Решение № 731 от 1.6.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 778/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение от 12.01.2023г по гр.д. № 5301/2020г СГС, ІГО, 12-ти състав е отхвърлил предявения иск от Т. М. М. против Д. Е. Х. за защита на право на собственост по реда на чл.108 от ЗС върху апартамент №7, находящ се в гр. •••, кв. •••, бл.•••, вх.•••, ет.••• със застроена площ от 115.60кв.м. с идентификатор 68134.801.2049.2.13, заедно с прилежащото зимнично помещение с площ от 11.87кв.м. и таванско помещение с площ от 15.18кв.м. и 5.79% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място. С решението си съдът се е произнесъл по разноските, съобразно изхода от спора и доказаните разноски от главните страни. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищцата- УниКредит Булбанк АД и трето лице-помагач на ответника Б. Д.. Решението на СГС се обжалва с въззивна жалба от ищцата Т. М., представлявана от адв. Р., с оплакване за незаконосъобразност. Въззивницата поддържа, че съдът не е съобразил, че по предходно водено дело по чл.19, ал.3 от ЗЗД правото на защита на ищцата е нарушено и че е нарушен принципа на равенство на страните и на справедлив процес. Поддържа, че ответникът и неговият праводател са били недобросъвестни, което не е съобразено от съда. Поддържа, че ищцата няма вина, за това че се е забавила с искането за отмяна на предходно решение, което е било неизгодно за нея. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения иск за защита на право на собственост. Ответникът по жалбата, ответник пред СГС, Д. Х., представляван от адвокати Б. и М. е депозирал писмен отговор, с който оспорва жалбата и изложените в нея оплаквания. Възразява, че към момента на сделката между ответника и неговия праводател не е имало вписан спор за собственост върху имота. Поддържа, че не се установява по делото недобросъвестност на ответника. Поддържа предявения насрещен иск, при условията на евентуалност. Третото лице-помагач на ответника Б. Д. депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. В о.с.з. страните се представляват. Въззивницата се представлява от адв. Р., който поддържа въззивната жалба. Моли същата да бъде уважена. Претендира разноски по делото, за които представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на разноските, претендирани от другите страни. Въззивницата депозира писмена защита по делото, в която сочи, че СГС не се е произнесъл по правните последици и значение на отменителното решение на ВКС във връзка със собствеността на имота. Поддържа, че предявеният иск по чл.19 от ЗЗД е отхвърлен и обжалваното решение на СГС противоречи на присъденото право на собственост на ищцата по предходното дело, с което се нарушават конституционни права и такива предоставени от правото на ЕС. Поддържа още, че СГС не се е произнесъл по въпроса за недобросъвестността на ответника, като поддържа, че от доказателствата по делото се установява твърдяната недобросъвестност- установява се, че ответникът е знаел, че в имота е живяла възрастна жена, а не неговия праводател, че праводателят е страна по идентичен спор и за друг имот. Поддържа още, че сделката между ответника и неговия праводател е изповядана съмнително бързо, че ответникът се занимава професионално с недвижими имоти. Поддържа, че сделката е сключена непосредствено след завръщането на ищцата в България и на цена под пазарната стойност на имота. Поддържа, че правата на праводателя на ответника са отпаднали и той не е прехвърлил вещни права върху имота на ответника. Въззиваемата страна се представлява от адвокати Б. и М., които оспорват жалбата и молят решението на СГС да бъде потвърдено.Адвокат Б. сочи два проблема по делото- валидното придобиване на процесния имот от ответника и неговата добросъвестност. Сочи, че към момента на сделката, по силата на която ответникът е придобил собствеността не е имало вписана искова молба в АгВп-Служба вписвания.Сочи, че решението по отмяна на влязло в сила решение няма обратно действие. Счита, че решението по чл.19, ал.3 от ЗЗД на повторното решение няма действие по отношение на настоящия ответник на осн. чл. 113 вр. чл.112, б”к” от ЗС. Адвокат М. оспорва твърдението за недобросъвестност на ответника. Въззиваемата страна претендира разноски по делото съобразно списък по чл. 80 от ГПК, който представя. Въззиваемата страна депозира писмена защита по делото, в която оспорва твърдяната недобросъвестност на ответника. Оспорва част от твърденията на въззивника като неотносими към спора- приложението на чл.17, ал.2 от ЗЗД, както и цитираната съдебна практика. Третото лице помагач Б. Д. се представлява от адв. П., оспорва въззивната жалба, по съображения изложени в отговора на въззивната жалба. Третото лице помагач Уникредит Булбанк АД се представлява от адв. Б., който оспорва жалбата и моли решението на СГС да потвърдено.