Решение № 41 от 18.3.2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 48/2024 г.

Производството е по реда на глава 21 от НПК. Образувано е по въззивна жалба на защитника на подсъдимия И. Й. М., ЕГН •••••••••• – адвокат Ч. Ч., срещу Присъда № 67 от 11.10.2023г., постановена по НОХД № 20215220201626 по описа за 2021 г. на Районен съд - Пазарджик. С обжалваната присъда подсъдимият И. Й. М., ЕГН ••••••••••, роден на 10.06.1981 г. в •••••••, живущ в •••••••••••••••, българин, български гражданин, неженен, със средно образование, работещ, неосъждан, е признат за невинен в това, че на 04.05.2018г. в ••••••, обл. Пазарджик е причинил на А. В. Я. от същото село средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота, вследствие на ••••••••••••••, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по първоначално повдИ.ото обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК. Със същата присъда подсъдимият И. М., с посочена по-горе самоличност, е признат за виновен в това, че на 04.05.2018г. в ••••••, обл. Пазарджик е причинил ••••••••••••••• на А. В. Я. от същото село, изразяваща се във временно разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, в резултат на ••••••••••••••••••••, като на основание чл. 301, ал. 1, т. 4, предл. 2-ро от НПК, във вр. с чл. 78а, ал. 1 от НК е освободен от наказателна отговорност за извършеното от него престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, като му е наложено административно наказание Глоба в размер на 2 800, 00 лева, платима в полза на бюджета на съдебната власт. Подсъдимият М. е осъден да заплати на А. В. Я. сумата от 3 000, 00 лева, представляваща обезщетение за причинените му с престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК неимуществени вреди, ведно с законната лихва считано от датата на деянието - 04.05.2018 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до претендирания размер от 15 000, 00 лева, предявеният граждански иск е отхвърлен като неоснователен. Постановено е вещественото доказателство - ••••••••••••, предоставен от •••••••••••••••, приложен към материалите по НЧХД № 1130/2018 г. на Районен съд – Пазарджик, на л. 93, да остане по делото до настъпване на сроковете за неговото унищожаване, като на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият И. М. е осъден да заплати в полза на държавата по сметка на ОД на МВР - Пазарджик сторените по делото разноски в размер на 504, 00 лева, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд - Пазарджик съдебно-деловодни разноски в размер на 1 777, 00 лева, както и държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 120, 00 лева. Срещу присъдата е постъпила въззивна жалба с вх. № 24307/17.10.2023 г. от адвокат Ч., защитник на подсъдимия М., с която присъдата се обжалва в единствено в частта, с която подсъдимият М. е признат за виновен в това, че е причинил ••••••••••••••• на А. Я. и е освободен от наказателна отговорност за извършеното от него престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, като му е наложено административно наказание Глоба в размер на 2 800, 00 лева, платима в полза на бюджета на съдебната власт, както и в частта, с която подсъдимият М. е осъден да заплати на А. Я. сумата от 3 000, 00 лева - обезщетение за причинените с престъплението неимуществени вреди, ведно с законната лихва считано от датата на деянието - 04.05.2018 г. до окончателното й изплащане, съответно и в частта, с която в негова тежест са възложени разноските по делото. Счита, че присъдата е постановена в нарушение на закона и е необоснована. Прави искане за нейната отмяна и постановяване на нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен и да бъде оправдан за престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, както и да се отхвърли предявеният граждански иск. След изготвяне на мотивите по делото не е постъпило допълнение към въззивната жалба. Прокуратурата не е изразила писмено становище по подадената жалба, не е подаден протест срещу присъдата в оправдателната й част. Становище по жалбата не е постъпило и от конституирания по делото частен обвинител и граждански ищец - А. В. Я., съответно последният не е обжалвал присъдата в останалите й части. В проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура - Пазарджик изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че събраният доказателствен материал е достатъчен да бъде поставен в основата на осъдителна присъда за престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. Счита присъдата за правилна, обоснована и законосъобразна. Прави искане присъдата да бъде потвърдена, включително и гражданскоправната й част. Частният обвинител и граждански ищец А. В. Я., редовно призован, не се явява. Представлява се от повереника му адвокат К., която изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита обжалваната присъда за правилна, законосъобразна и мотивирана. Излага становище, че наложеното наказание е справедливо и постигащо целите си. Моли присъдата да бъде потвърдена. Защитникът на подсъдимия – адвокат Ч., поддържа подадената въззивна жалба. В хода на съдебните прения излага, че за да постанови осъдителната си присъда първоинстанционният съд се е позовал изцяло и само на показанията на свидетелите А.ов, Я., Ч., З., Л., В. Я. и М.Б., както и частично на показанията на полицейските служители, като изцяло бил отказал да кредитира обясненията дадени от подсъдимия, както и показанията на А.Я.. Счита, че внимателният прочит на свидетелските показания на тези свидетели ще доведе до заключение, че изводът на първоинстанционния съд за тяхната достоверност и кредитиране е неправилен. Излага подробен анализ на свидетелските показания, като счита, че същите са избирателни, били променяни, съответно подвели първоначално назначените експерти за определяне характера на получените телесни увреждания от пострадалия. Сочи, че всички свидетели са първи братовчеди на пострадалото лице, а М.Б. живеела на съпружески начала с него. Излага, че е налице нарушение на разпоредбите на чл. 107, ал. 5 от НПК, доколкото липсвал анализ на свидетелските показания, тъй като същите били противоречиви. Това наложило да бъдат прочетени предходните им показания, дадени в същото производство пред други съдебни състави. Счита, че единственото категорично установено по делото е, че действително е имало конфликт, но този конфликт е станал пред къщата и заведението на подсъдимия, като последният не е причина за него. Сочи, че въпросният пострадал, заедно с другите лица преди това били пили, съответно целенасочено А. е отишъл и е започнал да се заяжда с подсъдимия в неговото заведение, което станало късно вечерта, в ромската махала. Сочи, че съгласно представеното медицинско свидетелство, подсъдимият също е получил наранявания, като подсъдимият признал, че А. ••••••••••••••••. Включително признал в обясненията си, че инстинктивно се е завъртял и с дясната ръка е •••• А.. Сочи, че подсъдимият е нанесъл удар, като единствена негова цел е била да се предпази, за да спрат да го ритат и