Решение № 226 от 17.11.2025 г. на Районен съд - Разлог по дело № 360/2025 г.

Производството е по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН, образувано е по жалба на „А- С.“ЕООД, с адрес в о.Х., с.А., у.„Е.П.“№5, с ЕИК•, с управител В.Н.А., с адрес г.Г.Д., у. „Г.Р.“№7, ч/з адв. Й.Б. от АК-Б., против ЕФ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено с ЕССПТ по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, притежаващ №• – издаден от А„ПИ“ при МРРБ, с който на основание чл.187а, ал.2, т.3 във вр. с чл.179, ал.3б от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено адм. наказание имуществена санкция за нарушение по чл.102, ал.2 от същия закон, от 2500.00 лева. С жалбата се иска ЕФ да бъде отменен поради това, че същият е неправилен и незаконосъобразен, издаден при нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че обжалваният ЕФ е издаден в нарушение на чл.189ж, ал.1 ЗДвП. Съгласно чл.189е, ал.1 и 2 от ЗДвП, АУАН по чл.179, ал.3 от ЗДвП, се съставят от длъжностните лица на службите за контрол по чл.165, чл.167, ал.3-3б и чл.167а съобразно тяхната компетентност (ал.1), като при установяване на нарушение по чл.179, ал.3-3б, преди да се ангажира адм. нак. отговорност на нарушителя, контролните органи уведомяват нарушителя за възможността да заплати таксата по чл.10, ал.2 от ЗП. Сочи се че, разпоредбата на чл.189ж, ал.1 от ЗДвП, постановява, че при нарушение по чл.179, ал.3, установено и заснето от ЕлС по чл.167а, ал.3, може да се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. ЕФ съдържа данни за: мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, рег.№ на ППС, собственика или вписания ползвател, описание на нарушението, нарушените разпоредби, възможността за заплащане на таксата по чл.10, ал.2 от ЗП, размера на глобата, срока и начините за доброволното й заплащане. Образецът на ЕФ се утвърждава от УС на А„ПИ“. Релевира се, че горепосочените разпоредби не уреждат процедурата по издаване на АУАН и на ЕФ, както и хипотезите, при които се съставят АУАН и ЕФ. В този смисъл се твърди, че тези норми не могат да игнорират нормите за адм. нак. отговорност или да ги заместят и допълват. Твърди се, че разпоредбата на чл.46, ал.3 от ЗНА, категорично забранява да се обосновава наказателна, административна или дисциплинарна отговорност ч/з тълкуване на нормите в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Р.Б., както и при непълна норма, за неуредените от него случаи да се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. С горното се обосновава извод, че в случая липсва изрична законова разпоредба предвиждаща възможността да бъде съставен ЕФ за нарушение но чл.179, ал.3б от ЗДвП. Твърди се, че в случая се касае за на. адм. дейност и не е възможно ч/з разширително тълкуване на нормата на чл.189ж, ал.1 от ЗДвП, да се приеме че тя се отнася и до нарушенията по чл.179, ал.3б от ЗДвП. На следващо място се сочи, че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б от ЗДвП, не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на ЕП и на ЕС от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от т.а. за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение, като санкцията многократно надвишава неплатената пътна такса. В този смисъл се иска от съда да постанови решение, с което да отмени процесния ЕФ като неправилен и незаконосъобразен. Релевира се, че практиката по тези въпроси е константна и е изразена в редица решения на Съдът на ЕС, подробно цитирани в Решение №6099 от 05.06.2025 г. на АС-В. по к.а.н.д. №670/2025 г. В СЗ жалбоподателят - редовно призован, не се явява. Явява се упълномощен представител - адв. Й.Б., който поддържа жалбата и изразява подробни аргументи относно незаконосъобразността на обжалвания акт. Претендира адв. възнаграждение. НО - АПИ - редовно призован, представител не се явява. Депозирано е писмено становище от юрк. М.Е., в което са изложени съображения за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрк. възнаграждение в полза на НО, прави възражение за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение. РП-Б., ТО-Р., не изпраща представител и не изразява становище. Съдът след като обсъди събраните по делото док-ства, прие за установена следната фактическа обстановка: На 03.12.2024 г. в 11: 19 часа, е установено нарушение №•, с ППС т.а. „М..”, с рег.№•, с технически допустима максимална маса 7490, брой оси 2, екологична категория ЕВРО 3, без ремарке, в о.Р., за движение по път 19 км 30+320. с посока Намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото ППС изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, тъй като за посоченото ППС няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването. Нарушението е установено с устройство №•, представляващо елемент от ЕССПТ по чл.10. ал.1 от ЗП, намиращо се на път 19 км 30+320. Собственик, на когото е регистрирано ППС/ползвател: „А-С.”