РЕШЕНИЕ

№ 492

гр. К., 09.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря РАДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20245510100067 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявените искове са с правно основание чл.26, ал.4 вр. с ал.1, предл.1 и 3 от ЗЗД вр. с чл.143, ал.1 от ЗЗП вр. с чл.92 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Ищцата твърди, на ••• г. между нея и „С." ООД е сключен Договор за паричен заем К. №•••. В чл.3 от Договора уговорили основните параметри на правоотношението: размер на заема - 1000 лв. с краен срок за погасяване ••• г., възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно и годишен процент на разходите -48%. Съгласно чл.3 oт Договора заемът следва да бъде върнат на 18 месечни вноски, дължими с падеж понеделник, от които: 4 вноски по 33.38 лв. и 14 вноски по 90.58 лв. В чл. 6.1 от Договора страните се договорили, в срок от три дни кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество условия за това. При един поръчител, последният следвало да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от “редовен“ в ЦКР, включително по погасени задължения и поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера па получаваните трудови доходи. Съгласно ч•, ал.2 от договора, при неизпълнение на условията по чл.5 се дължала фиксирана неустойка в размер на 2018.36 лв. Въпреки формално дадената й възможност да осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването на договора й била начислена така наречената неустойката в размер на 2018.36 лв. и включена в погасителния план още от самото начало, като било посочено, че погасителната вноска се изменя в размер на 190 лв., а общото задължение ще бъде в размер на 3416.30 лв. Спрямо договора се прилагали разпоредбите на ЗПK. Счита, че уговорената в ч•.2 от договора неустойка противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл.26 от ЗЗД е нищожна. С уговорената неустойка се целяло да се заобиколи предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл.19, ал.4 от ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването па ГПР и така същият да остане под установената граница предвидена в закона. Действително същото отговаряло на всички критерии, посочени в пар.1, т.1 от ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати и от потребителя. Това се потвърждавало и от самия погаси телен план, от който е видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването на договора. Договарянето на този разход като неустойка имал единствено за цел увеличаване възнаграждението па кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл.21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не можело да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не можели нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи. В ЗПК било предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът счел, че заемателят отговарял на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай, че кредиторът действително е искал такова да му бъде осигурено, го следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика. В погасителния план възнаградителната лихва в размер на 40, 05% за срока на договора се равнявала на 401.64 лв., а неустойката в размер на 2018.36 лв., с което реалният ГПР ставал близо 631.74% Определянето в Договора на сумата в размер на 2018.36 лв. като неустойка за неизпълнение на задължение целяло единствено заобикаляне на забраната чл.19, ал.4 от ЗПК. Счита, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД е нищожна като противоречаща на закона и добрите нрави, и излизала и извън пределите на предвидената в чл.9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/2009г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК преценката за нищожност следвало да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което била предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума, а предвид размера й същата била в размер на близо 202% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам оценил кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането на кредита преди да му било предоставено обезпечението. Налице било и заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1 пр.2 от ЗЗД на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПK. В нея се предвиждало, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, поименно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Клаузата на ч• от Договора била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП. Счита, че са налице основания целият договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата неустоечна клауза и съдът да се произнесе относно действителността на договора в мотивите на решението. Не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на договора. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването па компонентите, които влизали в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПK следвало да се тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което е основание за недействителност на целия договор по чл.22 от ЗПК. Налице бил правен интерес от предявяване и осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл.23 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на изначално недължимо платена сума. Моли съда да постанови решение с което: -Да провъзгласи недействителността на клаузата предвидена в ч•, ал.2 от договор за паричен заем К. №•••, сключен между В. И. П. и “С.“ ООД, с ЕИК: •••, със седалище и адрес па управление гр.С., р-н •••, •••, предвиждаща заплащането на неустойка като нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр. с чл.11, чл.19 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена; - Да осъди на основание чл.23 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД ответника „С." ООД, с ЕИК: •••, със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н •••, •••, да заплати на В. И. П., с ЕГН-••••••••••, сумата в размер на 5 лв. /частична претенция от общо 2018.36 лв./, представляваща изначално недължимо платена сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране па настоящата искова молба до окончателното й изплащане. На основание чл. 127, ал.4 от ГПК представя банкова: IBAN •••, BIC: •••. Претендира съдебни разноски.

