Решение № 3809 от 24.4.2025 г. на Административен съд - Бургас по дело № 198/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 72, ал. 4, изр. второ от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Образувано е по касационна жалба на Х. С. Ф. – разузнавач в сектор „Престъпления против личността“ в отдел „Криминална полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Бургас (ОД на МВР – Бургас) против решение № 910/14.11.2024 г., постановено по АНД № 2311/2024 г. по описа на Районен съд Бургас, с което е отменена заповед за задържане на лице с рег. № 251зз-103/16.05.2024 г., издадена от касатора по отношение на А. Г. А. с [ЕГН]. Касаторът оспорва съдебното решение, като твърди, че същото е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Прави искане, касационната инстанция да отмени оспореното решение на Районен съд – Бургас и да отхвърли жалбата против процесната заповед за задържане на лице. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Ответникът по касация, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба и моли решението на Районен съд – Бургас да бъде оставено в сила. Прокурор от Окръжна прокуратура - Бургас счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Съдът, след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди направените в нея оплаквания, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение Районен съд – Бургас е отменил оспорената заповед за задържане. За да постанови решението първоинстанционният съд е приел, че при издаване на заповедта за задържане не са посочени фактическите основания за задържането, т.е. заповедта не съдържа реквизитите, предписани в чл. 74, ал. 2 от ЗМВР. Съдът е приел и, че спрямо А. е бил нарушен принципа на съразмерност при упражняване на правомощията на администрацията. С оглед на това мярката е била отменена. Предмет на касационна проверка съгласно чл. 218 от АПК е решението на районния съд само на посочените в жалбата пороци като за валидността, допустимостта и съответствието на първоинстанционния акт с материалния закон съдът следи служебно. Първоинстанционното съдебното решение е съобразено с материалния закон, процесуалните правила и е обосновано. При правилно изяснена фактическа обстановка, районният съд е постановил правилен съдебен акт. От фактическа страна е установено, че на 16.05.2024 г. с наложената ПАМ Х. С. Ф. – разузнавач в сектор „ППЛ“, отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – [населено място] е ограничил възможността за движение на А. Г. А. поради достатъчно данни, че лицето е съпричастно към извършване на престъпление по смисъла на чл. 242, ал. 4 от НК във връзка с чл. 242, ал. 1, т. „д“ от НК, за което е образувано ДП № 179/2024 г. по описа на ОД на МВР – Бургас. Правилно районният съд е приел, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган. Органът, издал оспорената заповед – разузнавач в сектор „ППЛ“, отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР - Бургас, издал оспорената заповед, е сред полицейските органи по чл. 57, ал. 1 от ЗМВР и като такъв, безспорно има компетентност да издава заповеди от вида на процесната. В ЗМВР не съществува норма, която да предвижда или да изисква изрично оправомощаване на който и да е полицейски орган по чл. 57, ал. 1 от същия закон, с правомощието да издава заповеди за задържане на лица за срок до 24 часа. Оспореният акт е издаден и в законоустановената писмена форма и не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Настоящият състав споделя изводите на районния съд, че оспорената пред него заповед за задържане е издадена в предписаната в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма, но не съдържа посочените в ал. 2 от същата разпоредба задължителни реквизити. Заповедта не съдържа фактически основания, а бланкетно е посочено наличието на достатъчно данни за съпричастност на лицето към извършване на престъпление по смисъла на чл. 242 ал. 4 от НК във вр. с чл. 242 ал. 1 т. „д“ от НК, като е посочено и образуваното за това ДП № 179/2024 г. по описа на ОД на МВР – Бургас. Посочването на правната норма и образуваното досъдебно производство не може да даде яснота какви именно действия е прието, че е извършвало задържаното лице, което прави невъзможно да се прецени неговата съпричастност към извършването на престъплението и да обоснове необходимостта от задържането му. Посочването на конкретните действия, налагащи необходимостта от задържането, представляват фактическите основания, които следва да се съдържат в заповедта, което в случай не е сторено. Фактите, обусловили налагането на принудителната административна мярка се изчерпват с посочването на ДП № 179/16.05.2024 г. по описа на ОД на МВР Бургас, без да се изложат конкретни фактически действия, в извършването на които е заподозрян именно задържаният и които да обосноват извод за неговата съпричастност към твърдяното престъпление. Според тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 година на ОСГК на ВС е допустимо органът да се позове и на друг документ, където се съдържа информация, която мотивира акта. Мотиви обаче не се съдържат и в приложената по делото докладна записка от касатора до началника на СППЛ при ОДМВР Бургас. В същата е посочено отново, че са установени достатъчно данни, че лицето А. Г. А. е съпричастен към извършено на 16.05.2024 г. в „Порт-Европа“ престъпление – контрабанда на акцизна стока – горива в големи размери, но без да се сочи кои са тези данни, които разкриват вероятна съпричастност на задържаното лице към извършено престъпление именно по чл. 242, ал. 4 от НК, във вр. с чл. 242, ал. 1, т. д от НК. В този смисъл следва да се приеме, че заповедта за задържане е лишена от мотиви, а отсъствието на мотиви и неизлагането на фактически основания за издаване на акта, препятстват проверката за неговата законосъобразност и нарушават правото на защита на задържаното лице, както правилно е приел и районният съд. Обжалваната заповед противоречи и на целта на закона, както правилно е приел първоинстанционният съд. Законодателят е предвидил възможност за ограничаване правото на свободно придвижване на лице, за което освен наличие на данни за извършено престъпление, може да се предположи и че ще се укрие или създаде други пречки за разследването. В случая задържането не е оправдано, тъй като освен, че не са конкретизирани фактите и поведението на лицето, даващи основание за задържане, липсват и данни той да се е укривал или с действията си да е препятствал разследването. Предвид изложеното обжалваното решение е правлино и следва да се остави в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 72, ал. 4 от ЗМВР, Административен съд - Бургас,