РЕШЕНИЕ

№ 92

гр. Варна, 22.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румяна Панталеева Членове: Росица Ант., Тончева Десислава, Ст. Сапунджиева при участието на секретаря Геновева Хр. Ненчева в присъствието на прокурора В. Ч. С. като разгледа докладваното от Румяна Панталеева Въззивно частно наказателно дело № 20233000600192 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид: Предмет на въззивното производство е решение № 93/05.06.2023 г., постановено по ЧНД № 252/23 г. на Окръжен съд Шумен, с което по реда на чл.17, ал.7 от ЗЕЕЗА е допусната екстрадиция на турския гражданин Г. В., за водене на наказателно производство по наказателно дело № 2023/28 на наказателен съд за тежки престъпления гр.Маниса.

Въззивното производство е образувано по жалба на защитника му адвокат Т. С., АК Силистра, поддържана в съдебно заседание, с искане решението да бъде отменено. Представителят на въззивната прокуратура счита жалбата за неоснователна и предлага решението на окръжния съд да се потвърди. Исканото лице потвърждава изразеното несъгласие за предаване в процедура по чл.19 от ЗЕЕЗА, не излага допълнителни съображения по жалбата, а заявява, че се страхува за живота си, тъй като допуска посегателство от други лица, свързани с престъплението трафик на наркотици, както и, че не може да бъде съден за него, тъй като е съдействал за разкриването му.

Съставът на апелативния съд намира, че проверяваният съдебен акт не страда от приписваните му с жалбата пороци. В производството са приобщени нужните документи, позволяващи фактологията по делото да бъде изяснена в необходимата степен и пълнота, като се установяват по безспорен начин основните обстоятелства, значими за правилното му решаване.

Предмет на делото е произнасяне по молба за екстрадиция на турския гражданин Г. В., чиято самоличност не се оспорва, издадена от компетентен орган, с искане за предаването му за участие в наказателно производство спрямо него, за деяния, които представляват престъпление по чл.188, ал.3, чл.43, ал.1 и чл.53, ал.1 от Наказателния кодекс на Република Турция, свързани с трафик и доставка на наркотици и стимуланти.

Начинът на предаване на молбата за екстрадиция съответства на изискванията на закона по чл.9, ал.2 ЗЕЕЗА. Молбата и заповедта за задържане, издадени от състав на наказателния съд за тежки престъпления в гр.Маниса по отношение на исканото лице В., са изпратени по дипломатически път с нота № Z-2023/20108158/36090533 от 25.05.2023 г. на посолството на Република Турция в гр.София, до министерство на външните работи на Република България, а впоследствие са препратени с писмо № КО- 11-03-52/31.05.2023 г. от министерство на външните работи, дирекция консулски отношения, на министерство на правосъдието на Република България, до директора на дирекция „Международно правно сътрудничество и европейски въпроси“. С писмо 99-Е-76/23/01.06.23 г. министерство на правосъдието препраща копия от предходните две писма и молбата до ВКП. В това писмо, налично в оригинал по делото, е отразено, че документите представляват заверени от турска страна копия.

От съдържанието на молбата за екстрадиция се установява, че турският гражданин Г. В. се иска за провеждане на наказателно съдебно производство спрямо него за деяния, извършени според описанието в обстоятелствената част, на 24.08.2022 г., 26.05.2022 г., 23.12.2022 г., 25.12.2022 г. и 08.01.23 г., които представляват престъпление по чл.188, ал.3, чл.43, ал.1 и чл.53, ал.1 от Наказателния кодекс на Република Турция, свързани с трафик и доставка на наркотици и стимуланти.

Органите на изпълняващата държава не разполагат с компетентност да правят преценка доколко описаните обстоятелства на престъплението, за чието преследване се иска лицето, са съставомерни по правната квалификация от наказателния закон на издаващата държава. Данни за съществуването на специално основание, изключващо личната наказуемост на Г. В., каквото той твърди в защитната си реч – съдействие за разкриване на престъпление, свързано с трафик на наркотици, по делото не са налице. В аналогични случаи по българското законодателство, когато специални текстове от Наказателния кодекс предвиждат при определени предпоставки подсъдимо лице да бъде признато за виновно в извършването на престъпление, но да не му се наложи наказание, то пак е необходимо провеждането на наказателно производство и произнасяне на съда с присъда – за участието в каквото съдебно производство е именно искането за екстрадиция от турската държава.

В настоящото производство следва да се съобрази наличието на формалните предпоставки по чл.5 и чл.6 ЗЕЕЗА, за да бъде уважена молбата за екстрадиция, издадена ли е тя от компетентен орган, налице ли са основания за отказ от нейното изпълнение по чл.7 и чл.8 ЗЕЕЗА, както и има ли основания за отлагане на екстрадицията или за временна екстрадиция на исканото лице.

