Решение № 142 от 10.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3917/2023 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС. Ищецът Я. З. твърди, че е собственик въз основа на давностно владение на недвижим имот, представляващ апартамент № 8, находящ се в ж.к. „•••••••, с площ от 205, 94 кв. м, заедно с прилежащото му мазе и 4, 189% ид. части от общите части на сградата и от право на строеж върху мястото, представляващо парцел за комплексно жилищно строителство по плана на гр. София, който имот представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.704.535.1.8. Твърди, че имотът е придобит през 1992 г. от фондация „С.Ф.“, на която ищецът е председател, и от прекратяването на фондацията през 1995 г. до настоящия момент той владее имота за себе си, като в част от този период – от 1995 г. до 1998 г. – е пребивавал в САЩ, през което време е отдавал имота под наем, а от 1999 г. и до сега живее в имота и заплаща консумативните разходи за него. Посочва, че след прекратяване на фондацията, имотът е станал собственост на държавата на основание чл. 148 (отм.) ЗЛС, но твърди, че той е владял имота повече от 10 години, считано от 1995 г. и до настоящия момент, като владението е осъществявано лично от ищеца и чрез отдаването на имота под наем. Поради това иска да бъде установено по отношение на ответника държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройство, че ищецът е собственик на имота. Претендира разноски по делото. Ответникът държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез пълномощника си областния управител на Област София, оспорва иска. Не оспорва обстоятелството, че процесният апартамент е бил собственост на фондация „С.Ф.“, като посочва, че след прекратяването на фондацията цялото имущество е преминало в собственост на държавата, включително и процесният апартамент. Посочва, че придобивната давност върху имоти държавна собственост е спряла да тече по силата на закона от 31.05.2006 г., като мораториумът е продължен до 31.12.2022 г., поради което не е възможно ищецът да е придобил имота по давност. Оспорва и твърдението на ищеца, че в периода 1993 г. – 1998 г. той е упражнявал фактическа власт върху имота, като посочва че той е пребивавал в друга държава, бил е и лишен от свобода, което е възпрепятствало упражняване на фактическа власт върху имота. Оспорва също така ищецът да е имал намерение за своене на имота, като твърди, че той е бил наясно, че имотът е държавна собственост. Претендира разноски по делото. Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира следното: Според представеното по делото решение от 02.04.1991 г. по гр. д. № 1667/1991 г. на СГС фондация „С.Ф.“ е регистрирана на посочената дата, като неин представил (председател) е ищецът Я. З.. Съгласно представения нотариален акт № 191 от 29.01.1992 г. процесният недвижим имот е закупен от фондацията. С решение на СГС от 10.07.1995 г. фондацията е прекратена на основание чл. 153 (отм.) ЗЛС, тъй като целта е противоречала на закона (фондацията е извършвала търговска дейност). При това положение според приложимата към този момент норма на чл. 154 (отм.) вр. с чл. 148, ал. 1 (отм.) ЗЛС след прекратяването на фондацията имуществото се предава на държавата, поради което процесният имот е станал държавна собственост. Имотът е станал частна държавна собственост, тъй като не притежава характеристиките на имотите, публична държавна собственост (с оглед и на установените критерии за разграничение между публична и частна собственост съгласно РКС № 19/21.12.1993 г. по к.д. № 19/1993 г.). Следва да бъде съобразено, че за имотите частна държавна собственост нормата на чл. 86 ЗС (след изменението съгласно ЗИД на ЗС, обн. ДВ, бр. 31/1996 г., в сила от 01.06.1996 г.) не установява забрана за придобиването им по давност. До този момент (т.е. до 01.06.1996 г.) разпоредбата на чл. 86 ЗС предвижда общо, че не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост, без да се прави разграничение дали собствеността е публична или частна. Течението на придобивната давност за имоти частна държавна собственост обаче е спряно съгласно §1 на ЗД на ЗС (обн. ДВ, бр. 46/06.06.2006 г., в сила от 01.06.2006 г.), което е направено с придаване на обратна сила на закона от последния ден преди изтичане на десетгодишния срок за придобиване по давност, т.е. давностният срок е спрян, считано от 31.05.2006 г. Така е въведен мораториум върху придобиването по давност на недвижими имоти – частна държавна и частна общинска собственост, първоначално за срок от 7 месеца. С §3 на ЗИД на ЗДС (обн. ДВ, бр. 105/2006 г.) срокът е удължен с една година – до 31.12.2007 г., а след това с §1 на ЗИД на ЗС (обн. ДВ, бр. 113/2007 г., в сила от 31.12.2007 г.) срокът е удължен с още една година – до 31.12.2008 г. Четвъртото удължаване на срока на мораториума е въведено със ЗИ на ЗС (обн. ДВ, бр. 109/2008 г.) и е със срок до 31.12.2011 г. Следващото удължаване на срока е въведено със ЗИ на ЗС (обн. ДВ, бр. 105/2011 г., в сила от 31.12.2011 г.), като срокът е удължен до 31.12.2014 г. Със ЗИД на ЗС (обн. ДВ, бр. 107/2014 г., в сила от 31.12.2014 г.) срокът е удължен за шести път, като е предвидено да изтече на 31.12.2017 г. Последното удължаване на забраната за придобиването по давност на имоти – частна държавна и общинска собственост, е до 31.12.2022 г. Въведено е с §1 на ЗИ на ЗС (обн. ДВ, бр. 7/19.01.2018 г., в сила от 31.12.2017 г.), като с §2 на ЗИ на ЗС е предвидено обратно действие на спирането на давността, считано от 31.12.2017 г. С РКС № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. (обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.) разпоредбите на §1, ал. 1 от ЗД на ЗС (обн. ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп. бр. 18/2020 г.) и на §2 от ЗИ на ЗС (обн. ДВ, бр. 7/2018 г.) са обявени за противоконституционни, поради което те не се прилагат, считано от влизането на решението на КС в сила – три дни след обнародването му в ДВ съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията, т.е. от 08.03.2022 г. Така за периодите 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 19.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивна давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. Такава започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г., тъй като с обявяването на разпоредбата за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Като последица от обявяването за противоконституционна на нормата на §2 от ЗИ на ЗС (обн. ДВ, бр. 7/2018 г.), с която е придадено обратно действие на продължаването на срока на мораториума, се приема от КС, че придобивна давност е текла и в периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г., защото обратното действие на материалния закон не може да засяга вече придобити права. Следователно за времето 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г. давностният срок следва да се зачита (така определение № 510/06.02.2024 г. по гр. д. № 1748/2023 г. на ВКС, I г.о.; решение № 50080/26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021 г. на ВКС, II г. о. и решение № 50141/25.04.2023 г. по гр. д. № 3194/2021 г. на ВКС, I г. о.). Така при въведените от ищеца твърдения за това, че той владее имота, считано от 1995 г. поначало е възможно той да придобие процесния имот по давност, ако действително се установи, че е упражнявал непрекъснато давностно владение през този период. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че владее процесния имот, считано от прекратяване на фондацията, която е била първоначалния собственик на имота, т.е. от 1995 г., като първоначално това е ставало чрез лице, което отдава имота под наем от негово име – бившата му съпруга, а след това ищецът е владял имота лично. Основните доказателства, събрани по делото по отношение на владението на имота, както и за периодите, в които ищецът е владял имота, са свидетелските показания на двете свидетелки М.М. и К. З.а, като първата е сестра ни ищеца, а втората е бивша съпруга на ищеца, с която имат две деца. Показанията на двете свидетелки са вътрешно противоречиви и не кореспондират с твърденията, изложени в исковата молба. От тях не става ясно в кои периоди ищецът е владял имота и не се установява в какво се изразява владението на имота. Свидетелката З.а посочва в показанията си, че ищецът живее в апартамента от 1992 г., но същевременно заявява, че е пребивавал в САЩ в периода 1990 – 1993 г., през който период тя е отдавала апартамента под наем от негово име, а едновременно с това посочва, че ищецът е заминал за САЩ през 1993 г. В исковата молба се твърди, че ищецът е пребивавал в САЩ в периода 1995 г. – 1998 г., когато апартаментът е отдаван под наем, а в съдебно заседание процесуалният представител на ищеца заявява, че ищецът е бил в САЩ в периода 1992 г. – 1993 г. Същевременно свидетелката М. посочва, че ищецът се е върнал от престоя си в САЩ през 1998 г., без да изяснява кога точно е заминал. Налице е вътрешна противоречивост в показанията на свидетелките относно периодите на владение на имота и начина, по който е владян той, които се разминават и с твърденията на ищеца. Непротиворечиви са свидетелските показания и на двете свидетелки единствено по отношение на местонахожението на имота – ул. „Ропотамо“, гр. София. От служебно извършена справка от съда на интернет страницата на цифровия кадастър на гр. София (http: //www.isofmap.bg), както и в Google Maps се установява, че посочената от свидетелките улица се намира в ж.к. „Христо Смирненски“, а съгласно представеното от ищеца удостоверение от 27.10.2023 г., издадено от ГИС-София, относно адреса на имота настоящият адрес на имота е гр. София, ж.к. „•••••••. Следователно процесният имот не може да бъде идентичен с този, за който свидетелките посочват, че е имотът, който ищецът е владял лично или като е отдаван под наем и в който той е живял от 1992 г. или съответно след като се е върнал от САЩ през 1998 г. Поради това не може да се приеме и че ищецът е осъществил фактическа власт върху процесния имот и в по-късен момент, а именно към 1998 г., тъй като свидетелките сочат в показанията си единствено имот, находящ се на ул. „Ропотамо“, гр. София, който е различен от процесния. Процесният имот се намира в сграда, която граничи с бул. „Цариградско шосе“ (с предишно наименование бул. „Ленин“), и се намира в ж.