РЕШЕНИЕ

№ 799

гр. София, 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Даниела Дончева Членове: Красимир Маринов, Капка Павлова при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Капка Павлова Въззивно търговско дело № 20231001000506 по описа за 2023 година С решение № 425 от 30.03.2023г., постановено по т.д.№ 1220/2022г. по описа на СГС е отхвърлен предявеният от Застрахователна компания „Лев Инс“ АД против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.273, ал.4, изр.второ от КЗ/отм./, вр.§ 26 от ПЗР на КЗ за заплащане на сумата от 275 000лв., представляваща 50% от заплатени от дружеството застрахователни обезщетения на наследниците на П. Л. Н. за претърпени от същите неимуществени вреди вследствие на смъртта на това лице, настъпила при ПТП, станало на 15.09.2014г. между лек автомобил с рег.№ •••••••• и комбайн с рег.№ ••••••••, дължимо от ответника поради съпричиняване от водача на комбайна Е. Й. П., управлявал без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, както и претенцията за присъждане на законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Недоволна от така постановеното решение е останала ищцовата страна Застрахователна компания „Лев Инс“ АД и в законоустановения срок е подала въззивна жалба против същото. Моли се първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен и вместо него да бъде постановен друг, с която предявеният иск да бъде уважен.

Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че към датата на ПТП -15.09.2014г. за комбайн с рег.№ •••••••• е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“, тъй като не било съобразено обстоятелството, че ПТП е станало в 11.00 часа, а застраховката е сключена н 11.58 часа на същата дата, т.е след произшествието. Не било взето предвид и това, че констативният протокол за ПТП е изготвен на 16.09.2014г., т.е един ден след произшествието, както и факта, че ответната страна не е оспорила твърдението, че при настъпване на процесното ПТП комбайнът нямал валидна сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“.

Изразено е и несъгласие с изводите на СГС, че при установено съпричиняване от страна на двама водачи за настъпване на ПТП, единият от които не е имал сключена застраховка по риска „Гражданска отговорност“, Гаранционният фонд не дължи възстановяване на съответната част от изплатеното застрахователно обезщетение като счита, че практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК, на която се е позовал градският съд не може да бъде отнесена към процесния случай.

Гаранционен фонд е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.

Поддържа, че липсва и не е налице солидарна отговорност между ищцовото дружество и Гаранционния фонд, тъй като такава не е предвидена нито в договор нито е установена от закона. Изтъква, че Гаранционен фонд носи отговорност само в предвидените в Кодекса на застраховането случаи и то спрямо увредените лица. В този смисъл в закона не било предвидено регресно право на платилия застраховател в случай като настоящия.

На следващо място се посочва, че по настоящото дело е установено, че отговорността на виновния водач е застрахована по риска „Гражданска отговорност“, което изключва отговорността на Гаранционни фонд.

Отговор на въззивната жалба е подало и третото лице- помагач Е. Й. П.. Със същия се поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При проверката на правилността на първоинстанционното решение същият е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери само спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение.

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с оплакванията за незаконосъобразност на същото настоящата инстанция намира следното:

По делото не се спори, а и се установява от събраните доказателства, че на 15.09.2014г. на третокласен път III – 306 на км.48 + 114 м., община Кнежа, местност „Маринов Герна“ в посока от гр.Кнежа към с.Селановци е станало ПТП между лек автомобил марка „Дачия“, модел „Логан“ с рег.0 ••••••••, управляван от Х. Т. К. и комбайн „Джон Диър“ с рег.№ ••••••••, управляван от Е. Й. П.. В следствие на произшествието е загинал П. Л. Н., който се е намирал на предната седалка на лекия автомобил.

От представените преписи от решение №100 от 24.08.2020г., постановено КНД №433/2020г. на ВКС, решение №53 ОТ 29.04.2021Г. по НОХД №286/2020г. на Апелативен съд – Велико Търново, както решение №60155 от01.11.2021г. на ВКС по КНД №669/2021г. на ВКС се установява, че и двамата водачи са признати за виновни за причиняване на описаното ПТП.

По делото са представени са всички документи, установяващи смъртта на пострадалия при ПТП и кои са неговите наследници.

Тъй като водачът на лек автомобил марка „Дачия“ е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“ със ЗК“Лев инс“ АД, то това дружество е било осъдено да заплати на наследниците на починалия обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в общ размер на 550 000лв. След образуване на изпълнително производство ищцовото дружество е заплатило общо 688 580, 36лв., в който размер се включват и законните лихви върху определените обезщетения, както и направените разноски в изпълнителното производство. Преди това- на 04.05.2017г. е изплатена сумата от 70 207, 48лв. по изп.дело №20179200400203 на ЧСИ Й. М.. За тези обстоятелства също са представени писмени документи като пред настоящата инстанция същите не са спорни.