удрят, а не да удари А., но когато той е нанесъл този удар, реално побоят над него не бил приключил. Счита, че съдът е следвало да приложи чл. 12 от НК, а в най-крайния случай, че е налице превишаване пределите на неизбежна отбрана при уплаха и смущение у подсъдимият, доколкото се е заключил и докато не са дошли полицаите не е отворил на никого, от страх от саморазправа с роднините на пострадалия. Излага аргументи, че липсвала логичност в показанията на свидетелите. Счита същите за тенденциозни, като дадени от близки роднини на пострадалия и целящи да нагласят обвинителната теза. Прави се искане за отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова, с която подзащитният му бъде оправдан, като бъде отхвърлен и уваженият граждански иск. Подсъдимият М. поддържа жалбата, моли присъдата да бъде отменена. Счита се за невинен, като и към момента се страхувал за живота си. В последната си дума моли да бъде оправдан. Пред въззивната инстанция не се ангажираха и не се събраха нови доказателства. При извършена проверка за редовността и допустимостта на въззивната жалба, въззивният съд намира, че същата е редовна и допустима, като подадена от страна в процеса с право на жалба по смисъла на чл. 318 от НПК и в срока по чл. 319, ал. 1 НПК. Въззивният съд, като обсъди доводите във въззивната жалба‚ както и тези, изложени в съдебно заседание от страните и събраните по делото доказателства‚ и след като в съответствие с изискванията на чл. 314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда намира, че не са налице основания за нейната отмяна или изменение, съответно жалбата се явява неоснователна, по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е протекло по общия ред. Против подсъдимия И. М. е предявен и приет за съвместно разглеждане в производството и граждански иск от пострадалия А. Я. за сумата от 15 000, 00 лева, претендирана като обезщетение за причинените му с престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане. Пострадалият Я. надлежно е конституиран като граждански ищец и частен обвинител в процеса, като неговият повереник е направил изрично искане по реда на чл. 287, ал. 5 от НПК, съдът с присъдата си да се произнесе и за престъплението, което се преследва по тъжба на пострадалия - •••••••••••••••. С въззивната жалба присъдата се обжалва в осъдителната наказателноправна част, досежно признаването на подсъдимия М. за виновен за извършено деяние по чл. 130, ал. 1 от НК, съответно в гражданската й част, с която е осъден да заплати на гражданския ищец Я. обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди, вследствие деянието. Присъдата не е протестирана, съответно не е обжалвана от частния обвинител Я., в оправдателната й част по обвинението по чл. 129, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, както и не е обжалвана от конституирания граждански ищец, в частта, с която е отхвърлен предявеният граждански иск за сумата над присъдените 3 000, 00 лева до пълно претендирания размер от 15 000, 00 лева. Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка, която по категоричен начин се установява от събраните по делото гласни, писмени доказателства и от заключението на назначената по делото повторна медицинска експертиза, обсъдени подробно в мотивите на присъдата. Въз основа на обстоен и пълен анализ на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, първоинстанционния съд е приел следната фактическа обстановка, която напълно се споделя от настоящия въззивен състав: През 2018г. пострадалият А. В. Я. и свидетелката М.А.Б. съжителстват на семейни начала. Същите от години живели и работили в Англия, като в началото на месец май 2018 г. двамата се прибрали в България за празниците. Във връзка с това, на 04.05.2018 г., след 19.30 ч., пострадалият поканил на гости в дома си в •••••• свидетелите А.Х. Ч. и И.В. З., където тримата консумирали бира и решили да отидат до •••••••, за да продължат почерпката. Преди да тръгнат, пострадалият Я. решил да върне празните бутилки от бира в заведението на подсъдимия И. М., от където бил закупил бирата. Я. и свидетелите Ч. и З. се запътили към главната улица на селото, откъдето щели да вземат превоз, като Я. и Ч. се отбили до заведението на подсъдимия М., а З. останал да ги изчака на разстояние. В този момент на маса пред заведението седели свидетелите А.Д. Л. и В. Й. Я.. Пострадалият и Ч. отишли до прозорчето на заведението да оставят празните бутилки. Там бил подсъдимият М., който като видял пострадалия започнал да го гони, обръщайки се с думите: „••••••••••••••••••••••••••? •••••••••••• Подсъдимият и пострадалият започнали словесен конфликт, който прераснал във физическа саморазправа, като подсъдимият нанесъл на Я. ••••••, а Я. веднага му отвърнал, като му нанесъл също ••••••. Майката на подсъдимия излязла пред заведението, като започнала да увещава пострадалия да не се разправя със сина й и да се прибере. Намиращите се пред заведението свидетели Ч., Л. и В. Я. се намесили и разтървали пострадалия и М.. След като били разтървани, пострадалият Я. се обърнал и тръгнал към свидетеля З., чакащ ги в близост до заведението. В този момент подсъдимият М. взел парче ••••••, с което вратата на заведението му била подпирана, замахнал с него и ударил в гръб пострадалия Я., като ударът попаднал в ••••• на Я.. Вследствие на силния удар пострадалият паднал на земята зашеметен и му ••••• от •••••. Подсъдимият веднага се прибрал в дома си и се заключил. На помощ на пострадалия се притекли свидетелите Л., В. Я. и Ч.. А. Л. към онзи момент бил студент по медицина, имал придобити медицински познания в резултат на обучението си, затова оказал първа помощ на пострадалия Я., а също така подал и сигнал на тел. 112 за случая. На мястото на инцидента пристигнали полицейските служители от РУ - Пазарджик - свидетелите Т.К. и И. Л., както и М.Т. - младши районен инспектор, обслужващ ••••••. Същите установили, че пред заведението се е събрала тълпа от хора, като провели разговор с присъстващите на мястото свидетели. Полицаите възприели състоянието на пострадалия, като от разговорите с присъстващите свидетели разбрали, че възникнал конфликт между пострадалия Я. и подсъдимия М., като последният е нанесъл удар с •••••• в ••••• на пострадалият Я., вследствие на който Я. е паднал на земята и загубил съзнание. Полицейските служители провели и разговори с подсъдимия, който през това време се укрил в дома си под страх от саморазправа с близките на пострадалия Я.. Във връзка с обаждането на Л. на телефона за спешни случаи, на място пристигнал и екип на ФСМП - Пазарджик, който прегледал пострадалия и го откарал в Спешно отделение при „..............