ЕООД, със законен представител В.Н.А., при което бил издаден ЕФ №• за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от горепосочената ЕССПТ по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, издаден от А„ПИ“, с който на основание чл.187а, ал.2, т.3, във вр. с чл.179, ал.3б от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено адм. наказание имуществена санкция от 2500.00 лева за извършено нарушение по чл.102, ал.2 от същия закон. ЕФ е връчен на жалбоподателя на 03.06.2025 г., а на 13.06.2025 г., е депозирана и процесната жалба, с изпращане на същата ч/з „БП“ЕАД, клон Г.Д.. Горната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на писмените док- ства, приложени към адм. нак. преписка и допълнително представени от АНО, приобщени по реда на чл.238 от НПК, които преценени в своята съвкупност не налагат различни фактически изводи. Съобразно разпоредбата на чл.189, ал.15 ЗДвП, „Изготвените с ТСС, заснемащи или записващи датата, точния час на нарушението и рег.№ на МПС, снимки, видеозаписи и разпечатки са веществени док-ствени средства в адм. нак. процес“. С оглед на изложеното, съдът кредитира изцяло приложения снимков материал към процесния ЕФ като годно веществено док-ствено средство. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е допустима, тъй като е подадена в срока по чл.189, ал.8 от ЗДвП, и от лице, което има право и интерес да обжалва. По изложените възражения, съдът счита, че легалната дефиниция за ЕФ се съдържа в 2 правни разпоредби: §.1, т.1 от ДР на ЗАНН, и §.6, т.63 от ЗДвП. Съгласно съдържанието им ЕФ е ел. изявление, записано в/у хартиен, магнитен или друг носител, създадено ч/з АдмИС въз основа на постъпили и обработени данни за нарушения от АТСС. С чл.189ж от ЗДвП, е предвидена възможност при нарушение по чл.179, ал.3, което е установено и заснето от ЕлС по чл.167а, ал.3 от ЗДвП, да се издаде ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. Чл.189ж от ЗДвП, изрично препраща само към ал.3 на чл.179 от ЗДвП, което дава основание на част от съдилищата в страната да приемат, че ЕФ може да се издава само за нарушение по тази норма. Това становище, подкрепено с мотива за невъзможност за разширително тълкуване, е погрешно. Буквалното и систематично тълкуване на седмата алинея на спорния чл.189ж съдържа ясен и изричен текст относно легално установена възможност ЕФ да бъде издаден за нарушения по чл.179, ал.3-3б от ЗДвП, Т.Е.законодателят изрично е уредил възможността за издаване на ЕФ и за трите нарушения по ал.3, ал.3а и 3б. В този смисъл е и разпоредбата на чл.167а, ал.4 от ЗДвП, уреждаща създаване на ел. система за „ЕФ за нарушения по чл.179, ал.3-3в“. Допълнителен аргумент в полза на поддържаното от настоящия състав е разпоредбата на чл.187а, ал.5 от ЗДвП, която се отнася до оборимостта на въведената с алинея първа на същата норма презумпция, според която „при установяване на нарушения по чл.179, ал.3-3б в отсъствие на нарушителя се счита, че ППС е управлявано от собственика му“ (чл.187а, ал.1 ЗДвП). Възможността вписаният собственик /ползвател да се освободи от адм. нак. отговорност по ал.1 и 2, вр. с адм. нарушения по чл.179, ал.3-3б, е ч/з представяне в 7-дн. срок от връчването на АУАН или ЕФ на декларация, в която посочи данни за лицето, което е извършило нарушението, и копие от СУПМС за него – чл.187а, ал.4. Съдържанието на следващата алинея в същата норма само потвърждава застъпването в това решение становище, а именно, че ЕФ се издава за нарушения по чл.179, ал.3-3в ЗДвП, респ. и за процесното. И е така, тъй като ал.5 на чл.187а, предвижда че при подадена декларация от собственика, че други лице е управлявало МПС към времето на нарушението по издадения АУАН/ЕФ, производството по акта против собственика се прекратява, а ЕФ – се отменя. Решаващ аргумент в полза на поддържаната теза е, че всички изменения и допълнения в ЗДвП, обективирани ч/з коментираните горе норми са резултат на една обща законодателна инициатива, решена с ДВ бр.105/2018 г., в сила от 1.01.2019 г., която впоследствие претърпя изменение с (Доп. ДВ, бр.13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г. и относимо към датата на издаване на процесния ЕФ). Горното обсъждане сочи категорично и еднозначно възможността за ангажиране на адм. нак. отговорност по чл.179, ал.3б от ЗДвП, ч/з издаване на ЕФ. ЕФ съдържа императивно предвидените от закона реквизити. В чл.189ж от ЗДвП, са посочени задължителните реквизити на ЕФ, който се издава при нарушение на чл.179, ал.3, (а както вече се посочи и при нарушение по ал.3а и 3б), което е установено и заснето от ЕС по чл.167а, ал.3 от ЗДвП, а именно: мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, рег.