Решение № 685 от 10.6.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 1780/2023 г.

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 260436 от 08.03.2023г., постановено по гр. д. № 1740 по опис на СГС за 2022 г., първоинстанционният съд, ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България бул. „Витоша• 4 № 2, да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ на С. Е. И., ЕГН ••••••••••, гр. •••, ж.к. „•••“, бл. •, вх. •, ет. •, ап. •, представляван от адв. Г. С., гр. •••, ж.к. „•••“, бл. •, вх. •“, ет. •, ап. •, сумата от 20 000 лв. (двадесет хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, което повторно е било прекратено с Постановление за прекратяване на наказателното производство на СГП от 19.02.2015 г. потвърдено с окончателно Постановление на ВКС, в сила от 02.06.2015 г. по пр. пр. 3679/2011 г. по описа на СГП, ведно със законна лихва, считано от 02.06.2015 г. до окончателното плащане на главницата, като ОТХВРЪЛЯ иска за горницата до 30 000 лв. и за присъждане на законна лихва 02.06.2012 г. ОТХВЪРЛЯ предявените искове от С. Е. И., ЕГН ••••••••••, гр. •••, ж.к. „•••“, бл. •, вх. •, ет. •, ап. •, представляван от адв. Г. С., гр. •••, ж.к. „•••“, бл. •, вх. •, ет. •, ап. •, срещу Прокуратурата на Република България, гр. София, бул. „Витоша“ № 2, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за следните суми: сумата от 157 260. 28 лв., представляваща имуществени вреди, вследствие на неполучени трудови възнаграждения за съответната длъжност, в системата на МВР, за периода от 24.09.2012 г. до 31.01.2020 г., заедно със законна лихва от 24.09.2012 г.; сумата от 5000 лв., имуществени вреди, представляващи неполучени допълнителни възнаграждения и придобивки за допълнително стимулиране на работещите в структурите на МВР, заедно със законна лихва от 24.09.2012 г.; сумата от 5000 лв., имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, от загуба на пациенти в частната му практика, заедно със законна лихва от 24.09.2012 г. (съгласно уточняваща молба от 25.08.2020 г.) до окончателното плащане. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на С. Е. И., ЕГН ••••••••••, гр. •••, ж.к. „•••“, бл. •, вх. •, ет. •, ап. •, сумата от 320 лв. за заплатена държавна такса и депозит за експертиза, както и сумата от 564, 14 лв. за възнаграждение за адвокат. В срока за обжалване са постъпили две въззивни жалби, всяка от които допълвана с отделни последващи молби: Въззивна жалба с вх. Рег. № 269947 от 23.03.2023г. подадена от ответника - Прокуратурата на РБ, с която обжалва решението в осъдителната му част, като неправилно и необосновано. Излага, че решението в тази част е постановено в нарушение на материалния закон и задължителната съдебна практика. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционния съдебен акт и да отхвърли иска в тази част. В писмен отговор ищецът С. Е. И., представляван от адв. Г. А. С. оспорва жалбата като неоснователна, а няколкото допълнения към нея като недопустими - подадени след изтичане на срока за обжалване. Въззивна жалба с вх. Рег. № 271172 от 03.04.2023г. подадена от ищеца, с искане за отмяна на решението в отхвърлителните части, като неправилно и необосновано, и постановяване на съдебен акт, с който исковете да бъдат уважени изцяло. В жалбата се поддържат основанията на въззивно обжалване - нарушение на материалния закон и необоснованост. Съдът като съобрази, че Решение № 260436 от 08.03.2023г., постановено по гр. д. № 1740 по опис на СГС за 2022 г. се обжалва изцяло и предвид служебното начало в преценката за неговата валидност и допустимост приема, че то е процесуално действително, с изключение на частта, в която съдът се е произнесъл по претенция за сумата от сумата от 5000 лв., претендирана като имуществена вреда, от неполучени допълнителни възнаграждения и придобивки за допълнително стимулиране на работещите в структурите на МВР, заедно със законна лихва от 24.09.2012 г., като преди това е приел изменение на исковете за имуществени вреди по реда на чл. 214 от ГПК за сумата от 157 260.28 лева, в която са включени и допълнителни възнаграждения и придобивки за допълнително стимулиране на работещите в структурите на МВР. В тази част решението е валидно, но е недопустимо. По правилността и обосноваността и частичната недопустимост на обжалваното решение, съобразно очертаните във въззивните жалби оплаквания, настоящият въззивен съд, приема следното: Не е спорно и от събраните пред първоинстанционния съд доказателства се установява, че през 2008 г. е образувано досъдебно производство № 351 по опис на СДВР, което е заведено срещу неизвестен извършител, по обвинение за извършено престъпление по смисъла на чл. 123, ал.1 от НК. На 04.10.2008 г. С. Е. И. е привлечен в качеството на обвиняем затова, че поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност, като лекар, причинил смъртта на В. Г. К. с ЕГН ••••••••••. С постановление от 12.09.2012 г. наказателното производство е прекратено. Постановлението е обжалвано и съответно отменено, с указания за извършване на конкретни действия. С постановление от 19.02.2015 г. наказателното производство било прекратено повторно, но отново обжалвано, съответно потвърдено от САп.