Решение № 960 от 14.2.2017 г. на Софийски градски съд по дело № 12690/2016 г.

Предявен е иск по чл.119 КМЧП; от Р. Б., гражданин на Б., родена на ••• г гр.Гент, Б., с личен паспорт №••••••• издаден на 22.07.2015 г и валиден до 21.05.2022 г, с постоянен адрес ••• за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно решение от 18.09.2012 г на Първоинстанционен съд на К.М. против „З.Х.“ АД гр.С. ул.•••••••• ЕИК ••••••••.

Ищцата твърди, че чуждестранното решение е постановено при спазване на нормите на МЧП; при приложение за законите на К.М. и трябва да бъде признато и допуснато за изпълнение.

Ответникът оспорва иска като неоснователен тъй като:

• не е налице компетентност на чуждестранния съд по чл.117 т.1 КМЧП, защото единственото основание за тази компетентност е било регистрацията на ищеца в К.М.;

• не са спазени изискванията на чл.117 т.2 КМЧП, тъй като ответникът не е бил призован и не му е връчен препис от исковата молба по реда на Хагската конвенция чрез „централния орган „ – Министерство на правосъдието. В тази връзка незаконосъобразно е постановено неприсъствено решение и са нарушени основни принципи на българското право;

• чл.473 т.3 от ГПК на К.М. изисква призоваването да е извършено по Хагската конвенция, което би следвало да се изисква и от българския съд;

• съгласно чл.4, 5 във вр.чл.262 от ГПК на К.М. има възможност чужденец да възрази относно компетентността на местния съд, която възможност не е предоставена на ответника поради нередовно призоваване;

• процесното решение е неправилно и по същество, защото противоречи на чл.3, 4, 6, 12 от Римската конвенция, а от разменените имейли не следват задължения за ответника.

С молба-уточнение от 12.01.2017 г ищецът твърди, че ответникът е бил редовно призован и то чрез Бюро „Призовки“ на СРС. Не е нарушено правото на ответника да участва в процеса и да направи възражения. Чл.10 от Хагската конвенция дава възможност да се призовават лица намиращи се в чужбина и по пощата; както в случая е сторил ДСИ на К.М.. Възражението за пропуски в процедурата по връчване на исковата молба е следвало да се предяви пред съда на К.М.. Ответникът не е направил възражение срещу подсъдността, а характерната престация по чл.92 /всъщност е чл.94/ ал.2, 3 КМЧП е на посредника, който е с обичайно местопребиваване в К.М.. В случая няма данни за изключителна компетентност на българския съд, а позоваването на Римската конвенция е необосновано и произволно.

От фактическа страна съдът приема за установено следното:

Ищецът представя чуждестранно решение от 18.09.2012 г на Първоинстанционен съд на К.М. против ответника „З.Х.“ АД гр.С. ул.••••••••; както и заповед за изпълнение на решението; с „апостил“ и с превод на български език. Изискването на чл.119 ал.2 КМЧП преписът от р ешението на чуждестранния съд, заверено от постановилия го съд, и удостоверението от същия съд за влизането му в сила, да бъдат заверени от Министерството на външните работи на РБ, има за цел да гарантира автентичността на решението и представените документи. Това изискване в случая е изпълнено, защото п редставените документи са легализирани чрез удостоверението "A постил " съгласно чл. 4 от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, ратифицирана със закон от 38 НС на 25.05.2000 г. и в сила за България от 30.04.2001 г. Процесното решението касае търговски договор за посредничество при продажба на зърнени култури.

Ищецът прилага доказателства за връчване на решението на 20.11.2012 г на ответника и декларация по чл.117 т.3, 4 КМЧП.

Ответникът представя извлечение от ГПК на К.М. относно изпълнението на чуждестранни решения.

Ищецът представя „съдебна поръчка“ за връчване на 02.05.2012 г на призовка за ответника за съдебно заседание на 10.05.2012 г пред Първоинстанционния съд на К.М.; в Съдебната палата на ул.•••••••• в Монако.

При така събраните доказателства съдът приема от правна страна следното:

В производство по чл.119 КМЧП, при приложен препис от решението на чуждестранния съд и удостоверение, че решението е влязло в сила, СГС следва да установи наличието на всички или липсата на някоя от пет положителни предпоставки, посочени в чл.117 КМЧП:

• на личие на компетентност на чуждестранния съд, постановил акта, преценени съобразно разпоредбите на българското право. Съгласно чл.117 ал.1 КМЧП бълг арският съд е длъжен да прецени доколко чуждестранната компетентност е съвместима с българското право. В този случай следва да се установи липса на изключителна компетентност на българския съд или на съда на трета държава, както е в случая по дела за вещни права върху недвижими имоти – чл.12 ал.1 КМЧП. Пр изнаване и допускане на изпълнението на чуждестранно съдебно решение в нашата страна следва да бъде отказано когато единственото основание за чуждата компетентност по имуществени спорове е било гражданството на ищеца или неговата регистрация в държавата на съда;

