Решение № 535 от 10.11.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 422/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 17802 от 31.10.2023 год., постановено по гр.д. № 23534/2023 год. по описа на Софийски районен съд, Софийски градски съд е осъден да заплати, на основание чл. 2б от ЗОДОВ, на Е. Д. М., ЕГН ••••••••••, с адрес гр.С., ж.к.“Д.“ бл...., вх.., ет.., ап.. сумата от 2000 (две хиляди) лева – обезщетение за вреди вследствие нарушаване правото му на разглеждане на гражд. дело № 15925/2015 г. по описа на СГС в разумен срок като е отхвърлен иска в частта за разликата над 2000 лева до пълния претендиран размер от 10000 лева. С определение № 7209/15.02.2024 г. е допълнено решение № 17802 от 31.10.2023 год. в частта за разноските като Е. Д. М. е осъден да заплати на Софийски градски съд, на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, сумата от 80.00 лева възнаграждение за процесуално представителство. Решението е обжалвано и от двете страни в първоинстанционното производство. Ищецът обжалва решението в отхвърлителната му част, като излага доводи за неправилност на решението в тази част и иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което искът бъде уважен изцяло. Навежда и оплакване, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявен от него иск и за други твърдени като допуснати нарушения на правото на ЕС. Счита, че е налице отказ от правосъдие, чрез занижено обезщетение, представляващо нарушение на ПЕС. Излага, че решението било формално, немотивирано, липсвало произнасяне дали СГС е извършил нарушение на посочени от жалбоподателя закони и какви са последиците от това. От ответника е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца, в който същата е оспорена. Софийски градски съд обжалва решението в осъдителната му част, като излага доводи за неправилност на решението в тази част и иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което искът бъде отхвърлен изцяло. Претендира разноски, за което представя списък. От ищеца е постъпил отговор на въззивната жалба на ответника, в който същата е оспорена. Срещу определение № 7209/15.02.2024 г., с което е допълнено решение № 17802 от 31.10.2023 год. в частта за разноските, е депозирана частна жалба от ищеца с доводи за неправилност и незаконосъобразност. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ответника, в който е изразено становище за неоснователност на жалбата. Контролиращата страна СОП изразява становище за неоснователност на въззивната жалба на ищеца и основателност на жалбата на ответника. След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна: Въззивните жалби и частна жалба на ищеца са подадени срещу подлежащи на въззивно обжалване актове, от процесуално легитимирани лица, в законоустановените срокове, поради което същите се явяват допустими. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение. С оглед на така приетата за установено фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи: По въззивната жалба на ищеца Е. Д. М.: На първо място следва да се отбележи, че е неоснователно оплакването, че първоинстанционният съд не е разгледал всички предявени от ищеца искове, доколкото сочи, че е предявил наред с иска по чл. 2б ЗОДОВ и такъв по чл. 2в ЗОДОВ, основан на твърдения за изброени нарушения на правото на ЕС. Правната квалификация на иска се определя от съда, не от страните, като съдът изхожда от изложените от ищеца фактически твърдения и по никакъв начин не е обвързан от посочена от ищеца правна квалификация. В конкретния случай ищецът е изложил фактически твърдения, касаещи единствено нарушаване на правото му на разглеждане на делото в разумен срок, а именно: „бави гр. д. № 15925/2015 без да има извънредни обстоятелства, обуславящи и оправдаващи забавяне…Чрез бавене ответника ме подложи на тежък психически тормоз, разби ми нервите, вкара ме в истерия, психопаника….“ Поради това напълно правилно първоинстанционният съд е квалифицирал иска. Не са изложени други фактически твърдения от ищеца, поради което и не е налице непроизнасяне от страна на първоинстанционния съд по предявен от ищеца иск. Следва да се отбележи, че само изброяване на конкретни норми от правото на ЕС, без обаче да се излагат конкретни фактически твърдения за това по какъв начин и с какви действия и/или бездействия на съда са нарушени тези норми, не създава задължение за съда да приеме, че е сезиран с иск, основан на твърдения за нарушения на тези норми. Както вече се посочи ищецът не е длъжен да посочва правната квалификация на иска си, а съдът въз основа на изложените факти е длъжен да квалифицира от правна страна иска. В случая искът е правилно квалифициран при наведените фактически твърдения от ищеца. Неоснователно е оплакването, че присъденото на ищеца обезщетение е несъразмерно с търпените от него вреди. В практиката е установена презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди, поради което т. нар. презумптивни вреди не следва да бъдат доказвани. Изхождайки единствено от тази презумпция, първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в размер на 2000 лв., отчитайки, че по делото не са представени доказателства за реално търпени от ищеца вреди в размер, по-голям от този на презумптивните вреди. Изводът на първоинстанционния съд е принципно правилен, но според настоящият състав, вреди не са търпени. По въззивната жалба на ответника Софийски градски съд: Жалбата е основателна, съответно решението следва да бъде отменено в частта, в която искът е уважен до размера от 2000 лв. и вместо него следва да се постанови друго решение, с което искът бъде отхвърлен за този размер по следните съображения: Както се изложи по-горе, първоинстанционният съд е присъдил на ищеца обезщетение в размер на 2000 лв., изхождайки единствено от презумпцията, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди. Съгласно практиката на ЕСПЧ допустимо е да не се присъжда обезщетение, щом не са установени вредите- Скодино срещу Италия, № 36813/97, 29.03.2006 г., Вълчева и Абрашев срещу България и др. В този смисъл и практиката на ВКС – Решение № 306/22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г. на IV г.