В хода на производството на основание чл.214, ал.1 от ГПК е допуснато увеличение на иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД на 976.24 лв.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът моли съда да отхвърли предявените искове. Счита, че производството, разглеждано самостоятелно е недопустимо поради това, че правото на иск било упражнено при условията на злоупотреба с право. В рамките на един и същи ден- на ••• г. били депозирани от ищцата две искови молби срещу дружеството с една единствена цел- да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Двете граждански дела били настоящото гр.д.№67/2024 г. и гр.д. №68/2024 г. по описа на РС-К. по които нямало постановено решение. Посочените дела се водели за оспорване на сключени между ищцата и „С.“ ООД отделни договори за потребителски кредит, които били с идентично съдържание и при идентични условия.. Намира процесуалното поведение на ищцата за злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл.3 от ГПК. По основателността на исковете счита претенциите на ищцата за обявяване недействителността на неустоечната клауза от договор за кредит №••• на посочените основания по ЗПК, ЗЗД и ЗЗП, както и за връщане на сума в размер на 5 лв., за неоснователни. Твърди, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Действителността на клаузите на договор за кредит №•••, включително неустоечната, била обусловена от това, че били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен. Сочи, че е приложен Лог файл по договор за паричен заем №•••/••• г., който проследявал в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитните правоотношения. Заедно с това е приложено и попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и изпратения й на ••• г. на имейл адрес ••• Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Общите условия на „С.” ООД за заеми „К.” са публично достъпни на •••, но също са били разгледани от ищцата при кандидатстването й за кредит, респективно приети, както било видно от съответните позиции на лог файла. С този документ изцяло се опровергавало твърдението на ищеца, че клаузите в него били в противоречие с принципа добрите нрави, добросъвестност и справедливост. Видно от лог файла било още, че преди подписване на договора за заем кредитополучателят била наясно с всички условия по договора, като сама избрала параметрите и условията на договора. Предвид това клаузите се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител. Кредитополучателят била запозната още преди сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. Договорът бил единствения между страните с условия като процесните, след сключването на настоящия, ищцата оправила искане за още един кредит за същия кредитен продукт, като вторият договор бил от ••• г. (оспорва се по гр.д. №68/2024 г.). И по двете правоотношения били преминати едни и същи стъпки за отпускане и сключване. Като към датата на втория кредит ищецът била напълно наясно с процесната клауза за неустойка и последиците от нея. От фактическата обстановка по случая можело да се направи извод, че ищецът договаряла недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.12 от ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не можел да черпи права от неправомерното си поведение. Изтеглила е кредити, избирайки конкретните услуги, които да ползва, а впоследствие инициира производства, по които да й бъдели присъдени разноски, очевидно с единствената цел да увреди кредитора си. В случай че ищецът била добросъвестна, разполагала с цели 14 дни, за да упражни правото си на отказ по процесния договор съгласно чл.29 от ЗПК, посочено изрично в СЕФ, Общите условия и договора. Вместо да направи това, тя сключила втори договор при идентични условия за същия кредитен продукт. Възможността за отказ от договора гарантирала в най- голяма степен правата на потребителя, в случай че последният преценил, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. С информация за това свое право ищецът разполагала на няколко етапа от правоотношението - веднъж при приемането на Общите условия преди сключване на първия кредит на ••• г., в които правото на отказ от договора било подробно обяснено в чл.28, т.5, втори път след получаването на Стандартния европейски формуляр, в който в т.1 от част IV „Други важни условия по договора за кредит“, правото на отказ в 14 дневния срок от сключването на договора било конкретно посочено, както и трети път след получаването на самия договор за кредит и общите условия на •••. Впоследствие същите етапи били преминати и по втория договор. Т.е. ищецът не само е могла да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е искала това, но след избирането им разполагала с няколко възможности да се откаже от сключването на договора преди отпускането на кредита, както и след отпускането му. Но вместо да направи нещо от изброените действия, тя изтеглила заемите от ответното дружество, с единствената цел да се обогати от последващите съдебни производства. Предвид доводите за нищожност на договора в цялост следвало да се посочи, че неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Дори същата да се обяви за недействителна, това не би довело до нищожност на договора в цялост. Несъщественият й характер по отношение на валидността на главното правоотношение се извличал, както от правната характеристика на института на неустойката, така и от тълкуването на процесния договор. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай страните я уговорили като плащане, което да бъдело извършено в случай че кредитополучателят не осигурил обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Противното би било и в нарушение на закона, който давал задължителни указания какви са компонентите на годишния процент на разходите. ГПР представлявал сбор от разходите, които щял да направи кредитополучателят за ползване на предоставената услуги. Това били суми, които представлявали цената за предоставената от него услуга. Именно поради това законодателят установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Той представлявал крайната стойност на заплатената услуга, за която потребителят следвало да бъде информиран предварително. Позовава се на чл.19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО. Твърдението на ищцата, че уговорената между страните неустойка следвало да бъде включено в ГПР било неоснователно и противоречало на действителните уговорки между страните. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема. Неустойката била действителна и по смисъла на ЗЗД. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълнил поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията, посочени в ч•, ал.1 от Договора. Съгласно чл.11, т.18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водила задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: ответното дружество предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора и преценката за нищожност на неустойката на това основание се правела за всеки конкретен случай /Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк.д.№1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение №776/05.01.2011 г. по гр.д.№969/2009 г. на ВКС, IV г.о./. При сключване на процесния договор В. И. П., с ЕГН-•••••••••• не предоставила обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл.11, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. В практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако била налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка била компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл.79, ал.1 от ЗЗД било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Решение №26/ 26.04.2017г. по т.д.№50246/2016 г., III г.о. на ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр.д. №698/2009 г., II г.о.. на ВКС и др/. Напълно неоснователно ищцата се позовавала на чл.33, ал.1 от ЗЗП, доколкото цитираната разпоредба уреждала правило при забава на погасяванията на потребителя. В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Счита, че не била налице неравноправност по ЗЗП и всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, за неоснователни. Настоящият договор следвало да се тълкува стриктно и в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец - между страните били налице сключени два договора за кредит с идентични условия. Договорът, както и всичките му клаузи били валидно и индивидуално уговорени между страните, поради което всички доброволно платени от ищцата суми били получени на валидно правно основание и не подлежали на връщане. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените от В. И. П., с ЕГН- ••••••••••, претенции като неоснователни. Претендира съдебни разноски.

