Решение № 367 от 4.7.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 340/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК Образувано е по въззивна жалба на И. Д. Н., С. Г. Б. и В. Г. Д., подадена чрез пълномощника им адв. В. Ш. от ВТАК, против решение № 400/01.03.2024г. постановено по гр. д. № 609/2023г. по описа на РС В.Т., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателите срещу Община В.Т. иск с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК за приемане на установено, че същите са собственици на недвижим имот, представляващ част от поземлен имот с идентификатор 00583.154.33, находящ се в землището на с. А., която част е очертана с червен контур на скица – приложение № 1 към заключението на СТЕ от 01.02.2024г. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Посочва се, че районният съд е бил сезиран с две претенции по чл. 64 ал. 2 ЗОС за отмяна на акт за частна общинска собственост № 166, том 20, рег. № 9159/12.10.2015г. и за приемане на установено спряно ответната община, че ищците са собственици на спорния имот, но в нарушения на процедурния закон липсва разпределение на доказателствената тежест по първия иск, а по втория иск същата е неправилно възложена само на ищците. Изтъква се, че при твърдения за липса на законово основание за придобИ.е на собствеността от ответника и искане за приемане на установено, че спорния имот неправилно е актуван като частна общинска собственост е предявен отрицателен установителен иск, с който се отричат правата на Община В.Т.. Във тази връзка се счита, че произнасянето на съда с обжалваното решение нарушава диспозитивното начало и излиза извън рамките на търсената защита. Релевират се оплаквания, че първостепенният съд не е съобразил обстоятелството, че макар и договора от 14.03.1969г. да не е сключен в предписаната от закона форма по чл. 18 ЗЗД, купувачите по него са получили владението върху имота и са почнали да го стопанисват за себе си, спокойно, явно и необезпокоявано от никого, като са го обградили и са го засели с различни фиданки. Сочи се, че последните обстоятелства се установяват от показанията на разпитаните по делото свидетели, от които става ясно още, че ответната община никога реално не е ползвала спорната площ. Акцентира се, че в два изходящи от Община В.Т. документа праводателят на ищците е посочен като ползвател и собственик на процесния имот и че некоректно в плана на новообразуваните имоти е посочено, че този имот е с „неидентифициран собственик“. Допълва се, че по делото са налице доказателства, че наследодателят на ищците е придобил имота от лице, което е посочено за негов собственик в извадката от кадастралния план на недвижимите имоти към плана на старите собственици по § 4 от ПРЗ на ЗСПЗЗ. На следващо място се възразява, че от момента на придобИ.ето на собствеността от 1969г. същата не е била губена, имота не е бил одържавяван и не е бил включван в селскостопански организации като ТКЗС, АПК, ДЗС и др., поради което собствеността върху него не е подлежала на възстановяване по реда на реституционните закони. В тази връзка се сочи, че неправилно имота е третиран като незаявена за възстановяване земеделска земя и неправилно е включен в резултативния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ. Развиват се съображения, че извода на районния съд, че имота е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, с оглед на земеделския си характер, противоречи на константната практика на ВКС. Навеждат се оплаквания срещу възражението на ответника, че имота е попадал в приложното поле на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и че същото е останало недоказано по делото. Правят се оплаквания и срещу довода на ответника, че процесния имот не може да бъде придобит по давност, поради наличието на законови пречки за това. Изтъква се, че липсват доказателства законовата забрана на чл. 86 ЗС респ. чл. 29 т. 4 ЗСГ /отм./, съответно чл. 5 ал. 2 ЗВСОНИ да се разпростира и върху спорната площ. По всички изложени съображения се отправя искане до ВТОС да обезсили първостепенния акт като постановен по непредявен иск и върне делото за ново разглеждане, а в условията на евентуалност да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови ново, с което да се уважи предявени иск. Претендират се разноски за двете инстанции. В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор на същата, с който заема становище за нейната неоснователност. Излага