Решение № 364 от 28.8.2023 г. на Районен съд - Несебър по дело № 23/2023 г.

Предявени са искове с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр.чл.2 ЗУЕС. Предявена е искова молба от „В.С.П.” АД с ЕИК-201•••••• срещу ответника Г. Г. Д. с ЕГН-••••••••••. Претендира се установяване дължимостта на сумата в размер на 292, 82 лв. - такса за управление и поддръжка, дължима за периода от 01.04.2022г. до 30.06.2022г., дължима по Договор за управление и поддръжка на комплекс от затворен тип „В.С.П. Юг“ от 06.11.2019г., вписан в Служба по вписванията гр. Варна вх. рег. № 29534/06.11.2019г., акт № 17, том IX, дело № 3220, вх. рег. № 29248, от които главница от 283, 68лв., за която сума е издадена фактура № 3000003464/07.04.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на главницата, както и за установяване дължимостта на сумата в размер на 9, 14 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 01.04.2022г. до 30.06.2022г. Сочи се, че между ищеца и ответника (като собственик на апартамент А.Б 41, представляващ СОС с идентификатор 10135.••••.•••.4.98 бил сключен посоченият договор по чл.2 от ЗУЕС. Съобразно чл. 5.2.1 от договора страните да уговорили възнаграждение, дължимо на всяко тримесечие, като за размера на конкретното плащане ищецът издавал съответната фактура. Твърди, че ответникът е заплащал задълженията си по договора до април 2021г. Навежда, че за същите по обем и количество услуги, предоставени по договора от ищеца, ответникът не е заплатил дължимата такса за периода 01.04.2022г. до 30.06.2022г., като ответникът е изпаднал в забава. Твърди се, че ищецът е изпълнявал задълженията си по договора и продължава да ги изпълнява, поради което моли претенцията да бъде уважена. Претендира разноски от исковото и от заповедното производство. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Г. Д., заявен чрез упълномощен процесуален, с който исковете се оспорват като неоснователни. Не се оспорва обстоятелството, че ответникът е собственик на самостоятелния обект. Наведено е възражение за нищожност на договора от 06.11.2019г. по смисъла на чл. 9 и чл. 26 от ЗЗД. Твърди се, че от съдържанието му може да се направи извод, че на практика е „вечен“ договор. В тази връзка се сочи, че с договора се ограничава стопанската свобода и същият противоречи на добрите нрави. Сочи се, че сградата не представлява Жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС вр. чл. 2 от ЗУЕС. Твърди се липса на изискуемата форма на договора. Излага се, че договорът е нищожен и поради противоречие с материалния закон. Оспорва се ищецът да има качеството инвеститор на жилищния комплекс. Излагат се твърдения, че ищецът системно не изпълнява задълженията си по договора. Навежда се, че дори и да е имало поддръжка тя е била с лошо качество. Сочи се, че не става ясно как е формирана сумата по фактурата. От съда се иска да отхвърли претенциите. Претендират се разноски. Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното: По делото не е спорно, че ответникът е собственик на апартамент А.Б 41, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.••••.•••.4.98. По делото е приложен Договор за поддръжка и управление на комплекс от затворен тип „В.С.П. Юг“ от 06.11.2019г., вписан в Служба по вписванията гр. Варна вх. рег. № 29534/06.11.2019г., акт № 70, том IX, дело № 3220, вх. рег. № 29248, с нотариална заверка на подписите рег. № 13636/2019г. на нотариус Тикова (на л. 6 и л. 10 от делото и на л. 111 – л. 112 от делото относно липсващите страници, представени и приети в открито съдебно заседание). С договора „В.С.П.“ АД се задължило на основание чл. 2 от ЗУЕС да извършва услуги (в полза на ответника като собственик на апартамент А.Б 41 и паркомясто ППМ 1-39) по управление и поддръжка на общите части в комплекс от затворен тип „В.С.П.