к. „Яворов“ (с предишно наименование ж.к. „Ленин“), видно и от описанието на имота в посочения нотариален акт за закупуването му от фондацията, както и от посоченото в удостоверението от ГИС-София. Освен несъответствието между имота, за който се отнасят показанията на свидетелките, и процесния имот, следва да се има предвид и следното. Според показанията на свидетелките ищецът живее в имота от 1992 г., а впоследствие го е отдавал и под наем. Както се посочи, процесният имот е придобит на 29.01.1992 г. от фондация „С.Ф.“, чийто представител (председател) е ищецът, а държавата е придобила собствеността върху имота през 1995 г. по силата на закона – чл. 153 (отм.) вр. с чл. 148, ал. 1 (отм.) ЗЛС, след като фондацията е прекратена. Тъй като в периода 1992 г. – 1995 г. процесният апартамент е собственост на представляваната от ищеца фондация, то в този период той стопанисва имота като представител на собственика. Няма доказателства по делото за промяна в намеренията на ищеца като представител на фондацията относно стопанисването на имота от чуждо име, както и няма доказателства такава промяна да е била демонстрирана по отношение на собственика на имота, т.е. на представляваната от ищеца фондация. Следователно няма как ищецът да е осъществявал владение като фактическо състояние върху имота, тъй като в този период процесният апартамент е бил собственост на представляваната от него фондация, поради което ако той е стопанисвал имота, по този начин ищецът е упражнявал собственическите правомощия на фондацията. Представеното по делото писмо от 23.10.2023 г. от „Софийска вода“ АД, в което се посочва, че през 2010 г. е извършена промяна на титуляра на партидата на процесния имот, като същата е заведена на ЕТ „Я. З. и синове“, не представлява фактическо действие, извършено в имота, поради което от това обстоятелство не може да бъде направен извод, че ищецът упражнява фактическа власт върху имота. Смяната на партида при доставчика на вода сама по себе си не следва да се счита и като действие по демонстриране и установяване на владението срещу действителния собственик. Необходимо е владелецът да си служи с вещта, а ако става въпрос за недвижим имот – да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му от свое име. Отделен въпрос е, че в писмото от „Софийска вода“ АД е посочено, че партидата за вода за процесния имот е променена на името на ЕТ „Я. З. и синове“, а не на Я. З. като физическо лице. Същото се отнася и до представеното писмо от 23.10.2023 г. от „Електрохолд продажби“ АД, от което се установява, че между ищеца и дружеството е налице облигационно правоотношение от 17.05.2005 г. за продажба на електрическа енергия относно процесния апартамент. В тази връзка следва да се подчертае, че плащането на битови сметки за ток и вода, интернет или други комунални плащания само по себе си не е действие, изразяващо обективиране на владение (в този смисъл напр. решение № 50002/03.07.2023 г. по гр. д. № 53/2022 г. на ВКС, І г. о.), а още по-малко промяната на партидите следва да се счита като действие, с което се демонстрира владение, т.е. намерението да се свои вещта по отношение на действителния собственик. Съгласно чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Владението не е обикновено фактическо господство върху вещта, а чрез него се упражнява съдържанието на вещното право на собственост – правомощието на собственика да си служи с вещта. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнено и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Обективният признак на владението изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Твърдяното от ищеца присъствие в имота трябва да оставя видими следи и да обективира въздействието на владелеца и волята му да третира вещта като своя. В случая по делото не са събрани доказателства относно стопанисване на имота, относно това, че в имота са извършвани фактически действия. От свидетелските показания не се установява ищецът да е упражнявал фактическа власт върху имота в нито един момент, с оглед на противоречията в тези показания и на обстоятелството, че свидетелите описват различен от процесния имот, а именно имот, находящ се на ул. „Ропотамо“, докато процесният апартамент е с различен адрес. Освен това, трябва да се съобрази и че свидетелите по делото попадат в категорията по чл. 172 ГПК и показанията им следва да се преценяват от съда с оглед останалите доказателства по делото, отчитайки възможната тяхна заинтересованост. Липсата на други доказателства относно отдаването под наем на имота и неговото владение, стопанисване, заедно с неясните и противоречиви показания на посочените свидетели, водят до невъзможност за приемане за установено с категоричност на упражняването на владение от ищеца върху процесния имот. По изложените съображения не се установява ищецът да е установил владение върху процесния имот и съответно да го упражнявал продължително, за да го придобие по давност, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен. По разноските: С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноските по делото, които възлизат на 450 лв. за юрисконсултско възнаграждение. С оглед на гореизложеното съдът