Решение № 526 от 28.4.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 270/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс ( ГПК). С решение № 5501 от 10.10.2024 г. по гражданско дело № 20231100103372 по описа на Софийски градски съд, І-во ГО, 3 състав на основание чл. 2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Х. М. Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП- София, ведно със законната лихва от 20.03.2023 г. до окончателно изплащане на сумата и е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 124 000 лв. Решението е обжалвано от Прокуратурата на Република България срещу в уважителната част. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е огласил механизма, по който е остойностил възприетите за доказани вреди, препятстващо и обосновката на определения размер според обективни обстоятелства, обуславящи критерия справедливост. Поддържа се теза, че в рамките на контролираното от прокуратурата производство са предприети необходимите действия по развитието му, а прокуратурата не е пасивно легитимирана да отговаря за допуснато забавяне в контролирани от съда производства. Въззивникът смята и продължителността на забавянето да е резултат на фактическата и правна сложност на делото, зависещо включително от действията на пострадали и обвиняеми. Поддържа и теза, че предприеманите действия спрямо ищеца обуславят отговорност по реда на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Застъпва и теза, че висящото наказателно производство не се явява необходимо за определяне на гражданските права на наследодателя на ищеца с довод, че чл. 6 § 1 от КПЧОС гарантира на пострадалите от престъпление единствено гражданскоправния аспект за обезщетяване на вреди от престъплението. Оспорва и определения размер не съответства на доказаното негативно преживяване, което да е последица от установеното забавяне. Иска се решението да бъде отменено, а претенциите да бъдат отхвърлени, а евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено като бъдат намалени и присъдените разноски. В отговор по жалбата въззиваемите М. Н. Д., Х. В. М., В. Х. М., М. Х. В., А. Х. Ч. и Н. Х. Г., заменили по реда на чл. 227 ГПК Х. М. Д., представлявани от адв. М. И. от САК, оспорват жалбата. Застъпена е теза за възприета от съдебната практика оборима презумпция, че неразумната продължителност на производство причинява неимуществени вреди. Твърдят такива да са претърпени от наследодателя им като пострадал от престъпните дейния, предмет на разследване по досъдебното производство. Смята, че ответникът по предявения иск дължи да обори презумпцията за причинени неимуществени вреди. Застъпва теза и за утвърдено от съдебната практика значение на процесното досъдебно производство за реализация гражданските права на пострадалите. Смята и за доказани липсата на извършвани процесуално-следствени действия след 1997 г. и за неоснователно възражението за срещани затруднения да установи и уведоми всички пострадали от разследваните деяния. Застъпва и теза, че определеният размер на обезщетението отчита, че претърпените от наследодателя на въззиваемите вреди надхвърлят обичайния. Евентуално смята за утвърдена понастоящем съдебна практика, присъждаща обезщетение от 30 000 лв. при аналогични случаи, а именно: тежки страдания, произтичащи от лишаване от свобода без съд и присъда, принудително изселване и напускане на страната, изключително дълга продължителност на досъдебното производство, значението на производството за ищеца предвид тежката депресия, значимостта на засегнатите с разследваните деяния права на пострадалия. В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника – прокурор Панчева, поддържа жалбата. Позовава се на противоречие на решението на трайната съдебна практика досежно размера на обезщетението без да се установяват вреди, надхвърлящи обичайните. Иска се обезщетението да бъде намалено. Въззиваемите чрез адв. И. от САК оспорват жалбата. Намират решението за правилно и законосъобразно. Евентуално застъпва теза, че за случая е меродавна по-високата от възприетата в практиката сума за обезщетение на вреди от процесното увреждане от 30 000 лв. Навежда подробни доводи в писмени бележки. Жалбата е допустима – предявена е от процесуално легитимирано лице в предвидения от закона срок. Въззивникът не дължи държавна такса. Въззивният съд е овластен служебно да извърши проверка за валидност. При служебната проверка не се установява порок от очертаното естество. С решение от 17.12.2024 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в обжалваното решение като вместо Х. М. Д. е постановено за ищци да се смятат М. Н. Д., Х. В. М., В. Х. М. и М. Х. В., А. Х. Ч. и