Решение № 3156 от 30.7.2024 г. на Административен съд - Хасково по дело № 327/2024 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно- процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.107 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР). Образувано е по жалба от И. Й. С. от [населено място], действащ чрез процесуален представител - адвокат А. А., срещу отказ на Кмета на община Хасково обективиран в писмо с рег. индекс: 94А-3302-1#1 от 22.03.2024г. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на оспорения акт, поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалноправни разпоредби. Твърди се, че издателят на административния отказ се позовал на неотносими правни основания за да откаже издаване на исканото удостоверение. Посочени били разпоредбите на чл.88 и чл.88а от ЗГР, които се отнасяли до издаване на удостоверение за раждане, удостоверение за сключен граждански брак и препис-извлечение от акт за смърт, а в случая на 19.03.2024г. от името на жалбоподателя било подадено искане за издаване на удостоверение за постоянен адрес. Приложими във връзка с това искане били разпоредбите на чл.106, ал.1, т.1 от ЗГР и чл.22, ал.1 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. На следващо място, позовавайки се на по-горе посочените разпоредби от ЗГР, Кметът на община Хасково изискал от подателя на искането нотариално заверено пълномощно от представляващия жалбоподателя адвокат. Такова изискване нормата на чл.106, ал.1 от ЗГР и чл.22, ал.1 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012г., не предвиждали, следователно искането за представяне нотариално заверено пълномощно в посочения документ в случая било незаконосъобразно. Освен това, дори и в хипотезата на чл.5, ал.2 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012г. изискването за представяне на нотариално заверено пълномощно било погрешно. Представянето на такъв вид пълномощно не било предвидено в чл.25, ал.1 от Закона за адвокатурата, чл.18, ал.1 от АПК вр. с чл.32, т.1 и чл.33 от Гражданския процесуален кодекс. Не следвало адвокатите да бъдат приравнявани на всички останали трети лица, тъй като дейността им представлявала законово регламентирана професия и това ги отличавало от останалите граждани. В конкретния случай следвало да намерят приложение разпоредбите на Закона за адвокатурата, който представлявал нормативен акт от по-висок ранг, респ. по отношение на вида на пълномощното относима била нормата на чл.25, ал.1 от този закон. От друга страна тази норма намирала приложение вместо чл.18, ал.2 от АПК, тъй като се явява специална спрямо последната. По изложените съображения, се иска отмяна на оспорения административен акт и се претендират разноски по делото. Ответникът – Кмет на община Хасково, чрез пълномощник, в писмен отговор на излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира отхвърлянето ѝ и присъждане на юрисконсултстко възнаграждение. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: На 19.03.2024г. А. Т. А. депозирал до кмета на община Хасково Искане за издаване на удостоверение въз основа на регистъра на населението рег.индекс: 94А-3302-1(л.32), с което поискал издаване на удостоверение за постоянен адрес по отношение на И. Й. С.. Към заявлението приложил адвокатско пълномощно. С последното И. Й. С. упълномощил адвокат А. Т. А.: 1. Да го представлява пред Община Хасково и съответните общински служби и дирекции към нея, във връзка с процедурата по издаване на удостоверение за постоянен адрес и/или на удостоверение за настоящ адрес, включително по електронен път; 2. Да подаде пред Община Хасково заявление за издаване на удостоверение за постоянен адрес и/или за настоящ адрес, включително по електронен път. Да получи издадените удостоверения, включително по електронен път; 3. Да подписва, представя, подава и получава молби, заявления, удостоверения и други документи от негово име, свързани с дадените му с това пълномощно права, включително от негово име и за негова сметка да заплаща парични суми. С писмо рег. индекс 94А-3302-1#1 от 22.0.2024г. (л.31), кметът на община Хасково уведомил адвокат А. Т. А., че отказва да издаде удостоверение за постоянен адрес за лицето И. Й. С.. В писмото са изложени съображения, че в конкретния случай упълномощеният адвокат се явява „трето лице“ по смисъла на чл.88а, ал.2 от ЗГР и доколкото представеното от него пълномощно, макар и изрично и в писмена форма, не било нотариално заверено то първата хипотеза на чл.88а, ал.2 от ЗГР не била осъществена. Разпоредбата на чл.24, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата предвиждала, че упражняването на адвокатската професия включва и представителство на доверителите и подзащитните им и защитата на правата и законните им интереси пред органите на съдебната власт, административните органи и служби, както и пред физически и юридически лица, а съгласно разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗА – адвокатът представлявал своя клиент въз основа на писмено пълномощно. Въпреки това, тези общи разпоредби, касаещи начина на упълномощаване клиент – адвокат, не дерогирали изискването на специалния ЗГР относно начина, по който трето лице, вкл. и адвокат, можело да се снабди с документ, който се издавал въз основа на ЗГР, тъй като специалната разпоредба на чл.88а, ал.2 от ЗГР била въведена с цел засилена защита на личните данни на гражданите. Касаело се за специална ограничителна правна норма, която не можело да се тълкува разширително, дори и в светлината на ЗА. Отказът е бил връчен на А. А. на 25.03.2024г.