Решение № 4862 от 20.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2967/2022 г.

Производството е по реда на чл.235 и сл. от ГПК.

Образувано е по предявен от Национална агенция за приходите срещу З. А. К. и „П.- •• - К.“ЕООД иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, с който се претендира обявяване за недействителен по отношение на държавата сключен между ответниците договор, обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 82 от 24.03.2017г., том I, рег. № 7777, дело №78/2017 г., вписан в СВ София с вх. peг. № 15990, дв.вх.рег. № 15633, акт № 162, том № ХХХIII, дело № 10926 от 24.03.2017 г., по силата на който „П.-•• - К.“ ЕООД е продал на З. А. К. недвижими имоти в жилищна сграда с № 1, с номер по идентификатор 68134.305.372.1, находяща се в гр. София, Столична община, район Възраждане, ул. •••••••, построена в УПИ-I-1, 2, по плана на гр. София, кв. 222, местност „Център-западно направление“ и представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.305.372, а именно: А/ Апартамент № 22а, с номер по идентификатор 68134.305.372.1.32, находящ се на 5 етаж, на кота +11.80 м., със застроена площ от 99, 40 кв.м., състоящ се от дневна с трапезария и кухненски бокс, спалня, коридор, санитарен възел и тераса, при съседи: коридор, асансьор, стълбищна клетка, бул. ••••••• и при съседи по идентификатор: на същия етаж: 68134.305.372.1.31, под обекта: 68134.305.372.1.25, 68134.305.372.1.26, над обекта: 68134.305.372.1.38, 68134.305.372.1.37, заедно с припадащите се 1.714 % идеални части, равняващи се на 13, 72 кв.м. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, заедно с Б/ Гараж - Подземна гаражна клетка № 4, находящ се в сутерена на сградата с идентификатор 68134.305.372.1.85, на етаж - 2, на кота - 5.40 метра, със застроена площ от 14.00 кв.м., при съседи на гаража: паркомясто № 5, бул. Ал. Стамболийски, ул. Иван Иванов и подземна улица, заедно с припадащите се 1, 838 % идеални части от общите части, раняващи се на 15.32 кв.м. от сутерена и от правото на строеж.

Релевират се доводи, че ответникът „П.-•• - К.“ ЕООД има установени публични задължения към държавата, видно от подадени от ответника данъчни декларации /уточнение по молба вх.№26574/04, 05, 2022год./. Тези декларации са подадени преди сключването на договора за покупко-продажба, като са изтекли 5 години от подаването им, поради което декларираните с тях задължения са „окончателно установени“ на основание чл. 108, ал. 2 от ДОПК. Наред с това, този ответник има и други задълженията в общ размер от 1637518, 32 лв. След установяване на публичните задължения е извършена разпоредителната сделка с приобретателя З. А. К.. Навежда се довод, че договора е сключен с намерение да се увредят публичните взискатели. Намерението за увреждане обосновава от обстоятелството, че ответникът „П.-•• - К.“ ЕООД е съзнавал, че има задълженията към бюджета, доколкото те са декларирани от самия него, но не са заплатени. С продажбата длъжникът е намалил имуществото си, като по този начин е ощетил държавния бюджет. Твърди, че е ирелевантно дали престациите по договора са еквивалентни, доколкото длъжникът може по-лесно да се разпореди с получените парични средства. Посочва, че фактическият състав на нормата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК не включва намерение за увреждане и в приобретателя по договора.

Съобразно изложеното моли исковата претенция да бъде уважена. Претендира разноски.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника З. А. К., в който е изложено становище за неоснователност на предявения иск. Поддържа, че не се установява намерение за увреждане на публичните взискатели. За да е налице това обстоятелство задълженото лице е трябвало да съзнава, че от сделката за държавата можело да настъпят неблагоприятни последици, т.е. естеството на сделката да е такова, че задълженото лице да се постави в неплатежоспособност и да не може да се изведе друг интерес от сключването. В конкретния случай имотите са били продадени на цена, отговаряща на тяхната данъчна оценка. Излага съображения, че бързоликвидният характер на парите не означава, че те не представляват обезпечително средство. Дори паричните средства да не са налични, следва да бъде преценено за какво са били разходвани, като не във всеки случай това следва да се разглежда като увреждане на държавата. Посочва, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства дали паричните средства са все още налични, респ. за какво са изразходвани.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „П.-•• - К.“ ЕООД, в който е изложено становище за неоснователност на предявения иск. Поддържа, че твърдените публични задължения не са установени по надлежния ред – чрез издаден ревизионен акт, към момента на сключване на процесния договор. Посочва, че след изтичане на пет години от датата на деклариране, не се образува производство по установяване на задължения-чл.109 от ДОПК, вероятно поради 5-годишна погасителна давност. Ответникът не е съзнавал, че е имал публични задължения, поради което не е било налице намерение за увреждане. Твърди, че декларациите, въз основа на които е формирано задължението са подадени от счетоводител на ответника, който не е уведомил едноличния собственик на капитала за наличието на публични задължения.