доводи, че съда правилно е разпределил подлежащите на доказване факти по делото, с оглед на предявения от ищците положителен установителен иск за собственост. Възразява се, че наведеното от тях придобивно основание /покупко – продажба/ не е осъществено, доколкото не е спазена изискуемата нотариална форма на договора от 14.03.1969г., а и не може да се установи от съдържанието на последния, който имот е предмет на сделката. Изтъква се, че другия представен от ищците документ легитимира техния наследодател като ползвател на имот в землището на с. А., но не и като негов собственик. Допълва се, че като такъв наследодателят им е можел да придобие собствеността върху него на основание § 4а, 4б или 4з от ПЗР на ЗСПЗЗ, но не сторил това. Оспорва се да е налице и другия твърдян от ищците придобивен способ – придобивна давност, тъй като не доказано владение на имот, индивидуализиран по своите граници и местоположение, както и поради наличието на законови ограничения за придобИ.е на подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ земеделски земи. Изтъква се, че спорния имот е общинска собственост на основание чл. 25 ал. 1 ЗСПЗЗ, което обстоятелство е удостоверено в издадения акт за частна общинска собственост. С тези доводи се иска от съда да потвърди обжалваното решение с присъждане на разноски, вкл. за юрисконсултско възнаграждение. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Оплакванията на жалбоподателят, че първостепенният съд се е произнесъл по непредявен иск са напълно неоснователни. Изложените в исковата молба фактически твърдения за придобИ.е собствеността върху спорния имот на основание наследство и давностно владение и отправеното до съда искане за признаване на установено спрямо ответника, че ищците са собственици на имота при съответните права категорично сочат на предявен положителен установителен иск за собственост. Отправеното искане по чл. 64 ал. 2 ЗОС за отмяна на акта за общинска собственост няма характеристиките на самостоятелен иск, доколкото закона не го урежда като такъв. Отмяната на акт за общинска собственост, поради неправилно актуван имот като общински е последица от приключил спор за материално право. Ако в общия исков процес, ищецът постигне положителен за собственическите си права резултат, неправилно актувания имот следва да бъде отписан от актовите книги със заповед на кмета на общината. Следователно искането по чл. 64 ЗОС касае административна процедура, която се развива пред съответния административен орган след края на спора за собственост с влязъл в сила съдебен акт. В случая това искане не може да се разглежда и като отрицателен установителен иск за собственост, а и същият е недопустимо да се предявява в условията на кумулативност с положителен установителен иск за собственост между същите страни за същия имот. При проверка за неговата правилност въззивният съд приема за установено следното: Районният съд е сезиран с предявен от ищците срещу ответника положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК по отношение на нива с площ около 0, 600 дка, находяща се в местн. „Б.“, в землището на с. А., общ. В.Т., попадаща понастоящем и представляваща част от поземлен имот с идентификатор 00583.15.33, намиращ се в местн. „С.“, съгласно действащите КККР на с. А.. Ищците твърдят, че спорния имот е закупен от общия им наследодател Г.Б. с договор от 14.03.1969г., както и че оттогава същият, а след неговата смърт и самите те като негови наследници, са владели имота необезпокоявано и непрекъснато. Уточняват, че спорната вещ е била включен в плана за предоставяне на имоти за самозадоволяване на земеделски нужди, а по – късно и в Картата за възстановена собственост /КВС/, съгласно издадените на техния наследодател удостоверения от ответната община. Ищците твърдят, че процесния имот не е включван в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации и че собствеността и владението върху него не е отнемана физически, поради което макар имота да е извън урбанизираната територия на с. А., не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В тази връзка посочват, че неправилно имота е третиран като незаявена за възстановяване земеделска земя и неправилно е включен в резултативния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, поради което ответната община неоснователно е съставила по отношение на него акт за частна общинска собственост. С доводи, че по този начин същата оспорва вещните им права върху него ищците предявяват иск за приемане на установено, че те са собственици на имота на основание наследство и давностно владение. С отговора на исковата молба ответната община оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Възразява, че договора за продажба от 1969г. не е сключен в изискуемата по закона нотариална форма и не може да породи транслативен ефект. Оспорва ищците да се легитимират като собственици на имота, тъй като техният наследодател е бил ползвател по см. на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и няма доказателства същият е провел процедурата по изкупуването му по §4а и сл. от с.