“ АД в •••••••. На пострадалият Я. бил извършен преглед там и му била поставена диагноза: ••••••••••••••. Пострадалият А. Я. подал в Районен съд – Пазарджик тъжба срещу подсъдимия М., във връзка с получените от удара в ••••• му травматични увреждания, в която описал твърденията си, като било образувано НЧХД № 1130/2018 г. по описа на същия съд. В хода на това дело се събрали доказателства – гласни такива и експертно заключение, сочещи на извод за осъществен състав на престъпление от общ характер - причиняване на средна телесна повреда. Поради това с Определение от 18.03.2019 г. производството по посоченото дело било прекратено и същото е изпратено на Районна прокуратура – Пазарджик, която образувала досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 129, ал. 1, във вр. с ал. 2 от НК, по което е внесен и обвинителен акт срещу подсъдимия М. по отношение на който е постановена и обжалваната присъда, предмет на настоящото производство. На досъдебното производство е била назначена тройна съдебномедицинска експертиза, изслушана в съдебно заседание. В същата е посочено, че на пострадалия са били причинени травматични увреждания: •••••••••••••••••••••••. Изслушани в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, след като в тяхно присъствие непосредствено са изслушани по-голямата част от свидетелите, вещите лица изразяват становище, че е възможно да бъде прието, че пострадалият Я. е ••••• без •••••• до степен на комоционна кома, базирайки се и на първичната медицинска документация и обстоятелството, че не е хоспитализиран в болница. Доколкото в хода на производството са събрани гласни доказателства, от които би могло да се направи извод за това, че Я. е изпаднал в безсъзнание, а вещите лица са изразили недостатъчно обоснованото становище, с оглед извода им относно наличието на безсъзнателно състояние на пострадалия, първоинстанционният съд е назначил Повторна тройна комплексна медицинска експертиза. Заключението на тази експертиза сочи, че на А. Я. са причинени травматични увреждания, а именно: 1/ повърхностна травма на окосмената част на •••••, разкъсно-контузна рана в лявата теменна област на •••••, 2/ кръвонасядане и травматичен оток около раната на •••••, 3/ кръвонасядания по долния и горния клепач на лявото око. Според експертите разкъсно-контузната рана в лявата теменна област на ••••• е довела до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, а останалите травматични наранявания са причинили болка и страдание без разстройство на здравето. Категорични са, че повърхностната травма на ••••• и разкъсно-контузната рана с кръвонасядане и оток около нея, са причинени от действието на твърд, тъп предмет, с цилиндрична форма, а кръвонасядания около клепачите на лявото око - от удар или притискане в тази област от твърд тъп предмет, без наличието на неравности или ръбове по него. Същите изразяват категорично становище, поддържано и при изслушването им, че пострадалият не е изпадал в безсъзнателно състояние, доколкото още в първоначалната медицинска документация от прегледа в ••••• не са налице данни за това същият да е •••••, да е ••••••••••••••••••••••, довела до гадене, повръщане, световъртеж, дезориентация, залитане и светобоязън, както и липса на ясен спомен за случилото се, което състояние да наложи лекарска намеса, с помощта на която да се излезе от безсъзнателно състояние. Същите считат, че пострадалият е получил зашеметяване, но не е изпадал в безсъзнателно състояние, като са взели предвид свидетелските показания, данните от медицинската документация и данните за употреба на алкохол от страна на пострадалия. При така установената фактическа обстановка, районният съд е приел, че подсъдимият М. не е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 129, ал. 1 от НК и го е оправдал по първоначално повдИ.ото му обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 1 от НК, доколкото с действията си не е причинил средна телесна повреда на пострадалия А. Я., изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота, вследствие на последвало безсъзнателно състояние от причинената разкъсно-контузна рана и падането на терена. С оглед надлежното направеното от повереника на частния обвинител по реда на чл. 287, ал. 5 от НПК искане, първоинстанционният съд е приел, че доколкото не е последвало безсъзнателно състояние на пострадалия Я., то от обективна и субективна страна на 04.05.2018 г. в ••••••, обл. Пазарджик подсъдимият И. М. е осъществил състава на престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, като е причинил на А. В. Я. от същото село •••••••••••••••, изразяваща се във временно разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, в резултат на ••••••••••••••••••••, нанасяйки му удар с дървен цилиндричен предмет в ••••• на посоченото място, като от субективна страна е приел, че деянието е извършено при евентуален умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 от НК. Съобразно задължителни указания дадени с ППВС № 3 от 27.09.1979 г. по н. д. № 6/1979 г. посегателството срещу здравето и телесната неприкосновеност се изразява в различни по характер и степен увреждания, засягащи анатомическата цялост и физиологическите функции на органи и тъкани на човешкия организъм, а в най-леките случаи - причиняване на болка или страдание. Здравето и телесната неприкосновеност на личността се охраняват от наказателноправните норми, като наказателният кодекс предвижда наказателна отговорност за три вида телесни повреди - тежка, средна и лека, съобразно характера на телесното увреждане. Изпълнителното деяние на престъпните състави е формулирано от законодателя посредством резултата и се изразява в увреждането на здравето, което може да бъде причинено както чрез действия, чиито проявни форми са изключително различни и не се поддават на каквато и да било класификация, така и чрез бездействие. Съществена особеност при телесните повреди е, че по принцип характерът и степента на увреждането следва да се определят към момента на причиняването на телесната повреда, а не в по-късен момент, когато може да настъпят изменения, които променят или заличават последиците. Това е така, защото квалификацията на повредата се определя от онези условия, които пряко и непосредствено засягат и обуславят извършването на деянието и неговия резултат. В случаите, когато здравословното състояние на увредения се подобри вследствие времето и лечението, тази благоприятна промяна не се отразява на квалификацията на деянието, като то има значението на указание за тежестта на нанесеното поражение към момента на неговото причиняване. Когато обаче настъпят усложнения, деецът носи отговорност за настъпилия по-тежък резултат, независимо дали той се е проявил непосредствено след извършване на деянието или по-късно, чрез усложнения, намиращи се в причинна връзка с извършеното посегателство. Леките телесни повреди по степен на увреждане са два вида – такива с разстройство на здравето по чл. 130, ал. 1 от НК, и такива без разстройство на здравето по чл. 130, ал. 2 от НК. Престъплението ••••••••••••••• предполага увреждане на физическия интегритет на личността, извън случаите на тежки и средни телесни повреди. Относно характера на телесното увреждане следва да се имат предвид указанията в т. 15 и т. 16 от ППВС № 3 от 27.09.1979 г. по н. д. № 6/1979 г., с което Пленумът на Върховния съд е дал тълкувание за обективните и субективни признаци на двата вида леки телесни