Н. Х. Г.. Решението за поправка на очевидна фактическа грешка води до пряка промяна в съдържанието на постановеното решение, легитимиращо като ищци по разрешения спор именно посочените с това решение лица. Съгласно чл. 227 ГПК смъртта на страна в съдебно производство води до заместването й от нейния правоприемник. Промяната настъпва по силата на закона и въз основа на предвиденото в него основание. Съдът едининствено я обявява, предвид ангажимента му да осигури участие на надлежните страни след прекратената правосубектност на първоначалния ищец. Поисканата от настоящите въззиваеми замяна на Х. Д. се основава на настъпило правоприемство по закон. Законът за наследството (ЗН) очертава правилата за правоприемство по повод на смърт. По силата на чл. 1 ЗН наследството се открива в момента на смъртта, а призовани към наследяване са живите към този момент лица, намиращи се в определена от закона връзка с починалия. Нормата на чл. 10 ал. 1 ЗН, че починалите преди наследодателя негови низходящи (каквото качество има Г. М. по отношение на Х. Д.), се заместват от своите низходящи. Х. В. М. не се явява низходящ на Г. М., а неин съпруг. При това положение той не се легитимира като правоприемник по смисъла на чл. 227 ГПК, за да придобие надлежно качеството страна в съдебното производство. Липсата на процесуална легитимация определя постановеното решение спрямо Х. М. като недопустимо. Понеже съдът служебно дължи да прецени предпоставките за надлежно упражняване правото на иск, а повдигнатият с жалбата спор сочи на признато право на вземане и на Х. М., решението в тази му част следва да бъде обезсилено. Проверката на решението досежно формираните фактически и правни изводи по съществото на спора извън приложението на императивна норма е ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). В случая поддържаният спор пред въззивния съд не касае факта на увреждането, поради което следва да се приеме, че наследователят на ищците е пострадал от действия, обосновали образуваното следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП- София. В исковата молба се твърди, че наследодателят на ищците е изведен от дома му на 21.01.1985 г., откаран в управлението на МВР и държан там без да е извършвал кавото и да било престъпно деяние. Върху него било упражнено насилие, а впоследствие бил откаран в МВР-Сливен, където също преживял физическо насилие и унизително отношение. Бил откаран в лагера на остров Белене, а впоследствие бил преведен в затвор в гр. Бобов дол, където престоял до 22.04.1987 г. По време на престоя в лагера и в затвора го принуждавали да работи тежък физически труд на строителни обекти, без заплащане и без да се зачита за трудов стаж. През месец май 1987 г. Х. Д. бил заселен принудително в с. Берсин, след като на местното население било разказано, че е отровил водите на детска градина и е престъпник. Поради тази причина местните страняли от него и макар да не бил заключен, стоял в социална изолация. Не могъл да напуска населеното място и постоянно бил наблюдаван от милицията и Държавна сигурност. Бил освободен след 26.12.1988 г. През този период наследодателят на ищците бил лишен от бащиното присъствие, грижи, подкрепа и контакти. След завръщането си у дома наблюдението върху наследодателя на ищците продължило като не трябвало да напуска селото и бил длъжен да се подписва сутрин и вечер в кметството. През 1989 г. Х. Д. бил принуден да се изсели в Република Турция с един куфар и почти без пари. След демократичните промени се върнал в България. Тези твърдения не се оспорват, а и са подкрепени от представените и неоспорени писмени доказателства като от удостоверение за идентичност на лице с различни имена се установява и че Х. М. Д. и Х. М. Д. са имена на едно и също лице. Същевременно се установява, че с решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в дървжия, обществения и стопанския живот, обявено в Държавен вестник бр. 44 от 1.06.1990 г. е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на част от българските граждани, сред които и Х. М. Д., което име фигурира в заповед № І-161 от 19.02.1985 г. на Началник на РУ на МВР за принудително установяване в Белене за срок от 3 години. С постановление за разделяне на предварително производство по сл.