърдяното нарушение на чл. 41 от ХОПЕС, касаещо правото на добра администрация, и като негово проявление - правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него.

Следва да бъде посочено, че решенията, приемани от ВСС във връзка с осъществяваната от него, в качеството му на особен държавен орган, кадрова дейност в рамките на съдебната система, които трайната съдебна практика на Върховния административен съд приема за индивидуални административни актове, подлежат на обжалване пред този съд. За да е налице право на жалба, необходима предпоставка е наличието на правен интерес от оспорването му, какъвто е налице, когато актът предизвиква никакъв пряк и непосредствен негативен ефект в правната сфера на жалбоподателя. Безспорно, сред легитимираните да обжалват тези решения са заинтересованите лица, но не и трети лица, които не са страна в създадените по силата на тези решения правоотношения. Т. трето лице, без наличие на правен интерес от обжалване на решенията на ВСС, се явява ищцата.

В този смисъл по отношение на ответника ВСС настоящият състав намира, че липсва незаконосъобразен акт, действие или бездействие, нарушение на правото на ЕС, липсва противоправно поведение на ВСС, напротив налице са правомощия на ВСС в съответствие с целите на правото на ЕС, така че да се избегне неговото нарушаване.

За прецизност, обаче, е необходимо да се отбележи също, че събраните в настоящия процес доказателства не обосноваха и необходимия извод за наличието на останалите две предпоставки, определящи възникването на деликтната отговорност на ответниците АССО, ВАС и ВСС. Тези предпоставки имат отношение към обема на вредите и към причинно-следствената връзка. В процесния случай от събраните по делото доказателства не може да се установи, че са причинени на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания, влошаване на здравето, преживени отрицателни емоции, физически и психически неблагоприятни отражения върху психиката и физиката й, които да са настъпили вследствие на незаконосъобразни актове, постановени от Административен съд – София област и от Върховен административен съд по посочените по-горе техни дела. Не се доказа в хода на производството нарушена емоционална сфера от дейността на АССО, ВАС и ВСС, подлежаща на обезвреда, доколкото ищцата е получила достъп до правосъдие, от независим съд, който не е бил незаконосъобразно ограничен. В тази връзка, макар да са изложени твърдения, че ищцата е претърпяла посочените от същата неимуществени вреди, посочените емоционални състояния не могат да се приемат като резултат от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС от АССО, ВАС и ВСС, тъй като в конкретния случай не е нарушен регламентираният ред за разглеждане на делата и правото й на достъп до информация. Още повече, че от приетото по делото заключение по назначената съдебно-психологична експертиза, се установи, че в конкретния случай поведението на ищцата следва от характеристиките на личността й, а не от преживян стрес и същата е в състояние да коригира последствията от това. Т.е., не се установи в настоящото производство неимуществените вреди, твърдени от Р. Б. М., да са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразна правораздавателна дейност на АССО и ВАС и от действия на ВСС и същите остават недоказани. От изложеното дотук може да се направи обоснован извод, че липсват двете основни предпоставки, за да се ангажира отговорността на ответниците – липсва доказана вреда, поради което липсва и причинна връзка между постановените актове по посочените по-горе дела на Административен съд – София област и ВАС и действия на ВСС и настъпил вредоносен резултат за ищцата.

Относно направеното искане за отправяне на преюдициално запитване настоящият съдебен състав намира същото за несъответстващо на изискването на чл. 628 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба във връзка с чл. 144 от АПК отправянето на преюдициално запитване до СЕС е обусловено от необходимостта от тълкуване на разпоредбите на общностното право. За да възникна необходимост, респективно, за да бъде задължена националната юрисдикция да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, следва да е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби. Въпросите в случая не са свързани със съмнения относно тълкуването на правото на ЕС, а са във връзка с неговото прилагане. В случая настоящата инстанция е първоинстанционен съд, чиито актове подлежат на обжалване пред ВАС и следователно за настоящата инстанция не съществува задължение да отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС. Едновременно с това, нормите на общностното право са пряко приложими, поради което, ако национална правна норма им противоречи, съдът следва да ги остави неприложени и да приложи пряко общностната норма. Както бе посочено и по-горе, в конкретния случай нормите на ДЕС и ХОПЕС, които ищцата сочи като нарушени, са основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. В своята практика СЕС е разяснил, че всеки орган на държавна власт (вкл. органите на съдебната власт) е длъжен да ги съблюдава при упражняване на предоставените му функции. Така формулирани от ищцата Р. Б. М., въпросите, по своята същност, не представляват искане за тълкуване на разпоредби на правото на ЕС, а искане СЕС да отговори на правни въпроси съобразно конкретните факти на спора по настоящото дело, което е недопустимо и е предмет на съдебен контрол, осъществяван от националните съдилища.

По изложените съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че искът на Р. Б. М. за 60 000 лева срещу Административен съд – София област, Върховен административен съд и Висш съдебен съвет, следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан по основание, тъй като не е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС от ответниците.

С оглед изхода от спора по делото и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответниците ВАС и ВСС претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8, изр. 2 от ГПК във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ Административен съд - Благоевград