Претендира разноски по делото. Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания от ВКС по тълкуването и приложението на закона с ТР №1/2013г на ОСГТК на ВКС- т.т.1 и 4. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат, първоинстанционното решение е правилно и не страда от пороците заявени във въззивната жалба. По делото се установява от фактическа и правна страна следното: По делото няма спор, че А. С. Ч. е притежавала право на собственост върху процесния недвижим имот – апартамент №7, находящ се в гр. •••, кв. •••, бл.••• вх.•••, ет.••• със застроена площ от 115.60 кв.м., заедно с прилежащото зимнично помещение, с площ от 11.87 кв.м., заедно с таванско помещение, с площ от 15.18 кв.м., заедно с прилежащите 5.79% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, върху което е построена, с идентификатор на имота № 68134.801.2049.2.13. Този факт се установява от представеното по делото решение по гр.д. № 2941/1971г по описа на СРС. Този факт се явява безспорен между страните и поради обстоятелството, че и двете страни извеждат своите претендирани права от правото на собственост на А. Ч.. Установява се по делото, че гр. дело № 9884/2011 г по описа на СГС е било образувано по искова молба на Б. Д. против А. Ч. с предявен иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Исковата молба по делото е била вписана на 12.09.2011г. Видно от мотивите на решението договорът между Д. и Ч. е бил сключен на 12.01.2011г. С постановеното по делото решение предварителния договор е обявен за окончателен. Решението по делото е влязло в сила на 30.12.2014 г и е вписано на 31.03.2015 г в книгите на АгВп- Службата по вписванията – гр. София. Установява се още, че на 08.11.2012г е починала А. Ч. и нейн единствен наследник се явява настоящата ищца. Този факт се установява от представените удостоверение за наследници, изд. от СО, район Изгрев и съдебни удостоверения, видно от които са налични вписани откази от наследството на наследници на А. Ч.. Настоящата ищца, като единствен наследник по закон на А. Ч., е конституирана като правоприемник на починалата в хода на процеса А. Ч. по гр. дело № 9884/2011 г по описа на СГС. Видно от представения НА № 173, н.д. № 713/2015г по описа на В. Б., нотариус с райн на действие СРС, на 30.06.2015 г Б. Д. е продал на ответника Д. Х. процесния недвижим имот с договор за покупко-продажба. Като приложение към нотариалния акт е посочено и влязлото в сила решение на СГС по гр.д. № 9884/2011г. Представена е молба от Т. М. за отмяна на влязлото в сила решение по гр.д. № 9884/2011г, депозирана пред ВКС на 13.07.2015г, вписана на 18.11.2015г, въз основа на която образувано гр.д. № 6114/2015г и е постановено решение на 07.03.2016г, с което ВКС е отменил на основание 303, ал. 1, т. 5 от ГПК решението на СГС за обявяване за окончателен на предварителния договор и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на СГС. След връщането на делото е образувано гр.д.№2879/2016 г по описа на СГС, І-16 състав, по което искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД на Б. Д. срещу А. Ч., с правоприемник в процеса Т. М., е бил отхвърлен с решение от 01.11.2018 г., влязло в сила на 22.12.2020 г. Съдебните състави приемат, че предварителният договор е унищожаем на основание чл. 31 от ЗЗД. В о.с.з. на 07.10.2021г е изслушан свидетеля Ч., който установява, че след като купил имота ответникът направил ремонт. Преди това апартаментът бил в окаяно състояние, пълен с боклуци. В о.с.з. на 20.10.2022г е изслушан свидетеля Т., който установява, че е помагал на ответника през м.януари 2015г да почисти апартамента. Установява, че апартаментът бил в неугледен вид. Установява, че с помощта на работници от апартаммента са били изхвърлени стари вещи, библиотека, чували, най-вероятно със стари дрехи. Установява, че в жилището е имало счупена маса и легла. По делото се установява от представено удостоверение за вписани данни/л.231 от делото на СГС/, че ответникът е управител и едноличен собственик на капитала на Димех 2020 ЕООД, като предметът на дейност на дружеството е посочен - СМР, строителство на сгради, управление на имоти, покупко-продажба и т.н. Представени са доказателства- удостоверение за вписани обстоятелства, изх. от АгВп на титуляра Б. Д., видно от които Д. е водил дела по чл.19, ал.3 от ЗЗД и за други имоти, както и против него са водени дела за установяване нищожност на предварителни договори за покупко-продажба на недвижими имоти. Останалите доказателства по делото са неотносими към спора предмет на делото, заявен с пърмоначалния иск. При предявен осъдителен иск за защита на право на собственост ищецът носи тежестта да докаже, че е носител на право на собственост върху спорната вещ на основание конкретен придобивен способ, че вещта се държи от ответника, а в тежест на ответника е да установи основание за своята власт върху спорната вещ. По делото няма спор, че процесният имот е бил собственост на А. Ч.. Няма спор, че ищцата е единствен наследник на Ч.. Няма спор, че процесният имот понастоящем се владее от ответника. Спорно е дали ответникът е придобил право на собственост върху имота по начин противопоставим на наследника на собственика Ч.