Решение № 660 от 4.8.2025 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 870/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 ГПК и сл. и е образувано по въззивна жалба с вх.№ 4123/30.01.2025г. на БРС, предявена от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД („ШИБ“ АД или „Банката“), вписано в ТРРЮЛНЦ с ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление: гр. София, п. к. 1784, район Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 111П, представлявано от законните си представители изпълнителните директори Никола Христо Бакалов и Светозар Александров Попов, чрез пълномощника Таня Митева - юрисконсулт в „ПИБ“ АД, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Александровска“ № 58, против: Решение № 3/02.01.2025 г„ постановено по гр. д. № 1380/2024 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което ПИБ“ АД е осъдено да заплати на Г. М. В. сумата от 8338, 95 лева, представляваща сбор от седем неразрешени платежни операции, извършени на 14.09.2022 г. със средства по разплащателна сметка с 1BAN: ••• •••• •••• •••• •••• ••, сумата от 1455, 71 лева, представляваща лихвата за забава, начислена за периода от 24.09.2022 г. до 28, 02.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумите и 1791, 79 лева съдебно- деловодни разноски. Въззивникът намира обжалваното решение за неправилно поради неговата необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, поради което моли отмяната му. Заявява, че районният съд е приел, че ищецът е „жертва на измама“ и е бил заблуден от трети лица, за да предостави данните на притежавания от него платежен инструмент. Съответно съдът приемал, че Банката като по-силната икономически страна в правоотношението следва да понесе тежестта от вредите от извършените трансакции, още повече, че макар Банката да е действала добросъвестно, не била проявила достатъчно активност при обработване на заявките от ищеца и трябвало да „позвъни на ищеца“, за да се изясни причината за инсталиране на ново мобилно приложение. Сочи, че в мотивите си съдът е „създал“ фактическа обстановка, каквато не е твърдяна нито от Г. В., нито от „ПИБ“ АД, а се основава на предположенията, изложени в приетото по делото заключение по съдебно- техническата експертиза. Заявява, че ищецът Г. В. не е излагал твърдения за извършена измама по смисъла на НК, съответно да е измамено лице. Банката също не е навеждала подобни твърдения, а извършването на измама не се установява по безспорен начин и от вещото лице, тъй като вещото лице само посочва в заключението си, че това предположение не може да бъде доказано, тъй като електронният адрес на Г. В. не съществува към момента на извършване на експертизата. Неправилно обаче съдът приемал за доказана фактическа обстановка, каквато експертът по заключението посочва, че към настоящия момент не може да бъде установена и доказана.Съдът не взел под внимание безспорното становище на вещото лице, заявено в съдебното заседание от 05.12.2024 г., съгласно което без съдействието на Г. В. не биха могли да се извършват разплащания от неговата сметка, а и съдът не взел под внимание, че в разговор със служител на Банката Г. В. е признал, че е въвел данните на дебитната си карта в електронна страница. Пред районния съд ответната Банка доказала, че Г. В. е предоставил данните си на трето лице, с които действия Г. В. е нарушил условията за ползване на мобилното приложение и картата, съответно е действал в нарушение на правилата за сигурност и ползване на платежния инструмент.Излага подробни доводи и съображения относно начина и методиката за дигитализиране и ползване на карта чрез приложение на външен доставчик, което се извършвало по ред и условия, определени от външния доставчик и съгласно условията за дигитализиране и ползване на карта, неразделна част от приетите от клиента общи условия. При условията на евентуалност моли съдът да приеме, че Банката не следва да носи отговорност за някоя или всички от процесните платежни операции поради виновно (при груба небрежност) неизпълнение на задълженията на Г. В. по чл. 75 ЗПУПС, излагайки съображения за това.Предявена е и частна жалба срещу определение № 1715/20.03.2025г. по гр.д.№ 1380/2024г. на БРС, с което е отхвърлена молбата на Банката за изменение на решението в частта за разноските. За да отхвърли молбата за изменение на решението в частта за разноските, инкорпорирана в подадената от „ПИБ“ АД въззивна жалба, районният съд приел, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е в размер на 1200 лева, който бил съобразен с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, макар тази наредба да не била вече задължителна за съда.