Решение № 1372 от 30.4.2025 г. на Административен съд - Русе по дело № 117/2025 г.

Производството е по реда на чл. 155, ал. 2 от Закона за опазване на околната среда (ЗООС) вр. чл. 145 и сл. от АПК. Постъпила е жалба от „Оргахим резинс“ АД, със седалище в гр. Русе, чрез адвокат П. И., против задължителни предписания по т.1 и т.3, дадени с Констативен протокол № РД-02/05.02.2025 г., издаден от длъжностни лица в Регионална инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) – Русе, а именно: „1. Да се проектира и изгради автономна (независима от аварийната вентилация) смукателна вентилация в цех „Смоли“, работеща на автоматичен режим. Същата да обхване неорганизираните емисии на вредни вещества от всички производствени етажи (коти) в цех „Смоли“ и осигури изпускането им в атмосферата организирано (през изпускащо устройство), след пречистването им в обезмирисителна инсталация. Срок: 30.09.2025 г. и отговорник: Изпълнителен директор“ и „3. До изпълнение на предписание 1., да се осигури фактическа възможност за недопускане експлоатацията на смукателната вентилация (за всеки един вентилатор) в цех „Смоли“ на ръчен режим на работа. За взетото от оператора решение и практическото му изпълнение писмено да се уведоми РИОСВ-Русе. Срок: 28.02.2025 г. и отговорник: Изпълнителен директор“. В жалбата се релевират доводи за незаконосъобразност на обжалвания ИАА като издаден при противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона. Иска се отмяна на задължителните предписания по т.1 и т.3, дадени с Констативен протокол № РД-02/05.02.2025 г. Претендира се и присъждането на направените по делото разноски, съгласно представен списък на л. 78 от делото. Ответните страни - инж. Р. В. Д., главен експерт в отдел ВВФФВ, дирекция КОС при РИОСВ – Русе; инж. Х. С. М. - началник отдел ВВФФВ, дирекция КОС при РИОСВ – Русе и инж. И. Ц. П. - главен експерт в отдел ВВФФВ, дирекция КОС при РИОСВ – Русе, лично и чрез процесуален представител - ст. юрисконсулт М. К., в депозиран по делото писмен отговор по жалбата вх. № 1481 от 27.03.2025 г. по описа на съда (л. л. 21 - 27 от делото) и в съдебно заседание в хода по същество на делото, на първо място изразяват становище за недопустимост на жалбата. В условията на евентуалност оспорват нейната основателност. Претендират присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Правят и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на оспорващия. Съдът, след преценка на събраните доказателства във връзка с доводите и становищата на страните и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 146 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: „Оргахим резинс“ АД, със седалище: гр.Русе притежава Комплексно разрешително № 15-Н1/2019 г. за експлоатация на инсталации и съоръжения за следните категории промишлени дейности по Приложение № 4 към ЗООС: 1. Инсталация за производство на смоли, лакове, безири, пластификатори, електроизолационни лакове и полиестерни смоли и 2. Инсталация за производство на акрилатни дисперсии и лепила, издадено от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по околна среда по реда на чл.117, ал.2 от ЗООС и чл.11, ал.1 от Наредбата за условията и реда за издаване на комплексни разрешителни, а именно Решение № 15-Н1-И0-А0 от 30.09.2019 г. (л. л. 23 – 59 от преписката). На 05.02.2025 г. от длъжностни лица на РИОСВ - Русе /ответниците в производството/ е извършена извънредна проверка на производствената площадка на „Оргахим резинс“ АД, като е проверена общообменната вентилация по коти в цех „Смоли“, находяща се в гр. Русе, бул. „Трети март“ № 21 и стопанисвана от дружеството жалбоподател и по-конкректно Инсталация за производство на смоли, лакове, безири, пластификатори, електроизолационни лакове и полиестерни смоли и 2. Инсталация за производство на акрилатни дисперсии и лепила. В резултат на тази проверка е съставен Констативен протокол (КП) № РД-02 от 05.02.2025 г. (л. л. 10 – 12 от преписката). Проверката е извършена във връзка с дадено предходно предписание в КП № ГК-03 от 24.01.2025 г. и постъпила в РИОСВ-Русе информация. При проверката е извършен по същество и текущ контрол по реда на чл. 155, ал. 1 от ЗООС, при който са направени констатации и са дадени задължителни предписания по реда на чл. 155, ал. 2 от ЗООС. Предмет на оспорване в настоящото производство са задължителни предписания по т.1 и т.3, дадени по реда на чл.155, ал. 2 от ЗООС от служители в РИОСВ – Русе, обективирани в КП № РД-02 от 05.02.2025 г., а именно: „1. Да се проектира и изгради автономна (независима от аварийната вентилация) смукателна вентилация в цех „Смоли“, работеща на автоматичен режим. Същата да обхване неорганизираните емисии на вредни вещества от всички производствени