- настоящата ищца. Видно от изложените по-горе установени факти, ответникът е придобил право на собственост върху процесния имот по силата на покупко-продажба, изповядана нотариално на 30.06.2015 г от Б. Д.. Към посочения момент Б. Д. се легитимира като собственик на имота с влязло в сила съдебно решение, вписано надлежно в АВ-СлВп. В същото време липсват вписвания на оспорвания на собствеността Д., а липсват и заявени такива оспорвания/молбата за отмяна на влязлото в сила решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД е депозирана на 13.07.2015г/. Установява се, че по-късно решението на СГС по чл.19, ал.3 от ЗЗД легитимиращо праводателя на ответника- Б. Д.- като собственик е отменено по чл.303 и сл. от ГПК. Спорно е какво е действието на отмяната по отношение на правата, които са придобити от трети лица в периода между влизането в сила на решението по чл.19, ал.3 от ЗЗД и отмяната. Искът по чл.19, ал.3 от ЗЗД е конститутивен иск, при уважаването на който принудително се осъществява установеното потестативно право. Според правната теория решението, с което този иск се уважава, поражда правните последици на обещания окончателен договор и съответно следва да се приеме, че по настоящият казус решението по чл.19, ал.3 от ЗЗД има вещнопрехвърлителен ефект от момента на влизането му в сила. Също според правната теория адресати на конститутивното действие на решението са само тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правоотношения се променят чрез конститутивното действие- в случая страните по предварителния договор. По отношение на третите лица се приема, че конститутивното действие на решението поражда задължение да приемат, че между страните са настъпили правните последици, постановени с конститутивното решение- в случая, че е прехвърлено правото на собственост върху процесния имот. Това е така, защото решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД замества липсващото съгласие за сключване на окончател ен договор. Когато предварителният договор е обявен за окончателен с решение на съда, основанието за придобиване на собствеността остава договорно и за правните последици са приложими разпоредбите на ЗЗД. Договорът за продажба съгласно чл. 183 ЗЗД е консенсуален и правните последици настъпват от момента на сключването му. При обявяване на предварителния договор за окончателен с решение на съда, купувачът става собственик от момента на влизане на решението в сила. Следователно, по настоящия спор следва да се приеме, че към момента на сключване на сделката между ответника и неговия праводател - продавач, последният се е легитимирал като собственик на имота по силата на конститутивното решение по иска на по чл. 19, ал. 3 ЗЗД като с влизането в сила на решението собствеността на имота му е била прехвърлена. Придобивайки права от собственик по силата по покупко- продажба ответникът е станал собственик на имота. В последващ момент е инициирано производството по отмяна на решението по чл.19, ал.3 от ЗЗД по реда на чл.303 от ГПК. Производството по отмяна се развива след като решението е влязло в сила и процесът е приключен. Депозирането на молба за отмяна не е задължително развитие на производството по предявен конститутивен иск, предявяването на молба по чл.303 от ГПК не се предполага, поради което от влизане в сила на конститутивното решение до момента на неговата отмяна по реда на чл. 303 ГПК решението по чл. 19, ал. 3 ГПК поражда конститутивно действие, поражда правна промяна и я поддържа в сила. С отмяната на влязлото в сила решение по реда на чл. 303 ГПК се погасяват силата на пресъдено нещо и конститутивното действие на решението, но това не отменя придобитите преди вписването на молбата за отмяна и въз основа на зачитането на конститутивното действие на влязлото в сила решение по права на третите лица – в случая не отменя правата на купувача на имота. Съдебната практика безпротиворечиво приема, че правата на трети лица, придобили вещни права върху недвижим имот, като са се доверили на влязлото в сила решение, което прави собственик техния праводател, се запазват /в този смисъл р. № 18/63 г, Пленум на ВС, определение 299/2019г по гр.