д. № 1/1990 г. се сочи да е повдигнато обвинение по чл. 162 ал. 1 от Наказателния кодекс за участие при вземане на решенията за провеждане на „възродителния процес“ през периода 1984 г. – 1985 г., изразил се преди всичко в насилственото преименуване на лицата от етническата група на българските турци. Посочено е и самите мероприятия по „възродителния процес“, като израз на определена политика, да са доВ. до грубо погазване на човешките права на българските турци и да са осъществени под прякото оперативно ръковоство на генерал С.. Прието е да се касае за политическа дейност, осъществена в съучастие от Т. Ж., П. К., Г. А., С. М., П. М. и генерал Д. С., а разследването да е от компетентност на Прокуратурата на въоръжените сили на Република България. Производството е разделено и в очертаната част препратено по компетентност. С Постановление на прокурор при Прокуратурата на Въоръжените сили (ПВС) от 31.01.1991 г. препратените материали са образувани в предварително следствие по описа на Прокуратурата на въоръжените сили под № 1/1991 г. Установява се, че Х. Д. е разпитван като свидетел по делото на 20.06.1992 г. и на 22.12.1999 г. за едни и същи обстоятелства. С постановление от 21.12.1992 г. като обвиняеми по делото са привлечени генерал Д. С. за престъпление по чл. 387 ал. 2 вр. с чл. 20 ал. 2 и чл. 26 ал. 1 НК и Т. Ж. по чл. 387 ал. 2 вр. с чл. 20 ал. 3 и чл. 26 ал. 1 НК. С постановление от 14.01.1993 г. като обвиняем по делото е привлечен и Г. А. за престъпление по чл. 387 ал. 2 вр. с чл. 20 ал. 3 и чл. 26 ал. 1 НК. От разпореждане (без дата), налично на л. 593-595 от хартиения образ на делото на Софийски градски съд, се установява по внесен обвинителен акт срещу о.з.генерал-полковник Д. С., Т. Ж. и Г. А. да е образувано съдебното производство по НОХД № 1/1994 г. по описа на Върховен съд на Република България, военна колегия. С разпореждането производството е прекратено, а делото да е върнато за доразследване на Прокуратура на въоръжените сили с указание за индивидуализиране на лица с установени данни да са били изолирани на остров Белене, посочени в обвинителния акт като брой и местожителство, както и конкретизация на периода на престоя им, да бъдат посочени поименно отразените в обвинителния акт 439 лица, изпратени на остров Белене до края на 1985 г. от ОУ на МВР и на 184 български граждани, задържани в затворите на страната, освен на остров Белене с определяне на основанието и срока на задържането им. Прието е, че тази неяснота препятства обвиняемия да разбере в какво точно е обвинен, за да осъществи правата си по чл. 51 ал. 1 НК, а и на пострадалите, за които е прието, че без посочване на имената им не могат да се конституират в наказателния процес. Констатирани са и пропуски при осъществяване на процедурата по повдигане на обвинение и предявяване на материалите на обвиняемите. Х. Д. сочи да не е разполагал с никаква информация за разследването – нито номер на дело, нито за отговорната за развитието му институция. Поради тази причина заедно с други хора, с които бил в Беляне, през 1996 г. наследодателят на ищците се включил в обща жалба до главния прокурор, придружена с данни за 94 дущи, подадена чрез българското консулство в гр. Истанбул. Не получили информация. През м. май 1996 г. изпратили запитване по факса до Главна прокуратура, но отново не последвал отговор. На 01.04.1997 г. Х. Д. и други депозирали ново искане по същия въпрос в Главна прокуратура, за което получили вх.№ 3070/01.04.1997 г. от регистратурата на Главна прокуратура. Искане било депозирано и в Прокуратурата на въоръжените сили под номер 422/1997 от 18.09.1997 г. По никое от исканията не бил получен отговор. С разпореждане от 28.04.1998 г. (л. 596-599 от хартиения образ на делото на СГС) е прекратено съдебно производство № 1/98 г. по описа на Върховния касационен съд, Военна колегия, образувано по внесен обвинителен акт срещу о.з.генерал-полковник Д. С., Т. Ж. и Г. А.. Констатирано е, че и при повторното внасяне на обвиненителния акт не са индивидуализирани по име всички пострадали лица. Констатирани са пропуски и при формулиране на обвинението. С постановление от 29.09.1998 г. сл.д. № 01 /1991 г. по описа на ПВС е преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998 г. по описа на Софийска военно-окръжна прокуратура, производството е частично прекратено по отношение на Т. Ж. и са дадени указания по разследването. В постановление от 28.12.1999 г. е обобщен резултатът от проведените разпити на установените лица, живущи на територията на Република България, а поради установена кончина на о.з.генерал-полковник Д. С., производството спрямо него е прекратено, а делото препратено по компетентност на Софийска градска прокуратура. С постановление от 17.02.2000 г. на прокурор в Софийска военноокръжна прокуратура наазателното производство е прекратено срещу Г. А.. След съдействие на депутати главният прокурор обявил по медиите през 2003 г., че до две седмици делото за т.