етажи (коти) в цех „Смоли“ и осигури изпускането им в атмосферата организирано (през изпускащо устройство), след пречистването им в обезмирисителна инсталация. Срок: 30.09.2025 г. и отговорник: Изпълнителен директор“ и „3. До изпълнение на предписание 1., да се осигури фактическа възможност за недопускане експлоатацията на смукателната вентилация (за всеки един вентилатор) в цех „Смоли“ на ръчен режим на работа. За взетото от оператора решение и практическото му изпълнение писмено да се уведоми РИОСВ-Русе. Срок: 28.02.2025 г. и отговорник: Изпълнителен директор“. Проверката на 05.02.2025 г. е извършена от следните служители на РИОСВ - Русе: инж. Р. В. Д., главен експерт в отдел ВВФФВ, дирекция КОС при РИОСВ – Русе; инж. Х. С. М. - началник отдел ВВФФВ, дирекция КОС при РИОСВ – Русе и инж. И. Ц. П. - главен експерт в отдел ВВФФВ, дирекция КОС при РИОСВ – Русе. Издаденият КП № РД-02 от 05.02.2025 г., обективиращ и оспорените в настоящото производство задължителни предписания по т.1 и т.3, е съставен и подписан от трите длъжностни лица. В хода на съдебното производство, с приложената административна преписка са представени доказателства относно компетентността на посочените длъжностни лица - Заповед № 16/11.01.2023 г. на директора на РИОСВ - Русе; Заповед № 236/07.05.2024 г., ведно с длъжностна характеристика на Р. В. Д.; Заповед № 237/07.05.2024 г., ведно с длъжностна характеристика на И. Ц. П. и Заповед № 235/07.05.2024 г., ведно с длъжностна характеристика на Х. С. М. (л. л. 60 – 82 от преписката). Констативен протокол № РД-02 от 05.02.2025 г. е връчен на дружеството на 07.02.2025 г., чрез Е. С. М. - упълномощено лице (съгласно пълномощно на л. 13 от преписката), удостоверено в самия акт. Жалбата пред АдмС – Русе срещу задължителните предписания по т.1 и т.3 от КП № РД-02 от 05.02.2025 г., е депозирана на 21.02.2025 г. (л. 2 от делото). При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Неоснователно е твърдението на процесуалния представител на ответниците, че оспорените задължителни предписания не представляват крайния завършващ акт, съставен в рамките на текущия контрол по раздел ІІІ, глава девета от ЗООС, а е предпоставка за приключване на производството с друг акт – наказателно постановление, поради което и не представляват индивидуален административен акт, подлежащ на самостоятелно оспорване. Съгласно трайната съдебна практика по своята същност задължителното предписание, дадено по реда на чл. 155, ал. 2 от ЗООС, при осъществяване на текущ контрол, който обхваща контрола върху качеството на компонентите на околната среда и факторите, които й въздействат и контрола по изпълнението на издадените от Министерството на околната среда и водите, басейновите дирекции, дирекциите на националните паркове и от регионалните инспекции по околната среда и водите разрешителни, решения и на предвидените мерки в програмите (чл. 154, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗООС), е указване на фактическите действия, които проверяваният субект следва да предприеме за отстраняване на допуснати пропуски при осъществяване на разрешената от компетентните административни органи дейност. Следователно предписанието изисква активно поведение от страна на адресата в рамките на посочените в него срокове за изпълнение. Като акт, създаващ задължения за адресата и предписващ конкретно поведение, скрепено с осъществяваната от контролните органи административна принуда, задължителното предписание, дадено по реда на по чл. 155, ал. 2 от ЗООС има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Безспорно юридическият факт, с който правната норма на чл. 166, т. 3 от ЗООС свързва реализирането на административнонаказателната отговорност е неиз­пъл­нението на задължителните предписания. Производството по издаването им обаче не се характеризира като част от друго производство. Фактът, че про­цесните пред­писания представляват акт, постановен в процедура по текущ контрол, не го из­ключва от категорията на индивидуалните административни актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Липсва основание да бъде определено като акт по чл. 21, ал.5 от АПК. То следва да се разглежда като волеизявление на компетентен орган със самостоятелен правен ефект върху адресата. Възможността в производството по текущ контрол освен задължителни предписания (чл. 155, ал. 2 от ЗООС) да се съставят и актове за административни нарушения и да се издават наказателни постановления (чл.157 от ЗООС) не обоснова различен извод. Процедурата по налагане на административно наказание се развива при различни предпоставки и процесуален ред – този по ЗАНН. Освен това в съдебно производство, образувано по жалба срещу НП за неизпълнение на дадено задължително