П и обжалвано пред ВКП, която на 02.06.2015 г. потвърдила прекратяването. В исковата молба се излага, че в периода от образуване на наказателното производство до неговото прекратяване, ищецът е претърпял неимуществени вреди изразяващи се в невъзможността да започне работа на свободно работно място в болницата на МВР, в притеснения относно разгласяването на факта, че е обвиняем, в опозоряване на неговото име и професионална чест. Станал изнервен, сприхав, чувствал се унижен, работоспособността му намаляла. Счита, че е пропуснал да реализира по-високи доходи и парични привилегии, свързани с работното място, за което притежавал всички необходими документи с изключение на удостоверение за за липсата на висящи наказателни производства. В писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК ответната страна оспорва претенцията изцяло като неоснователна и като погасена по давност, като акцентира върху факта, че наказателното производство е водено в период от 4 години и 7 месеца, който срок не може да бъде квалифициран като неоснователно продължителен; че е взета най-леката марка за неотклонение спрямо обвиняемия, а повдигнатото обвинение не е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т.7 от НПК. Поддържа се възражение за неоснователност на претенцията за имуществени вреди. От събраните по делото доказателства се установява верността на фактическите твърдения изложени в исковата молба относно: образуване на наказателно производство по повод смъртта на пациент на ищеца, повдигане на обвинение в извършване на престъпление, приключване на наказателното производство; в периода от образуване до прекратяване - кандидатстване за работа в медицинско заведение, в което се изисква освен лицето да притежава съответната медицинска квалификация и да е неосъждано, срещу него да няма висящи производства. Обвинението е за извършено престъпление по чл. 123, ал.1 от НПК. Формата на вината е непредпазливост. Предвиденото наказание е лишаване от свобода за срок до 5 години. Това престъпление няма квалификацията тежко умишлено престъпление. От събраните поделото гласни доказателства, се установява, че ищецът е преживял множество негативи свързани с неговата чест и достойнство, на първо място защото е починал пациент и на второ място, защото му било повдигнато обвинение. Понесъл тежко факта, че неговата професионална кариера не се е развила според очаквания начин. Той не е могъл да заеме длъжност, за която представя документи, чиято истинност и дата на съставяне не са оспорени от ответната страна. Анкетната карта за постъпване на работа в структурите на МВР, представлява частен свидетелстващ документ, който няма материална доказателствена сила за изявленията в него, но доколкото те са част от бланка на МВР и датата върху документа е съответства на твърденията за времето, в което ищецът е кандидатствал за работа в структурата МВР, то преценката на въззивния съд е, че този документ е съставен по повод кандидатстване за работа в Медицински институт към МВР, Клиника по Кардиология. Представената медицинска справка има изходящ номер, подпис и печат на издателя, поради което съдът приема, че тя е издадена със същата цел, която е вписана и в този документ „Работа в МВР“. Пред съда ищецът е удостоверил с официални документи част от фактите изложени в кадровата справка - наличието на съответното образование - Висш медицински институт - гр.София, специалност лекар - Диплом № 003045 от 27.01.1983 г. Представена е бланка - декларация - Заявление пред СГП за издаване на удостоверение за наличие на висящи наказателни производства. В частта, в която се посочва причината поради която се иска издаване на удостоверителен документ, ищецът е посочил - за работа в МВР на длъжността „лекар“. Декларирал е липсата на висящи дела и тази декларация е проверена в съответните отдели на Прокуратурата. Всички дати на удостоверителната част от този документ, който носи материална доказателствена сила на официален документ /гръб/ сочат датата - 28.09.2012 г. Издадено е свидетелство за съдимост, с дата 24.09.2012г. от което е видно, че ищецът не е осъждан. На 03.10.2012 г. СГП е издала изричен официален документ, който удостоверява наличието на висящо наказателно производство. Първоинстанционният съд е отказал да събере като доказателство образуваното досъдебно производство, а въззивния жалбоподател - ищец, не е поддържал такова искане пред въззивния съд, затова и възоснова на събраните по делото писмени доказателства, се установява само, че обвинение в извършване на престъпление по чл. 123, ал.1 от НК е повдигнато на 04.10.2010 г. Досъдебното производство е прекратено на 12.09.2012 г. с постановление изх. № 4785 от 12.09.2012г. В мотивите на това постановление се излага, че не се установява авторството на изпълнителното деление. Правното основание за прекратяване на производството е чл. 24, ал.1 т.1 (изм. - ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.)