з. Възразяват, че ищците могат да придобият по давност спорния имот, тъй като неговите граници са очертани една в плана за новообразуваните имоти на с. А., одобрен през 2002г., че в закона е съществувала забрана за това – чл. 24 ал. 7 ЗСППЗ и § 1 от ЗД на ЗС и че поради липса на данни за собствеността му, на основание чл. 25 ал.1 ЗСПЗЗ същият представлява общинска собственост, което е удостоверено със издадения АЧОС. По тези съображения Община В.Т. моли за отхвърляне на иска. При тези твърдения на страните и въз основа на събраните в хода на процеса писмени и гласни доказателства, както и от заключението на изслушаната съдебно - техническа експертиза /основно и допълнително/ се установява следното: Ищците са наследници по закон на Г.Б.Б., починал на •••, като последните две са негови дъщери, а първата ищца е негова съпруга, починала в хода на процеса и заместена по реда на чл. 227 ГПК от сина си И. Н. респ. от общата си с наследодателя дъщеря С.Б.. На 14.03.1969г. наследодателят на ищците е сключил договор в обикновена писмена форма с К.М. и С.М. за покупката на нива с площ от 0, 600 дка в местн. „Б.“ в землището на с. А., съставляваща част от нива, която продавачите притежават западно от пътя. Съгласно удостоверение № 9/14.01.1991г. ИК на ОНС гр. В.Т., на основание Постановление № 26 от 23.04.1987г. на Министерския съвет и Националния съвет на Отечествения фронт за усъвършенстване на системата за самозадоволяване на населението със селскостопански продукти, на общия на ищците наследодател е предоставено право на ползване върху земя с площ от 0, 6 дка в местн. „Б.“, която може да се използва за създаване на овощна градина, лозя, малини и други, при граници: на изток – В.Б., на запад – парцел, на север – път, на юг – П.Й.К.. Със служебна бележка от 25.02.1992г. ОНС гр. В.Т. е удостоверил, че наследодателят на ищците притежава гореописаната земя, която е предназначена за земеделско ползване по самозадоволяването. Видно от отразеното в нея служебната бележка е издадена да послужи при доказване собствеността върху земята в Поземлена комисия с. Д.Л.. Според представените от СГКК – гр. В.Т. писмени доказателства процесната земеделска земя е с неидентифициран собственик /план на старите собственици по § 4 от ЗСПЗЗ на местн. „С.“/ и е включена като част от поземлен имот с идентификатор 00583.154.22 по КККР на с. А., стопанисван от Община В.Т., съгласно плана на новообразуваните имоти на земеделски земи, предоставени за ползване на граждани въз основа на актове по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, одобрен със заповед № СА – 02 – 03 – 469/27.05.2002г. на Областния управител на област В.Т.. Въз основа на предприето от ответника изменение на КК, този поземлен имот е разделен на три имота с идентификатори 00583.154.31, 00583.154.32 и 00583.154.33, за всеки от които на основания чл. 5 ЗОС вр. чл. 25 ал. 1 ЗСПЗЗ е издаден акт за частна общинска собственост от 05.10.2015г. От заключението /основно и допълнено/ на изслушаната СТЕ се установява, че спорният имот има трайно материализирани граници, които позволяват да бъде идентифициран на място. Същият е с площ от 539 кв.м. и е част от поземлен имот идентификатор 00583.154.33, за които е издаден АЧОС № 6098/05.10.2015г. Вещото лице е констатирало, че понастоящем имота не се обработва, че за него липсват данни за предишни собственици, че не съществува по плана на старите собственици и за първи път се появява в плана на земите за ползване. Освен това вещото лице е установило, че процесния имот не е включван в ТКЗС, че принадлежи към земи, които са отредени за земеделско ползване по см. на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, както и че не попада в границите на земеделските земи, представляващи имоти по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които са реституирани по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К.