нар. „Възродителен процес“ ще бъде внесено в съда. От неоспореното писмо от Военноапелативен прокуратура изх. № 1166/2006 г. следва и че в хода на провежданото допълнително разследване в изпълнение на дадените указания за периода 05.02.2001 г. – 04.02.2004 г. са установени актуални имена, точни адреси и местонахождение на 446 лица – български граждани от турски произход, въдворени по време на т.нар. „Възродителен процес“ в ТВО „Белене“ и са установени наследниците на междувременно починалите. От тях 312 били разпитани, а не са разпитани 134 лица с писмени доказателства да се намират в Република Турция и без данни да са се завръщали в България. През 2002 г. е поискана правна помощ, в рамките на която били разпитани 26 от посочените 134 лица. На 22.11.2005 г. в молба до Главния прокурор Х. Д. сочи да е репресиран от държавата – осъден без да му е било известно от кого и за какво. От удостоверение от 05.01.2005 г. разбрал да се е случило с „административен акт“ и „по политически причини“. Поискал е да бъде образувано наказателно производство, по което да бъдат разследвани и осъдени всички, които са участвали в престъплния механизъм, в резултат на който е отречено рожденото му име, противозаконното му административно осъждане и задържане, препятствали да бъде потърсена наказателна отговорност от онези, които са виновни за противозаконното му осъждане. Трикратно, съответно на 23.05.2012 г., 05.10.2017 г. и 23.05.018 г. е търсил информация за хода на наказателното производство и е повдигал въпрос за преминаването на разумния срок. С определение № 4941/06.11.2018 г. на Софийски градски съд, Наказателно отделение, 13 състав е разгледана молба на Х. Д. за предприемане на мерки за ускоряване на досъдебно производство № ІІ- 048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура-София. На 20.07.1993 г. сл.д. № 1/1991 г. е внесено с обвинителен акт срещу Ж., С. и А. за престъпление по чл. 387 НК, по което е образувано НОХД № 1/1994 г. по описа на Военна колегия при ВС. С разпореждане на съда делото е върнато за допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и дадени указания за отстраняването им. От неоспореното писмо от Военноапелативен прокуратура изх. № 1166/2006 г. следва, че дадените указания от Върховния касационен съд касаят установяване и разпит на всички пострадали от т.нар. „Възродителен процес“, които са били въдворени в затвора Белене и други места за лишаване от свобода и уведомяването им за тяхното право да се конституират като частни обвинители, а и да бъдат запознати с материалите от разследването. След проведено допълнително разследване на 19.12.1997 г. сл.д. № 1/91 г. отново е внесено с обвинителен акт във ВКС. С разпореждане от 28.04.1998 г. е констатирано неизпълнение на предходно дадените указания и делото отново е върнато за допълнително разследване на ПВС. В хода на досъдебното производство делото било преобразувано под номер ІІ-048/99 по описа на ВОП. Х. М. Д. е сред лицата, от чието име адв. М. И. е поискал от Военно- окръжна прокуратура София с молба от 03.02.2023 г. да бъдат информирани за хода на производството и да получат преписи от постановени по делото актове. С постановление от 04.10.2018 г. на военен прокурор във Военно- окръжна прокуратура-София наказателното производство по ДП № П- 048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура-София (ВОП). Софийски градски съд с определение № 4941/06.11.2018 г. е приел, че развитието на наказателното производство по висящото обвинение е невъзможно поради изтекла давност към 13.02.2000 г., а на 07.12.2012 г. е изразено нежелание от страна на единствения обвиняем – Г. А., наказателното производство да продължи с оглед нормата на чл. 24 ал. 2 НПК. Определен е едномесечен срок за произнасяне с оглед правомощията на прокурора по чл. 242 ал. 1 НПК. Идентични указания са дадени и по молби на други лица, идентифицирани като пострадили от деянието, предмет на повдигнатото обвинение по досъдебно производство №ІІ-048/1999 г. С постановление вх. № 03/2001 год. от 31.05.2022 г. на Военно-окръжна прокуратура-София наказателното производство по ДП ІІ-048/1999 г. е прекратено, но по жалба на С. Б. Г. постановлението е отменено с определение № 1223/22.12.2022 г. по наказателно дело № 20221000600821 по описа на Апелативен съд-София при констатация за допуснати съществени процесуални нарушения. Посочено е, че настъпилата смърт на последния обвиняем е основание за прекратяване на досъдебното производство спрямо него, но не обосновава прекратяване на производството без да е изследвано налице ли е извършено престъпление, имали ли други лица, които биха могли да носят отговорност за това това престъпление при наведени в производството доводи от пострадали лица и за престъпления с различна правна