Съобразно изложеното ответниците молят исковата претенция да бъде отхвърлена.

Претендират разноски.

При така изложеното след като обсъди доказателствата по делото при условията на чл.235 от ГПК, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от приложените доказателства се установява от ответното дружество да са подадени справки декларации по ЗДДС, а именно:

-№ 22101929524/11, 01, 2013год., с дата на възникване на задължението 14, 01, 2013год. за сума 12380, 76лв.-главница, за периода от 01, 12, 2012год. до 31, 12, 2012год. и лихва 20680, 03лв., -№2210942237/09, 02, 2013год., за периода от 01, 01, 2013-31, 01, 2013 в размер 12471, 71лв.-главница и възникване на задължението 14, 02, 2013год. и лихва 11507, 12лв.;

Подадени са декларации образец 6 за ДДФЛ, здравно осигуряване, ДОД и УПФ, от които:

• 1273, 48лв.—ДДФЛ и лихви ДДФЛ-709, 33лв;

• 47620, 61лв.-ДОО и лихви ДОО-40973, 74лв.§ - 18634, 22лв.- здравно осигуряване /ЗО/ главница и лихви -18502, 92лв.§ - 4121, 52лв.-главница универсален пенсионен фон и лихви УПФ -4569, 57лв.§ Задълженията са общо за периода от 28, 10, 2011год. до 27, 02, 2017год.

Установено е по делото да е образувано срещу длъжника изпълнително дело №22130005540/2013год. по описа на публичен изпълнител при ТД на НАП София, по което е видно да са наложени обезпечителни мерки на осн.чл.200, вр.чл.202, вр.чл.195 от ДОПК, а именно запор върху вземания по банкови сметки на длъжника „П. -92 К.“ ЕООД, на дати 22, 01, 2013год., 13, 01, 2014год. и 29, 12, 2017год. Съдът намира процесните вземания да се присъединени по образувано срещу длъжника изпълнително дело с №5540/2013год. по описа на ТД на НАП София при публичен изпълнител С.П. с разпореждане от 13, 02, 2014год. год./стр.19-24/; На 07, 11, 2016год. с разпореждане на публичен изпълнител са присъединени и вземания за главница с основание ДОО, ЗО, и УПФ по декларации образец 6 на длъжника.

Не е спорно, че с Нотариален акт № 82, том I, peг. № 7777, дело № 78 от 24.03.2016г. на нот. А.Ч., с № 310, с район на действие СРС, „П. 92 К.“ЕООД продава на З. А. К. процесните недвижими имоти за продажна цена в размер на 121360, 00лв., която сума продавачът е заявил, че е получил напълно по банков път.

Предмет на производството е искова претенция с пр.кв.чл.216, ал.1, т.4 ДОПК;

Съгласно нормата на чл.216, ал.1, т.1-т.6 от ДОПК се сочи на възможността да бъдат обявени за недействителни спрямо държавата и общината изброени действия и сделки, извършени от длъжника. Чл.216, ал.2 ДОПК сочи, че недействителността по ал. 1 се обявява по иск на съответния публичен взискател или на публичния изпълнител по реда на Гражданския процесуален кодекс. Извън случаите по ал. 1 правата на кредитора по чл. 134 и 135 от Закона за задълженията и договорите могат да бъдат упражнени от съответния публичен взискател или от публичния изпълнител. В тези случаи знанието на лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждането по чл. 135, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите се предполага до доказване на противното, ако третото лице и длъжникът са свързани лица.

Двете норми са в съотношение на обща/чл.135 ЗЗД/ към специална /чл.216, ал.1 от ДОПК/. Фактическия състав на нормата на чл.216, ал.1 от ДОПК/ в редакция към датата на сделката 24, 03, 2017год./ предполага наличието на установено публичното вземане, по което ищецът по специалния отменителен иск се явява кредитор; Установяването на публичното задължение би могло да е установено с влязъл в сила административен акт, респективно влязло в сила съдебно решение или присъда. /В този смисъл решение от 30.12.2009г. по т.д. № 430/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о. / В конкретната хипотеза ищецът се позовава на установено вземане, с оглед декларирани от самия длъжник задължения в декларации по ДДС и образец 6 за ДОО, ЗО, УПФ и ДДФЛ като същите по аргумент на чл.108 от ДОПК следва да се считат окончателно установени.

