Решение № 131 от 20.12.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 196/2024 г.

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от Гаранционен фонд – София против Решение № 47/ 18.04.2024 г. по т.д. 101/ 2023 г. по описа на ОС – Плевен, с което Гаранционен фонд е осъден да заплати на М. Д. Б. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП на 21.07.2020 г. в размер на 60 000 лв. /по частичен иск от 80 000 лв./, ведно със законната лихва от 21.07.2023 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят счита решението за неправилно и необосновано. Първоинстанционният съд не се произнесъл по направеното възражение, че за процесния случай са приложими разпоредбите на КТ и конкретно на чл.200 КТ, тъй като за ищеца вредата настъпила при изпълнение на трудовите му задължения, т.е. от трудова злополука. Поддържа, че отговорност за репариране на вредоносния резултат следва да се носи от работодателят му. Счита присъденото от съда обезщетение за силно завишено, несъответстващо на принципа за справедливост с оглед действително причинените вреди, определено при несъобразяване със социално-икономическите условия в страната и нивата на застрахователно покритие. Освен това съдът не отчел съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, чийто принос, изразяващ се в непоставяне на предпазен колан, следвало да се оцени на над 50 %. Моли решението да бъде отменено и исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна или присъденото обезщетение да бъде редуцирано. В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна М. Д. Б. е депозирала отговор със становище за неоснователност на въззивната жалба. Излага, че фактическата обстановка е правилно възприета от съда при кредитиране заключенията на приетите по делото авто-техническа и съдебно-медицинска експертизи и формираните правни изводи за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд са законосъобразни, а размерът на присъденото обезщетение е справедлив. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Третото лице – помагач на страната на Гаранционен фонд – ЗД „Бул Инс“ АД не е заело становище по жалбата. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Съдът, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба и становищата на страните, намира следното: Релевантните за спора факти и обстоятелства са подробно изяснени от първоинстанционния съд при анализ на събраните по делото доказателства и възприетата от него обстановка не се спори от страните, при което ВТАС не следва да я преповтаря. При изяснената фактическа обстановка съдът е формирал правни изводи за основателност на предявения иск по чл.558, ал.5 КЗ вр. чл.562, ал.5 КЗ, с оглед доказването на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане – чл.45 ЗЗД: извършено е противоправно деяние от водач на МПС, настъпил е вредоносен резултат за пътника в него – ищеца Б., причинени са му неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от деянието, установена е вината на извършителя на деянието чрез заключението на приетата по делото авто-техническа ескпертиза. Автомобилът, с който е извършен деликтът, е собственост на ОД на МВР – Плевен, при което е на особен режим съгласно чл.562, ал.1 КЗ. Независимо от сключената за него „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със застрахователното дружество, конституирано като трето лице – помагач, съгласно разпоредбата на чл.562, ал.5 ГПК претенцията за обезщетение за вреди, причинени от такова МПС, се завежда пред Гаранционен фонд, който следва да обезщети пострадалото лице. Ирелевантно за отговорността на Гаранционен фонд е, че настъпилото ПТП представлява за пострадалия Б. едновременно и трудова злополука, призната с надлежен акт на по реда на КСО, което дава право за търсене на обезщетение от работодателя на основание чл.200 КТ. Липсва императивна норма, която да ограничава правото на пострадалия от деликт при тази хипотеза да избере свободно срещу кого да предяви претенцията си за обезвреда. От неговата воля зависи дали да я насочи срещу прекия деликвент, срещу застрахователя му по застраховка „Гражданска отговорност“, срещу своя работодател или срещу застрахователя на последния. Пред въззивния съд спорът е сведен до справедливия размер на дължимото обезщетение с оглед обема и степента на засягане на телесния интегритет на ищеца и до наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца чрез неизпълнение от негова страна на задължението му по чл.137а ЗДвП за поставяне на обезопасителен колан. За да определи справедливия размер на обезщетението, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия казус отчете следните обстоятелства: Към датата на увреждащия инцидент 21.07.2020 г. ищецът Б. е бил на 57 г., служител на РУ Долни Дъбник към ОД на МВР – Плевен – разследващ полицай. В пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП той е получил съчетана гръдна травма – счупване на дясната ключица, на две ребра вдясно и на страничния израстък на първи гръден прешлен, както и подкожен емфизем вляво. Вещото лице е посочило, че няма данни за черепномозъчна