Решение № 3201 от 21.10.2024 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 778/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 118, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по жалба на М. Р. Х. от [населено място] срещу Решение № 1040-01-158 от 22.05.2024 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – [област], с което е потвърдено Разпореждане № 011-00-2355-3 от 15.04.2024 г. на старши експерт по осигуряването в ТП на НОИ – [област]. Жалбата е мотивирана със съображения по чл. 146, т. 4 АПК. Конкретно е поддържано от жалбоподателя, че е работил в [държава], но не е „пребивавал” там. За периода на трудова заетост в [държава] е запазил обичайното си пребиваване в [държава], с оглед което именно компетентната институция в [държава] следва да отпусне обезщетение за оставането му без работа. Жалбата за отмяна на отказа за отпускане на обезщетение за безработица в страната е поддържана и в съдебно заседание чрез пълномощник, като съображенията за основателността й са доразвити в писмено становище. Изтъкнато е, че за периода на заетост в [държава] жалбоподателят има многократни влизания в [държава]. Престоят му тук е бил около и над 20 дни. В [държава] е семейството на жалбоподателя, децата, за чието отглеждане е помагал, както и сестра с тежко заболяване, поради което се е връщал в страната. Жалбоподателят се е връщал в [държава] и поради здравословното си състояние – ставно заболяване, което е лекувал. Ответникът чрез пълномощник е оспорил жалбата, като е поддържал, че положението на жалбоподателя изключва прилагането на член 65, параграфи 2 и 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Последният е пребивавал трайно на територията на друга държава членка и няма период на заетост в [държава] след прекратяване на заетостта в [държава], съответно във [държава]. Затова обезщетението по чл. 54а, ал. 1 КСО не е дължимо в страната. Съображенията са доразвити в писмено становище. В хода на производството са събрани писмени и гласни доказателства и удостоверените с тях факти не са спорни. Не е спорно, че последната заетост на жалбоподателя е във [държава]. Удостоверените от компетентната институция на [държава] осигурителни периоди са от 19.06.2023 г. до 03.07.2023 г. и от 06.07.2023 г. до 25.08.2023 г. До заетостта във [държава] жалбоподателят е полагал труд в [държава], като потвърденият осигурителен период в [държава] е от 01.03.2018 г. до 26.05.2023 г. Причина за прекратяване на заетостта в [държава] е „напускане на служителя”. Заявлението за изплащане на обезщетение по чл. 54а КСО е подадено от жалбоподателя на 25.09.2023 г. В приложената към него декларация по чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 883/2004 жалбоподателят е декларирал, че съпругата му е живяла в държавата по последна заетост, а децата в [държава], в която разполага с жилище – втори етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място] (вж. и нотариален акт № 10/2021 г.). В хода на съдебното производство е изяснено, че жалбоподателят и семейството му живеят понастоящем в етаж от къща в [населено място]. Разпитаният като свидетел брат на жалбоподателя (св. Х.) живее на първи етаж в същата къща. Същият е разказал, че в периода от 2018 г. до 2023 г. жалбоподателят работил в чужбина, но често се прибирал – по повод рождени дни на децата, за завършването на едно от тях през 2021 г., чийто бал организирал. Всяка година жалбоподателят се прибирал по 5-6 пъти за по минимум две седмици. Идвал си по повод края на учебната година на децата, за да види как са завършили, а също поради заболяване на сестра им, което наложило да се прибере на два пъти през 2021 г. В хода на съдебното производство е изяснено още, че в периода 31.03.2018 г. – 20.08.2024 г. жалбоподателят е излизал и влизал в страната над 20 пъти (23 пъти). По данни от издаденото от ОДМВР – [област] удостоверение престоят на жалбоподателя в страната при тези пътувания е бил средно за по няколко дни – най-дълго за 20 дни. Повечето от влизанията в страната са в периода 20-22 декември и през летните месеци на съответната година. За всяка от годините в периода 2018 г. – 2023 г. престоят в [държава] според датите на влизане и излизане е не повече от 30-40 дни. Според представената с жалбата до директора на ТП на НОИ – [област] епикриза от „Д. О. С. – ИПСМПОТ“ ЕООД, на 18.04.2024 г. на жалбоподателя е извършен преглед поради оплаквания от болки в дясното коляно, при който е констатирано по негови сведения, че страданието датира от няколко години. При посочените факти жалбата е допустима. Правото на оспорване е упражнено в срока по чл. 118, ал. 1 АПК, като отсъстват процесуални пречки по чл. 159 АПК за разрешаване на правния спор между страните по същество. Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентните по закон органи – чл. 54ж КСО и чл. 117, ал. 3 КСО. Решението по чл. 117, ал. 3 КСО е постановено по заместване на директора на ТП на НОИ – [област] – в периода на негово отсъствие (от 15.05.2024 г. до 10.06.2024 г. – Заповед № 11945/08.05.2024 г.) и от определеното да изпълнява функциите му в периода длъжностно лице – началник на отдел „Пенсии“ в ТП на НОИ – [област]. Издалият разпореждането – отказ за отпускане на обезщетение по чл. 54а, ал. 1 КСО, старши експерт по осигуряването Х. е определена като орган с функции по чл. 54ж, ал. 1 КСО със Заповед № 1015-01-23/13.02.2024 г. на директора на ТП на НОИ – [област]. В тази връзка отсъстват основания по чл. 146, т. 1 АПК за основателност на жалбата. И решението по чл. 117, ал. 3 КСО, и потвърденото с него разпореждане са мотивирани с изложени конкретни фактически съображения, съобразно които са посочени съответните правни основания за отказа за отпускане на обезщетение за безработица. Изложените от органа факти относно заетостта на жалбоподателя във [държава] и [държава], продължителността й и причината за прекратяване, са относими към прилагане на цитираните в разпореждането по чл. 54а КСО и в решението по чл. 117, ал. 3 КСО разпоредби, уреждащи условията за отпускане на парично обезщетение за безработица. Органите не са се ограничили само в словесно възпроизвеждане на приложимите разпоредби от националния закон и от Регламент (EО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване (Регламент (ЕО) № 883/2004), а са изложили съображения за приложението им конкретно спрямо положението на жалбоподателя. Преди издаване на разпореждането по чл. 54ж, ал. 1 КСО органът е провел доказване на фактите относно осигурителния стаж на жалбоподателя във [държава] и в [държава], като е поискал потвърждения за осигурителните периоди от компетентните институции на [държава] и [държава] (СЕД U017, СЕД U004, получени чрез EESSI), с което е изпълнил процесуалното задължение по чл. 35 АПК. За да се произнесе, ответникът е изяснил всички относими към условията по член 65, параграфи 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 факти. Съобразно тези факти, потвърдени и в съдебното производство, спорът между страните е изцяло правен. Приложението на разпоредбите на Регламент (ЕО) № 883/2004 спрямо положението на жалбоподателя не е спорно, доколкото последният му осигурителен период е в друга държава членка. Съгласно член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 лицата, за които се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава членка – спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава членка се прилага законодателството на тази държава членка (член 11, параграф 3, буква „а“ от регламента). Изключенията от това правило, че държавата членка по последна заетост е компетентна да предостави обезщетение за безработица, са уредени в член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004, по-специално в параграф 2, по силата на който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване. Спорът между страните се заключава именно в приложение на изключението по член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 от гледна точка на държавата членка по пребиваване на жалбоподателя – мястото, където лицето обичайно пребивава, съгласно член 1, параграф 3, буква „й“ от регламента. Във връзка с разрешаването на този спор от фактите по делото е безспорно, че за времето от 01.03.2018 г. до 26.05.2023 г. жалбоподателят е упражнявал трудова дейност в [държава], прекратена поради напускане, а от 19.06.2023 г. до 03.07.2023 г. и от 06.07.2023 г. до 