предписание е недопустимо съдът да осъществява инцидентен контрол досежно законосъобразността на предписанието, неизпълнението на което е и предпоставка за ангажиране административнонаказателната отговорност на адресата му. В заключение съдът приема, че оспорените предписания носят всички белези на индивидуален адми­ни­ст­ративен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и подлежат на само­стоя­телен контрол за законосъобразност, противно на доводите на ответниците за обратното. Жалбата е от лице с правен интерес от оспорването на дадените задължителни предписания, в качеството му на техен адресат и е подадена в преклузивния срок по чл. 149, ал.1 от АПК. С оглед гореизложеното жалбата се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Жалбата е основателна, но по причини, различни от посочените в нея. На основание чл. 168, ал. 1 и ал. 2 от АПК, съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146, като съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. Следователно валидността на оспорения акт е предмет на съдебния контрол, дължим служебно от съда в съответствие с нормата на чл. 168 от АПК. Най-общо един административен акт е нищожен, когато е засегнат от някакъв порок - от неспазване на изрично изискваните от закона условия за валидността на административния акт или поради нарушаване на някое от нормативно установените изисквания за законност на административните актове - изброените пет порока по чл. 146 от АПК. Нарушението на законовите изисквания за валидност на административния акт трябва да е особено съществено. При унищожаемите административни актове степента и тежестта на допуснатата незаконосъобразност не е толкова радикална и актът не страда от такъв важен, тежък или съществен порок (в този смисъл и мотивите към Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. на ВАС по т. д. № 2/2010 г.). Макар АПК да не съдържа изрична квалификация на пороците, водещи до нищожност на административните актове, разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК сочи недвусмислено, че некомпетентността на органа е основание за нищожност на акта. По тази причина, на първо място следва да бъде извършена преценка на компетентността на длъжностните лица, издали оспорените задължителни предписания. Компетентността на всеки административен орган е нормативно определена. В някои случаи нормативни актове предвиждат възможност компетентният орган да делегира на други, подчинени нему органи (длъжностни лица), да упражняват предоставените му правомощия. Съгласно нормата на чл. 148, ал. 1 от ЗООС Министерството на околната среда и водите осъществява контрол върху компонентите на околната среда и факторите, които им въздействат, а според ал. 2 контролът бива превантивен, текущ и последващ. Разпоредбата на чл. 148, ал. 3 от ЗООС предвижда, че контролът се осъществява на национално равнище от министъра на околната среда и водите или от оправомощени от него лица, а на регионално равнище - от директорите на РИОСВ, директорите на басейновите дирекции, директорите на националните паркове, областните управители и от кметовете на общините или от упълномощени от тях длъжностни лица. Съгласно нормата на чл. 155, ал. 1 от ЗООС, по време на извършването на текущия контрол длъжностни лица, определени от органите по чл. 148, ал. 3, съставят констативни протоколи. Разпоредбата на чл. 155, ал. 2 от ЗООС гласи, че в протоколите по ал. 1 се отразяват констатираните факти и обстоятелства и се дават задължителни предписания с посочване на срокове и отговорници за изпълнението им. По делото е представено заверено копие на Заповед № 16 от 11.01.2023г. на директора на РИОСВ – Русе (л. 60 от преписката). Видно от съдържанието й, на основание чл. 6, ал. 1, т. 1, т. 5 и т. 7 от Правилника за устройство и дейността на регионалните инспекции по околната среда и водите, във връзка с чл. 148, ал. 3, чл. 153, ал. 2, чл. 155 и чл. 167 от Закона за опазване на околната среда, във връзка с чл. 37, ал. 1, б. „б“ от Закона за административните нарушения и наказания директорът на РИОСВ – Русе е оправомощил младшите, старшите, главните експерти, началниците на отдели и директорите на дирекции „Контрол на околната среда“ и „Превантивна дейност“ в РИОСВ – Русе да: Делегиране на компетентност, така, както е изяснено съдържанието на понятието делегиране в т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г. представлява възможност, предвидена в закона, временно - за определен случай или период от време, съгласно конкретната обстановка и преценката на горестоящ административен орган, той да предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи. Подчиненият орган издава административни актове въз основа на това специално овластяване от