от НПК - деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Две години по късно на 31.03.2015 г. е издадено Постановление № 5307 от 31.03.2015г. на Апелативна прокуратура, която е потвърдила предходното от 12.09.2012 г. Три месеца по - късно, ВКП е издала Постановление № 3679 от 02.06.2015 г. с което потвърдила на това на САпП. Ищецът е притежател на патент върху „Средство за антагонизиране на токсичното действие на лидокаина върху централната и вегетативната нервна система“, за което е представил удостоверение от Патентно ведомство на Р България № 61992 от 02.07.1999г. Същият е магистър със специалност „лекар - вътрешни болести“ и като такъв е работил ДКЦ д-р Рейнберг - гр. София. В периода от 01.12.2012 г. до 2021 г. е получавал месечно възнаграждение в размери посочени в справка от НОИ, приета като доказателство по делото. Представено е и удостоверение за осигурителния доход. От събраните по делото гласни доказателства, преценени в съвкупност с останалия доказателствен материал се установява, че ищецът е променил своя характер и е станал угрижен, сприхав и неудовлетворен от факта, че не е могъл да реализира кариерното си развитие, поради незаконното обвинение в извършване на престъпление. Наред с този негатив, той е преминал през стрес, безсъние, притеснения и всички останали негативи, които съпътстват невиновни субекти, привлечени към наказателна отговорност. Съдът е събрал заключение на вещо лице, което в съдебно заседание поддържа, че за периода от 24.09.2012 г. до 31.01.2020 г., ако ищецът е заел длъжността в структура на МВР, би получил брутни възнаграждения и допълнителни парични добавки за работа в МВР, за прослужено време, за облекло и заплата, общо в размер на в размер на 157 260 лева. При тази фактическа установеност, настоящия въззивен съд приема следното от правна страна: Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Това гласи текста на приложимия закон - чл. 2 (Предишен текст на чл. 2, изм. - ДВ, бр. 43 от 2008 г., доп., бр. 17 от 2009 г., изм., бр. 98 от 2012 г.), т. 3 от ЗОДОВ. Правната квалификация приета в обжалваното решение не е спорна. Спорни пред въззивния съд са размерите на присъденото обезщетение за неимуществени вреди и основателността на претенциите за имуществени вреди. Относно претенцията за неимуществени вреди: С ТР 1/2022 г. гр. София, 27.11.2023г. - ОСГК на ВКС, се прие, че обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал.1, т.3 и по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Безспорно е, че ищецът е претърпял вреди от незаконното обвинение. Времето на повдигане на обвинението е съвпаднало с период от професионалната реализация на ищеца, в която предвид възрастта на обвиняемия към този момент, се предполага, че е период на изграждане и професионално утвърждаване. С обвинението е прекъснато развитието на ищеца и са поставени под съмнение както неговата квалификация, така и начина, по който е практикувал професията „лекар“. Същият не е могъл да заеме длъжност в структурите на МВР, поради това обвинение. Тези факти са доказани с писмени доказателства. В личният си живот, неговите близки са възприели промяна в негативен аспект относно начина на общуване - нервност сприхавост, неудовлетвореност. Продължил е да работи като лекар, но не е имал развитието, към което се е стремял и причината за това е наличието на незаконното обвинение. От повдигане на обвинението до приключване на наказателното производство е изтекъл срок от 5 години /без 2 дни/. Срокът за приключване на наказателното производство е продължителен, но съда не може да обоснове дали тази продължителност е обоснована от фактическата и правна сложност на наказателното разследване /тежестта на доказване е за Прокуратурата/. Макар и инструктивни, сроковете за приключване на наказателното производство в неговата досъдебна фаза са просрочени, поради което в тежест на ответника е да докаже, че са налице обективни пречки за приключване на наказателното производство в срок. Съдът не е ангажиран с такова възражение, поради което приема, че продължителността на разследването, обосновава неразумен срок за приключване на наказателното производство. На Прокуратурата и е отнел срок от 2 години и 6 месеца, да извърши проверка за законосъобразност на прекратителното постановление на СГП. Същевременно, липсват доказателства, че след като ВКП е потвърдила прекратяването