Твърди, че не било вярно обстоятелството, че съдът е присъдил в полза на ищеца 1200 лева за адвокатско възнаграждение, а сумата от 1791, 79 лева.Заявява, че тези разноски са прекомерни, обосновавайки съображенията си с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22.В случай, че съдът приема за приложима Наредба №1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, моли намаляне на размера на присъденото възнаграждение до дължимото съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е предявен писмен отговор с вх.№ 12092/19.03.2025г. от въззиваемия Г. М. В., ЕГН ••••••••••, с настоящ адрес: гр.••• ж.к. ••• бл. •• вх. • ет. •, действащ чрез пълномощника си адвокат Богомил Валентинов Богомилов, АК- Видин, със съдебен адрес за съобщения и призовки: гр. София, ул. „Хан Аспарух“ №35, ет.1, надпартер, офис №3, в който се заявява становище за неоснователност на въззивната жалба.На първо място твърди, че платежните операции са оспорени с жалба от Г. В. пред „Първа инвестиционна банка“ АД още на 21.09.2022 г., като съобразно особените правила, предвидени в ЗПУПС, в тежест на банката е да установи, че процесиите платежни операции са разрешени, за което в първоинстанционното производство не са били ангажирани каквито и да било доказателства.От писмените доказателства и съдебно-техническа експертиза се установило, че процесиите платежни операции представляват неразрешени такива по смисъла на ЗПУПС и Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 г. доколкото нито са извършени от ищеца, нито същият е давал съгласие за извършването им. От приетата съдебно-техническа експертиза и дадените от вещото лице обяснения в съдебно заседание, се установявало, че процесните операции са извършени от трето лице, вследствие на така наречената „фишинг“ измама, излагайки подробни съображения за това.Въззиваемият излага подробни и обстоятелствени доводи за оборване твърдението на Банката – за проявена от ищеца груба небрежност.Сочи, че съгласно чл. 40, ал. 2 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ДВ бр. 23/2009 г. /, рамковият договор за платежни услуги е консенсуален, уреждащ бъдещо изпълнение на отделни или на поредица от платежни операции, който може да определя задълженията и условията за откриване и водене на платежна сметка, като са установени специални правила за оспорване на извършени платежни операции в хипотезата на разпореждане със средства по сметка, предприети от обслужващата банка без нареждане на титуляра, както и конкретни задължения на ищеца да предприеме всички разумни действия за запазване на предоставените му персонализирани средства за сигурност при ползването на платежната услуга. Г. В. не бил компетентен и не притежавал знания, умения и образование по въпроси, свързани със защитата от онлайн и интернет атаки, кибер-престъпления и прочие.Моли постановеното решение от БРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.Постъпил е и писмен отговор по частната жалба срещу определението на БРС в производството по чл.248 ГПК, като сочи, производството по делото се отличава с висока степен на правна и фактическа сложност, като се изисква познаване на особени правила на ЗПУПС и свързаното с него право на ЕС. Изисква се и познаване на начина на действие на платежните системи в банковите институции. В хода на производството били събрани значителен обем от доказателства, в това число е изслушана съдебно-техническа експертиза, която също се отличавала със сложност; проведен е разпит на вещото лице във връзка със същата с оглед пояснения и допълнения, поради което присъденото адвокатско възнаграждение е справедливо. Освен това сумата от 1 791.79 лева разноски не били свързани само и единствено със заплатено адвокатско възнаграждение (което е 1 200.00 лева), но и такива за заплатена държавна такса (в размер на 391.79 лева) и внесен депозит за вещо лице (в размер на 200.00 лева) по извършената съдебно-техническа експертиза.Отделно от това излага съображения и за това, че материалния интерес на претенцията на ищеца била от 9 794.66 лева, поради което минималното възнаграждение, предвидено в Наредбата e l 279.47 лева.Ищецът заплатил възнаграждение на адв. си повереник от 1200 лева, което било под минималното такова.