По делото е представен протокол за ПТП от 16.09.2014г., изготвен от Инспектор „ПК“ П. Г. Т.. В същия е посочено, че произшествието е произтекло между ППС с рег.№ ••••••••, марка Дачия Логан с вписани номер на рама и номер на свидетелство за регистрация и с водач Х. Т. К. и ППС с рег.№ •••••••• марка Джон Диър, управлявано от водача Е. Й. П.. Записано е, че за първото ППС има сключена застраховка ГО при „Лев инс“ полица № 22114002206162, валидна от 30.08.2014г. до 29.08.2915г. По отношение на второто ППС също е посочено, че има сключена застраховка ГО, полица № 221140002330709, валидна от 15.09.2014г. до 15.09.2015г. В протокола е отразено, че при ПТП са пострадали две лица – П. Л. Н., който е починал на място и Х. Т. К., който е получил черепно мозъчна травма и фрактура в областта на гърдите.

Ищецът представя писмо от Гаранционен фонд, в което е посочено, че към 15.09.2014г., 11.00 ч. за МПС с рег.№ •••••••• марка Джон Диър няма действащ валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Това писмо отразява данните, налични в Информационната система по чл.292 от КЗ /отм./ и по отношение на тях съществува презумпция за истинност, която в случая нито е оспорена, нито е опровергана. С Решение № 18/25.08.2020 г. по гр. дело № 3323/2019 г., Второ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК е даден отговор на правен въпрос, с който е прието, че „предоставената информация от Информационния център към Гаранционния фонд е публично достъпна, има официално оповестително действие и издадената въз основа на нея справка от Фонда притежава характеристиките на официален свидетелстващ документ, който обвързва съда с материална доказателствена сила относно съществуването и прекратяването на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите до доказване на противното“. Съдът съобразява така даденото разрешение на въпроса при преценката на доказателствата по делото.

Настоящият състав взема предвид, че протоколът за ПТП, който също е официален документ по смисъла на чл.179 от ГПК, удостоверява само, че на датата на която е съставен – 16.09.2014г. е била представена описаната в същия застрахователна полица за комбайна, участник в ПТП, както и че тя е от дата 15.09.2014г. От друга страна, представеното писмо, което, както вече беше посочено, също представлява официален документ, удостоверява, че към часа на настъпване на ПТП отговорността на водача, управлявал комбайн марка „Джон Диър“ не е била застрахована по риска „Гражданска отговорност“.

Преди постановяване на решението по делото с депозираните писмени бележки третото лице-помагач на ответника е представило справка за извършена проверка в Информационната система, в която е отразено, че към дата 15.09.2014г., 11.58 ч. за МПС с рег.№ •••••••• марка Джон Диър има активна застраховка „Гражданска отговорност“. Този документ обаче не е приет като доказателство по делото и не следва да бъде обсъждан.

Въззивната инстанция намира, че описаните по-горе два документа, приети като доказателства на практика не установяват различни факти, защото полицата може да е подписана на посочената дата, но след настъпване на ПТП, а приложената към исковата молба справка от ГФ отразява по-прецизно какво е било фактическото положение към часа на ПТП. Самата полица не е представена от страните и поради това следва да се приеме, че посочената информация е вярна. С оглед на тези съображения и въз основа на описаните писмени доказателства съдът приема, че действително към момента на ПТП отговорността на водача на комбайна не е била застрахована. Наличието на валидна застраховка не се и твърди от ответника, а напротив – искът е оспорен с доводи, че с влязло в сила решение е било установено, че вина за настъпване на ПТП има водачът на лекия автомобил марка Дачия Логан, както и че не са налице предпоставките на чл.53 от ЗЗД за ангажиране на отговорността му по настоящото дело. Позовава се на практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК съгласно която при съпричиняване, при условията на чл.53 от ЗЗД, на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредата до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования. Поддържа се също, че липсва солидарна отговорност между ищцовото дружество и Гаранционен фонд, тъй като същата не е нито е предвидена в закона, нито е уговорена в договор.

Настоящият състав намира, че с оглед на така установеното от фактическа страна за въпросния комбайн не е имало сключена застраховка гражданска отговорност към момента на ПТП и за вредите, причинени от неговия водач спрямо увредените лица отговаря Гаранционният фонд на основание чл.228 от КЗ/отм./.