повреди. За телесна повреда с разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и 129 от НК, квалифицирана по чл. 130, ал. 1 от НК, законът има предвид всички увреждания на организма, които са довели до болестно състояние, без то да е продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота. Касае се за кратковременно разстройство на здравето, изразяващо се в леко увреждане на анатомическата цялост на организма или тъканите, както и до леки изменения във физиологическите функции извън болката и страданието. За леки телесни повреди с разстройство на здравето се приемат случаите на наранявания на кожата, насиняване на части от тялото, счупване на носни костици, изгаряния от по-лека степен, леки навяхвания на крайниците, •••••••••••• без ••••••то, контузни рани и други. Всяко увреждане, което е довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и случаите на ••••••••••••, но без •••••• се квалифицират като ••••••••••••••• по чл. 130, ал. 1 от НК. Съдебната практика е еднопосочна, че при наличие на ••••••••••••••••, доколкото пострадалият ще бъде принуден да се подложи на лека операция, е налице накърняване на телесната цялост на пострадалия, поради което в тези случаи се каса за разстройство на здравето по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК. Доколкото големите и •••••••••, които са резултат на •••••••••••••••••••, могат да внесат смущение в засегнатите органи и да предизвикат временна нетрудоспособност, същите също се квалифицират като ••••••••••••••• по чл. 130, ал. 1 от НК. Важно е да се отбележи, че когато с извършването на едно деяние деецът причини на едно или повече от едно лице еднакви по характер телесни увреждания, касае се до причиняването на една телесна повреда, тъй като в резултат на посегателството се осъществява от обективна и субективна страна изпълнителното деяние на едно и също престъпление. Предвидената в разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от НК реторсия, може да се приложи само когато са причинени еднакви по степен на увреждане леки телесни повреди - само по чл. 130, ал. 1 или само по чл. 130, ал. 2 от НК. Това е така, защото в чл. 130, ал. 1 и 2 от НК законът предвижда два различни състава на престъпления, макар и от един и същ вид - леките телесни повреди, като те имат различни обективни и субективни признаци и за тях са предвидени различни наказания. От субективна страна, нанасянето на ••••••••••••••• е наказуемо по смисъла на наказателния закон само когато увреждането е причинено умишлено, като без значение е формата на умисъла – пряк или евентуален. В този смисъл непредпазливото причиняване на ••••••••••••••• не е наказуемо, доколкото в НК не съществува текст, който да предвижда наказателна отговорност за ••••••••••••••• с или без разстройство на здравето, извършена по непредпазливост, а разпоредбата на чл. 11, ал. 4 от НК сочи, че непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените в закона случаи. Настоящият съдебен състав споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, като счита, че приетата за установена от първата инстанция фактическа обстановка по делото се подкрепя от събраните по делото доказателства, които районният съд подробно е обсъдил и анализирал поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд намира, че не са налице основания за нейната промяна, доколкото пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и обстоятелства, а от друга счита, че тя е правилно установена от първата инстанция, на базата на обективен, пълен и точен анализ на събраните по делото доказателствени материали. Вземайки предвид изложените по-горе теоретични постановки, съотнесени към установената по делото фактическа обстановка настоящата инстанция счита, че деятелността на подсъдимия И. М. категорично и по несъмнен начин сочи на извършено от последния престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, осъществено при форма на вина евентуален умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 от НК, както правилно и обосновано е приел контролираният съд. Както отбеляза защитата в съдебните прения пред въззивния съд, по делото не е спорно, а и безспорно е установено от събраните по делото доказателства, че на процесната дата – 04.05.2018г. пред заведението на подсъдимия И. М., находящо се в с. Ч., обл. Пазарджик е започнал словесен конфликт между него и пострадалия А. Я., който словен конфликт прераснал и във физическа саморазправа. По делото не е спорно, а и е установено по несъмнен начин обстоятелството, че вследствие на този конфликт подсъдимият И. М. е взел парче ••••••, с което била подпирана вратата на заведението му, замахнал е с него и е нанесъл удар в ••••• на Я.. Вследствие на нА.ия от М. удар пострадалият Я. паднал на земята и му ••••• от •••••. Във връзка с нанесения удар и падането на земята, съобразно приетото по делото заключение на повторната тройна комплексна медицинска експертиза и приобщените по делото писмени доказателства на А. Я. са причинени травматични увреждания, а именно: 1/ повърхностна травма на окосмената част на •••••, разкъсно-контузна рана в лявата теменна област на •••••, 2/ кръвонасядане и травматичен оток около раната на •••••. Установено е от събраните по делото доказателства още и това, че пострадалият Я. е получил и кръвонасядания по долния и горния клепач на лявото око, които обаче не са вследствие от удара, нанесен от подсъдимия М. с ••••••то, а от разменените преди това между двамата удари по лицето с ръце, непосредствено след възникналия между тях словесен конфликт. Според заключението на вещите лица разкъсно-контузната рана в лявата теменна област на ••••• е довела до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, а останалите травматични наранявания са причинили болка и страдание без разстройство на здравето. По делото по категоричен начин е установено, а и не спорно пред настоящата инстанция, че пострадалият не е изпадал в безсъзнателно състояние, вследствие на удара. В този смисъл, правилно и законосъобразно, първоинстанционният съд е приел, че конкретното деяние следва да се квалифицира като ••••••••••••••• по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК, доколкото получените травматични увреждания на пострадалия Я., вследствие на нанесения му удар с •••••• в ••••• от подсъдимия М., представляват разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и 129 от НК. В съответствие с процесуалния закон съдът се е произнесъл по направеното в хода на съдебното следствие надлежно искане по чл. 287, ал. 5 от НПК от повереника на частния обвинител, доколкото е установено по делото, че се касае за •••••••••••••••, а не за средна такава. Защитата въвежда възражения срещу изводите на съда по отношение приетите от нея обстоятелствата кой първи – подсъдимият М. или пострадалият Я., е започнал конфликта между тях, в какво положение са били двамата при нанасяне на удара с ••••••то от страна на М. – лице в лице или Я. е бил с гръб към М.. Изложени са доводи и за това, че противно на приетото от първата