Моли частната жалба да бъде оставена без уважение. При служебната проверка на основание чл. 269 от ГПК се констатира, че решението е валидно-постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, както и е допустимо–съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран/ по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум/. Правилно е дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението от районния съд. Въззивната проверка за правилност се извършва само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да отстрани и без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното: Предявените искове са с правно основание чл.79 от ЗПУПС и чл.86 от ЗЗД. Производството по делото е образувано по повод искова молба от Г. М. В., ЕГН •••••••••• от гр. •••, ж. к. ••• бл.•• вх.• ет.• ап.•• против „Първа Инвестиционна Банка“ АД, ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“ 111П, представлявана от Светозар Александров Попов и Никола Христов Бакалов за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 8338, 95 лева, представляваща сбор от седем неразрешени платежни операции, извършени на 14.09.2022 година със средства по посочена разплащателна сметка, сумата 1455, 71 лева, представляваща лихва за забава, начислена за периода от 24.09.2022г. до 28.02.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Твърди се, че на 31.08.2020г. ищецът сключил с ответника договор за откриване и водене на банкова сметка и предоставяне на платежни услуги № •• •••• •••• ••• •••• ••. Във връзка с откритата банкова сметка на ищеца е издадена дебитна карта, както и му е предоставено електронно банкиране „Моята Fibank“, включително чрез мобилното приложение на банката „My Fibank“. На 15.09.2022г. ищецът получил обаждане от служител на ответника, че от посочената банкова сметка са извършени съмнителни транзакции, съответно от ищеца е изискана информация дали тези транзакции са извършени от него. Той е потвърдил, че не е извършил транзакциите в следствие на което от банката са блокирали дебитната карта, издадена по повод на откритата банкова сметка до изясняване на случая. Веднага след получаване на обаждането ищецът е посетил офиса на банката, за да провери какъв е проблема. При посещението си е установил, че на 14.09.2022 г. от посочената банкова сметка са извършени 7 броя неразрешени транзакции, без негово знание и без негово съгласие на обща стойност 8 338, 95 лева, както следва: 4 броя транзакции, всяка от които в размер от 1 761, 75 лева, една транзакция в размер на 783 лева, една транзакция в размер на 313, 20 лева и една транзакция в размер на 195, 75 лева. Като основание за извършване на тези транзакции е посочено дружеството „Binance Connect Vilnius LTU“, който търговец е непознат за ищеца и с който никога не е имал каквито и да било отношения. На 21.09.2022г. ищецът е подал жалба до банката по повод на посочените неразрешени платежни операции, с която изрично се оспорват транзакциите. На 07.10.2022г. по повод подадената жалба ищецът е получил писмо от банката, с което е заявено, че е необходим по - дълъг срок за произнасяне относно оспорените транзакции. На 23.02.2023г. от името на банката, е изпратен отговор с изх. № Ж - 2497/21.09.2022 година, с който отговор банката изразява становище, че оспорените 7 броя неразрешени платежни операции не подлежат на възстановяване и следва да останат за сметка на ищеца. В преклузивния едномесечен срок ответникът дава писмен отговор, в който излага, че предявените искове са изцяло неоснователни. Твърди, че с действията си ищецът е отговорен за разпореждане с посочената сума поради проявена груба небрежност. Според ответника за да може клиентът да дигитализира картата си в мобилното приложение на външен доставчик, следва да премине през определен процес и процедури, определени от банката и от външен доставчик. За дигитализиране на картата на ищеца в мобилното приложение на външен доставчик банката е получила искане за дигитализиране. За да удостовери, че искането произхожда от ищеца като потвърждение на същото на 14.09.2022 г. в посочени в писмения отговор часове както следва: 11: 46: 33ч., 11: 51: 48ч., 17: 14: 31ч., 17: 16: 49ч., 17: 16: 22 ч., 17: 24: 33 ч., 17: 39: 30ч., 17: 41: 24 ч., 17: 43: 34 ч., 19: 25: 07ч., 20: 49: 58 ч., 20: 55: 51ч., 21: 45: 08 ч., 21: 50: 18ч. и 21: 52: 03ч., банката е изпратила кодове за активиране на ново мобилно приложение и две потвърждения за успешно активиране на ново мобилно приложение. Изпратени са и две потвърждаващи SMS съобщения за успешно добавяне на дебитната карта на клиента й към услугата за разплащане Apple Pay до телефонен