М. в същата местност. От разпита на свидетелите на ищците се установява, че спорния имот се ползва от наследодателя на последните от 1969-1970г. като лозе и овощна градина и че се е намирал до черен път, като е бил ограден с бодлива тел от три страни. В имота няма постройки, като след смъртта на наследодателя на ищците, за него е продължила да се грижи ищцата Б.. Последната от 2018г. ползва фирма, която да почиства имота веднъж годишно срещу възнаграждение. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Предявен е положителен установителен иск за собственост, който се явява процесуално допустим, тъй като ищците имат правен интерес да установят спрямо ответника собственическите си права, доколкото същият им ги оспорва, с оглед на издадения от него титул за собственост – АЧОС № 6098/05.10.2015г. Предпоставка за успешното провеждане на исковото производство е ищците да установяват, че са собственици на спорния имот на заявеното от тях придобивно основание – наследствено правоприемство от общия им наследодател, който се легитимира като собственик на имота с договор за продажба от 1969г. респ. на основание давностно владение. Безспорно ищците са наследници по закон на Г.Б.Б., починал на •••, ищците С.Б. и В. Д. като негови деца, а ищецът И. Н. като сина на преживялата след неговата смърт съпруга и първоначална ищца в производството М. Б.. За да придобият собствеността върху процесния имот на основание наследствено правоприемство, същият следва към момента на открИ.е на наследството да е бил част от имуществото на общия им наследодател. Категорично последният не се легитимира като собственик на спорната вещ на основание договора от 14.03.1969г., тъй като не е спазена нотариалната форма, която закона е въвел като форма за действителност при продажбата на недвижими имоти. Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижим имот трябва да бъдат извършени с нотариален акт. В случая договора от 14.03.1969г. е сключен в обикновена писмена форма, поради което не е породил транслативен ефект и въз основа на него общият на страните наследодател не е придобил вещни права върху спорния имот съответно те са били част от патримониума му към момента на смъртта му, за да преминат по наследство в имуществената сфера на ищците. ПридобИ.ето на имот по давност, съгласно общото правило на чл. 79 ЗС изисква непрекъснато, явно, спокойно и несмущавано владение в продължение на 10 години. Реституционното законодателство обаче е въвело някой забрани респ. ограничение във връзка с течението на този срок преди приемането на ЗСПЗЗ съответно по време на неговото действие, касателно придобИ.ето по давност на някой категории земеделски земи. Безспорно спорния имот има земеделски характер. Същият не са намира в границите на урбанизираната територия на с. А., а попада в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ в неговото землище. Самите ищци сочат, а и видно от удостоверение № 9/14.01.1991г., този имот е предоставен за ползване на техния наследодател на основание Постановление № 26/1987г. на МС, а и съседни на него имоти са реституирани като земи по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Предоставянето на имота за земеделско ползване по самозадоволяването въз основа на един от актовете по § 63 от ПЗР на ПМС № 456/1997г. на изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ от една страна изключва своенето на вещта, което е част от фактическия състав на придобивната давност, а от друга води до юридическото му отнемане, макар и същият да не е внасян в ТКЗС или други подобни селскостопански организации. Предвид последното обстоятелство и на основание чл. 10 ал. 4 ЗСПЗЗ имота е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В тази връзка основното оплакване на жалбоподателите, че спрямо спорния имот не следва да се провежда реституционна процедура е напълно неоснователно. Като ползвател по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ наследодателят на ищците е можел да придобие собствеността върху процесния имот по реда на §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, доколкото същият представлява лозе с овощна градина и е незастроен /показания на свидетелите на ищеца/. По делото не се твърди и не се доказа да е изпълнен реда за изкупуване, за да придобие наследодателят на ищците спорната вещ, като трансформира правото на ползване в право на