инстанция, се касае за случай на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 от НК, алтернативно, защитата излага становище, че е налице превишаване пределите на неизбежна отбрана при уплаха и смущение у подсъдимият, доколкото подсъдимият е бил нападнат от пострадалия и неговите роднини и е имал за цел единствено да се предпази от нанесения му ••••, който не бил приключил към момента на нанесеният от него удар с ••••••то в ••••• на пострадалия Я., съответно, че нанесеният от него удар с ••••••то е вследствие възникналия у М. страх от саморазправа с родните на пострадалия. Настоящата инстанция не възприема изложените от защитата аргументи за допуснати от страна на съда нарушения при доказателствения анализ на събраните по делото доказателства и по-специално гласните такива. Следва да се отбележи, че контролираният съд е положил нужното старание да събере относимите по делото доказателства, като при установяване на фактическата обстановка и при решаване на въпросите има ли извършено деяние, извършено ли е виновно то от подсъдимия, правилно и законосъобразно се е позовал на събраните по делото гласни доказателства, включително и на прочетените по реда на чл. 281 от НПК, и на писмените такива, които им кореспондират, частично от обясненията на подсъдимия, както и на изслушаната повторна комплексна медицинска експертиза, доколкото същата и според настоящата инстанция е обективна и компетентно изготвена. След извършения самостоятелен прочит и анализ на доказателствата, и при съпоставката им с целия събран по делото доказателствен материал, настоящата инстанция счита, че не са налице нарушения от страна на първоинстанционния съд при извършения от него доказателствен анализ на свидетелските показания. Еднопосочни, последователни и кореспондиращи си помежду си, с несъществени разминавания между тях, които разминавания са обсъдени от първата инстанция и обосновано не са възприети като оборващи извода му, че следва да ги кредитира, а като се вземе предвид, изминалия дълъг период от инцидента до момента на разпита им, са показанията на разпитаните по делото свидетели В. Я., А. Л., А. Ч. и И. З., както и тези на пострадалия А. Я.. Показанията на посочените свидетели, доколкото са преки очевидци на случая и имат непосредствени лични впечатления, еднопосочно сочат, че именно подсъдимият М. е започнал да се разправя словесно с А. Я. и пръв му е нанесъл удар с шамар през лицето, на който пострадалият му отвърнал веднага с ••••••. От показанията на тези свидетели се установява по категоричен начин, че подсъдимият и пострадалият са разтървани и след като са спрели да се карат и да си нанасят удари през лицето, пострадалият Я. се е обърнал с гръб към заведението, насочвайки се към свидетеля З., който чакал на разстояние от заведението Я. и Ч., за да отидат в града и да продължат започналата преди това почерпка в дома на пострадалия. Обстоятелството, че първоначалната физическа разправа между М. и Я. е спряла, се потвърждава и от показанията на свидетеля Л., както и тези на Ч. и В. Я., които си кореспондират. След като били разтървани и пострадалият А. Я. се обърнал с гръб към заведението, подсъдимият М. взел ••••••то, с което подпирал вратата на заведението си, и е ••••••••••••••. Това е потвърдено от всички посочени свидетели, които непосредствено са възприели удара с ••••••то, макар и всеки от тях да оприличава последното по различен начин - „••••“, „•••••••“, „•••••••“, „••••••“, с оглед собствените им възприятия за предмета, с който е нанесен удара. Правилно съдът е обърнал внимание на това разминаване в показанията им, но обосновано е приел, че доколкото ситуацията се е развила много бързо, в тъмната част на денонощието, доколкото, свидетелите еднопосочно сочат, че са осветявали пострадалия с фенерче на телефон, е напълно нормално те да са възприели предмета по различен начин. От представените по делото писмени доказателства и приетата експертиза се установява, че ударът с ••••••то е попаднал в лявата теменна област на ••••• на пострадалия Я., като според експертизата, повърхностната травма на ••••• и разкъсно-контузната рана с кръвонасядане и оток около нея, са причинени от действието на твърд, тъп предмет, с цилиндрична форма – т.е. същият отговаря характеристиките на ••••••то, което е използвал подсъдимия М.. Всички тези свидетели, включително и подсъдимият в обясненията си, еднопосочно сочат, че след удара с ••••••то, пострадалият Я. е паднал на земята и ••••• му била обляна в кръв, а подсъдимият М. веднага се е прибрал в дома си. Свидетелите еднопосочно твърдят, че пострадалият Я. не е бил контактен, като започнали да го плискат с вода да се свести и дойде на себе си, като свидетелят Л. му е оказал веднага първа помощ и се е обадил на тел. 112, за да сигнализира за случилото се и да поиска пристигане на спешен медицински екип и полиция на мястото на инцидента. Досежно авторството на деянието, правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е кредитирал и показанията на полицейските служители - свидетелите М.Т., И. Л. и Т.К., които са пристигнали на място в близките 10-тина минути след обаждането на тел. 112 от страна на свидетеля Л.. Същите макар и косвени свидетели, след беседа със заверените на мястото лица, са възпроизвели пред съда в показанията си, получените от тези лица данни, че подсъдимият М. е ударил Я. с •••••• в •••••. Същите от друга страна непосредствено са възприели и състоянието на пострадалия Я., доколкото когато са пристигнали на място са го заварили полулегнал на тротоара. Настоящата инстанция намира, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетелите В. Я., А. Л., А. Ч. и И. З., както и тези на пострадалия А. Я.. Неоснователни са възраженията на защитата, че не били обсъдени противоречията в тях, съответно, че не били взети предвид тяхна евентуална заинтересованост от изхода на делото, доколкото били роднини на пострадалия и поради това свидетелствали в негова полза. Следва да се вземе предвид, че съдът задълбочено е анализирал техните показания, като не е пропуснал да посочи и анализира и противоречията в тях. Като аргумент защитата сочи още, че заради техните противоречиви показания не било първоначално установено травматичното увреждане на пострадалия и дали той е изпаднал в безсъзнание, както и че именно заради това, показанията им, дадени на досъдебното производство и тези, дадени пред съд при първото разглеждане на делото, били четени по реда на чл. 281 от НПК. Целта на разпоредбата на чл. 281 от НПК е ръководена от предвидената в закона необходимост за разкрИ.е на обективната истина. Показанията на свидетел, дадени на досъдебната фаза или при разпита му пред съдия или друг състав на съда подлежат на прочитане по реда на чл. 281 от НПК, в зависимост от различните хипотези, предвидени в процесуалния закон - когото има съществено противоречие между показанията на свидетеля, когато свидетелят отказва да даде показания или твърди, че не си спомня нещо, когато редовно призованият свидетел не се яви пред съда, за даде показания, когато не може да бъде намерен, за да бъде призован или е починал и т.