номер ••••••••••••••. Посоченият телефонен номер съвпада с номера, даден от клиента в банката за връзка с него. След като всички съобщения са изпратени до телефона на клиента, който е посочен от него за контакт с банката именно клиентът е лицето, което може да потвърди исканото действие, ако то произхожда от него или да го предотврати в случай, че не разпознава действието като свое, като не въвежда кода, който е получил и/или сигнализира или се обърне към банката на посочения в sms - съобщенията телефонни номера. При условие, че кодът е правилно въведен в мобилното приложение „My Fibank“ и клиентът не се е противопоставил на извършеното действие след многократно получените от него sms – съобщения, за банката не е имало съмнение, че искането за достъп до мобилното приложение „My Fibank“ произхожда именно от ищеца, както и че дигитализирането на дебитната му карта в Apple Pay е желано от него. Районният съд, съобразявайки твърденията на страните, събраните по делото доказателства, анализирайки ги с оглед заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-техническа експертиза, е приел исковете за основателни, мотивирайки се, че Банката може да се освободи от отговорността да заплати сумите на клиента само ако докаже, че той е действал умишлено, с измама или при груба небрежност, каквото доказване не било проведено по делото. Решението на районния съд е правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при правилно изяснена фактическа обстановка и съответстващи на нея правни изводи, с оглед на което и на основание чл.272 ГПК настоящата въззивна инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, като в допълнение към тях с оглед заявените във въззивната жалба оплаквания следва да допълни само следното: Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗПУПС платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й, а при липса на съгласие платежната операция е неразрешена. В ЗПУПС са регламентирани специални процесуални правила относно разпределянето на тежестта за доказване на това дали една платежна операция е разрешена, които изключват прилагането на общото правило на чл.154, ал.1 ГПК в процеса по разглеждане на иск за ангажиране отговорността на доставчика на платежни услуги за извършена неразрешена платежна операция. По силата на чл. 78, ал. 1 ЗПУПС, когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция или че е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест при установяване автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и за това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги. С оглед на това и доколкото ищецът в качеството си на платец /респ. ползвател на платежна услуга/ твърди изрично, че не е разрешавала извършване на процесните 7 бр. платежни операции, тежестта на доказване, че те са разрешени и точно извършени, е върху ответника. За да се отговори на въпроса дали ответникът е провел главно и пълно доказване на тези обстоятелства, съдът следва да съобрази, че в ЗПУПС са установени и допълнителни правила относно доказването им. В чл. 78, ал. 3 ЗПУПС е посочено какво означава установяване на автентичността – процедура, която позволява на доставчика на платежна услуга да провери правомерното използване на конкретен платежен инструмент, включително неговите персонализирани средства за сигурност. В чл. 78, ал. 4 ЗПУПС е предвидено, че когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги /включително от доставчика на услуги по иницииране на плащане, когато е приложимо/ използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама, или че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 75 ЗПУПС. Тълкуването на чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ЗПУПС недвусмислено сочи, че рискът от изпълнение на неразрешена от платеца платежна операция, макар и наредена чрез договорения платежен инструмент, е възложен в тежест на доставчика на платежната услуга. Неблагоприятните последици от изпълнението на неразрешената платежна операция, която е наредена чрез приетия от страните платежен инструмент, ще останат в правната сфера на платеца само при доказване от страна на ответника, че е налице измама или при умишлено или при груба небрежност от страна на платеца неизпълнение на съществените задължения, вменени му във връзка с използване на платежния инструмент. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, която предвижда платецът да понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или с неизпълнението на едно или повече от задълженията си по чл. 75 умишлено или поради груба небрежност. От цитираните правни норми следва, че за да бъде ангажирана отговорността на доставчика на платежни услуги за изпълнението на неразрешена платежна операция по сключен между него и ползвателя на услугите договор, е достатъчно от ползвателя на платежните услуги само да се направи твърдение, че платежната операция не е разрешена, каквото в случая е направено от ищеца. В този случай законът възлага изцяло в тежест на доставчика на платежни услуги да установи при условията на пълно и главно доказване конкретни факти, при които тази отговорност не възниква или нейното ангажиране се изключва и съответно предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗПУПС се отхвърля, които факти са следните: 1) че платежната операция е автентична, че е точно изпълнена и не страда от техническа повреда или друг недостатък, като съгласно изричното предписание в закона това не се доказва при установяване единствено на факта, че от доставчика на услуги е регистрирано, че конкретната платежна операция е наредена или извършена чрез използване на платежен инструмент; 2) че при иницииране на платежната операция, извършена чрез използване на платежен инструмент, платецът е действал чрез измама или че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 75 ЗПУПС. В случая доводите във въззивната жалба - в противоречие с чл.78 ал.1 ЗПУПС, представляват опит на въззивника-ответник да прехвърли доказателствената тежест на ищеца- последният да доказва, че не е разрешил процесните платежни услуги. Подобно доказване обаче трябва да се осъществи от ответника, който следва да установи при условията на пълно главно доказване и с допустимите от процесуалния закон доказателствени средства твърденията си за умисъл или груба небрежност на ищеца.По изложените съображения се налага извода, че въззивната жалба е неоснователна, с оглед на което първоинстанционното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. Относно частната жалба на въззивната страна срещу определение № 1715/20.03.2025г. по гр.д.№ 1380/2024г. на БРС, с което е отхвърлена молбата на Банката за изменение на решението в частта за разноските: С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил ответната Банка да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство в размер на 1791, 79 лева, които, видно от приложения списък на разноските включват: държавна такса в размер на 391, 79 лева; 1200 лева заплатено адвокатско възнаграждение и общо 200 лева възнаграждение на вещото лице по приетата СТЕ.След молба на Банката по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за присъдения на ищеца адвокатски хонорар, районният съд с определение №1715/20.03.2025г. е приел, че така присъденото адвокатско възнаграждение не е прекомерно с оглед наличието на фактическа и правна сложност по делото, още повече че е и под минималното възнаграждение съобразно недействащата Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Настоящият въззивен съд намира, че адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева не е прекомерно предвид обстоятелството, че правният спор е специфичен, с фактическа и правна сложност, изслушвана е и съдебно-техническа експертиза, с оглед на което адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева не е прекомерно.По тези съображения частната жалба срещу определение №1715/20.03.2025г. по гр.д. № 1380/2024г. на БРС следва да се остави без уважение. С оглед изхода по спора на въззивника не следва да се присъждат разноски за въззивната инстанция. Заявено е искане от въззиваемия за присъждане на разноски за адвокатска защита пред БОС в размер на 1200 лева, като от въззивната Банка в открито с.з. на 02.07.2025г. пред БОС е заявено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. В случая БОС отчита, че въззиваемата страна е предявила както писмен отговор срещу въззивната жалба, така и писмен отговор срещу предявената частна жалба с правно основание чл.248, ал.3 ГПК. По тази причина, както и отчитайки спецификата на правния спор, макар и да не са били заявявани и уважавани нови доказателствени искания пред БОС, съдът намира възражението на Банката за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемия за неоснователно, с оглед на което и на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да присъди на въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение в извършения размер от 1200 лева. Мотивиран от изложеното Бургаският Окръжен съд