травма, свързана със загуба на съзнанието. Естеството на фрактурите не е наложило оперативна интервенция, нито извършване на наместване /репозиция/. Те са довели до трайна затруднение на движението на снагата за срок около 2-3 месеца. Възстановяването му е протекло без усложнения, като цялостното лечение е продължило в рамките на нормалния срок около 3 – 3, 5 месеца, което се установява и от приложените болнични листи за времето от 21.07.2020 г. до 23.10.2020 г. и амбулаторните листи, издадени в същия период. Ищецът е провел 4-дневно лечение в болница, а след изписването му е бил на домашно лечение. Несъмнено през първия месец след ПТП ищецът е търпял значителни болки от травмите, особено непосредствено след случилото се, за което свидетелства св. Б. И., посещавал го в ежедневно при престоя му в болничното заведение и в дома му. От амбулаторните листи е видно, че след изтичането на месец от инцидента Б. е имал спонтанна и палпаторна болезненост в областта на дясната ключица, засилваща се при активно натоварване на крайника и ограничен обем на движения и е насочен към физиотерапия. Той е провел няколко курса на физиотерапевтични процедури през м. септември и м.октомври, като в амбулаторните листи е отразено, че болковата симптоматика е намаляла и обемът на движенията на дясната става е подобрен. В периода след втория месец от лечението му ищецът не е имал оплаквания, свързани с фрактурите на ребрата и съдът приема, че възстановяването му от тези травми е приключило напълно в рамките до 2 месеца. Вещото лице лекар е посочило, че получените от Б. травматични увреждания не са от характер да причинят трайни за здравето последици. Безспорно е, че те са влошили качеството му на живот: Те са създали затруднения за самообслужването му и са породили необходимостта от чужда помощ в ежедневието. Съдът приема в съответствие и с показанията на св. И. Д., че тези затруднения са продължили около 1 - 1, 5 месеца, като след възстановяване от травмата на ребрата ищецът е могъл да ползва лявата си ръка, както и да се движи без затруднения. Ищецът е бил временно нетрудоспособен и 3 месеца не е могъл да полага труд по трудовото си правоотношение. Съдът не кредитира показанията на св. Б. И., че пострадалият 4-5 месеца не е могъл да ходи на работа – разрешеният му болничен е за три месеца, липсват ангажирани доказателства след 23.10.2020 г. той да е ползвал отпуск във връзка с възстановяването си, а и съгласно обсъденото по-горе заключение на вещото лице нормалният възстановителен период от конкретните травми е 3 – 3, 5 месеца. Нормално е да се приеме, че през първия месец ищецът е чувствал и психически дискомфорт от състоянието си и невъзможността да се грижи сам за своите работи и да живее активно, но след възстановяването му от травмата на ребрата няма основание да се приеме, че негативните емоции са продължили. Показанията на св. И. Д. /които следва да бъдат ценени при условията на чл.172 ГПК, предвид това, че свидетелят съжителства на семейни начала с дъщерята на пострадалия/, че вследствие на случилото се последният се променил психически, станал затворен, унил и отчаян от живота, съдът възприема като достоверни само за този период от един месец. Получените травматични увреждания, начина на провеждане на лечението им, липсата на усложнения не предполагат сериозно и продължително засягане на емоционалната сфера на лицето, а в случая следва да се отчете и обстоятелството, че естеството на трудовата му заетост като разследващ полицай предполага значителна психическа устойчивост на стресови фактори. При съвкупния анализ на така обсъдените обстоятелства ВТАС намира, че определяният от първоинстанционния съд размер на обезщетението 60 000 лв. се явява завишен. Справедливото обезщетение за репариране на причинените на ищеца неимуществни вреди настоящата инстанция определя на 30 000 лв. Този размер според съда е съобразен с принципа, че обезщетението следва да служи единствено за поправяне на вредите, а не да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалия, като за целта е взета предвид икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП. Ориентир за икономическата обстановка са освен лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, които не са променяни през последните години, също и минималната работна заплата през минималната работна заплата към 2020 г.– 610 лв. и средната работна заплата по данни на НСИ за третото тримесечие на 2020 г. – 1373 лв. Безспорно е, че към настоящия момент икономическата обстановка е силно променена, което се индикира от значителното нарастване и на минималната, и на средната работна заплата /съответно 933 лв. и 2 123 лв./, но релевантният момент за определяне на обезщетението е датата на настъпване на ПТП и съдът следва да вземе предвид обстановката към средата на 2020 г. При определяне на размера съдът съобрази и съдебната практика по казуси със сходни травматични увреждания, без провеждано оперативно лечение, без усложнения, с възстановителен период в рамките на обичайния, без остатъчни последици, настъпили при ПТП през 2020 г. Съдът е определял обезщетения в рамките между 20 000 лв. и 40 000 лв., като по-високите обезщетения са присъждани при пострадали, чиято лична сфера е засегната в по-голяма степен. Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от основателността на възражението на жалбоподателя, поддържано и пред въззивния съд, за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца чрез неизпълнение на задължението му по чл.137а ЗДвП за поставяне на обезопасителен колан. Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на соченото основание изисква доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпването на вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неблагоприятните последици. Съпричиняването подлежи на доказване от застрахователя, който с позоваване на него цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. Действително, по делото е безспорно, че ищецът е пътувал без поставен предпазен колан, в какъвто смисъл е направеното от него признание при изслушването му в съдебно заседание. Допуснатото нарушение обаче само по себе си не е достатъчно, за да се намали дължимото обезщетение на основание чл.51, ал 2 ЗЗД, а следва да бъде установено по несъмнен начин, че конкретните вреди не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако пострадалият беше спазил изискванията на чл.137а ЗДвП. Вещото лице по автотехническата експертиза е посочило, че в конкретния случай функцията на предпазния колан за пътника Б. е компрометирана, т.е. той не е могъл да изпълни предназначението си да фиксира тялото към седалката и да възпре движението му при удар или рязко спиране. В съдебно заседание на 20.05.2024 г. инж. П. е обяснил, че това се дължи на обстоятелството, че облегалката на дясна предна седалка е намерена облегната на задната седалка, при което между колана и тялото на седящия вдясно се получава голямо разстояние и няма как коланът да действа и да ограничава движението на пътника чрез придържане на тялото към седалката и облегалката. Дори да се приеме, че пострадалият пътник неправилно е позиционирал седалката си и по този начин с действията си е причинил компрометиране на функцията на колана, заключението на вещото лице е, че при действалите инерционни сили – с оглед осъществения удар отзад, последвалата ротация на автомобила и приплъзването му, предпазният колан не би попречил на тялото на пътника да контактува с части на купето. Заключението на вещото лице лекар е, че претърпяната травма на ключицата може да бъде получена както при поставен предпазен колан – от самия колан, който осъществява силен натиск именно на дясната ключица, над която минава, така и ако не е бил ползван такъв – от огъване при удар на тялото в части от купето на автомобила. Останалите увреждания – фрактурата на двете ребра вдясно на израстъка на прешлена не могат да се получат по прекия механизъм от или във връзка с предпазния колан, а само по непряк механизъм – при удари на тялото на пострадалия в части от купето, но вещото лице заявява, че при конкретния механизъм на ПТП и действалите инерционни сили, дори и при поставен колан е възможно травмиране на тялото от контакт със странично разположени повърхности. Съдът кредитира приетите заключения като компетентни и обосновани. Те налагат извод, че нарушението на чл.137а ЗДвП, допуснато от пострадалия, не се намира в причинна връзка с настъпилите за него вреди и оплакванията на Гаранционен фонд срещу извода на първоинстанционния съд, че Б. няма принос за вредоносния резултат, са неоснователни. Не е налице основание за редуциране на определения от въззивния съд размер на обезщетението – 30 000 лв. Решението на ОС – Плевен в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати обезщетение над 30 000 лв. до 60 000 лв. следва да бъде отменено, като исковата претенция в тази й част бъде отхвърлена. Решението в частта, с която искът на Б. е уважен до размер на 30 000 лв. е правилно и следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция следва да бъде отменено решението в частта за разноските, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на адв. Н. М. на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска, над 2 725 лв. до присъдения размер 5 450 лв. и с която е осъден да заплати по сметка на ОС – Плевен държавна такса за производството над 1 200 лв. до присъдената сума 2 400 лв. На Гаранционен фонд следва да бъдат присъдени направените разноски за заплатена държавна такса за въззивното производство, съразмерно на уважената част от жалбата – сумата 600 лв. Гаранционен фонд е претендирал юрисконсултско възнаграждение и съдът констатира, че процесуалното представителство по делото и в двете инстанции е осъществено едновременно от юрисконсулт, който е депозирал отговорите на исковата молба и допълнителната такава и въззивната жалба, така и от адвокат, за който липсва договор за правна защита с договорено в него адвокатско възнаграждение. При това положение следва да се уважи искането за присъждане на основание чл.78, ал.8 ГПК на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 400 лв. – по 200 лв. за всяка инстанция. Водим от горното, съдът