Решение № 6624 от 3.12.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12924/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение №13517/04.08.2023г. по гр.д.№ 53828 по описа за 2022г. на Софийски районен съд, 176-ти състав е признато за установено по предявен о т Ж. Х. К., ЕГН•••••••••• срещу „С.Г.Г.”ЕАД, ЕИК •••• отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 от ГПК, че Ж. Х. К., ЕГН•••••••••• не дължи на „С.Г.Г.”ЕАД, ЕИК •••• заплащане на сумата от 9204лв., посочена като дължима в справка в Централния кредитен регистър на БНБ, като „С.Г.Г.”ЕАД, ЕИК •••• е осъдена да заплати на Ж. Х. К., ЕГН•••••••••• на основание на чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1361, 16лв. представляващи съдебни разноски. Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх. № 258393/19.09.2023г. по регистъра на СРС, изпратена по пощата на 15.09.2023г. от ответника по исковете на „С.Г.Г.”ЕАД, ЕИК •••• в частта, в която исковете са уваЖ.. Посочило е, че решението е недопустимо и неправилно, постановено в противоречие на процесуалния и материалния закон, необосновано. Посочило е, че не бил доказан правен интерес от предявяване на иска. Представената справка от регистъра не установявал такъв, защото този регистър се водел само за кредити, предоставени от банки и небанкови финансови институции, предоставили тези кредити със собствени средства. С.Г.Г.”ЕАД не попадал сред тези лица, дейността му била само по закупуване та вземания по кредити. Ищецът твърдял, че не бил уведомен за цесия на вземанията по договора за кредит, което допълнително доказвало че нямала правен интерес от иска, защото до уведомяването за цесия, прехвърлянето нямало действие по отношение на него. Така легитимен ответник по иска би бил предишният кредитор, а не въззивникът. Заявил бил по делото че не бил предявил вземанията си пред ищеца нито съдебно, нито извънсъдебно. В случая ищецът бил длъжен да посочи основанието, на което се претендира сумата от ответника, а това не било направено. Не можело да се приеме, че и при отрицателния установителен облигационен иск като при вещния иск ищецът не следва да посочи основанието, на което се претендира сумата. Това било така, защото дължимостта на сумата можело да е на различни основания за отделните й части. СРС не сочел правоотношението, което е предмет на делото, такова не било посочено от нито една от страните. Претендирал е разноски. Оспорило е поради прекомерност претенцията на въззиваемия за разноски. Въззиваемият- ищец Ж. Х. К., ЕГН•••••••••• в предоставения срок е оспорил жалбата. Навела е твърдения, че решението е валидно, допустимо и правилно. Правния интерес бил доказан с приетото по делото извлечение от ЦКР при БНБ. Не било необходимо да сочи основанието на което се претендира сумата, за да е допустим отрицателния установителен иск. Не се установило да дължи сумата на въззивника., дори твърдения за същото не били въведени от въззивника. Всяко кандидатстване за кредит било свързано с проверка за задълЖ.я в този регистър и фигурирането на такива като нейно задълЖ.е в този регистър обосновавало правния интерес от иска. Претендирала е разноски. Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 207790/04.10.2022г. на Ж. Х. К., ЕГН•••••••••• срещу „С.Г.Г.”ЕАД, ЕИК •••• с която е поискала от съда на основание на чл. 124 от ГПК да признае за установено, че Ж. Х. К., ЕГН•••••••••• не дължи на „С.Г.Г.”ЕАД, ЕИК •••• заплащане на сумата от 9204лв., посочена като дължима в справка в Централния кредитен регистър на БНБ. Посочила е, че установила, че фигурира в ЦКР на БНБ като длъжник на ответника за процесната сума, но никога не била влизала в облигационни отношения с него, не дължала суми на нито едно юридическо или физическо лице. Отправила писмено запитване до ответника за задълЖ.ята към него, но повече от 3 месеца не последвал отговор, такъв не бил даден и при телефонен разговор със същия предмет. Предмет на дейността на ответника била придобиване на вземания по договори за кредити или друга форма на финансиране, факторинг, но ищецът не бил получавал уведомление за цесия, нямало отправена претенция от ответника към ищеца за заплащане на сумата. Претендирала е разноски. Ответникът „С.Г.Г.”ЕАД, ЕИК •••• е оспорил исковете. Навел е твърдения, идентични с тези по въззивната жалба, които е безпредметно да се повтарят. Претендирало е разноски. По делото е прието неоспорена от страните справка издадена на 10.02.2022г. от Българска народна банка /БНБ/ за кредитна задлъжнялост на Ж. Х. К., съгласно която в Централен кредитен регистър на БНБ като задълЖ.е Ж. К. към С.Г.Г.”ЕАД е записана сумата от 9204 лв. по договор за кредит с идентификатор 40396 от 02.07.2004 със срок до 01.08.2021, период на просрочие над 360 дни, от които суми остатък от просрочена главница е 707, 48лв; балансова експозиция е 1335, 49лв.; обща задбалансова експозиция е 7868, 47лв. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от права страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно. По допустимостта на решението в обжалваната част: Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, като тя при установителен иск подлежи на нарочно доказване от ищеца. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко полоЖ.е на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото като недопустимо. Спорът за съществуването на правен спор за вземането е въпрос на допустимост, а не на основателност на исковете. В конкретния случай съдът приема за доказани твърденията на ищеца за съществуване на правен интерес от предявения иск. Доказателство е неоспорената от страните приета по делото справка на БНБ по Централния кредитен регистър. Същата сочи съществуването на задълЖ.