органа, в чиято компетентност поначало е решаването на съответния проблем. Той не запазва за постоянно делегираното правомощие. Обикновено делегацията е продиктувана от фактическата невъзможност по-горният орган да реагира своевременно на необходимостта от издаване на множество актове на територията на по-голям район или цялата страна. Възможността за делегиране на административни правомощия се характеризира с няколко принципни ограничения: никой не може да делегира правомощия, които не притежава; не могат да бъдат делегирани правомощия, които законът определя като изрична компетентност на съответния орган; органът, на когото са делегирани правомощия, не може да ги предоставя другиму. В конкретния казус, според закона титуляр на правомощието да извършва текущ контрол на регионално равнище, който обхваща контрола върху качеството на компонентите на околната среда и факторите, които й въздействат и контрола по изпълнението на издадените от Министерството на околната среда и водите, басейновите дирекции, дирекциите на националните паркове и от регионалните инспекции по околната среда и водите разрешителни, решения и на предвидените мерки в програмите (чл. 154, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗООС), е директорът на РИОСВ – Русе. Съгласно нормата на чл. 155 от ЗООС, по време на извършването на текущия контрол длъжностни лица, определени от органите по чл. 148, ал. 3, съставят констативни протоколи (ал.1). В протоколите по ал. 1 се отразяват констатираните факти и обстоятелства и се дават задължителни предписания с посочване на срокове и отговорници за изпълнението им (ал. 2). С оглед тази нормативна уредба налице е първата предпоставка, при която е допустимо делегиране на компетентност. Предвидена е законова възможност компетентният орган да делегира на други, подчинени нему органи (длъжностни лица), да упражняват предоставените му правомощия. Липсва обаче втората предпоставка, за да се приеме, че е налице делегиране на компетентност по отношение правомощието на органа, в случая директора на РИОСВ – Русе, да дава задължителни предписания по реда на чл.155, ал. 2 от ЗООС, а именно изричен акт, с който титулярът на правомощието предоставя същото на някои от подчинените му органи (длъжностни лица). В представената заповед безспорно са включени издателите на предписанието, предвид заеманите от тях длъжности, но няма упълномощаване за даване на предписания от вида на процесното – по реда на чл. 155, ал. 2 от ЗООС, така то се явява извън предметния й обхват. Недопустимо е да се прави разширително тълкуване на конкретните делегирани правомощия. При липсата на надлежно оправомощаване по делегация настоящият съдебен състав намира, че оспорените задължителни предписания са дадени от материално некомпетентен орган (чл. 146, ал. 1 от АПК), което го прави нищожен административен акт и е достатъчно основание да се обяви нищожността им. За пълнота на изложението съдът намира за необходимо да посочи и следното: Критерият за разграничаване на нищожността и унищожаемостта на административните актове по останалите условия за законосъобразност по чл. 146 от АПК следва да бъде изведен от степента и/или тежестта на допуснатата незаконосъобразност в тях. Тази преценка е конкретна, в зависимост от тежестта на констатирания порок. Нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен на посоченото основание би бил само този акт, който е изцяло лишен от законова опора, т.е. не е издаден на основание на нито една правна норма, при пълна липса на законовите предпоставки, когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган. Само в тези случаи материалната незаконосъобразност ще води до нищожност на административния акт, а във всички останали случаи ще е основание за неговата унищожаемост. Такива радикални нарушения на материалния закон в случая не са допуснати. Предвид изхода на спора, на основание чл.143, ал.1 от АПК, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят направените и доказани в съдебното производство разноски, които съгласно представен списък са за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, видно от представените по делото договор за правна защита и съдействие (л.53 от делото) и платежно нареждане за изходящ превод (л.79 от делото) и 50 лева държавна такса за завеждане на делото (л. 11-гръб от делото). Направено е възражение от ответната страна за прекомерност на заявеното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно и същото не следва да бъде уважено. Съгласно чл.8, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 1000 лв., какъвто е и настоящия случай, като същото е съобразено и с фактическата и правна сложност на делото. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд – Русе