№ на ППС, собственика или вписания ползвател, описание на нарушението, нарушените разпоредби, възможността за заплащане на таксата по чл.10, ал.2 от ЗП, размера на глобата, срока и начините за доброволното й заплащане. Процесният ЕФ е издаден съгласно утвърдения от АПИ образец. В него са отразени всички обстоятелства, при които е извършено нарушението, като те са представени с яснота и в пълнота, така че да се гарантира правото на защита, което се реализира по фактите (което прави възраженията с обратни твърдения неоснователни). Ясно се сочи, че нарушението се изразява в това, че „не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, тъй като за посоченото ППС няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването“, които са двата възможни начина да се заплати съответната тол такса. Разгледана по същество, жалбата е основателна поради следните съображения: Адм. нак. отговорност на жалбоподателя е ангажирана с издаването на ЕФ за нарушение на 102, ал.2 от ЗДвП, извършено в качеството му на собственик на ППС, като при условията на 189ж от ЗДвП, е издал ЕФ и му е наложена предвидената в чл.179, ал.3б ЗДвП, имуществена санкция. Жалбоподателят не се е възползвал от възможността, предвидена в чл.189е, ал.3 и 4 от ЗДвП, според който текст, таксата по чл.10, ал.2 от ЗДвП, може да бъде заплатена по банков път или ч/з картово плащане, а пред органите по чл.167, ал.3-3б - и в брой, като плащането може да бъде осъществено при извършване на проверката или в срок от 14 дни от връчване на АУАН по чл.179, ал.3-3б или в случаите, при които таксата по чл.10, ал.2 от ЗП, се заплаща след връчване на АУАН, нарушителят следва в платежното нареждане да посочи номера на АУАН. В тези случаи съгласно разпоредбата на ал.5 при заплащане на таксата по чл.10, ал.2 от ЗП, в срока и при условията на ал.3 и 4 и след постъпване на сумата по сметката на А„ПИ“, нарушителят се освобождава от адм. нак. отговорност за конкретното нарушение по чл.179, ал.3-3б, установено в АУАН. Съгласно чл.102, ал.2 от ЗДвП, собственикът е длъжен да не допуска движението на ППС по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за ППС не са изпълнени задълженията вр. с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл.10, ал.1 от ЗП, според категорията на ППС. Ако в свидетелството за регистрация е вписан ползвател, задължението се изпълнява от него. Според чл.10б, ал.3, тол таксата се заплаща от собственика или ползвателя на ППС за всички ППС с обща технически допустима максимална маса над 3, 5 т, извън тези по чл.10а, ал.7 и 9, като заплащането й дава право на ППС, за което е заплатена, да измине определено разстояние м/у 2 точки. В случая процесното ППС отговаря на тези хар-ристики и е дължало заплащането на ТОЛ такса. Според чл.10, ал.1, т.2, за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена система за таксуване на различните категории ППС и такси на база време и на база изминато разстояние: такса за изминато разстояние - тол такса за ППС по чл.10б, ал.3; заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно ППС да измине разстояние м/у 2 точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното ППС е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите хар-ристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на ППС, броя на осите и от екологичните му хар-ристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък. С така издаденият ЕФ, имуществената отговорност на дружеството-жалбоподател е ангажирана на основание чл.179, ал.3б от ЗДвП. Цитираната разпоредба гласи, че собственик на ППС от категорията по чл.10б, ал.3 от ЗП, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл.10, ал., т.2 от ЗП, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл.10б, ал.1 от ЗП, се наказва с глоба от 2500.00 лв. Глобата се налага на вписания ползвател на ППС, ако има такъв. Ако собственикът или вписаният ползвател е ЮЛ, се налага имуществена санкция от 2500.00 лв. Самостоятелно основание за отмяна на обжалвания ЕФ е обстоятелството, че наложената имуществена санкция е непропорционална. Легалното понятие за „тол такса“ е дадено в чл.2, б) от Директива 1999/62/ЕО на ЕП и на ЕС от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от т.а. за използване на определени инфраструктури „такса за изминат участък“ означава заплащане на определена сума за ПС, което изминава разстояние м/у 2 точки от инфраструктурата и е упомената в чл.7, §.2; размерът на сумата трябва да е базиран на пропътуваното разстояние и на типа ПС.“ От това определение се извежда, че дължимите суми се определят според няколко отделни пера, свързани с хар-ристиките и на ПС, и на пътния участък. Условията и редът за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване се определят с наредба на МС в съответствие с изискванията на Директива 1999/62/ЕО на ЕП и на ЕС от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от т.