“, вкл. осъществяване на контролиран достъп до територията на комплекса, почистване и санитарна поддръжка на общите части в комплекса, поддръжка на техническите съоръжения и уредби в общите части, заплащане на консумативни разходи за общите части, организиране и осъществяване на ремонти, организиране и осъществяване на поддръжка на басейна (т. 2.2.1 – т. 2.2.6 от договора). Задълженията били подробно разписани в приложение № 2 към договора (на л. 13 от делото). Срещу поетите задължения по договора ответникът се задължил да заплаща такси – вкл. за управление и поддръжка на общите части в комплекса (чл. 5.2.1 от договора). Посоченият текст от договора препраща към приложение № 1 (на л. 10 от делото), видно от което при сключване на договора ответникът се задължил да заплаща такса по чл. 5.2.1 (относно апартамента) в размер на 0, 69 лв. на месец с включен ДДС за 1 кв. м. от общата застроена площ на апартамента (1.2 от приложението) и такса за управление и поддръжка по чл. 5.2.1 от договора – за паркомястото в размер на 6 лв. на месец с включен ДДС (чл. 1.4. от приложението). По делото е приета скица на поземлен имот (на л. 12), от която е видно, че ПИ с идентификатор 10135.••••.••• по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Варна са построени четири отделни сгради, в една от които (с идентификатор 10135.••••.•••.4) се намира и притежаваният от ответника самостоятелен обект на правото на собственост. По делото е представена и фактура за сумата от 244, 76 лв., издадена от „В.С.П.“ АД с получател Г. Г. Д., както и справка за извършени плащания от ответника съгласно договора за поддръжка и управление на комплекс от затворен тип „В.С.П. Юг“ от 06.11.2019 г. По делото е представен предварителен договор между „Ису Инвест“ ЕАД и ответника от 18.08.2017г., както и нотариален акт за продажна на недвижим имот, понастоящем собственост на ответника по делото. Представен е договор от 02.03.2018 г., сключен между „Ису Инвест“ ЕАД и „Спартак“ ООД за осъществяване на денонощна физическа невъоръжена охрана, включително осъществяване на пропускателен режим за процесния комплекс. В тази връзка е представено и допълнително споразумение от 03.01.2023 г., сключено между същите лица, както и фактура за охранителни услуги за 2022 г. и 2023 г. и платежни нареждания за заплащане на дължимите към охранителната фирма суми за осъществените от нея услуги. По делото е представена и електронна кореспонденция между собственици на самостоятелни обекти в комплекса. По делото са ангажирани гласни доказателствени средства. В показанията си свидетелят Иван Тинчев, без родство и дела със страните, ангажиран от ищеца, заявява следното: Свидетелят е мениджър в комплекса. Всеки ден е там. Посочва, че комплексът е жилищен с контролиран достъп, който се осигурявал посредством солидна ограда, две КПП-та, които имали четири бариери, съответно за открит и закрит паркинг, също така и пешеходни зони, като има врати и съответно чип за осигуряване на достъп до тях. На пунктовете дават дежурство служители на охранителната фирма „Спартак“. Описва подробно как се осъществява режима на контролиран достъп в комплекса. Посочва, че в комплекса се намират четири сгради с 456 апартамента, разпределени на дванадесет етажа, има и парк с площ от дванадесет декара, зелени площи, детска площадка, басейн, който се ползвал целогодишно, алеи и два асфалтови пътя. Сочи, че комплексът се поддържал, ангажирани били санитарна поддръжка и почистване на етажите, на етажните площадки на асансьорите, на подземния паркинг, парка се поддържал. Посочва, че осветлението е обезпечено на няколко кръга, които работели безупречно. Ако имало нещо за подмяна, то това се правило на момента. Твърди, че комуникацията с живущите се осъществявала с имейл, на който можело да напишат какви възражения имат или наблюдения за нещо конкретно. В показанията си свидетелят Ивайло Русев, без родство и дела със страните, ангажиран от ответника, заявява следното: Живее в процесния комплекс, като теренът, в който са построени сградите бил ограден. Оградата била мрежа, на цялата обиколка на терена имало два портала. Свидетелят твърди, че формално имало контролиран достъп, но реално можел да влезе който и както си поиска. Имало е портиер, бариери, чип, но контролът на достъпа не се осъществявал реално от служителите на охранителната фирма, тъй като същите не проявявали активност в тази насока. Свидетелят твърди, че контактът с фирмата, осъществяваща поддръжка в комплекса е бил затруднен. На много места в комплекса част от растителността била изсъхнала, лампите в комплекса не светили, по – конкретно тези които били до източния портал. Посочва, че водата в басейна била през голяма част от времето зелена, фугите били черни. Посочва как се формира цената по договора за управление и поддръжка на процесния комплекс. Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното: В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД е да докаже наличието на облигационна връзка с ответника - Договор за управление и поддръжка на комплекс от затворен тип „В.С.П. Юг“ от 06.11.2019г., вписан в Служба по вписванията гр. Варна вх. рег. № 29534/06.11.2019г., акт № 17, том IX, дело № 3220, вх. рег. № 29248, следва да докаже, че комплексът е от „затворен тип“ по смисъла на ЗУЕС, а ответникът е собственик на самостоятелен обект в сграда. Следва да докаже, че по договора ищецът е престирал - изпълнил задълженията си, а за ответника е възникнало задължение за заплащане на претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера на претенцията си и изискуемостта й. В настоящия случай по делото не е спорно, че ответникът е собственик на самостоятелен обект в процесния комплекс. Първото спорно обстоятелство е това дали комплексът е от „затворен тип“ по смисъла на чл.2 от ЗУЕС. В чл. 2, ал. 1 ЗУЕС е предвидено, че управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, построени в жилищен комплекс от затворен тип, се урежда с писмен договор с нотариална заверка на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти. Според легалното определение в пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС „жилищен комплекс от затворен тип” е комплекс, обособен като отделен урегулиран поземлен имот, в който са построени сгради в режим на етажна собственост и други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, при спазване на изисквания на контролиран достъп за външни лица. Легалното определение е доразвито и в практиката на върховната инстанция, в която е прието, че т. нар. „жилищен комплекс от затворен тип” е съставен от поне четири самостоятелни обекта в режим на етажна съсобственост и други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, всички изградени върху комплекс, обособен в урегулиран поземлен имот, при спазване на изисквания на контролиран достъп за външни лица. Само при наличието на тези условия, изборът на собствениците за управление на общите части следва да е обективиран в договор, сключен с инвеститора, при спазване на формата за действителност - писмена с нотариална заверка на подписите (Определение № 165 от 5.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 47/2014 г., IV г. о., ГК). Във връзка със статута на процесния комплекс по делото е приета скица на поземлен имот (на л. 12), от която е видно, че ПИ с идентификатор 10135.••••.••• по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Варна са построени четири отделни сгради, в една от които (с идентификатор 10135.••••.•••.4) се намира и притежаваният от ответника самостоятелен обект на правото на собственост. Т.е. налице е отделен урегулиран поземлен имот, в който са построени четири отделни сгради, в които има отделни самостоятелни обекти (т.е. налице е режим на етажна собственост по смисъла на чл. 1 и чл. 3 от ЗУЕС). На следващо място показанията на свидетелите Рангелов и Русев са безпротиворечиви и съвпадащи помежду си и от тях се установява, че комплексът представлява общ имот, в който са построени 4 отделни блока с по два входа, всеки от по 12 етажа, като поземленият имот е ограден с ограда и има два входа, вкл. входове за подземните гаражи. Установява се, че в комплекса има общ покрит паркинг, както и вход с бариера за гости и таксита, жилищният комплекс е охраняем, като на двата входа има пунктове с 24-часова охрана с контролиран достъп и охранителите проверяват влизащите в комплекса. Установява се, че собствениците имат чип, с който могат да преминават през бариерата. Пространството между блоковете се състои от зелена площ, с маркирани пътеки, а в средата на четирите блока е наличен басейн, в пространството са налични детска площадка, беседки и пейки, като в комплекса е налично осветление. Видно е, че всяка от сградите е заснета като самостоятелна в изготвената за поземления имот скица от кадастралната карта, като съобразно чл. 2, ал. 5 от ЗКИР така отразеното в кадастъра е доказателство за обстоятелството, че става дума за отделни сгради до доказване на противното. Съдът намира, че тази презумпция не се обори в настоящия процес с оглед свидетелските показания и на двамата разпитани свидетели. От посочените доказателства се установява, че в случая става въпрос за четири отделни сгради, които