н. Въззивната инстанция взе предвид обстоятелството, че се касае за прочитане на свидетелски показания, дадени на досъдебното производство и пред съда, при първото разглеждане на делото, по реда на чл. 281, ал. 5, във връзка с ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК със съгласието на подсъдимия, за които принципно свидетелите са били разпитани и са дали такива в съдебното заседание, но следва да се има предвид, че същите са четени, доколкото се касае за точност на конкретни обстоятелства за случилите се в процесната вечер събития, както и с оглед изминалия дълъг период от време до разпита им в съдебната фаза пред контролирания съд, за което съвсем нормално е да не помнят подробности или да не се изразят по същия начин, както при първоначалните им показания. Предвид изложеното, изводът на контролирания съд, че показанията на пострадалия и посочените свидетели са достоверни и обективни и следва да даде вяра именно на тях, тъй като са еднопосочни и взаимно се допълват, се подкрепя и от настоящата инстанция. Същите са последователни и логични, кореспондират помежду си, поради което като са преценени и с останалите събрани по делото доказателства, предвид направения от първоинстанционния съд разбор на всички събрани по делото свидетелски показания, същите правилно са били кредитирани от съда. Обстоятелството, че някои от тях са в роднинска връзка с пострадалия – макар и не всички да са първи братовчеди на пострадалия, както твърди защитата, не е в състояние да ги дискредитира изцяло, доколкото са последователни и кореспондират помежду си, като настоящата инстанция подкрепя извода на съда, че тези свидетели не са показали по никакъв начин личен мотив за уличаване на подсъдимия. При така изложеното, не може да се приемат за основателни възраженията на защитата в тази насока. Неотносими за настоящата инстанция са възраженията по отношение показанията на свидетелката М.Б., живееща на съпружески начала с пострадалия Я. и нейна евентуална заинтересованост от изхода на делото, доколкото същите са коментирани от съда, досежно характера на нанесената му телесната повреда. Съдът не се е позовал на нейните показания за събитията, свързани с последователността на действията на подсъдимия, във връзка с възникналия скандал и последвалия удар от негова страна по ••••• на пострадалия. Характерът и видът на причинените телесни увреждания са установени по безспорен начин от първата инстанция с приетата по делото експертиза, на която именно се позовал за извода си, че се касае за причинена •••••••••••••••, а и както беше посочено тези обстоятелства не са спорни пред настоящата инстанция. Като аргумент защитата сочи още и това, че неправилно първоинстанционният съд не бил кредитирал освен обясненията на подсъдимия М. и показанията на свидетеля А.Я., а се доверил необосновано само на показанията на другите свидетели. Като се вземе предвид изложеното по-горе, за настоящата инстанция правилен е извода на първата инстанция, че показанията на свидетеля А.Я. не следва да се кредитират, доколкото не кореспондират по никакъв начин на събраните по делото доказателства, а и възниква съмнение относно това дали въобще същият е присъствал пред заведението. Това е така, доколкото при разпита си пред районния съд е посочил, че когато пред заведението е пристигнал пострадалия Я., самият той (Я.) е седял на маса отвън с подсъдимия М. и пиели бира, но останалите свидетели, както и самият подсъдим в обясненията си никъде не сочи, че Я. е присъствал пред заведението. Останалите свидетели са категорични, че не са видели Я. да присъства преди скандала, още повече да е бил заедно с подсъдимия и да са били седнали на маса пред заведението. В този смисъл, настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че не следва да кредитира показанията на този свидетел по отношение това, че пострадалия Я. бил този, който е започнал да се саморазправя с подсъдимия М., като първи започнал да го псува, хванал го за дрехите, дърпал го и му •••••••••••••••••••, вследствие на което М. паднал на земята, а пострадалият започнал да го рита. Обсъдено е от първата инстанция и противоречието в показанията на този свидетел, както с прочетените по реда на чл. 281, ал. 5 от НПК показания, дадени първоначално от него на досъдебното производство, така и с обясненията на самия подсъдим М.. В този смисъл, възраженията на защитата, че незаконосъобразно съдът не обърнал внимание на тези показания и неправилно не ги кредитирал са изцяло неоснователни, доколкото и за настоящата инстанция същите се явяват недостоверни. Правилен, обоснован и кореспондиращ със съвкупния доказателствен материал, събран по делото е изводът на съда, че лансираната версия за събитията в дадените от подсъдимия М. обяснения не следва да бъде кредитирана, доколкото е изпълнена с противоречия, съответно са израз единствено на защитна позиция. В обясненията си подсъдимият твърди, че пострадалият Я. целенасочено когато е пристигнал пред магазина е започнал да се заяжда с него, да го обижда, псува и да му се заканва и когато излязъл пред магазина, Я. му нанесъл удар в окото, след това втори удар в корема, при който той се присвил, а Я. продължил да му нанася удари в областта на бедрата. За да се защити, подсъдимият твърди, че се пресегнал и взел ••••••то, с което била подпряна вратата на заведението, като имал за цел да го сплаши, но ударът попаднал в ••••• на Я. и тогава А. Л. хванал пострадалия и го отместил от магазина. Подсъдимият твърди, че тогава именно се обадил по телефона на полицейския служител М.Т. и му казал, че е ударил А. и че пред заведението му се събрали много хора, като го помолил да дойде на мястото. Правилен е изводът на съда, след направения обстоен анализ, че твърденията на подсъдимия не кореспондират в никаква степен на събраните по делото доказателства, не са обективни и са недостоверни. Правилно съдът е посочил, че противоречат на показанията на пострадалия, както и на свидетелите В. Я., Л., Ч. и З. - преките очевидци на случая, доколкото те категорично и еднопосочно сочат, че подсъдимият целенасочено е нанесъл удар с ••••••то в ••••• на пострадалият Я. в областта на темето отляво, като ударът по ••••• е нанесен от подсъдимия след като са били разтървани и пострадалият се е обърнал да си ходи, съответно е бил с гръб към М.. Същите противоречат и с показанията на свидетеля Тошков, който е изложил при разпита си, че М. му се е обадил и му е съобщил, че пред заведението му има много хора, че станал скандал, че го нападат и се бият, като е пропуснал да съобщи, че той е ударил Я.. Налице е противоречие и с показанията на посочения от подсъдимия свидетел Я., доколкото подсъдимият в обясненията си въобще не коментира, че с Я. са били заедно на една маса пред заведението, когато пристигнал пострадалия, нито това, че е бил пред заведението. С оглед на това, настоящата инстанция споделя извода на съда, че обясненията на подсъдимия са негова защитна позиция, с цел да се