д. № 372/2019г на ВКС/. Също така постановеното второ решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД / отхвърлителното решение/ има действие между страните по иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД, но няма действие по отношение на третите лица – отреченото потестативно право да претендира да придобие право на собственост върху процесния имот на Б. Д. не се разпростира спрямо настоящия ответник. Както беше посочено по-горе се приема, че Б. Д. е придобил право на собственост върху процесния имот на договорно основание. По начало с отпадане на правата на праводателя по дадена сделка отпадат и правата на приобритателя. Предвидени са в закона и случаи, с оглед защитата на гражданския оборот, при които при определени предпоставки се запазват правата на последващ приобретател, макар и правата на неговия праводател да се отречени с обратна сила. В закона липсва изрична норма, която да урежда хипотезата при отмяна на влязло в сила конститутивно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но по аналогия подобна защита следва да се изведе с разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 88, ал.2 от ЗЗД развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба.Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1, б. "б" от ЗС се вписват исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот. По силата на чл. 114, ал. 1, б. "б" ЗС действието на вписването е оповестително- защитното и се изразява в това, че всички разпореждания с имота, предмет на делото, извършени от ответника след вписването, не могат да се противопоставят на ищеца. Следователно вписването на исковата молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД има ограничаващо правото на собственост на ответника действие до приключване на съдебния процес, а при уважаване на иска - до извършването в шестмесечен срок от ищеца на отбелязване на влязлото в сила решение съобразно разпоредбата на чл. 115 от ЗС. Съгласно изискванията на чл. 112, б. "к" ЗС на вписване подлежат и молбите за отмяна на съдебни решения, подлежащи на вписване. Ето защо по-късната отмяна на конститутивното решение не може да засегне правата, които третото лице е придобило в периода между влизането в сила на решението и вписването на молбата за неговата отмяна, в който смисъл е горецитираното определение 299/2019г по гр.д. № 372/2019г на ВКС. Неоснователно е позоваването на ищцата на нарушени национални и общностни правни принципи, гарантиращи правото й на собственост. В случая съдът е разяснил по-горе какви са последиците от решенията по иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД- както по първото дело, така и по второто след отмяната на влязлото в сила решение. Законът дава защита на някои категории трети лица, придобили право на собственост върху имот въпреки отпадането на правата на техния праводател и това не нарушава гарантираната защита на правото на собственост на хората, а представлява разпределение на риска за гражданския оборот при различните обстоятелства. Неоснователно е оплакването на ищцата – въззивник, че се пренебрегват признаните й права с второто решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД и това засяга правото й на собственост. Същата има права за защита, но не по реда на чл.108 от ЗС срещу приобретателя на имота, чиито права се запазват по изложените съображения. Неоснователно е позоваването на ищцата- въззивник на недобросъвестност на ответника при придобиване на право на собственост върху процесния имот. На първо място следва да се посочи, че разпоредбата на чл.88, ал.2 от ЗЗД, приложима по аналогия, както беше посочено, не предвижда изискване за добросъвестност на третото лице, за да запази то правата си върху имота, при отпадане правата на неговия праводател. Независимо от това и за пълнота на изложението съдът следва да посочи, че по делото не се установява недобросъвестност на ответника Х. към момента на сделката- 30.06.2015г- която да представлява основание да не се ползва той от разпоредбата на чл.88, ал.2 от ЗЗД и да не се запазят неговите права при отпадане на правата на неговия праводател при наличие на вписана сделка преди молбата за отмяна по чл.303 от ГПК. Ищцата се позовава на това, че ответникът е управител на дружество занимаващо се с недвижими имоти, позовава се на бързината, с която е сключена сделката с ответника, на цената, на която е изповядана сделката и на това, че при ремонтирането на имота ответникът е изхвърлял вещи, които е следвало да му покажат, че жилището не е принадлежало на Б. Д.. Посочва доказателства, че Б. Д. води и други дела, подобни на настоящото. По делото е установено действително, че ответникът е управител на дружество с предмет на дейност касаеща недвижими имоти, но това не доказва знание на обстоятелството, че правата на неговия праводател по конкретната процесна сделка могат да бъдат оспорени. Ответникът се е доверил на влязло в сила съдебно решение и липсата на вписвания