(л.31-гръб). При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи: Жалбата е подадена в законоустановения срок, срещу годен за обжалване административен акт, от лице с правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: Съгласно чл.24, ал.2 от ЗГР, общинската администрация издава удостоверения въз основа на регистъра на населението. Според чл.35, ал.3 от ЗГР, кметът на общината е длъжностно лице по гражданското състояние на територията на общината, като може да възлага тази функция с писмена заповед на кметовете на кметствата и кметските наместници в населените места, в които се поддържат регистри на актове за гражданско състояние, и на други длъжностни лица от общинската администрация. Разпоредбата на чл.2, ал.1 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението (Наредбата) предвижда, че удостоверения въз основа на регистъра на населението се издават от кмета на общината, на района или на кметството или от определени от тях длъжностни лица от общинската администрация. Нормата изброява органите, които са компетентни да издават удостоверения за данните, поддържани по чл.25 от Закона за гражданската регистрация, в рамките на общината като основна административно-териториална единица. Видно е, че сред тези органи е и кметът на община. След като последният има право да издава коментираните удостоверения, отказът за издаване на такива също се явява в правомощията му по закон. Ето защо административният акт се явява издаден от компетентен орган. Процесният акт, по същество представляващ отказ за извършване на административна услуга, е в писмена форма, като отговаря на изискванията за форма по чл.59, ал.2 от АПК, вкл. съдържа фактически правни основания за издаване. Не се установява в хода на административното производство да са били допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. По отношение спазването на материалния закон, съдът намира следното: Не се спори между страните, че заявлението (искането) за издаване на удостоверение за постоянен адрес е било подадено от А. Т. А. действащ в качеството му на адвокат и пълномощник, упълномощен с изрично пълномощно от оспорващия И. Й. С., както и не е спорно, че това пълномощно не е нотариално заверено. За да обоснове отказа си за издаване на исканото удостоверение ответникът се е позовал от правна страна на чл.88а, ал.2 от ЗГР и е възприел подателя на искането като „трето лице“ по смисъла на посочената разпоредба. Според текста на същата, документите по чл.88 може да се издават и на трети лица, изрично упълномощени с нотариално заверено пълномощно от лицата по ал.1 или по реда на Гражданския процесуален кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс. Във връзка с посочената в оспорения акт норма – чл.88а, ал.2 от ЗГР, следва да се посочи, че документите по чл.88 от ЗГР са удостоверение за раждане, удостоверение за сключен граждански брак, препис-извлечение от акт за смърт. В случая обаче до кмета на община Хасково е било отправено искане за издаване на удостоверение за постоянен адрес, т.е. ответникът не е бил сезиран с искане за издаване на който да е от посочените в чл.88 от ЗГР документи. Ето защо основателни се явяват изложените в жалбата възражения за неотносимост в случая на цититраните в процесния акт правни норми. Същите касаят издаването на документи, различни по вид от това, издаването на което е поискал жалбоподателят. На следващо място, нормата на чл.22, ал.1 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012г. предвижда, че когато е необходимо да бъде удостоверен последният заявен постоянен адрес от едно лице, се издава Удостоверение за постоянен адрес по образец съгласно приложение № 14, а според ал.2 – удостоверението се издава и след подаване на заявление за заявяване или промяна на постоянен адрес. Според чл.24, ал.1 от ЗГР, общинската администрация издава удостоверения въз основа на регистъра на населението. Регистърът на населението е функция на Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН) – национална система за гражданска регистрация на физическите лица в Република България и източник на лични данни за тях. Според чл.106, ал.1, т.1 от ЗГР данните от ЕСГРАОН се предоставят на българските и чуждестранните граждани, както и на лицата без гражданство, за които се отнасят, а също така и на трети лица, когато тези данни са от значение за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на техни законни права и интереси. Съгласно чл.5, ал.1 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012г., удостоверения се издават на лицата, за които се отнасят, на законните им представители, на техните наследници, а според ал. 2 – и на трети лица, когато същите са им необходими за изпълнение на техни законоустановени правомощия или когато същите са изрично упълномощени с нотариално заверено пълномощно от лицата по ал.1. Удостоверения се издават и по реда на Административнопроцесуалния кодекс, Гражданския процесуален кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс. Според чл.18, ал.1 от АПК, гражданите и организациите се представляват по закон и по пълномощие по реда на Гражданския процесуален кодекс, а съгласно чл.18, ал.2 от АПК, пред административните органи гражданите и организациите могат да се представляват с писмено пълномощно с нотариална заверка на подписа и от други граждани или организации. Съгласно чл. 32 от