25.08.2023 г. – във [държава]. Потвърденият период на заетост само в [държава] надхвърля пет години (5 години, 2 месеца и 18 работни дни), с оглед което се смята, че за този период жалбоподателят е установил пребиваването си по смисъла на член 1, буква й) и на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 в държавата по заетост (становище на Европейската комисия по дело С-30/22). В този случай обратното доказване е тежест на самия жалбоподател (вж. решение на Общия съд от 20 ноември 2007 г., Kyriazis/Комисия, F-120/05, ЕU: F: 2007: 202, § 48). За целта вписването в регистрите на населението в страната не е критерий за установяване на държавата по пребиваване (решение от 3 май 2001 г., Liaskou/Съвет, T 60/00, EU: T: 2001: 129, § 62), нито като доказателство за това може да се приеме притежаването на недвижим имот в страната (вж. решение от 27 [община] 2006 г., Kontouli/Съвет, T-416/04, EU: T: 2006: 281, параграфи 90, 105 и 106). Декларираното от жалбоподателя местоживеене на децата в [държава] също е лишено само по себе си от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективното му пребиваване в страната (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, T-124/01 и T-320/01, EU: T: 2003: 153, § 85). Още повече, с оглед декларираното от самия него, че съпругата му е живяла в държавата по последна заетост, а не в [държава]. От събраните гласни доказателства се потвърждава единствено, че жалбоподателят се е прибирал в страната в края на учебната година на децата, за рождените им дни и по повод края на учебната година, завършване на средно образование на едно от тях, но престоят му в страната във всички случаи е кратковременен. Тези ваканции за не повече от 30-40 дни годишно не свидетелстват за ангажираност, трайна връзка на жалбоподателя с определена социална среда в страната. Всъщност, жалбоподателят е прекарвал почивките си в [държава], но тези почивки не разкриват намерение да прекъсне изградените в [държава] трайни трудови връзки и да промени обичайното си място на живот и контакти в държавата по заетостта си. Здравословното му състояние не е причина за завръщане в [държава], доколкото липсват медицински документи за състояние, което е изисквало лечение и е лекувано в продължителни периоди от време именно в [държава]. През периода на установена трайна трудовоправна връзка на жалбоподателя в [държава] последният безспорно се е завръщал в [държава], но за не повече от 30-40 дни в годината, поради което тези отсъствия от [държава], доколкото не надвишават общо девет до десет месеца, не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване (вж. в този смисъл решение на СЕС от 9 октомври 1984 г., Witte, 188/83, параграфи 9 и 11). Не само, но дори след прекратяване на заетостта в [държава] жалбоподателят не се е завърнал трайно в страната, а е полагал труд във [държава]. За периода от 01.03.2018 г. до 25.08.2023 г. същият обичайно е живял и работил извън страната, в т.ч. над пет години в [държава], която е и държавата членка за целите на данъчното облагане, и не е доказал обратното – че обичайният център на интересите му е в [държава]. Затова и с оглед разясненията в определение на СЕС от 24 март 2023 г., DV, С-30/22, EU: С: 2023: 259 (точки 41-45), член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 не се прилага към фактите в случая. За периода на заетост в [държава], през който жалбоподателят е пребивавал по смисъла на член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 в тази държава членка, именно [държава] е държавата, която отговаря за изплащането на обезщетение за безработица. В [държава] няма завършен период на осигуряване и не са изпълнени предпоставките по чл. 54а КСО за отпускане на парично обезщетение за безработица от компетентния орган в [държава]. В този смисъл отсъстват основания за отмяна на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане за отказ по чл. 54а, ал. 1 КСО и по чл. 146, точки 4 и 5 АПК. С оглед неоснователността на жалбата и на основание чл. 143, ал. 3 АПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. – чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 143, ал. 3 АПК, във връзка с чл. 118, ал. 3 КСО, чл. 119 КСО, съдът