на такива оспорвания. Съществуваща и понастоящем практика е изповядването на сделка за покупко- продажба на недвижим имот да се осъществи на данъчна оценка. Това се прави по фискални съображения и липсва основание в конкретния случай от този факт да се изведе извод за знание на ответника на факти, касаещи павата на неговия праводател. Действията на Б. Д., касаещи бързината на сключване на сделката с ответника и наличието на други подобни спорове водени против него не могат да касаят добросъвестността на настоящия ответник. Наличието на вещи в закупения от ответника имот, доказващи че в него е живяла възрастна жена, което се установява от разпитаните по делото свидетели, не доказва недобросъвестност на ответника. Не установява знание на основание, на което може да се атакува акта, легитимиращ първия приобретател- праводател на ответника. Житейски нормално е в имота да е живял някой, изяснено е от представеното решение с което Б. Д. се е легитимирал, че той е придобил наскоро имота. Това не навежда категорично на извод, че ответникът е знаел, че придобивното основание на праводателя му е атакуемо. Разгледани в съвкупност посочените от ищцата доказателства не доказват по категоричен начин нито пряко, нито косвено- чрез достигане до еднозначен извод, че ответникът е бил недобросъвестен към момента на закупуването на имота, като основание за отпадане и на неговите права при отпадане на правата на праводателя му. Предвид изложеното съдебният състав приема, че ответникът е придобил право на собственост върху процесния имот от лице, чиито права върху имота са отпаднали, но само по отношение на ищцата. Към момента на сделката, легитимираща ответника, той е закупил имота от собственик и се е доверил на влязло в сила съдебно решение и на липсата на вписани оспорвания на правата на Б. Д. върху процесния имот. Ето защо следва да се приеме, че неговите права се запазват, въпреки отпадането на правата на Д.. С оглед изложеното съдебният състав приема, че предявеният иск за защита на право на собственост е недоказан по основание и следва изцяло да бъде отхвърлен. Правото на собственост върху процесния имот е придобито противопоставимо на ищцата от ответника по делото. Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат. Постановено решение не страда от пороците посочени във въззивната жалба, не е постановено в нарушение на императивни материалноправни разпоредби и следва да бъде изцяло потвърдено. По отношение на разноските: При този изход на спора право на разноски пред въззивната инстанция има въззиваемата страна. Въззиваемата страна претендира разноски в размер на 26 000лв- заплатено адвокатско възнаграждение, от която сума за защита по предявеният главен иск претендира разноски за възнаграждение на един адвокат от 10 000лв, по насрещният иск и възражението за задържане – в размер на 16 000лв. От така претендираните разноски съдът приема, че на въззиваемият се дължат направените разноски за защита по предявения първоначален иск в размер от 10 000лв и по предявения насрещен иск в размер на 4650лв. Не се дължат разноски за защита по направено възражение, независимо какво е то. Съгласно чл.78 от ГПК разноските се възлагат от съда съобразно изхода от предявените искове и доказаните разноски от страните. Какви защитни възражения е въвел в процеса ответника няма отношение към отговорността за разноски по делото. Липсва основание да се приеме, че възражението за право на задържане следва да се приравни на иск, независимо от разпоредбата на чл. 298, ал.4 от ГПК. Възражението за право на задържане е защитно средство, обезпечаващо вземане на отстраняван от имот негов подобрител. Същото може при разглеждането му да достигне до разрешаване на спор между страните със СПН, но това не го приравнява на иск. От друга страна категорично законът постановява възлагане на разноските, направени по делото, съобразно уважената и отхвърлената част от предявените искове. Нормата на чл.78 от ГПК не подлежи на разширително тълкуване, така че да се приеме, че освен уважената и отхвърлената част от исковете, разноски се дължат и за някои видове искания и възражения на страните, включително и тези с последици по чл. 298, ал.4 от ГПК. Ето защо, съдебният състав приема, че на въззиваемата страна не се дължат разноски за заявеното възражение за право на задържане върху спорния имот. В останалата си част разноските, претендирани за заплатено адвокатско възнаграждение са в минимален размер съобразно чл.7, ал.2 от НМРАВ, в редакцията към момента на сключване на договора за правна защита. Представени са доказателства за това, че ответникът реално е заплатил претендираните от него разноски, поради което съдът приема, че сумата от 14 650лв следва да се възложи върху ищцата за заплащане. Предвид изложените съображения, съдът