собственост. По арг. от чл. 10 ал. 13 изр. 2 ЗСПЗЗ, като ползвател на земеделски земи по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, наследодателят на ищците не може да се позовава на изтекла до влизането в сила на ЗСПЗЗ /01.03.1991г./ придобивна давност. Теклата след този момент до 22.11.1997г. придобивна давност също не се зачита на основание чл. 5 ал. 2 ЗВСОНИ, като от тази дата започва да тече нов давностен срок. Неговото течение е спряно на 31.05.2006г. с действието на § 1 от ЗД на ЗС до 08.03.2022г., когато е публикувано в ДВ решение № 3/24.02.2022г. на КС на Р България, с която посочената разпоредба е обявена за противоконституционна. С оглед действието на решенията на КС занапред към датата на предявяване на исковата молба /24.02.2023г./ 10 – годишния давностен срок не е изтекъл. В случаят е приложима общата придобивна давност, тъй като владението върху земеделски земи придобива правна значимост по силата на закона, дори то да е установено при условията на чл. 70 ал. 1 ЗС, даващ характеристиката на добросъвестно владение. По тези съображения ищците не се легитимират като собственици на имота на основание давностно владение, лично и присъединеното от своя наследодател. Неоснователно е и възражението им, че земите неоснователно са включени в резултативния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ. По делото не се доказа продавачите по договора от 14.03.1969г. да са били собственици на спорната земя, а и на техните наследници е възстановена собствеността върху други имоти, попадащи в терен по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. От представените по делото доказателства и от заключението на допуснатата СТЕ се установява категорично, че процесния имот е с неидентифициран собственик и доколкото същият не е заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ с влизане в сила на плана на новобразуваните имоти се е стопанисвал от ответната община като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. След изтичане на 10 години от този момент /2002г./ и на основание чл. 25 ал. 1 ЗСПЗЗ същият е придобит от ответника, доколкото не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата. Мотивиран от изложеното настоящият състав на ВТОС намира, че ищците не проведоха пълно и главно доказване въз основа на което да се приеме, че на основание твърдяната сделка респ. изтекла в тяхна ползва придобивна давност са собственици на спорния имот, който е част от ПИ 00583.154.33, очертана с червен контур по предподисаната от районния съдия скица – приложение № 1 към заключението на СТЕ от 01.02.2024г., и за който е издаден АЧОС № 6098/05.10.2015г. Предвид на това предявения от тях положителен установителен иск за собственост подлежи на отхвърляне. До същите правни изводи и краен резултат по спора е достигнал Районен съд - Г.О. с обжалваното решение, което като правилно и законосъобразно следва да се потвърди изцяло. Оплакването на жалбоподателя за неяснотта в диспозитива на ревизирания съдебен акт, поради липсата на посочване в него по чия вина се разваля процесния договор не може да обоснове неправилност или недопустимост на проверяваното решение. При конститутивните съдебни решения в диспозитива на решението следва да намери отражение предизвиканата от ищеца правна промяна във вече породеното материално правоотношение. В случая, че валидно сключения между страните договор за издръжка и гледане е развален, като чие е виновното неизпълнение на задълженията по договора довело до едностранната промяна на съществуващото правоотношение не е необходим елемент от диспозитива на съдебния акт, за да се породи конститутивния му ефект. А и това относимо към основателността на конститутивния иск обстоятелство е обсъдено в мотивите към решението, в който се съдържат съображенията на съда, поради които той е постановил търсената от ищеца правна промяна с диспозитива на акта. При този изхода на делото претенцията на въззивника за разноски за двете инстанции се явява неоснователна. Право на разноски пред настоящата инстанция, с оглед резултата от въззивното обжалване, има въззиваемата страна, която е процеса е защитавана от юрисконсулт. В тази връзка и на основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП вр. чл. 25 ал. 1 НЗПрП в нейна ползва следвая да се присъди сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение за осъществено представителство пред въззивния съд. Водим от горното, Великотърновският Окръжен съд