оневинява, опитвайки се да покаже, че е налице противоправно поведение единствено от страна на пострадалия спрямо него, а той се опитвал да се защити от противоправното нападение на пострадалия, съответно опитвайки се да се защити е нанесъл удар в ••••• на пострадалия. Настоящата инстанция споделя извода на районния съд за неоснователност на доводите на защитата, че действията на подсъдимия М. по нанасяне на удар с •••••• по ••••• на пострадалия Я. са извършени в условията на неизбежна отбрана. Не може да се възприеме за основателен и доводът, че е налице превишаване пределите на неизбежна отбрана при уплаха и смущение у подсъдимият. Указания във връзка с прилагането на института на неизбежната отбрана са дадени от Пленума на ВС с Постановление № 12 от 29.11.1973 г. по н. д. № 11/1973 г. С разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК законодателят е предвидил, че деянието, извършено при неизбежна отбрана по смисъла чл. 12, ал. 1 от НК, не е общественоопасно, а правомерно, доколкото с цел да се да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Именно поради липсата на елемента обществена опасност е налице пречка за квалифицирането му като престъпление, поради което то не се наказва. Неизбежната отбрана изисква непосредствено и противоправно нападение от човек, като същата е допустима, само когато нападението е непосредствено и не е прекратено. Нападението е прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го завърши или го е завършил и др. След като нападението е прекратено, деянията на нападнатия не могат да се оценят като извършени при неизбежна отбрана. Неизбежна отбрана не може да се допусне при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение, защото такова в момента обективно не съществува. При превишаване пределите на неизбежната отбрана деянието е общественоопасно, тъй като защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението – чл. 12, ал. 2 от НК. При превишаване пределите на неизбежна отбрана деянието е наказуемо, като се наказва се с наказанията, предвидени в санкцията за даден вид престъпления, като обективният факт на неизбежната отбрана се отчита при определяне на наказанието. Деянието, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение по смисъла на чл. 12, ал. 4 от НК, също е общественоопасно. И в този случай отбраната явно не съответства и надхвърля характера и опасността на нападението, но законодателят е счел, че не може да се иска от лицето, което превишава пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение, да мотивира и съобрази своето поведение с правната норма. В този случай обективната обстановка е предизвикала у дееца особени психически смущения, които са отнели или до такава степен намалили способността му да разбира свойството и значението на това, което върши или да ръководи постъпките си, че не е обществено оправдано спрямо него да се прилага държавна принуда. Разпоредбата на чл. 12, ал. 4 НК като такава на общата част се отнася за всички престъпления на специалната част на НК, извършени при превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение. От събраните по делото доказателства и според настоящия съдебен състав категорично се установява, че не пострадалият, а подсъдимият М. пръв е започнал словесния конфликт, обръщайки се към Я. с думите: „••••••••••••••••••••••••••? •••••••••••• По делото категорично е установено и това, че именно М. първи е нанесъл удар със •••••• на пострадалия, на който последният ••••••••••••••. В този смисъл, не може да се говори за наличие на неизбежна отбрана, доколкото същата изисква противоправното нападение да е започнало от пострадалия Я.. Както беше посочено по-горе не са налице доказателства в тази насока. По делото се установи по безспорен начин, че започналата размяна на шамари между двамата е била прекъсната от намиращите се пред заведението свидетели. Ч., Л. и В. Я. се намесили и разтървали пострадалия и М., а Я. се обърнал и тръгнал към свидетеля З.. В този момент подсъдимият М. взел парчето ••••••, с което вратата на заведението била подпирана, замахнал с него и ударил в гръб пострадалия Я., като ударът попаднал в ••••• на Я.. Доколкото ударът е нанесен след като двамата са били разтървани, и след като Я. вече си е тръгнал и е обърнал гръб на подсъдимия М., то правилно и обосновано съдът е приел, че не е налице неизбежна отбрана, с оглед това, че скандалът и първият удар с шамар са започнати от подсъдимия М., размяната на шамари е била прекратена след намесата на свидетелите, които са ги разтървали, съответно дори да се приеме, че е имало нападение над М. от страна на пострадалия, което не кореспондира с нито едно от събраните по делото доказателства, а се твърди само от подсъдимия, то това нападение вече е било приключило, доколкото пострадалият е тръгнал към свидетеля З. и подсъдимият му е нанесъл удара с ••••••то в гръб по •••••. Макар и подсъдимият да е бил освидетелстван от съдебен лекар и по делото да е представено съдебномедицинско удостоверение за налични по тялото му увреждания, твърденията на подсъдимия, че са му нанесени удари по ••••• с юмрук, удари в корема и бедрата от страна на пострадалия са непотвърдени от нито едно от доказателствата по делото. Никой от свидетелите присъствали на мястото не съобщава за такива удари, нанесени от пострадалия на подсъдимия, за каквито той говори и е съобщил на съдебния лекар, които да са действали като травмиращ агент и да са довели до описаните в медицинското удостоверение травми. Никой от разпитаните полицейски служители не е видял някакви травматични нараняванията по тялото на М., а и последният не им е споделил за такива при разговорите си с тях същата вечер и не им се е оплакал за такива. Правилно съдът е обърнал внимание, че освидетелстването е извършено едва 5 дни след случая представени по делото, като настоящата инстанция споделя извода, че житейски нелогично е М. да чака толкова дълго време, за да посети лекар, доколкото при описаните наранявания, логично би било подсъдимият да потърси медицинска помощ веднага след случая, а не да чака. В този смисъл, правилни и законосъобразни са изводите, че в случая действията на М. не могат да бъдат приети за неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 от НК, доколкото липсват доказателства, подкрепящи лансираната от защитата версия. Както беше посочено неизбежна отбрана не може да се допусне при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение, защото такова в момента обективно не съществува. И според настоящия съдебен състав не може да се подкрепят доводите на защитата, че в случая е налице превишаване пределите на неизбежна отбрана от страна на подсъдимия М., доколкото бил действал в състояние на уплаха и смущение, с оглед наобиколилите го роднини на пострадалия, като се страхувал от саморазправа. По делото, противно на твърденията на защитата и обясненията на подсъдимия, е установено, че преди да нанесе ударът по ••••• на пострадалия пред заведението не се е събрала тълпа. Такава, с оглед събраните по делото доказателства