• следва да се установи връчване на ответника на препис от исковата молба, съответно страните да са били редовно призовани и да не са били нарушени основни принципи на българското право, свързани с тяхната защита – чл.117 т.2 КМЧП;

• необходимо условие за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно решение, предвидено в чл.117 т.3 КМЧП е липсата на влязло в сила решение на български съд между същите страни за същото искане и на същото основание, както и - липсата на висящ процес пред наш съд, който е образуван преди чуждото дело - чл.117 т.4 КМЧП;

• българският съд следва да прецени характера на последиците от признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение и ако неговото действие у нас е несъвместимо с българския обществен ред същото не може да бъде признато.

Обхватът на проверката от съда е определен в чл.121 ал.1 КМЧП. С ъдът не навлиза в разглеждане на съществото на спора, разрешен от чуждия съд. В съответствие с общите правила на международния граждански процес приложимото право за нарочната процедура е българското процесуално право – чл.29 КМЧП – като С ГС се произнася с решение.

Искът е неоснователен. Не е налице компетентност на чуждестранния съд по чл.117 т.1 КМЧП, защото единственото основание за компетентност на Първоинстанционен съд на К.М. е било регистрацията на ищцата в К.М.. Въпреки дадените указания ищцата не представи доказателства за друго основание за компетентност на съда от К.М.. В тази връзка е без значение, че са били налице предпоставките на чл.117 т.2 КМЧП – че на ответника е бил връчен препис от исковата молба и че той е бил редовно призован да се яви в съда на адрес в Монако, в Съдебната палата на ул.••••••••. Предпоставките по чл.117 КМЧП трябва да са проявени едновременно, а не алтернативно. Съгласно чл.120 ал.1 КМЧП съдът служебно проверява предпоставката по чл.117 т.1 КМЧП и не е възможно мълчаливо да се учреди компетентност на съда от Монако. Ответникът не е участвал по делото в Монако, а и в настоящото производство има изрични възражения срещу компетентността на съда от К.М..

Правно несъстоятелно е позоваването от ищеца на чл.94 ал.2, 3 КМЧП – прилагане към договора на правото по обичайното местопребиваване на страната, която трябва да изпълни характерната престация. Тази уредба касае материалното право приложимо към процесния договор за посредничество и няма никакво отношение към разпределението на международната компетентност между българския съд и съда на К.М., която е от областта на процесуалното право / международния граждански процес/. Позоваването от ищцата на чл.94 ал.2, 3 КМЧП затвърждава у съда убеждението, че ищцата е в невъзможност да мотивира подсъдност на съда на К.М., освен по причина на нейното местопребиваване в княжеството. Делото е следвало да се заведе от ищцата пред българския съд, тъй като ответникът е българско дружество регистрирано у нас, което няма клон или място на дейност в К.М..

Съществуват множество законодателства, които дават възможност ищец да предяви иск и пред съда по своето местожителство. За разлика от по-тесните възможности, които дава действащия чл.107 ал.2 ГПК, по чл.88 ал.2 ГПК /отм./ беше допустимо български ищец да предяви пред български съд иск срещу чужденец или чуждо юридическо лице; фактически без да спази основополагащия принцип на общия и на международния граждански процес „ищецът следва съда на ответника“. Както посочва проф.Ж.С. в „Българско гражданско процесуално право“ / УИ „Св.Климент Охридски“, издание 1994 г, стр.818/ ако чуждестранният съд е основал своята компетентност на правило сходно с чл.88 ал.2 ГПК /отм./ решението му не следва да се признава и допуска за изпълнение. Наистина, в подписани от България договори за правна помощ /напр. чл.46 от Договора за правна помощ между между НРБ и ФНР Ю гославия, р ешение №1182 от 04.06.2015 г по т.д. № 4469/2014 г на А пелативен съд – С. /; както и в Регламентите на ЕС, се следи основно за изключителна компетентност на българския съд. Но Република България и К.М. не са страни по ДПП или по многостранен договор, от който да следва облекчено признаване на решения на съдилища на княжеството. Чл.117 т.1 КМЧП е напълно приложим и е абсолютна пречка да се признае и допусне за изпълнение процесното решение.

Налага се изводът, че искът е неоснователен и трябва да се отхвърли. В тежест на ищеца са деловодни разноски на ответника в размер на 3036 лева. Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника и съдът намалява същото от 4100 лева на 3000 лева. По-нисък размер не следва да се определя, тъй като макар и разгледано само в едно о.с.з делото не е с ниска фактическа и правна сложност.

Водим от горното, СЪДЪТ