на производството на 02.06.2015 г., ищецът е предприемал опити да навира искането си за работа в структурите на МВР. Отговорността на Държавата е обективна и безвиновна, но само относно преките вреди от деликтното поведение. Пряка вреда в неимуществената сфера на ищеца е пречката в неговото кариерно развитие, доколкото работата в структурите на МВР се възприема като кариерен, а не само имуществен позитив. Пряка вреда в неимуществената сфера на ищеца е разочарованието му, че е съществувала обективна пречка да се развива професионално в желаното от него работно място. Пряка вреда в неимуществената сфера е безвъзвратната възможност да заеме длъжността без да е налице субективна причина в неговото поведение - той е е извършител на престъпление. Следва да се отчете, че обвинението касае професията „лекар“, която се добива след продължителен образователен процес и специализации, които предполагат методичен труд и усилия. За доказване на неимуществените вреди, не е необходимо да е получил изричен отказ за заемане на длъжността, за която е подготвял документи, след като не е отговарял на само на едно императивното условие за заемане на длъжността - срещу него да няма заведени висящи наказателни производства. Когато преките вреди са настъпили в сферата на професионалното развитие на правни субекти с висше образование, които са получили своя образователен ценз след като са полагали усилия в продължение на много години, тогава вредата е в пъти по-голяма от тази, която би настъпила за други правни субекти, които са били лишени от възможността да заемат определена длъжност, за която не се изискват специално образование или квалификация. Това е така, защото длъжностите, за което не се изисква квалификация са повече и по-лесно достъпни, а освен това, за тях не се предвижда квалифициран опит, като част от изискването на самата длъжност. Наред с тези вреди настъпили в професионалната сфера, следва да се отчетат и последиците в личния живот на ищеца, които в случая се сведени до промени в общуването с близките - нервност и сприхавост. Тези промени са станали част от характера на ищеца, което е типична последица от професионална неудовлетвореност. Според настоящия съд, обезщетението в размер на 30 000 лева, напълно съответства на нанесените неимуществени вреди. Фактическия състав на противоправното деяние се счита за осъществен най-късно на 02.06.2015 г. защото, тогава обвинението е станало незаконно. Давността за претендиране на обезщетение от непозволено увреждане е пет годишна и започва да тече от тази дата, а не от датата на повдигане на незаконната обвинение - 04.10.2010 г. Давността изтича на 02.06.20 20 г. Исковата молба е предявена на 10.02.2020 г., т. е преди изтичане на погасителната давност. Претенцията за лихва е оспорена като частично погасена по давност. Претенцията за лихва се погасява с 3 годишна давност, поради което е неоснователна като погасена по давност считано до 10.02.2017 г. От тази дата ответникът дължи лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди. По въззивната жалба на ищеца, в частта в която се иска отмяна на обжалваното решение, с което е отхвърлена изцяло претенцията за имуществени вреди, настоящия съд приема следното: Както бе посочено по-горе, обезщетение се дължи само за преки вреди. Пряка е вредата, която е настъпила в следствие на незаконно повдигнатото обвинение. Ищецът е имал качеството на обвиняем в периода от 04.06.2010г. до 02.06.2015 г. След тази дата е отпаднала пречката за заемане на длъжности в структурата на МВР. Затова, след тази дата претенцията за имуществени вреди е неоснователна, а негативите за пречките да заеме длъжността и след тази дата, следва да се считат като обезщетени за нанесени неимуществени вреди в общ размер от 30 000 лева. В началото на 2013 г. на ищецът е работил по трудово правоотношение с Диагностично консултативен център - д-р Грийнберг - гр. София и е получавал осигурителен доход в размер на 575 лева / справка НОИ- л. 104 от делото/. Следователно пропуснатите ползи не се формират от заплатата и привилегиите в пари, които би получил на длъжността в МВР, а от разликата между получаваното възнаграждение и това, което би получил, ако не е било налице незаконното обвинение, но само до момента на неговото съществуване, т.е. до приключване на наказателното производство - 02.06.2015 г. Не са необходими специални знания за съда, за да определи стойността на разликата между двата осигурителни дохода, съответно разликата в получените трудови възнаграждения и допълнителни парични привилегии в периода от м. 01.2013 г. до 02.06.2015 г. - общо за две години и шест месеца или 30 месеца, които се равняват на 23 710.24 лева. Според разясненията, дадени в т.р. № 3/2012 г., пропус натата полза представлява реално претърпяна вреда, т.