квалификация от приетата от обвинението включително и за престъпления по чл. 417 НК и чл. 418 НК, за които не се прилагат правилата за давност по чл. 80 НК и чл. 81 НК. Прието е и че прекратяване на наказателното производството е недопустимо да стане в стадия „Разследване“ без да е осигурена предвидената от закона възможност за пострадалите да се запознаят с материалите по делото, да правят искания, бележки и възражения по разследването и да получат отговор на тези свои искания, бележки и възражения от прокурора в стадия прекратяване на наказателното производство е възможно едва във втория му стадий – „Действия на прокурора след завършване на разследването“. От показанията на свидетеля Ш., разпитан от първоинстанционния съд, се установява да са се запознали в килиите на МВР в Сливен през месец януари 1985 г. и да са се срещнали отново в Белене. Разговарял с Х. Д. за забавеното дело. През 1997 г. Когато ги повикали в прокуратурата им дали кураж, че ще има разследване, дори били малко въодушевени, че ще има някаква справедливост. Самият Х. Д. споделял, че очаква да има някаква справедливост, организаторите на възродителния процес да бъдат изправен пред съд. Заедно с наследодателя на ищците, който живеел в село Ябланово, на стотина километра от Сливен, дошъл и до София, да пуснат документи с надежда да се случи нещо, да има някакво разследване. Споделя и за общо разочарование, че нищо не станало, че няма справедливост. При така възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното: Съгласно чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), а следващата алинея примерно очертава подлежащите на оценка обстоятелства, а именно: 1) общата продължителност, 2) предмета на производството, 3) неговата фактическа и правна сложност, 4) поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, 5) поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и 6) други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Националното право изрично препраща към международен нормативен акт, поради което задължението на държавата срочно да осигури защита следва да бъде разгледано в контекста на утвърдените критерии за преценка в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) като всеки случай предполага конкретна преценка. Фактическата и правна сложност произтича от естеството на фактите, броя на участващите страни, необходимостта от експертизи, международни елементи или други обективни затруднения. Предвидените от националния закон процесуални гаранции, които следва да се отчетат като други факти от значение за разрешаване на спора, допълнително повишаващи фактическата сложност. Предметът на производството предвид и предписания обхват на преценка с определение № 1223/22.12.2022 г. разкрива и завишена степен на правна сложност. При преценка основателността на претенцията поведението на търсещия обезщетение придобива правно значение само ако и доколкото обективно е допринесло за забавяне на производството. Това в случая не се твърди, а и не се установява от доказателствата по делото. Визираното от националния закон като очаквано поведение на компетентните органи следва да бъде ценено с оглед очакваното ефективно упражняване на правомощията. Досъдебното производство се развива под контрола на прокурорските органи и при нормативно предписани правила. Времето е важен фактор, но сам по себе си недостатъчен, за да обезпечи ефективна защита. Компетентният орган следва да разполага с необходимото време, за да установи и обсъди всички значими за делото факти и обстоятелства. Именно тази нужда обосновава оценъчния критерий разумност на продължителността на процедурата. В контекста на чл. 6 § 1 ЕКПЧ държавата не дължи конкретен резултат, а своевременно да предприеме подходящите действия за изпълнение на необходимите и обективно възможни процедури за обезпечаване на утвърдените от закона интереси на всички участващи в производство, засягащо гражданско право. Достъпът до съд е дължима от държавата гаранция за защита на личния интерес без оглед на характеристиката на увреждащото го поведение. Наказателният закон е призван да осигури реализацията на основните човешки права посредством предвидена санкция, в случай че бъдат засегнати. Нарушаването на такова право по необходимост предполага установяването му и отстояването му. Прокуратурата е държавен орган с изключителна компетентентност да повдигне пред съда правен спор за извършено престъпление от общ характер. От тази гледна точка нормативно възложените й правомощия опосредяват достъпа до съд на пострадал от престъпление. Ето защо изискването за справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок са относими и към досъдебното производство (в този смисъл решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр.д. № 1701/2021 г. по описа на ВКС, ІV ГО, решение № 6/11.02.2022 г. по гр.д. № 1555/2021 г. по описа на ВКС, ІV ГО и др.). Макар и чл. 6 § 1 ЕКПЧ да не осигурява конкретен резултат, прокламираният с тази норма стардарт изисква своевременно организиране и ефективно провеждане на нормативно утвърдената процедура за изследване наличието на престъпление, установяване на извършителя и изправянето му пред съд, ако са налице предпоставките за това. Въззивникът не оспорва, че е допуснато неоправдано забавяне. Същевременно от възпроизведените действия в представените от ищеца писмени доказателства се налага извод, че в изпълнение на дадените указания през 1994 г. действия са били предприети едва през 2001 г. Не става ясно и поради каква причина указаната от съда през 2022 г. дължима преценка не е била осъществена по-рано. Освен това, при определяне на разумния срок ЕСПЧ отдава значение и на специфичния интерес от делото за страните по него. Предмет на досъдебното производство са действия, предприети от органи на власт срещу физически лица. Насилие, упражнено посредством превратно упражняване на власт изисква особено внимание и приоретизирани усилия за идентифициране на извършителите. Още към 01.06.1990 г. орган при Народното събрание сочи ищеца сред лицата, неоснователно лишени от свобода. Правото на свобода и към указания момент е гарантирано с основния закон на държавата – чл. 48 от Конституцията на Народна Република България от 1971 г. (отменена). При тези обстоятелства еднозначно следва легитимен интерес за Х. Д. да очаква бързо установяване на отговорните за причиненото му страдание. Прокурорът е овластен да осъществява ръководство и контрол върху действията на органите на предварителното разследване (чл. 176 от Наказателно-процесуалния кодекс, обн. ДВ бр.89 от 15 ноември 1974 г. и отменен ДВ. бр.86 от 28 октомври 2005 г. – НПК отм.), да прецени дали установеното съставлява престъпление и правилната му квалификация, респ. изяснени ли са обстоятелствата по делото обективно, всестранно и пълно (чл. 234 т. 1 и т. 3 от НПК отм. в редакция ДВ бр. 31/17.04.1990 г.) и последващи редакции в същия смисъл. Прокурорът е овластен както да възлага, така и пряко да осъществява процесуалноследствени действия и според отменения НПК. Аналогична е ролята на прокурора в рамките на досъдебното производство и при последвалия Наказателно-процесуален кодекс, също покриващ значителен период от време без реално извършвани действия, обезпечаващи надлежната подготовка на делото и внасянето му за разглеждане в съда в разумен срок. Прокурорът е непосредствено овластен и да откаже да ангажира наказателна отговорност, ако при изчерпване на достъпните средства не е в състояние да обоснове надлежно и да защити пред съда обвинение за извършено престъпление. В тази насока изискването за разглеждане и решаване на делото (било то и при специфичното за предварителната фаза отклонение от публичността) предполага да бъдат изследвани всички хипотези на престъпление и да бъде констатирана пречка за развитие на наказателното производство по отношение на която и да било предвидено от закона престъпление. Установеният пропуск от Апелативен съд-София в определение № 1223/22.12.2022 г. е показателен за неефективността на разглеждане на делото в досъдебната му фаза. При тези обстоятелства значителната фактическа и правна сложност на делото не е в състояние да оправдае продължаващото досъдебно производство повече от 34 години. Установеното закъснение се явява пряка и непосредствена последица от бездействието на органите на прокуратурата, ангажиращо именно Прокуратурата на Република България да е и материалноправно легитимирана по смисъла на чл. 7 ЗОДОВ да осигури плащане на дължимото обезщетение. Спорен е въпросът за размера на обезщетението. Настоящият състав приема, че и по отношение на имуществената отговорност по специалния ЗОДОВ на обезщетяване подлежат вредите, явяващи се пряка и непосредствена последица от визираното в нормата противоправно поведение – в случая неосигурено разследване в разумен срок. Извън тези рамки остава както публичноправния ангажимент на държавата да наложи наказание за осъществено престъпление, така и непосредствено претърпените вреди от наследодателя на ищците в резултат на противоправното посегателство върху личността му, довело до претърпяни физически болки и страдания, наложено ограничение в свободата на движение и накърнените му чест и достойнство. Същевременно на общо основание при остойностяване на обезщетението и за неимуществените вреди в контекста на чл. 2б ЗОДОВ приложение намира утвърденият механизъм по чл. 52 ЗЗД. Справедливостта предполага еднакво третиране на сходни случаи. Това налага да бъде отчетена и формираната съдебна практика при аналогични случаи (в този смисъл изрично решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр.д.№ 1194 по описа за 2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 338 от 10.06.2024 г. по г.д.N.3020 по описа за 2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 667 от 08.11. 2024 г. по гр.дело № 4616/2023 г. по описа на ВКС, ІV г.о.) Обект на възмездяване, а следователно и годни да послужат при определяне размера на справедливо обезщетение, са единствено вредите, пряко изводими от неосъществения, но дължим ангажимент на държавата своевременно да организира и надлежно да проведе разследване по повод нарушените лични права на Х. Д.. В каузалната си практика Върховният касационен съд е имал повод да обощи заложените от ЕСПЧ критерии, които съдът следва да отчита при определяне на обезщетението за забавено правосъдие (в това число и на фаза досъдебно производство), а и са разяснени конкретни показатели за тяхното отчитане. Обезщетението по начало се остойностява според икономическото състояние и стандарт на живот в страната, при обезпечаване ефективността им в това число и отчитане на възпремани от ЕСПЧ размери на обезщетенията за аналогични случаи. Върховният касационен съд е обобщил почиващите на житейска презумпция обичайни вреди от забавено правосъдие – неоправдано дълъг период от време, през който лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнените му чувство за справедливост и потребност от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде обезщетен. Очертани са и обстоятелства, разкриващи по-висока степен на страдание, а именно: осуетената защита на личните права по наказателноправен ред следствие на допуснатото забавяне – 1) правосъдието се оказва не само закъсняло, а и обективно невъзможно; 2) естеството на накърненото лично право и по-високият интензитет на упражнена репресия обуславя и по-високи очаквания за своевременно приключване на досъдебното производство; 3) степента на въздействие на забавянето върху претендиращия обезщетение пострадал. В този смисъл са решение № 50280 от 11.09.2023 г. по гр.д. № 4210 по описа за 2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и цитираното вече решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр.д.№ 1194 по описа за 2023 г. на ВКС, ІІІ г.о.). В случая се установява, че бездействието на държавното обвинение е довело до невъзможност за развитие на производството по възприетото от прокуратурата като защитимо пред съд обвинение. Бездействието на прокуратурата повече от 30 години да изследва всички относими към установените факти състави на престъпление също поставя под въпрос гарантираният от чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС достъп до съд. Налице е и вторият от идентифицираните показатели за вреди, превишаващи обичайните. Безспорната в процеса репресия, осъществена от държавен орган и довела до лишаване от основни човешки права и периодът на лишения, обосновава по-високи очаквания за приключване на досъдебното производство. Несбъдването им обосновава възпроизведеното от свид. Ш. разочарование от липсата на реален резултат. Показателни за степента на въздействие на забавянето върху наследодателя на ищците са и предприеманите от негова страна действия за стимулиране развитието на производството. Правото за пострадалия да поддържа обвинението в съдебната фаза на производството (от която възможност в писмените бележки се твърди да е лишен пострадалият) е предвидено от закона средство да допринесе за тържеството на справедливостта. Наложеното наказание за извършено престъпление обаче не е относимо към определяне на гражданско право по смисъла на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ. Както бе посочено вече държавата дължи да осигури достъп до съд, но не и постигане на очаквания от пострадалия резултат. Обвинителната функция в наказателния процес включително и пряко осъществявана от частния обвинител, обезпечава реализацията на наказателната отговорност. Средство за реализация на наказателната отговорност е наложеното, което обаче следва да постигне нормативно утвърдени цели (чл. 36 от Наказателния кодекс). Тези цели обезпечават публичния интерес от корективно въздействие върху извършителя на престъпление и превантивно въздействие върху останалите членове на обществото. Затова и неполученото „справедливо възмездие“ не обосновава защитим интерес по смисъла на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ. Първоинстанционният съд обосновава възприетия