Както вече беше посочено, молбата за екстрадиция е предадена от турските до българските власти по допустимия по чл.9, ал.2 ЗЕЕЗА дипломатически път. Спазена е изискуемата писмена форма. Тя отговаря и на изискванията в чл.9, ал.3 ЗЕЕЗА и чл.12, ал.2 от Европейската конвенция за екстрадиция, защото съдържа подробно описание на обвиненията, по които се иска неговата екстрадиция, правната им квалификация по Наказателния кодекс на Република Турция, и предвиденото максимално наказание - лишаване от свобода за срок от 20 до 30 години, включително и за относимите давностни срокове, които не са изтекли и съгласно Наказателния кодекс на Република България.

Правилно е приетото от първоинстанционния съд, че в случая е налице изискването на чл.5, ал.1 ЗЕЕЗА – престъплението касае трафик и доставка на наркотици и стимуланти, наказуемо и по българския наказателен закон - чл.354а, ал.1, който предвижда наказания лишаване от свобода, по-големи от една година.

При въззивната проверка се споделя извода, че от доказателствата по делото не се установяват предпоставките за отказ за предаване на турския гражданин с цел провеждане на наказателно преследване срещу него, предвидени в чл.6-8 от ЗЕЕЗА, по които и страните не спорят. Компетентните съдебни власти на чуждата държава са предоставили съответните на изискванията гаранции, че престъпленията не са политически, или военни, че исканото лице разполага с всички права съгласно международните конвенции, по които Република Турция е страна, в т.ч. ЕКЕ, както и че без допълнително изрично съгласие лицето няма да бъде привличано към наказателна отговорност за престъпление, макар и извършено преди датата на екстрадицията, което съответства на принципа на особеността съгласно чл.14 от Европейската конвенция за екстрадиция. Основания по чл.7 от ЗЕЕЗА не се откриват и след приобщаване на представеното в съдебно заседание доказателство – заверено копие от разпит на турски гражданин, който е дал показания пред полицейски орган във връзка с изстрели към него и дома му на адрес, съвпадащ с адреса на исканото лице в Република Турция, тъй като се твърди личен конфликт, който не може да бъде свързан с искането на държавата.

Основания за отложено предаване, или временна екстрадиция, също не са налице. По делото са приети и приобщени като писмени доказателства документи, от които се установява, че воденото срещу исканото лице в страната наказателно производство е приключило с окончателен съдебен акт, а наложеното наказание лишаване от свобода не е ефективно.

Разбирането на защитата, че съдът не е сезиран с искане на Република Турция за екстрадиция на нейния гражданин Г. В., е неправилно, вкл. твърдението, че проверяваното решение е постановено в отклонение от основополагащата за правопорядъка зависимост между искането, адресирано до съда, и обусловените от това искане правомощия на съдебния орган. Копие от молбата на молещата държава за екстрадицията на В. на турски език е приложена на л.107-108, а на л.112-114 е българският превод, като при прегледът им не се констатират нарушения на изискванията в чл.9 от ЗЕЕЗА. Пътят за предаване на тази молба е проследен и отбелязан по-горе в настоящото решение.

Неправилно е и тълкуването на защитата на термина „предаване“, визиран в чл.17 от Договора за правна помощ между Република България и Република Турция, който на никое свое основание не изключва компетентността на съда при разглеждане на молбите за екстрадиция, не само защото тази компетентност е изрично предвидена в ЗЕЕЗА, а и защото очевидно предмет на цитирания текст е фактическото предаване като дейност, следваща наличен влязъл в сила съдебен акт. Между ЗЕЕЗА и Договора не съществуват противоречия, а последният не съдържа процедура за разглеждане на исканията за екстрадиция. Същевременно чл.22 от ЕКЕ предвижда, че ако конвенцията не разпорежда друго, единствено правото на замолената страна е приложимо по отношение на процедурата по екстрадицията и временното задържане под стража. Процедурата по екстрадиция в българското право е уредена със ЗЕЕЗА, Глава трета.

Въпреки обратното твърдение в жалбата, молбата за екстрадиция е подадена от компетентен орган на молещата държава, точно както предвижда чл.9 от ЗЕЕЗА, и това е посолството на Република Турция в гр.София, а е издадена от турския съд. Тя може да бъде подавана както чрез Министерство на правосъдието на Република Турция, така и по дипломатически път.

Очевидно е, че компетентните органи и в министерство на правосъдието, и във ВКП, са разполагали с постъпилите по дипломатически път необходими документи, респ. с възможността да извършат по тях нужните проверки.