о. Настоящият въззивен състав намира, че презумпцията за причиняване на вреди само поради факта на забавяне на разглеждането на производството е оборена. На първо място в тази връзка следва да се отбележи, че на настоящия състав е служебно известно, че ищецът е инициирал множество дела в СРС, СГС и АССГ, които за СРС за периода 04.07.2016 г. – 30.04.2023 г. са били образувани общо 876 бр. (граждански 697 и наказателни 179 дела), за СГС са общо над 1330 бр., а в АССГ – 51 неприключили административни дела /установено от настоящия състав по в.ч.гр.д. № 301/2025 г. по описа на СОС/. При тази бройка образувани дела обективно е невъзможно ищецът да помни и да следи постоянно или поне периодично за развитието на всяко от тези дела, още по-малко възможно е да търпи вреди от забавеното разглеждане на всяко едно от тях, за да може да се приеме, че е претърпял поне презумптивни вреди от забавеното разглеждане именно и на гр. д. № 15925/2015 г. по описа на СГС. В съответствие с този извод на въззивния съд е и изложеното от самия ищец в проведеното на 08.10.2025 г. о. с. з. пред въззивния съд, в което същият заяви: „Днес съм отвлечен по това дело, доведен противозаконно в съда чрез осъждане по непредявени обвинения...“. Тези изявления не кореспондират по никакъв начин с твърденията на ищеца за настъпили вреди от бавно правосъдие по гр. д. № 15925/2015 г. по описа на СГС, което поставя под съмнение дали въобще жалбоподателят-ищец е наясно с предмета на делото. От една страна инициира исково производство за вреди от бавно правосъдие, а от друга навежда коренно различни твърдения за отвличане и „осъждане по непредявени обвинения“. На следващо място с оглед резултата от производството по гр. д. № 15925/2015 г. по описа на СГС – неблагоприятен за ищеца, е изключена възможността да е претърпял неимуществени вреди, дължащи се на продължителността на производството, предвид, че положението му е било по-благоприятно преди приключване на производството. Допълнително следва да бъде взет предвид и факта, че ищецът пребивава в място за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, поради което трудно биха могли да се разграничат причините, довели до отрицателно засягане на нематериални блага. При съобразяване и на огромния брой заведени от ищеца дела с още по-голяма категоричност се налага извод за неоснователност на претенцията. Житейски и логично изключено е човек, който е завел огромен брой дела да изпитва поради забавеното разглеждане на точно това дело каквито и да било неимуществени вреди – било то твърдените „тежък психически тормоз, психопаника“ било други неимуществени вреди с различен характер и по-слаб интензитет, вкл. презумптивни вреди. Също така следва да се обърне внимание и на вероятната злоупотреба с права от страна на ищеца. Действително съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба, но в случай че с нея се преследва легитимна цел - защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред. На установеното в чл. 2 от ГПК правно задължение на съда, обаче, съответства уреденото в чл. 3 от ГПК задължение за страните. Съгласно посочената разпоредба участващите в съдебните производства лице и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни пред съда да изнасят само истината. Макар преценката за броя и вида на подадените искови молби да е на ищеца, завеждането на съдебни производства не следва да се превръща в източник на генериране на суми, платими от насрещната страна или в своеобразно и целенасочено избягване от ищеца на изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода (предвид желанието му лично да участва във всяко производство, противно на твърденията за „отвличане“, което налага конвоирането му от затвора до съответния съд и обратно). Настоящият състав счита, че по този начин се нарушават границите за упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес и в контекста на настоящия казус презумцията за вреди е оборена. По частната жалба на ищеца срещу определение № 7209/15.02.2024 г., с което е допълнено решение № 17802 от 31.10.2023 год. в частта за разноските: Процесуалният ред за разглеждане на молбата за допълване на съдебния акт с присъждане на разноските, които съдът е пропуснал да възложи, е този по чл. 248 ГПК. Това е специално правило, което е приложимо винаги, когато се засяга въпросът за дължимите разноски в производството, както когато се иска изменение на решението или определението в тази част, така и в случаите, когато съдът не се е произнесъл по искането за разноски. При постановяване на решението СРС е пропуснал да се произнесе за разноските, поради което ответникът с молба от 21.11.2023 г. е направил искане за допълване на решението в частта за разноските. Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ ответникът има право на присъждане на разноски, съответно на отхвърлената част на исковата претенция. Софийски районен съд отчитайки отхвърлената част е присъдил разноски в размер на 80.00 лева, съобразено с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, което определение е правилно и следва да се потвърди. По разноските: С оглед изхода на делото, на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, на Софийски градски съд се дължат разноски за въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя в минимален размер от 200.00 лв. Следва да се преразгледа и въпроса за разноските в първоинстанционното производство, като на СГС се присъдят още 20.00 лева /над присъдените 80.00 лева/, на осн. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ /в редакция ДВ бр. 75/07.09.2021 г./. Воден от горното, Софийският окръжен съд