Във връзка предмета на претенцията въззивният съд намира следното:

Предвид изложените в исковата молба твърдения, основанието на предявения иск се явява твърдяното съизвършителство на деликта и правото на платилия вместо единия от делинквентите да претендира от този, който отговаря спрямо другия извършител половината от дължимото обезщетение.

При действието на приложимия КЗ (отм.); независимо от солидарната отговорност между съпричинителите на вредата /чл. 53 ЗЗД/, застрахователят по гражданската отговорност на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи. Гаранционният фонд пък отговаря в обема, в който би отговарял застрахователя. Поради това между него и застрахователя също не възниква солидарна отговорност. В същото време обаче, в отношенията с пострадалия отговорността на застрахователя или на ГФ не е разделна, тъй като той отговаря за всичко, за което отговаря и делинквента. Поради това увредените имат право да претендират пълно обезщетяване спрямо всеки от причинителите на вредата и съответно, неговия застраховател или Гаранционния фонд. При плащане на цялото обезщетение от един от делинквентите / застрахователя му или Гаранционния фонд/, платилият има право да получи от останалите съделинквенти онова, която надвишава неговата част спрямо всеки от причинителите на вредата По-горе вече беше посочено, че съизвършителството на деликта е безспорно установено предвид наличието на влязла в сила присъда по отношение на водачите на двете моторни превозни средства и задължителната й сила спрямо гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца/ чл.300 от ГПК/.

Тъй като по делото не е изследван въпросът относно приноса на всеки един от водачите за настъпване на ПТП, то следва да се приеме, че той е равен и всеки от тях би следвало да отговаря за една втора част от дължимото обезщетение.

Правното основание на претенцията е чл.127, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.74 от ЗЗД.

Съгласно първия текст всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Чл.74 от ЗЗД пък дава право на платилия чуждо задължение, когато има правен интерес от това, да встъпи в правата на кредитора.

По настоящото дело ищецът доказа, че е заплатил пълната сума на дължимите обезщетения за вредите, настъпили в следствие на произшествието. От друга страна поради наличието на съпричиняване на вредите при равно участие на двамата делинквенти, то този, който отговаря вместо длъжника / а това в случая е Гаранционния фонд/ следва да заплати половината от тази сума. Тя е била платена на кредитира и поради това на ищцовото дружество следва да бъде признато регресно право срещу Гаранционния фонд, който отговаря вместо водача Е. П.. С оглед доказания размер на заплатените суми, а именно 688 580, 36лв., то искът се явява доказан за пълния му предявен размер от 275 000лв.

Съдът не обсъжда събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, тъй като те са относими към преценката какъв да бъде размера на дължимото обезщетение на пострадалите, който не е предмет на делото След като претенцията се явява основателна, то следва да бъде обсъдено своевременно направеното от ответната страна възражение за погасяване по давност на претенцията за възстановяване на първата част от заплатената на 04.05.2017г. сума от 50 000лв. Ответникът твърди, че искът е предявен пет години и два месеца след плащането. Счита, че по отношение на заявената претенция не е приложимо спирането на течението на сроковете, предвидено в чл.3 от ЗМДВИП.

Въззивният съд намира, че така направеното възражение е неоснователно. Съгласно чл.3, т.2 от ЗМДВИП спират да текат от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение давностните и други срокове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН. Със ЗИД ЗМДВИП публ. ДВ бр.44/14.05.2020г. е предвидено, че сроковете, спрени от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този закон, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в ДВ., т.е от 21.05.2020г. Това означава, че течението на срока е било спряно за периода от 13.03.2020г. до 21.05.2020г. или за 70 календарни дни. Прибавяйки същите към календарните 5 години, след изтичането на които се погасява правото на иск на ищцовата страна съдът констатира, че давностният срок не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба- 04.07.2022 г. Неоснователно е възражението на ответника, че давностният срок за предявената претенция не попада сред тези, които са предмет на цитираните разпоредби. Напротив става въпрос именно за срок, с който се погасяват правата по вземане на частно правен субект, доколкото застрахователното дружество не попада сред субектите, които упражняват властнически правомощия и в този смисъл същото се явява частноправен субект, чиито права са засегнати.

Предвид на всичко изложено, предявеният иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. Върху претендирана сума се дължи и законна лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане.

Тъй като изводите на първоинстанционния съд са в обратния смисъл, то обжалваното решение ще следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което претенцията да бъде уважена.

С оглед изхода на въззивното производство на ищцовото дружество следва да се присъдят направените разноски в двете съдебни инстанции, които са в размер на 16500лв. за заплатена държавна такса и 300лв. юрисконсултско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Софийският апелативен съд