От събраните по доказателства съдът приема за установено следното: С Договор за паричен заем К. №•••/••• г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1000 лева, при следните условия: брой вноски – 18, дата на първо плащане – ••• г., дата на последно плащане – ••• г., при фиксиран годишен лихвен процент – 40, 05% и годишен процент на разходите /ГПР/- 48 %, при общ размер на всички плащания 1401.64 лева. Предвидена в ч• от договора е клауза за неустойка в размер на 2018.36 лв.

Приети са представени от ищцата копия на разписка №•••••• Приети са и представени от ответника лог файл по договор за паричен заем №•••, искане за сключване на кредит от ••• г., декларация по чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП, декларация за предоставяне на лични данни от ••• г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, общи условия на „С.” ООД за заеми „К.” и 2 бр. искания за сключване на кредит от ••• г. и от •••г. По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, с депозирано заключение, неоспорено от страните, което съдът възприема като мотивирано. Съгласно заключението общата сума, която по договора за паричен заем К. №••• В. И. П. е заплатила на “С." ООД е в размер на 2 208.78 лв. Ищцата е извършвала нерегулярни погасителни вноски договор за паричен заем К. №•••, като в много от случаите, същите са плащани със закъснение от договорената по погасителен план падежна дата. Във връзка с извършените плащания, заемодателят е осчетоводил своевременно сумите за погасяване на задълженията по Договор за паричен заем К. №•••, като разпределението на сумите са посочени в таблица в заключението като общият размер на извършените плащания по Договор за паричен заем К. №•••, разпределени по отделните елементи на дълга: главница- 1 000.00 лева; лихва-232.54лв.; неустойка- 961.24лв.; и такса- 15.00лв. Предвид условията на отпуснатия паричен заем - размер, срок и годишен лихвен процент и нормативно установената формула в Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, ГПР по Договора за паричен заем К. №•••/••• г. с включените разходи за плащания по неустойка за непредоставяне на поръчител, е в размер на 606.53%. Дължимата възнаградителна лихва за периода от усвояване на кредита до неговото пълно погасяване по Договор за паричен заем К. №••• е в размер на 232. 54лв.