а. за използване на определени инфраструктури („Директива 1999/62/ЕО“). Съгласно чл.9а от посочената Директива „Държавите членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират прилагането на санкциите. Санкциите трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи“. Приложената в настоящия случай санкционна разпоредба на чл.187а, ал.2, т.3 вр. ал.3 и чл.179, ал.3б ЗДвП, предвижда налагането на имуществена санкция във фиксиран размер от 2500.00 лева. Макар и държавите членки да са компетентни да изберат санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи. В случай на несъвместимост, дори и косвена такава, М/у национална правна норма и основните принципи на ПЕС, то вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради действието на принципа на примат (решение от 09.03.1978 г., S.SA, 106/77 на СЕС). Размерът на санкциите следва да бъде съответен на нарушението и да бъде пропорционален на преследваната цел, а при избор М/у няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко ограничителната (в този смисъл решение от 19.10.2016, EL-EM-2001 по дело C- 501/14 на СЕС). От тези постулати се извежда, че принципът на пропорционалност изисква, от една страна, наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, и от друга страна, при определянето на наказанието и на размера на имуществената санкция да се отчитат конкретните обстоятелства по случая (решение от 4.10.2018 г., D.U.-I.. L. L. N&N, С-384/17 на СЕС). Санкциите следва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, но преценени през принципа на пропорционалност, а при липсата на такава санкционна разпоредба и наличието на адм. наказание в абсолютно определен/фиксиран размер, то същата следва да остане неприложена. Предвид размера на незаплатената тол такса от 64, 00 лева, имуществената санкция от 2500, 00 лева е очевидно непропорционална. В този смисъл е и актуалната релевантна практика на СЕС - решение от 21.11.2024 г. по дело С-61/2023 г., образувано по повод преюдициално запитване от АС-Х., в което е разгледан въпрос за съответствието на националната ни правна уредба и в частност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, с принципа за съразмерност на наказанията, регламентиран с чл.9а от Директива 1999/62 ЕО на ЕП и на ЕС от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от т.а. за използване на определени инфраструктури. Съгласно изр. последно от цитираната норма, установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. В мотивите на решението си съдът е извел, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, включително и като гарантират реално възпиращ ефект, като същевременно съблюдават общия принцип на пропорционалност. Следователно, посоченият принцип изисква не само наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, но и при определянето на наказанието и на размера на глобата или имуществената санкция да се отчитат конкретните обстоятелства по случая. Съдът изрично е посочил, че в случая чл.179, алинеи 3-3б от ЗДвП, предвижда при нарушение на различни материални разпоредби от този закон глоби и имуществени санкции с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300.00 лв., 1800.00 лв. или 2500.00 лв., като освен това ЗДвП, не дава право на сезирания съд да изменя налаганите глоби или имуществени санкции, и по- конкретно да намалява фиксирания размер в зависимост от хар-ра или тежестта на извършеното нарушение. Т.Е.националната ни система от наказания не позволява да се вземе предвид степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение, и както следва от чл.189з от ЗДвП, изключва по-конкретно прилагането на смекчаващите обстоятелства, които по принцип са предвидени в ЗАНН. Изрично е акцентирано в/у обстоятелство, че единственото предвидено в тази система адаптиране на размера глобите се отнася до категорията, към която спада съответното ПС, която се определя въз основа на броя на осите му. Това адаптиране обаче, което е лишено от каквато и да било връзка с поведението на ползвателя на ПС или водача му, не отчита хар-ра и тежестта на извършеното нарушение. Така при налагането на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от ПС, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на тол таксата за даден маршрут. При това нормативно положение съдът е заключил, че тази система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища, а при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба Съюза (в този смисъл решение от 22.03.2017 г., E.-T. и S.