Решение № 6617 от 4.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10034/2025 г.

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Образувано е по жалба на С. А. Д. с вх. № 31817/07.07.2025 г. по регистъра на ЧСИ Б.Б. срещу действията на ЧСИ Б.Б. по изп. дело № 20258560400134, изразяващи се в насочване на изпълнението върху преведена от работодателя на длъжника сума за облекло в размер на 3 713, 44 лева. В жалбата се твърди, че сумата за облекло не е част от трудовото възнаграждение и не е друго възнаграждение на длъжника, получено при същия работодател, по смисъла на чл. 512, ал. 1 ГПК. Изтъква се, че в случая се касае за допълнителни пари, които се осигуряват от работодателя на работника като текущ разход за дрехи, и налагането на запор върху тях би затруднило или осуетило изпълнението на трудовата функция на работника. Навежда се, че в случая е нарушен принципът на несеквестируемостта на трудовото възнаграждение, тъй като посочената сума има характер на обезщетение. Иска се съдът да отмени действията на ЧСИ Б.Б. и изтеглените суми от банковата сметка на длъжника да бъдат върнати. В срока по чл. 436, ал. 3 ГПК е постъпило писмено възражение от взискателя „ЕОС Матрикс“ ЕООД с изразено становище за неоснователност на жалбата. Моли се жалбата да бъде оставена без уважение. В приложените към преписката мотиви на ЧСИ Б.Б. се поддържа становище за неоснователност на жалбата. Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното: Несеквестируемостта на непотребимите вещи е забрана за тяхното осребряване. Налагането на запор/възбрана върху тях обаче е допустимо, тъй като запорът/възбраната ги запазва в патримониума на длъжника и в този смисъл налагането им не е несъвместимо с несеквестируемостта и не я нарушава. Съгласно чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК длъжникът може да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което счита за несеквестируемо. Принудителното изпълнение се насочва върху отделен имуществен обект с налагането на запор или възбрана върху този обект. Съгласно ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС запорът и възбраната като изпълнителни действия сами по себе си не подлежат на обжалване, а на обжалване подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество. Насочването на изпълнението се обжалва, когато в жалбата длъжникът се позовава на несеквестируемост на запорираното или възбраненото имущество за събирането на определено парично вземане. По такава жалба съдът е длъжен да се произнесе по въпроса секвестируем ли е имущественият обект за събирането на предявеното вземане. Ако в жалбата са изложени оплаквания и се иска отмяната на някои действия, например – запор, възбрана, опис, оценка, назначаване на пазач, насрочване на продан, съдът се произнася по тези искания само доколкото посочените изпълнителни действия са несъвместими с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушават. Отделното обжалване на тези действия не е допустимо. Ако приеме наличието на несеквестируемост, съдът отменя всички изпълнителни действия, които нарушават несеквестируемостта, и без да е отправено изрично искане за това. В случая длъжникът се е възползвал от правото си да обжалва насочването на изпълнението върху преведената му от работодателя ежегодно дължима на съдебния служител на основание чл. 352 ЗСВ сума за облекло, която сума счита за несеквестируема. Несеквестируемостта е уредена като изключение съгласно разпоредбите на чл. 444, чл. 446 и чл. 446а ГПК, доколкото принципът, установен в чл. 133 ЗЗД и чл. 142 ГПК, е, че длъжникът отговаря за своите задължения с цялото си имущество. Въведената изрична забрана да се насочва изпълнението върху определени права на длъжника е свързана със защита на обществения интерес да се запазят определени имуществени права, които са необходими за нормалното съществуване на длъжника и неговото семейство. Във всички предвидени случаи на несеквестируемост законът има за цел длъжникът и неговото семейство да разполагат с определена част от вещите и вземанията си, която задоволява основните човешки потребности. Посочените изрично в чл. 446 и чл. 446а ГПК вземания на длъжника са напълно или частично несеквестируеми. Съгласно константната съдебна практика трудовото възнаграждение, всички плащания, имащи характер на възнаграждение за труд, както и пенсията, са частично секвестируеми, т. е. наложеният запор върху тях обхваща само секвестируемата част. Преценката дали сумата, върху която е насочено изпълнението, е секвестируема зависи от това какъв е произходът на паричните средства, като следва да бъде съобразено и обстоятелството, че нормите, уреждащи несеквестируемостта, са императивни, поради което не могат да се тълкуват разширително. Във връзка с горното в разглеждания случай настоящият съдебен състав намира, че процесното вземане на длъжника по чл. 352 ЗСВ няма характер на обезщетение от категорията на процесуално защитените вземания на длъжника, съответно не попада в предметния обхват на чл. 446 и чл. 446а ГПК. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 352 ЗСВ съдебните служители имат право да получават ежегодно суми за облекло в размер до две средномесечни заплати на заетите в бюджетната сфера. Правилата за определяне и изплащане на средствата за облекло се приемат от Висшия съдебен съвет, който съгласно ЗСВ изпълнява бюджета на съдебната власт. Правото на служителя да получи плащане на дължимата сума за облекло е последица от работата по трудово правоотношение и е в зависимост от характера и тежестта на работата, поради което за времето, през което не е полаган труд, не възниква и право на допълнително възнаграждение по чл. 352 ЗСВ. Тези характеристики на вземането за облекло обосновават извод, че същото не представлява обезщетение във вложения в закона смисъл, тъй като не възстановява причинени вреди. Същевременно то не попада и сред визираните в чл. 446, а, ал. 1 ГПК помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт /такива са например обезщетенията и помощите по държавното обществено осигуряване; социалните помощи по ЗСП; застрахователните суми по застраховки „Живот“ и „Злополука“, както и застрахователните обезщетения по застраховка „Гражданска отговорност“/. В допълнение към изложеното следва да се отбележи, че в действителност процесното вземане не се включва в облагаемия доход от трудови правоотношения, но това обстоятелство не може да обоснове извод за неговата несеквестируемост. Доколкото съдът приема, че вземането по чл. 352 ЗСВ не е несеквестируемо, няма пречка съдебният изпълнител да насочи принудително изпълнение върху същото. Ето защо, жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.