От така установеното съдът прави следните правни изводи: Предявеният иск с правно основание чл.26, ал.4 вр. с ал.1 от ЗЗД е за прогласяване нищожността на клауза на т.6.2 на договор за паричен заем К. №•••/••• г. предвиждаща заплащане на неустойка. Искът е допустим, тъй като е със страни- страните по договорно правоотношение, и при наличие на правен интерес от търсената искова защита, доколкото при положително съдебно решение, правните последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.

Между страните е възникнало облигационно правоотношение, основано на сключения Договор за паричен заем К. №•••/••• г., по който ищецът е усвоила заемната сума от 1000 лв. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова и извън рамките на своята професионална или търговска дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалните закони – ЗПК и ЗЗП. Съгласно нормата на чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая в т.6.2 на процесния договор за кредит е уговорено, че при неизпълнение на т.6.1 заемателят дължи заемодателя неустойка в размер на 2018.36 лв., която се начислява автоматично от заемодателя като начислената по тази точка неустойка се заплаща разсрочено съгласно погасителния план, а според т.6.1 на договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считан от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение, по начина и реда и отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция /поне едно от изброените/. Предвид съдържанието на клаузата, съдът намира същата за неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.3 от ЗЗП, защото неустойката е свързана със задължението за представяне на обезпечение от което следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент съгласно вмененото му, каквото е задължението му по чл.16 от ЗПК, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на клиента-кредитополучател последиците от неизпълнението на това свое задължение. Уговорената в т.6.2 на договора неустойка няма характера на такава, тъй като не е свързана с претъпени вреди от неизпълнение на главното задължение на кредитополучателя -връщане на заетата сума, а е за друго наложено от кредитора изискване, свързано с непарично задължение- обезпечаване на изпълнението. Липсата на обезпечение не представлява вреда, а е фактор свързан с кредитния риск. За това непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според мотивите на т.3 от ТР №1/15.06.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОСТК нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като критерии при преценката на съда дали дадена неустоечна клауза е нищожна, поради противоречие на добрите нрави, са заложени: -естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; -дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; -вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; -съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като изброяването е примерно. В този смисъл, уговорената в т.6.2. вр. с т.6.1 от договора неустойка не обезпечава парично задължение, а представлява цената, която кредитополучателят следва да плати поради повишения кредитен риск за кредитополучателя, а вреди от непредоставянето на обезпечението не може да има, още повече към момента на сключване на договора / към този момент съдът дължи преценка на посочените критерии в цитираното тълкувателно решение/, когато кредитополучателят не е бил в неизпълнение на главното задължение на кредитора. Съобразявайки размера на уговорената неустойка-2018.36 лв., размера на предоставения кредит-1000 лв., общата сума за плащане в т.3.10 на договора, както и условията по кредита /размера на ГПР/, следва, че кредиторът във всички случаи ще се обогати неоснователно с размера на уговорената неустойка. Предвид изложеното съдът намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора, и води до скрито оскъпяване на кредита, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона – чл.146, ал.1 от ЗЗД, на справедливостта и еквивалентността на престациите съответно на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Нищожността на неустоечната клауза не влече след себе си нищожност на целия договор, доколкото съгласно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна и от друга страна, договорът би бил действителен дори да не беше предвидена неустойка за непредоставяне на обезпечение. Предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата на т.6.2 на процесния договор е основателен и следва да бъде уважен.