Гражданско процесуалния кодекс представители на страните по пълномощие могат да бъдат лицата посочени в т.1-т.5 от същата норма, сред които и адвокатите(т.1). В чл.33, изр.1-во и 2-ро от ГПК е визирано, че пълномощниците се легитимират с пълномощно подписано от страната или от нейния представител. В пълномощното се посочват трите имена, точният адрес и телефонът на пълномощника. В чл.24, ал.1, т.2 и т.3 от Закона за адвокатурата е посочено, че упражняването на адвокатската професия включва изготвяне на всякакви книжа - молби, тъжби, заявления, жалби и други, свързани с възложената от клиента работа, както и представителство на доверителите и подзащитните и защита на правата и законните им интереси пред органите на съдебната власт, административните органи и служби, както и пред физически и юридически лица. По силата на чл.25, ал.1 от Закона за адвокатурата, за адвокатите е предвидено да представляват своя клиент само въз основа на писмено пълномощно, без за това да е необходима нотариална заверка. Тази норма е в унисон с ал.1 на чл.18 от АПК, респ. чл.32, т.1, вр. с чл.33 от ГПК и се явява специална по отношение на чл.18, ал.2 от АПК, като упълномощаването по реда на чл.25, ал.1 ЗА важи както за административното, така и за съдебното производство. Текстът на чл.5, ал.2, изр.1-во от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012г. регламентира представителство от „упълномощено лице“, като въпреки съдържанието на разпоредбата съдът намира, че тя не изключва правото на адвокатите да представляват своите клиенти само с писмено пълномощно без нотариална заверка на същото. В тази връзка е необходимо да се има предвид че на първо място визираната норма от наредбата не може да дерогира приложението на обсъжданите законови текстове, тъй като се съдържа в нормативен акт от по-нисък ранг. Освен това, както се посочи в изр.2-ро на същата разпоредба изрично е предвидена възможност удостоверения да се издават по реда на ГПК и АПК, които норми както вече съдът спомена по-горе в мотивите на решението, изискват единствено писмена форма на адвокатско пълномощно, не и такава с нотариална заверка на подписа. Същевременно, поради особения законов статут на адвокатите, те не могат да бъдат приравнявани на трети лица по смисъла на чл.5, ал.2, изр.1-во от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012г. Логиката на закона е в обратна посока, тъй като следва разбирането, че лицата търсят съдействие на адвокат за да могат по-лесно да упражняват правата си и да си осигурят адекватна защита. В този смисъл изискването за нотариална заверка на пълномощното би било необоснована тежест, препятстване и затруднение на защитата на гражданите от страна на специално оправомощените по закона лица, придобили своята особена квалификация. Действително удостоверението за постоянен адрес касае лични данни на конкретното лице, но следва да се отчете, че в работата си адвокатите обработват личните данни на клиентите си. В този смисъл позоваването в акта на „засилена защита на личните данни на гражданите“ не може да е възприеме за основателен довод за отказа да се извърши исканата административна услуга. Анализът на цитираната нормативна уредба в случая (след като искането не е подадено от „трето лице“ по смисъла на чл.106, ал.1, т.1 от ЗГР, а от лице, чиито данни следва да се съдържат в ЕСГРАОН, чрез надлежен представител по смисъла на чл.18, ал.1 от АПК, вр. с чл.32 от ГПК, за когото по силата на чл.25, ал.1 от ЗА, вр. с чл.33 от ГПК е достатъчно писмено пълномощно) показва, че не са налице законови пречки исканото удостоверение да бъде издадено. В тази насока е и сформираната съдебна практика в тази насока на касационната инстанция: Решение № 13284/03.11.2017г. по адм.дело № 13605/2016г. на Върховен административен съд, Решение № 16779/10.12.2019г. постановено по адм.дело № 8030/2018г. на ВЪрховен административен съд, а така също и трайната практика на Административните съдилища: Решение № 2595 от 24.06.2024г. постановено по адм.дело № 346/2024г. на АдмС-Хасково, Решение № 849 от 25.04.2024 г. на АдмС - Ловеч по адм. д. № 56/2024 г., Решение № 140 от 4.07.2023 г. на АдмС - Кюстендил по адм. д. № 128/2023 г., Решение № 252 от 28.02.2023 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 2693/2022 г., Решение № 818 от 16.04.2018 г. на АдмС - Пловдив по адм. д. № 3630/2017 г. и др. която настоящия съдебен състав възприема. Изложеното обосновава извод за незаконосъобразност на оспорения отказ, поради което същият следва да се отмени. Предвид факта, че естеството на въпроса не позволява решаването му от съда, след отмяната на акта поради наличието на отменително основание по чл. 146, т.4 от АПК, преписката по издаване на исканото удостоверение за постоянен адрес на И. Й. С., подадено чрез пълномощника му адвокат А. Т. А., следва да бъде изпратена на кмета на община Хасково за ново произнасяне, при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона. С оглед изхода на спора, претенцията за присъждане на разноски на оспорващата страна е основателна, поради което в полза на жалбподателя следва да бъдат присъдени разноски по делото. Същите се доказват пред съда в размер на 1010 лева, от които 10 лева – държавна такса за образуване на делото и разглеждане на жалбата(л.12), , и 1000 лева – възнаграждение за адвокат, съгласно договор за правна защита и съдействие от 01.04.2024г. (л.10). Водим от горното и на основание чл.172, ал.2 и чл.173, ал.2 от АПК, съдът