са разположени в общ поземлен имот, в тях са налични множество самостоятелни обекти на правото на собственост, в поземления имот са налични други обекти, обслужващи собствениците и обитателите (беседки за почивка, пейки, алеи, озеленяване, басейн за общо ползване, паркинги), а в комплекса е въведен контролиран достъп за външни лица (вкл. чрез сключване на договор между „Ису Инвест“ ЕАД, касаещ процесния комплекс, като следва да се отбележи, че са събрани достатъчно доказателство, че именно това дружество е собственик на поземления имот – цитираната скица на л. 12 от делото, нотариалния акт, от който ответникът е закупил апартамента). Т.е. установените по делото факти сочат, че комплекс „В.С.П. Юг“ е такъв от „затворен тип“ по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС. Не може да се приеме за основателно и последното възражение на ответника, че „В.С.П.“ АД няма качеството „инвеститор“ по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС. По делото няма спор, че собственик на поземления имот е дружеството „Ису Инвест“ ЕАД. Самостоятелният обект е закупен от ответника именно от това дружество (с цитирания нотариален акт от 06.11.2019г.), като преди окончателното оформяне на продажбата бил сключен предварителен договор между „Ису Инвест“ ЕАД и ответника от 18.08.2017г. В чл. 15, ал. 3 от предварителния договор било предвидено, че ответникът, при подписване на нотариалния акт, се задължава да сключи с продавача („Ису Инвест“ ЕАД) или посочено от него дружество договор за поддръжка и управление. В т. 5 от нотариален акт за продажба на недвижим имот № 169, том IX, рег. № 13635, дело № 1452 от 06.11.2019г. ответникът е декларирал съгласието си да подпише с „В.С.П.“ АД договор за управление и поддръжка на комплекса. Т.е. очевидно (от текста на предварителния договор и нотариалния акт) става ясно, че „В.С.П.“ АД е юридическо лице, посочено от собственика на земята – „Ису Инвест“ ЕАД. Разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ЗУТ определя широк кръг от възложители - собственикът на имота, лицето, на което е учредено право на строеж в чужд имот, и лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на закон. В случая „Ису Инвест“ ЕАД отговаря на тези изисквания, а договорът по чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС е сключен с лице, изрично посочено именно от „Ису Инвест“ ЕАД, като ответникът е декларирал съгласието си да сключи договора по този начин още със сключването на предварителния договор, а впоследствие и с подписването на нотариалния акт. Следва да се отбележи, че макар договорът по чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС да е специфичен, неговият предмет е определен в цитираната норма: „управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост“. Следователно договорът по своята същност представлява задължение за извършване на точно определени действия и в широкия си смисъл има всички белези на договор за поръчка по чл. 280 и сл. ЗЗД. След като в чл. 2, ал. 1 ЗУЕС не са предвидени подробни правила, касаещи начина на сключване и задълженията на страните по този вид договор, то по арг. от чл. 5 ГПК настоящият съдебен състав счита, че законите следва да бъдат приложени според общия им разум – т.е. правилата на договора за поръчка следва да намерят приложение за неуредените в ЗУЕС въпроси, касаещи договорите по чл. 2, ал. 1 ЗУЕС. В чл. 283 ЗЗД изрично е предвидена възможност за „заместване“ в договорите за поръчка – по изрично овластяване на доверителя (собственик по терминологията на договора) поръчката може да бъде възложена и на друго лице. Настоящият случай е именно такъв, тъй като още при сключване на предварителния договор, „Ису Инвест“ ЕАД, в качеството си на инвеститор, е постигнало съгласие с ответника, че има право да посочи юридическо лице, което да извършва дейностите и да участва като страна в договора по чл. 2 от ЗУЕС. В нотариалния акт „Ису Инвест“ ЕАД и Г. Д. са постигнали изрично съгласие по този въпрос, като в т. 5 е декларирано съгласието на ответника договорът за управление и поддръжка да бъде сключен именно с „В.С.П.“ АД. Ето защо по допустим от чл. 283 ЗЗД начин, с подписването на нотариалния акт, инвеститорът и собственикът са постигнали съгласие договорът по чл. 2 от ЗУЕС да бъде сключен с изрично посочено от инвеститора лице, което да извършва дейностите по него. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че липсва нарушение на правилото по чл. 2 ЗУЕС договорът да бъде сключен с инвеститор. По тези съображения, съдът намира, че не е налице и нарушение на формата на сключения договор, както и в по – широк аспект – не е налице нарушение на разпоредбата на чл.2 от ЗУЕС, като се установяват и доказват по делото всяка една от изискуемите в тази разпоредба предпоставки, които да обусловят действителността на представения по делото договор за управление и поддръжка на жилищен комплекс от „затворен тип“. По тези съображения и съдът намира, че е доказано наличието на валидно възникнало облигационно отношение между страните по делото. По отношение на възраженията за неизпълнение на така сключения договор за управление и поддръжка на жилищен комплекс от „затворен тип“, съдът намира същите за неоснователни. Осъществяване на изпълнение на задълженията на ищеца, се установява от представените по делото писмени доказателства, така и от приетите гласни такива. По делото е представен договор за охранителни услуги, както и фактури и платежни нареждания, от които се установява, че ищецът заплаща и осигурява необходимата охрана в комплекса, както и в тази връзка контролиран достъп до същия. От показанията на разпитания по делото св. Тинчев се установяват дейностите, които се осъществяват във връзка с поддръжката на комплекса. В тази връзка и св. Русев не отрича тяхното осъществяване, като по – скоро изразява своето недоволство от начина, по който се извършват част от тях, тоест от показанията на двамата свидетели се установява еднозначно, че фирмата – изпълнител осъществява поддръжка на комплекса, което впрочем се установява и от представената по делото електронна кореспонденция. Същата обаче е видно, че касае в по- голямата си част и периоди, които са различни от процесния, поради което и не би могло да се приеме, че същата категорично доказва неизпълнение на задълженията на ищцовото дружество, още повече предвид представените доказателства в обратна насока. От всичко изложено до тук може да се направи извод, че за ответника е възникнало задължение да заплати на ищеца такса поддръжка за периода 01.04.2022г. – 30.06.2022г. (за което е издадена фактура № 3000003464 от 07.04.2022г.). В чл. 5.2.1 от договора е предвиден падеж за плащане на задълженията за такси – до 10 април (относно задълженията за второто тримесечие). Следователно по арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД е настъпил и падежа на претендираното по настоящото дело задължение. Спорен по делото е въпросът относно размера на претенцията. По арг. от чл. 5.2.1 от договора таксите се определят с Приложение № 1 – неразделна част от него. В приложението (на л. 10 от делото) е определена такса от 0, 69 лв. на месец с вкл. ДДС за 1 кв. м. от общата застроена площ от апартамента на ответника (т. 1.2 от приложението) и 6 лв. на месец с включен ДДС за покрито паркомясто (т. 1.4 от приложението). Т.е. съдът намира, че уговорените за плащане такси от ответника по договора са в размер на 63, 69 лв. – такса поддръжка (92, 31 кв. м. застроена площ умножено по 0, 69 лв. на кв. м.) и 6 лв. – такса за покрито паркомясто. Съдът намира, че именно въз основа на тези суми следва да бъде определено възнаграждението за процесния период. В тази връзка е вярно, че в чл. 5.3 от договора са предвидени условия, при които таксата може да бъде увеличавана от управляващата компания (ищеца). По делото обаче не е въведено като твърдение, респ. като основание на иска, първоначално определените по договора такси да са увеличавани от ищеца. В тази връзка не са наведени твърдения за реализиране на събитията, предвидени в чл. 5.3.1 – чл. 5.3.3 от договора. След като не са наведени такива твърдения (а с оглед принципа на диспозитивно начало в чл. 6 ГПК единствено ищецът следва да определи рамките на предявения иск), то няма как да се извършва преценка за наличието на тези обстоятелства. Логично – след като не са наведени такива твърдения, от ищеца не са ангажирани и доказателства за настъпване на обстоятелства по смисъла на чл. 5.3 от договора, респ. не са ангажирани доказателства за размера на таксите, определен вследствие на подобни обстоятелства. Видно е, че във фактурата за процесния период са посочени суми 62, 82 лв. без ДДС (75, 38 лв. с ДДС) – такса поддръжка и 5, 17 лв. без ДДС (6, 21 лв. с ДДС) за покрито паркомясто. След като не се доказва таксите да са в такива размери, то на основание чл. 162 ГПК, съдът намира, че искът е доказан до сумата от 63, 69 лв. на месец с ДДС – такса поддръжка и 6 лв. на месец с ДДС – за покрито паркомясто. Т.