Предварителната проверка, дължима на основание чл.10 от ЗЕЕЗА от министъра на правосъдието, или упълномощено от него длъжностно лице, не се свързва с допустимостта на съдебното производство, тъй като тази проверка е за съответствие на молбата и приложените документи с изискванията по чл.9 от ЗЕЕЗА, а същата проверка е задължен да направи и съдът преди произнасянето си, което е сторено с изложени за това мотиви. Същественото в случая е, че с писмото си № 99-Е-76/23/01.06.23 г. министерство на правосъдието удостоверява, че документите представляват заверени от турска страна копия.

Съгласно чл.14, ал.1 от ЗЕЕЗА, след получаване на молбата по чл.9 от ЗЕЕЗА, ВКП образува преписка по случая. Заповедта за арест е от дата 26.04.2023 г., а молбата за екстрадиция е изготвена на 17.05.2023 г. Въз основа на заповедта за арест е било поискано временното задържане, изготвено е постановлението на ВКП по чл.14, ал.2 от ЗЕЕЗА, и е налице произнасянето на съда от 15.05.2023 г. за вземане на мярка за неотклонение по чл.15, ал.1 от ЗЕЕЗА. Всички тези действия, вкл. начинът им на извършване, са установими от приложените по делото документи. Какви указания са дадени по чл.14, ал.3 от ЗЕЕЗА не е от съществено значение за процедурата, тъй като съответствието на действията на окръжния прокурор с изискванията по чл.14, ал.4, е също документално потвърдено.

Позоваването на чл.8, т.4 от ЗЕЕЗА в жалбата е неуместно, тъй като предмет на настоящото производство не е искане с цел изтърпяване на наказание, който случай визира разпоредбата. А именно от показанията на исканото лице е видно, че той много добре е знаел за наказателното производство, след като е изложил в детайли свои действия, въз основа на които твърди съдействие на полицейските органи. За правилното решаване на настоящото дело не е било необходимо изискването на допълнителна информация от молещата държава, въз основа на която да се установи редовно ли е бил призован за посочените в заповедта за арест наказателни производства Г. В., в какво негово качество е призован - свидетел или подсъдим, връчени ли са му обвинителните актове, изброени в доклада по делата и влязла ли е в сила заповедта, след като последната безспорно е била в сила, и е издадена спрямо обвиняемо лице, както изрично е упоменато в нея. Информация по така изброените от защитата обстоятелства, правилно не е била изискана в окръжния съд, тъй като противно на изложеното разбиране, те са неотносими при решаване на въпросите по чл.8 от ЗЕЕЗА, представляващи предмет на настоящия казус.

Във връзка със съществуващите данни за разследване в Република Турция срещу същото лице и за друго престъпление, следва да се отбележи, че то не е предмет на искането за екстрадиция, съответно по него няма произнасяне в това производство, и не е било необходимо съдът да изисква уговорените специфични гаранции в чл.24 от Договора за правна помощ между двете страни. Предвиденото в този текст представлява условие, с което те безспорно са се съгласили, подписвайки Договора, и то е в пълно съответствие с принципа на особеността, предвиден в чл.14 на ЕКЕ, по която отново и двете държави са страни. Отделно от това, в съдържанието на молбата за екстрадиция се съдържа специален параграф „Гаранции“, сред които изрично са декларирани задълженията във връзка с принципа на особеността.

На основание аргументите, посочени по-горе, в тяхната съвкупност и ведно с мотивите, изложени в окръжния съд, се налага извод, че сочените в жалбата и поддържани от защитника на турския гражданин В. възражения са неоснователни и не обуславят отмяна на крайния извод на решаващата съдебна инстанция.

При служебната проверка на решението се установява неправилност единствено в частта на датата на деянието, за което е допусната екстрадицията. Чл.9, ал.3, т.2 от ЗЕЕЗА изисква да бъде посочено времето на извършване на престъплението, и съответно на това в молбата са посочени датите 24.08.2022 г., 26.05.2022 г., 23.12.2022 г., 25.12.2022 г. и 08.01.2023 г., ведно със съответстващо им описание на фактите. Указана е също приложимостта на чл.43/1 от НК на Република Турция – правна норма, съдържаща разрешения, аналогични на относимите при продължавана престъпна дейност в националното ни законодателство. В решението на окръжния съд е допусната екстрадиция във връзка само с едно от отделните деяния – извършеното на 24.08.2022 г., с което е налице отсъствие на произнасяне в една част от молбата, отстранимо чрез допълване на съдебния акт в тази инстанция.

По изложените съображения и по реда на чл.20 от ЗЕЕЗА, настоящият състав на Апелативен съд Варна