размер на обезщетение с невъзможност и към момента на решението (приключване на устните състезания с оглед нормата на чл. 235 ал. 1 ГПК) наследодателят на ищците да потърси компенсация в качеството си на пострадал по все още неприключилото досъдебно производство. По делото обаче нито се твърди, нито се установява правна пречка наследодателят на ищците да потърси компенсация в качеството си на пострадал и то като пряка последица от установеното неоправдано забавяне на разследването. Действително законът предвижда възможност в рамките на наказателното производство да бъде предявена и претенция за обезщетение на причинените от престъплението вреди (чл. 84 ал. 1 НПК), но не изключва възможността да бъде потърсена обезвреда и по реда на Гражданския процесуален кодекс. Гражданският съд е задължен да разгледа всяко отправено до него искане за защита и да се въздържи от изследване на престъпно обстоятелство само ако установи значението му за конкретния случай (чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК) и то доколкото не е налице пречка за установяването му в наказателен процес по смисъла на чл. 124 ал. 5 ГПК. Пострадалият дължи да докаже всяка вреда, превишаваща обичайните от забавено правосъдие (така изрично решение № 50030 от 09.02. 2023 г. по гр.д. № 785 по описа за 2022 г. на ВКС, ІV ГО). След като по делото не се установява пречка като пострадал наследодателят на ищците да потърси компенсация за причинените му вреди по граждански ред, а такава няма основание да се предполага, пряката връзка на отчетената в случая допълнителна вреда е изключена. Това препятства и отчитането й при определяне размера на справедливото обезщетение от неразумно забавеното разследване. Същевременно на настоящия състав служебно е известно, че за идентични страдания при идентични обстоятелства актуалната съдебна практика признава обезщетение в размер на 30 000 лв. (така например цитираните вече решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр.д.№ 1194 по описа за 2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 338 от 10.06.2024 г. по г.д.№.3020 по описа за 2023 г. на ВКС, ІІІ г.о. и цитираната в него практика). Процесният случай не разкрива особеност, обосноваваща присъдената разлика до 80 000 лв. Липсва и промяна в икономическата обстановка, която сама по себе си да обоснове по-висок размер на обезщетение. Няма обаче и легитимна причина да бъде отказано установеното вече като съответстващо на претърпяните вреди при аналогични обстоятелства. Ето защо настоящият състав приема за справедливо обезщетение от 30 000 лв. По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна за сумата 30 000 лв., но обжалваното решение следва да бъде отменено за разликата над тази сума до пълния уважен размер от 80 000 лв. За разликата до пълния предявен размер първоинстанционното решение е влязло в сила. Отговорността за разноски в съдебното производство е пропорционална на уважената част от иска, но това правило не касае размерът на държавната такса. По силата на чл. 10 ал. 3 ЗОДОВ таксата подлежи на възстановяване от ответника независимо дали искът е уважен изцяло или частично. В случая се установява да са направени и претендирани единствено за заплатена държавна такса. Първоинстанционното решение не възлага в тежест на ответника други разноски. Ето защо и неоснователно се претендира намаление на разноските при все че размерът на обезщетението е редуциран. По разноските във въззивното производство Нормата на чл. 81 ГПК свързва изследването на въпроса за отговорността за разноски с нарочно заявено искане. Такова в процеса не е заявено, поради което безпредметно остава обсъждането дали страните си дължат взаимно разноски в настоящото производство. Законът за отговорността на държавата и общината за вреди регламентира особени правила за държавната такса. Освен че предвижда отклонение от механизма за определяне на нейния размер – дължи се проста такса, законът предписва възстановяването й без оглед на степентта на уважаване на иска (арг. от чл. 10 ал. 3 изр. първо ЗОДОВ). Следователно, ищецът не носи финасова тежест дори и претенцията му да е приета за частично неоснователна. Отговорността в тази насока е ограничена единствено по отношение на сторените разноски от ответника. Това разрешение се отклонява от правилото на чл. 78 ал. 6 ГПК, поради което и дерогира приложението му. При тези съображения и въпреки частично уважената въззивна жалба, няма основание от въззиваемите да бъде събирана пропорционална част от недължимата от въззивника, но по принцип следваща се държавна такса за въззивното производство. Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, ГО, 1 състав