е на ищеца към ответника за заплащане на процесната сума. При съобразяване на характера на записванията по справката, официалният им удостоверителен характер, обичайната практика за проверка на банките на задълЖ.я по този регистър при всяко искане към банка за предоставяне на кредит, то съдът приема за установено съществуването на правен интерес от ищеца за предявяване на иск за установяване на несъществуването на такова задълЖ.е. В подкрепа на този извод са разпоредбите на чл. 2 чл. 3 и чл. 4, чл. 5 от Наредба № 22/2009г. за Централния кредитен регистър в редакциите, приложими за процесния случай. Същите сочат, че регистъра се води от БНБ и предоставя възможност за ползване на информация от банките и финансовите институции, от платежните институции и дружествата за електронни пари, отпускащи кредити по реда на чл. 21 ЗПУПС от органите по чл. 56, ал. 3 от ЗКИ и други държавни и съдебни органи по реда на чл. 56, ал. 7 и ал. 9 от ЗКИ за кредитната задлъжнялост на техните клиенти, както и от доставчиците на услуги за колективно финансиране; че информацията се предоставя от банките и финансовите институции, от платежните институции и дружествата за електронни пари, отпускащи кредити по реда на чл. 21 ЗПУПС. Неоснователни са доводите на въззивника, че при отрицателен установителен иск за недължимост на сума ищецът следвало да сочи основанието, на което се претендира сумата от него. При този иск ищецът отрича дължимостта на сумата и от него не може да се очаква да посочи основанието, на което се дължи. Интересът на ищеца е да се отрече съществуването на задълЖ.е за плащане на сумата на всички възможни основания. Ответникът е този, който следва да въведе като предмет на делото конкретно правоотношение с ищеца или няколко такива /всяко за цялата сума или за част от сумата/, от което черпи правата си срещу ищеца за заплащане на процесната сума Неоснователни са доводите на въззивника, че легитимиран да отговаря по исковете бил предишния кредитор, а не въззивникът. Не се твърди и не се установява по делото вземането да е било цедирано на въззивника от конкретно юридическо лице. Ищецът е в невъзможност да предяви иск срещу правен субект, който не му е известно да е заявил, че е носител на това вземане срещу ищеца. Ответникът също не сочи конкретно лице, което да е било кредитодател на ищеца за процесните суми. ЦКР сочи като кредитор въззивника и то към момент, относим към този на предявяване на иска, поради което и за ищеца правен интерес от иска съществува. Действително, ЦКР съдържа данни за предоставени от определени лица кредити, сред които не са правни субекти, предмет на дейност на които не е предоставянето на кредити. Доколкото обаче в този регистър се вписват и задълЖ.я по договори за кредити, които в последствие е възможно да са прехвърлени на лица, които не попадат след тези по чл. 4, ал.1 от Наредба № 22/2009г., като информацията за тези кредити се поддържа актуална от лицата по чл. 4, ал.1 от Наредбата / аргумент от чл. 15 от Наредба № 22/2009г, която съдът приема че е приложима с оглед на твърденията на двете страни, че за цесия не е уведомен ищец/, то съдът приема, че няма основание да се обоснове извод, че в случая записванията по ЦКР нямат типичния за този регистър характер – официален удостоверителен документ за особените в него обстоятелства / че има заявено вземане от лице от чл. 4, ал.1 от Наредба 22/2009г срещу соения длъжник за определени суми на конкретно основание/. По правилността на решението в обжалваната му част: По делото се установи, че в ЦКР на БНБ фигурира задълЖ.е на ищеца към ответника за процесната сума. Доказателства за съществуването на такъв дълг на ищеца към ответника обаче на каквото и да е основание по делото не се установи да съществува, а в тежест на ответника по исковете е било да го направи по делото. Справката от Централния кредитен регистър не е от естество да установи съществуване на такова задълЖ.е. Това е така, защото същата е резултат от дейност по събиране на едностранна информация на кредитодателя и характера й официален свидетелстващ документ е само в частта за автор, че от лице по чл. 4, ал.1 от наредба № 22/2009г. е подадена информация, посочена в регистъра. Тази справка не удостоверява съществуването на задълЖ.ето. В подкрепа на извода на съда е изричната разпоредба на чл. 17 от Наредба № 22/2009г., съгласно която БНБ не извършва корекции на подадената от лицата по чл. 4, ал.1 от наредбата информация. Така съдът приема, че иск е основателен и правилно районният съд го е уважил. С оглед гореизложеното съдът приема, че решението на СРС е правилно и следва да се потвърди. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото разноските следва да се поставят в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноски за производство пред СГС в размер на 1000лв. представляващи платено възнаграждение за адвокат. същото не е прекомерно при съобразяване на цената на исковете, полоЖ.те от адвоката усилия, депозиране на отговор на жалбата, явяване в съдебно заседание и пледиране по делото. Сложността на делото на първа и въззивна инстанция е идентично, присъдените от СРС разноски на ищеца за възнаграждение за адвокат не са оспорени от ответника по исковете, а този размер е идентичен с претендирания в производство пред СГС. Така мотивиран, Софийският градски съд