е. искът е основателен до сумата от 191, 07 лв. с ДДС – такса поддръжка и 18 лв. с ДДС – за покрито паркомясто (общо за сумата от 209, 07 лв.). Искът за главница следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен до пълния предявен такъв от 283, 68 лв. По предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Ищецът следва да докаже наличието на главен дълг, изпадането на ответника в забава за периода 17.04.2022г. до 10.08.2022г. и размера на претенцията. С оглед разпоредбата на чл. 5.2.1 от договора задължението за главница е следвало да се заплати до 10.04.2022г., следователно по арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД към 17.04.2022г. ответникът е бил в забава за плащането му. Върху приетата за дължима главница (от 209, 07 лв.) за този период се дължи лихва в размер на 6, 74 лв., като искът за лихва следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен до пълния предявен размер от 9, 14 лв. При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски, съразмерно на уважената част от исковете. В исковото производство ищецът е направил следните разноски: 75 лв. за платена държавна такса, 600 лв. за платен адвокатски хонорар (с включен ДДС). По отношение на разноските от заповедното производство в настоящото производство съдът дължи изричен осъдителен диспозитив (арг. от т. 12 от ТР 4/2013г. на ВКС, ОСГТК), като в това производство разноските са в размер на 300 лв. – адвокатско възнаграждение и 25 лв. – платена такса. Не се установява прекомерност на тези възнаграждения, тъй като това от заповедното е съобразено с предвидения минимум чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 19.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението в исковото производство е в размер на 500 лв. (видно от фактура на л. 21 от делото), като съобразно трайната практика на ВКС (Определение № 70 от 31.01.2023г. по ч.т.д. № 19/2023г. по описа на II търг. отделение на ВКС, Определение № 50013 от 25.01.2023г. по т.д. № 1836/2021г. по описа на I търг. отделение на ВКС, Определение № 50034 от 01.03.2023г. по гр.д. № 968/2022г. по описа на III гр. о. на ВКС) в подобни случаи възнаграждението за адвокат следва да се присъжда с ДДС (т.е. в случая – 600 лв.). Самият размер на възнаграждението от 500 лв. не е прекомерен, тъй като е близо до минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 19.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а делото се характеризира с фактическа и правна сложност, тъй като са въведени множество възражения, вкл. от правна страна – за нищожност на договора на различни основания, неизпълнението му, като са събрани и достатъчно по обем писмени доказателства и гласни доказателствени средства. Ето защо възнаграждение от 500 лв. за адвоката не се явява прекомерно. Съразмерно на уважената част от исковете на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 499, 60 лв. за исковото производство и 240, 55 лв. – за заповедното производство. От ответника са поискани разноски за заповедното производство с възражение на (л. 8 от ч.гр.д. № 1235/2022г. по описа на Районен съд Несебър) и разноски в исковото производство, като и в двата случая са представени договори за осъществена безплатна правна помощ. Съгласно практиката на ВКС – Определение № 102 от 14.03.2022г. по ч.т.д. № 2481/2021г. по описа на I търг. отделение на ВКС, доколкото процесуалният закон не изисква обосноваване на възражението по чл. 414 ГПК, то и разноските следва да бъдат определени в приложение на чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. по аналогия на основание §1 от Допълнителните разпоредби. Т.е. и за исковото и за заповедното производство съдът определя на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата възнаграждение за безплатна адвокатска помощ от по 400 лв., като съразмерно на отхвърлената част от исковете в полза на адвоката следва да се присъди сумата от 104 лв. за заповедното производство и 104 лв. за исковото производство. Мотивиран от горното, Районен съд - Несебър