Публичния характер на вземането се обосновава съобразно чл. 162, т.1 и т.2 от ДОПК;

Фактическия състав на чл.216, ал.1, т.4 от ДОПК включва установено публично вземане, сключване на сделка или извършване на действия от длъжника след установяване на вземането на сделки или действия и намерение да се увредят публичните взискатели; В тази хипотеза за разлика от общата норма на чл.135 от ЗЗД намерението за увреждане у третото лице не е елемент от фактическия състав. /В този смисъл Решение №69/22, 06, 2012год., т.д.№534/2011год. на І ТО на ВКС/.

По основателността на иска:

Предявения иск има за цел да обезпечи възможността на кредитора да удовлетвори вземане срещу длъжника като насочи изпълнението за дълга срещу предмета на разпореждането.

По въпроса следва ли да се приеме за установено публичното задължение, за което е необходимо подаване на декларация от длъжника и по арг. на чл.108 от ДОПК, съдът намира, че този вид публично задължение е установено по силата на закона. Задълженията съобразно чл.162, ал.2, т.1 и т.2 от ДОПК за данъци, задължителни осигурителни вноски и други вноски установени по основание и размер със закон са изискуеми с установените за това по закон срокове. Аргумент за това е нормата на чл.105 от ДОПК, съгласно която задълженията по декларация, по която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете, определени в съответния закон. В този смисъл не е необходимо установяване с нарочен акт на НАП, каквито са възраженията на ответника-ревизионен акт или съдебно решение. Доколкото е възможно при некоректно подадени декларации да се извърши ревизия, която да установи различен размер на дължимите вноски, то би бил дължим ревизионен акт, но в хипотеза на точно декларирани данни е възможно да липсва изобщо подобна проверка. Ето защо тези публични задължения следва да се счита установени и по аргумент на чл.108, ал.2 от ДОПК. Съгласно нормата, когато не е издаден ревизионен акт и срокът за започване на ревизия по чл. 109 е изтекъл / 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация/, установените задължения по раздел първи са окончателно установени. / решение № 436 от 22.12.2011 г. по гр. д. № 308/2011 г., ГК., ІІІ ГО. на ВКС/;

Не е заявено от длъжника възражение за недължимост на вземанията по причина погасяването им, а заявеното в отговора касае възражение относно установяването на публичното задължение с ревизионен акт или съдебно решение. Установените публични задължения са за период преди разпореждането с договор за покупко-продажба.

Спорно по делото е налице ли е елемент от фактическия състав на нормата, а именно: намерение за увреждане от длъжника. Ищецът обосновава същото със знанието на длъжника за задълженията и липса на плащане.

Намерението за увреждане безспорно не се предполага, а подлежи на установяване от ищеца по иска, като съставлява желание да се предприема определено действие с конкретна цел във вреда на кредитора, като последното като вътрешно-мисловен процес няма самостоятелна проява. В хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, то не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. Преценката за намерението като вътрешно мисловна нагласа следва да се обоснове на база конкретната фактическа обстановка, доколкото няма пряко външно проявление. Самото знание за наличие на публични задължения не обосновава извод за намерение за разпореждане с имущество с цел осуетяване на изпълнение срещу него, но съдът намира същото да е установено предвид това спрямо длъжника да са предприети изпълнителни действия относно процесните вземания и наложени обезпечителни мерки към датата на извършване на сделката 24, 03, 2017год., за което длъжникът е известен. Т.е последният е имал съзнанието за неудовлетворено задължение към държавата, което би било затруднено от извършеното разпореждане. Още повече, че при изповядваната сделка са приложени декларации по чл.264, ал.1 от ДОПК. В редакцията на чл.264, ал.1 от ДОПК към датата на сделката- прехвърлянето се извършва след писмена декларация на прехвърлителя, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски. Деклариране на противното от прехвърлителя само по себе си сочи на намерение за увреждане, а по делото няма данни за хипотезата на чл.264, ал.4 от ДОПК - длъжникът писмено да е декларирал, че е съгласен публичните държавни вземания да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето и купувачът да е внесъл дължимата сума в съответния бюджет. Ирелевантно според състава е обстоятелството, че вземанията са декларирани от служител на дружеството без знание на едноличния собственик, в какъвто смисъл са възражения на ответника П. 92 К. ЕООД. Ето защо с оглед тенденционната липса на погасяване на публичните задължения, липсата на друго имущество, което би обезпечило кредитора настоящият състав обосновава извод да е налице намерение за увреждане по смисъла на чл.216, т.4 от ДОПК.

Предвид извършеното разпореждане и обстоятелството, че намерение за увреждане у приобретателя не е елемент от фактическия състав, съдът намира исковата претенция да е основателна.

По разноските:

Предвид изхода от спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски се дължат на ищеца, които съдът намира за доказани в размер на 100, 00лв.-юрк. възнаграждение, а ответникът К. и 4680, 95лв.-разноски за особен представител.

С оглед изхода от спора на осн.чл.78, ал.3 от ГПК на ответника разноски не се дължат.

Мотивиран от изложеното Софийски градски съд