-G., С497/15 и С-498/15, EU: C: 2017: 229). По аргумент на тези съображения съдът е приел, че на преюдициалния въпрос следва да се отговори, че чл.9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от хар-ра и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от адм. нак. отговорност ч/з заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. Тук е мястото да се посочи, че макар и държавите членки да са компетентни да изберат средствата, в т.ч. санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно им изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи. В случай на несъвместимост, дори и косвена такава, М/у национална правна норма и основните принципи на ПЕС, тоест вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради действието на принципа на примат. Тоест националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. В този смисъл, принципът на пропорционалност е част от общите принципи на съюзното право на ЕС, които държавите- членки трябва да спазват. По аргумент на същия една мярка не може да надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимно преследваните цели и в случаите, когато съществува избор М/у няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничение, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (в този смисъл Решение от 17.04.2018 г., С-414/16, т.68, С- 537/16, т.56). Строгостта на санкцията следва да бъде съответна на тежестта на нарушението. CEC многократно е подчертавал, че административните или репресивните мерки не трябва да превишават това, което е необходимо за преследваните цели, и санкцията не трябва да е несъразмерна на тежестта на нарушението, така че да стане пречка за закрепените в Договора на ЕО свободи. C E C сочи, че за да се прецени дали определена санкция е в съответствие с принципа на пропорционалност, следва в частност да се вземат предвид вида и тежестта на нарушението, което се наказва с тази санкция, както и начина за определянето на нейния размер и това е задължение на националния съдия. По силата на чл.633 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК, решението на CEC по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Р.Б.. При съобразяване на задължителното тълкуване на Общностното законодателство /решение от 21.11.2024 г. по дело С-61/2023 г. на СЕC/ се налага и изводът, че процесното административнонаказателното производство, и в частност наложената санкция, определена съгласно действащото българското законодателство, противоречи на основаните принципи на Общностното право, което обуславя незаконосъобразност на процесния ЕФ на самостоятелно основание. Предвид изложеното, съдът следва да отмени процесния ЕФ в цялост. По разноските: Жалбоподателят ч/з процесуалния му представител претендира присъждането на разноски съгласно представения Договор за правна защита и съдействие от 500.00 лева. Искането за присъждане на разноски от страна на процесуалния представител на жалбоподателя е направено своевременно, като последният има право на такива предвид изхода на спора – отмяна на обжалвания ЕФ и с оглед разпоредбата на чл.63д, ал.1 от ЗАНН, препращаща към чл.143, ал.1 от АПК. По силата на чл.143, ал.1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания адм. акт или отказа да бъде издаден адм. акт, държ. такси, разноските по производството и възнаграждението за 1 адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Следователно в случая следва на въззивника да бъдат присъдени разноските, представляващи възнаграждение за 1 адвокат. От съдържанието на приложения на л.19 договор за правна защита и съдействие, се установява че договореното адв. възнаграждение от 500.00 лева, които жалбоподателят е заплатил в брой, Т.Е.разходът е направен съгласно т.1 от Тълк. решение №6 от 06.11.2013 г. по дело №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. От страна на представителя на АНО е направено възражение за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение. Минималните размерите на адв. възнаграждения са уредени в Раздел IV от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адв. възнаграждения. Съгласно Наредбата, в редакцията от 18.02.2025 г., когато адм. наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението за адв. възнаграждение се определя по правилата на чл.7 ал.2, в/у стойността на санкцията, съответно обезщетението. Съгласно цитираната разпоредба от Наредбата, за защита по дела с определен интерес, възнаграждението при интерес от 1000.00 до 10000.00 лв. е 400.00 лв. плюс 10% за горницата над 1000.00 лв. В случая е наложено адм. наказание имуществена санкция от 2500.00 лева и минималното адв. възнаграждение, съобразно горепосочения текст от наредбата е 550.00 лева. В този смисъл съдът намира, че претендираното адв. възнаграждение от 500.00 лв. не е прекомерно и следва да бъде присъдено в неговия пълен размер. Водим от гореизложеното и на основание чл.63, ал.1, във вр. с ал.2, т.1 от ЗАНН, съдът