За да бъде уважен предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.първо от ЗЗД, ищецът следва да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да установи наличието на валидно правоотношение, по повод на което е осъществено имущественото разместване. Ищцата претендира връщане на сумата от 976.24 лв., включваща: 961.24 лв. неустойка и 15 лв. такса, като суми платени без основание. От заключението на ССЕ се установи, че общият размер на извършените от ищцата по договора за паричен заем К. №••• /••• г. е в общ размер на 2 208.78 лв., с което са погасени заемната сума /1000 лв./, договорната лихва /232.54 лв./, както и 961.24 лв. неустойка и 15 лв. начислена такса. В случая клаузата на ч•.2 от договора, предвиждаща заплащане на неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е нищожна, поради което заплатената по процесния договор за паричен заем К. №••• сума в размер на 961.24 лв. е без основание. Установи се, че по този договор е заплатена и такса в размер на 15 лв. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а съгласно ал.2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая в т.5, изр.второ от договора е уговорено, че ГПР на заема не включва възможни разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните задължения, както и таксите съгласно тарифата за таксите на заемодателят. Следва да се посочи, че разходи и такси, свързани с неизпълнение задълженията на заемополучателя не съставляват допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК. В случая клаузата на т.5 в договора е в противоречие с императивната разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК, а и на чл.10а, ал.4 от ЗПК, тъй като вида, размера и действието на събираните такси не е уговорено в договора, поради което е нищожна и затова платената от ищцата такса в размер на 15 лв. е без основание. Предвид изложеното предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД е основателен следва да бъде уважен в размер на 976.24 лв., ведно със законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

По разноските: Ищецът претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК. На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски в общ размер 544.99 лв. за държавна такса и възнаграждение за вещо лице. В производството на ищцата са предоставени правни услуги от Е. “Д. М.“ чрез адвокат Д. М. М., при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. видно от договора за правна защита и съдействие от 10.10.2023 г. /л.51/, за което се претендира заплащане на адвокатско възнаграждение. При наличието на сключен договор за правни услуги, предпоставките за оказване на безплатна правна защита не се доказват пред съда, а е достатъчно позоваване на това обстоятелство, тъй като преценката дали да окаже или не безплатна адвокатска помощ и дали лицето е материално затруднено или не, се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента / в т.см. определение №708/05.11.2015 г. по гр.д.№4891/2015 г. на ВКС, IV г.о., определение №163/13.06.2016 г. по ч.гр.д.№2266/2016 г. на ВКС, I г. о., определение № 442/28.06.2019 г. по т. д.№ 502/2019 г. на ВКС, II т.о. и др./. С оглед разпоредбата на чл.38, ал.2 вр.с ал.1 от ЗАдв. съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. Трайно в съдебната практика е разбирането, че размерът на възнаграждението за безплатно осъществена правна защита се определя съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска, т.е. според защитения интерес, при отчитане действителната фактическа и правна сложност на делото. В случая възнаграждението следва да бъде определено въз основа на уважените два иска съобразно предмета, правното основание и материалния интерес като се отчете разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати -за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд, при съобразяване на фактическата, правна сложност на делото и действително извършената работа, без за съда да са обвързващи минималните размери, предвидени в Наредба №1/2004 г. приета от Висшия адвокатски съвет. В Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/2022 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията "с оглед на целта по смисъла на посочената разпоредба ДФЕС. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание ч•33 от ГПК. Задължителни за съдилищата остават указанията в Тълкувателно решение №6/06.11.2013 г. по тълк.д.№6/2012 г. на ВКС, ОСГТК за преценка на цената на адвокатска защита в съотношение с фактическата и правна сложност на делото, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. С оглед на така изложеното при съобразяване с не голямата фактическа и правна сложност на делото, тъй като съдебната практика по изложените в исковата молба доводи за недействителност на клаузата на договора за потребителски кредит е многобройна и непротиворечива, задължението на съда по чл.7, ал.3 от ГПК да следи служебно за правата на потребителя, осъществяваната от адвоката правна помощ на ищцата по множество идентични спорове, инициирани в отделни производства, защитения интерес по предявените искове и обема на извършените процесуални действия съдът намира, че за оказаната безплатна адвокатска защита, на процесуалният представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 602.21 лв. с ДДС, което следва да бъде заплатено от ответното дружество.

Водим от гореизложеното съдът