Решение № 5124 от 18.5.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 866/2025 г.

Производството е по реда на чл. 84, ал. 3, вр. чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по жалба на А. А. М. против Решение № 2555/14.03.2025 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. Жалбоподателят изтъква, че обжалваното решение е незаконосъобразно, поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на административно производствените правила, както и поради противоречие с приложимия материален закон. Административният акт бил издаден в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК. При неизяснена фактическа обстановка и при липса на задълбочен анализ на заявените обстоятелства бил направен необоснован и незаконосъобразен извод, че не били налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Чужденецът изложил подробно своята лична история пред административния орган, но последният не възприел правилно съдържанието ѝ. В мотивите на административния акт, с които бил постановен отказ за предоставяне на хуманитарен статут, решаващият орган неправилно и в противоречие със собствените си изводи, изложени в първата част на същия акт, приел, че чужденецът не заявил, че е изложен на риск от изтезание или нечовешко или унизително отнасяне – тоест не била налице хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 2 от ЗУБ. Всъщност, такъв риск съществувал. Лицето не можело да се завърне в [държава], поради изложените в хода на интервюто обстоятелства. Ако не съществувала заплаха за живота и личността му, същият не би потърсил убежище в България – държава, намираща се на хиляди километри от родния му дом. За да достигне до извода за липса на основание за закрила, административният орган приел, че спрямо чужденеца не били налице никакви последствия, свързани с живота и сигурността му. В действителност, поради настъпили нови обстоятелства след свалянето на Б. А. от власт, чужденецът изпитвал основателни опасения за живота си. В практиката си Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) последователно приемал, че чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека представлява една от основните ценности на демократичното общество и по категоричен начин забранява изтезанието, както и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, независимо колко нежелателно или опасно е поведението на жертвата. Съгласно чл. 3, държавата носела отговорност при експулсиране, когато били налице сериозни доводи, че засегнатото лице щяло да бъде изложено на реален риск от изтезание или друго нечовешко или унизително третиране в държавата, в която било върнато. Призната била също така нуждата от закрила на лица, чиито основания за убежище възникнали in situ, тоест след влизането им в приемащата държава – т.нар. "бежанци sur place".