е. изводите за нейното съществуване следва да се изграждат върху доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото. Напълно е изключена възможността, извод за пропусната полза да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването в имуществената сфера на кредитора. Тълкувателното решение има предвид пропуснати ползи от неизпълнение на договорни отношения. При обезщетяване на пропуснати ползи от непозволено увреждане в хипотезите на ЗОДОВ, пропуснатите ползи се доказват с преки доказателства, каквито в настоящия случай са представени от ищеца и са били обект на Съдебно икономическа експертиза. Възоснова на анализа на тези доказателства, съдът приема, че Прокуратурата на РБ е създала обективна пречка за ищеца да заеме длъжност, за която е представил пред съда изискуемите документи за съответствие с длъжността. В тежест на ответника е да докаже, че е съществувала друга пречка от обективен характер, която да обоснове невъзможността ищеца да заеме желаната длъжност. След като доказателствата, представени с исковата молба не са оспорени относно тяхната истинност или дата на съставяне, то следва, че те доказват в цялост пригодността на ищеца да заеме желаната длъжност и пречката за незаемане на длъжността. От събраните по делото гласни доказателства /показанията на св. З./ се установява, че близките на ищеца са запознати с факта, че е могъл да започне работа като лекар в МВР и с последвалия отказ. Показанията на св. И. са в унисон с писмените доказателства, относно одобрението на тогавашния директор на МВР Болница и относно причината поради която ищецът не е могъл да заеме длъжността „беше наново подновено делото“. С Тълкувателно решение 3/2021 гр. София, 13.01.2023 год. на ОСГТК, ВКС приема, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Формулировката на решението, поставя въпроса за оценката на доказателствата и възоснова на тях обосноваване на сигурността по смисъла на тълкувателното решение посочено по-горе. Възоснова на събраните в настоящото производство доказателства, обсъдени в тяхната цялост, настоящият съд приема, че ищецът е могъл да заеме желаната длъжност и единствената пречка за обратното е създадена от Прокуратурата, която е повдигнала незаконно обвинение. Сумата от 23 710.24 лева съответства на пропуснатите имуществени ползи, поради наличие на пречка от обективен характер. Върху тази сума, се дължи лихва с начален момент 10.02.2017 г. Претенцията за пропуснати ползи не е погасена по давност, защото не представлява трудово възнаграждение, а обезщетение за пропусната полза от непозволено увреждане. Горните съображения обосновават отмяна на обжалваното в отхвърлителната част за сумата от 23 710.24 лева и постановяване на акт по същество, с който иска за имуществени вреди да бъде уважен в този размер, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 10.02.2017 г. до окончателното изплащане на задължението. За разликата над тази сума до претенция в размер на 157 260.28 лева, въззивната жалба е неоснователна. При оценката на заключението на вещото лице, въззивният съд констатира, че в горната сума вещото лице е включило претенцията на ищеца, заявена като самостоятелна за сумата от 5000 лева, която претенция е отхвърлена изцяло от първоинстанционния съд. Видно от съдържанието на молбата с правно основание чл. 214 от ГПК ищецът е поискал общо увеличение в цената на исковете за имуществени вреди в частите, които се основават на претенция за имуществени вреди следствие на „неполучената заплата“, в която се включват и имуществени вреди, представляващи неполучени допълнителни възнаграждения и придобивки за допълнително стимулиране на работещите в структурите на МВР. Като е отхвърлили иска, веднъж изцяло за сумата от 157 260.28 лева и втори път за сумата от 5000 лева, първоинстнационният съд се е произнесъл свръх петитум, поради което в тази част решението следва да бъде обезсилено. Относно загубата на пациенти в частната практика и свързаната с този факт отхвърлена осъдителна претенция за пропуснати ползи в размер на 5000 лева имуществени вреди, настоящия въззивен съд констатира, че претенцията не е подкрепена с нито едно доказателство, от което да се изведе сигурността като качество на вредата по смисъла на Тълкувателно решение 3/2021 гр. София, 13.01.2023 год. на ОСГТК, ВКС, необходима да обоснове от фактическа и правна страна основателността на претенцията. Осъщественото от ищеца доказване, не покрива критериите на пълно и главно такова, поради което обжалваното решение в тази част, настоящата въззивна инстанция приема за правилно и обосновано. Съобразно изхода от спора пред въззивния съд, съдът следва да отмени обжалваното решение в частта за разноските и постанови акт по същество, с който те бъдат разпределени в съответствие с решението на въззивния съд, като присъди и разноски във въззивното производство. Мотивиран от гореизложеното, съдът