се е събрала едва след като е нанесен удара. Установено е още, че непосредствено след като е нанесъл удар с ••••••то по ••••• на пострадалия Я., подсъдимият е избягал и се е заключил в дома си. Доколкото по делото безспорно е установено, че пръв подсъдимият е започнал вербална и физическа саморазправа с пострадалия, свързана с невърнати от последния празни бутилки от бира, съответно необезпокояван от никого, М. е взел ••••••то и с него е ударил пострадалия по •••••, а след това избягал и се заключил в дома си, то правилно първоинстанционния съд е приел, че страхът и уплахът са се появили у него впоследствие, след като е нанесъл удара и след като е видял какво е причинил на пострадалия. Възникналият след нанасяне на удара страх от саморазправа с родните на пострадалия е провокирало неговото незабавно прибиране и заключване в къщата му, съответно незабавното му обаждане на полицейския служител Тошков, негов познат, отговарящ за района, и това, че не е излязъл от дома си докато не са дошли полицейските служители. С оглед на това, неоснователни се явяват доводите на защитата, че е налице превишаване пределите на неизбежна отбрана при уплаха и смущение по смисъла на чл. 12, ал. 4 от НК, доколкото по делото категорично е доказано, че именно подсъдимия първи е започнал конфликта и необезпокоявано, без никакво особено психическо смущение, напълно осъзнавайки действията си, в гръб е нанесъл удар с •••••• по ••••• на пострадалия Я., като му е причинил травматични увреждания. С оглед липсата на първоначално противоправно нападение от страна на пострадалия, то в случая въобще не може да се говори за прилагане института на неизбежната отбрана, нито превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение по смисъла на чл. 12, ал. 4 от НК. Правилно и законосъобразно съдът е приел, че в случая не може да се обсъжда въобще въпроса за наличие на реторсия и приложение на разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от НК, съответно правилно е посочено, че не може да бъде направен извода, че подсъдимият е действал в състояние на афект по смисъла на чл. 132 от НК, като настоящата инстанция се присъединява към изложените от първоинстанционния съд в обжалваната присъда мотиви. При извършената цялостна проверка на обжалваната присъда, настоящата инстанция не откри нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които районният съд е приел за доказано обвинението, поддържано от частния обвинител, чрез неговия повереник, с оглед надлежно направеното искане по реда на чл. 287, ал. 5 от НПК съдът с присъдата си да се произнесе и за престъплението, което се преследва по тъжба на пострадалия, а именно ••••••••••••••• по чл. 130, ал. 1 от НК. Проверката, направена от настоящата инстанция, с оглед начина на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд, не сочи на нарушение на принципа на чл. 14 от НПК, нито на реда за събиране и проверка на доказателствата, визиран в чл. 107 от НПК. Доколкото възприемането с доверие или дискредитирането на определени доказателствени източници е аргументирано в съдебния акт и е ясно видим процеса на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав, не би била защитима теза за допуснато процесуално нарушение, накърняващо правата на страните в процеса. Такива нарушения, поставящи под съмнение верността на възприетата фактическа обстановка, биха били налице, единствено и само ако съдът е оставил извън вниманието си определени доказателства и доказателствени средства, ако превратно и не според действителното им съдържание е ценил доказателствата (в този смисъл Решение № 60131/18.03.2022г. по н.д. № 463/2021г., 3 НО на ВКС). Такива пороци по настоящото дело въззивният съд не констатира, доколкото проверката на материалите по делото сочи, че първоинстанционният съд е извършил разпит на всички свидетели, които са имали отношение към предмета на доказване по делото, събрал необходимия обем от писмени доказателства, релевантни за случая, изслушал е и съответните експертизи, като е проявил необходимата активност за разкрИ.е на обективната истина. По този начин доказателствената основа, върху която е изградил вътрешното си убеждение, е била достатъчна по обем за изясняване на обективната истина по делото. Първата инстанция обективно е преценила доказателствената стойност на анализираните от нея гласни доказателства с оглед на тяхната годност правдиво и вярно да възпроизведат фактите, релевантни за изхода на производството и включени в основния факт на доказване, както и с оглед евентуална заинтересованост от изхода на делото. Районният съд е направил един обстоен, пълен, точен, логически издържан и безпристрастен анализ на всички събрани по делото доказателства и е изложил пълни и подробни съображения, относно това на кои от свидетелските показания дава вяра, на кои не, в коя част и защо, съпоставяйки ги с целия събран по делото доказателствен материал. Съдът не е пропуснал да обсъди подробно и дадените по делото обяснения от подсъдимия М., нито да даде отговор на изложените от защитата възражения и доводи, като е изложил конкретни си съображения за това, съответно е посочил и коя част от обясненията на подсъдимия кредитира и коя част възприема като израз на защитната му позиция. В този смисъл, според настоящата инстанция не са налице твърдените от защитата пороци на обжалваната присъда, съответно не е налице нарушение на разпоредбите на чл. 107, ал. 5 от НПК, във връзка с анализа на свидетелските показания и обясненията на подсъдимия М., дадени по делото. Съобразявайки се с гореизложените теоретични характеристики и постановките на ППВС № 3 от 27.09.1979 г. по н. д. № 6/1979 г., въззивната инстанция се присъединява към обсъдените в мотивите на районния съд разрешения, фактически и правни изводи относно извършеното деяние, като в своята съвкупност и логическа взаимовръзка събраните по делото доказателства несъмнено, по смисъла на чл. 303, ал. 2 от НПК, сочат на извършено от подсъдимия И. Й. М. престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, доколкото на 04.05.2018 г. в ••••••, обл. Пазарджик е причинил ••••••••••••••• на А. В. Я. от същото село, изразяваща се във временно разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, в резултат на ••••••••••••••••••••, вследствие на нанесения от подсъдимия удар с •••••• в ••••• на пострадалия. От субективна страна деянието е извършено при евентуален умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 от НК, както правилно е приела и първата инстанция. Подсъдимият М. е съзнавал, че посредством удара с дървения предмет по •••••, би могъл да причини разкъсно-контузна рана, която да доведе до разстройство на здравето на пострадалия, като това не е успяло да го възпре и да се откаже от преследването на пряката си цел - да нанесе удар по ••••• на пострадалия Я., като му причини телесно увреждане. Подсъдимият е имал представи за всички обективни елементи на престъпния състав и е предвиждал конкретно вероятността от настъпването им - допускал е настъпването им, и въпреки това, се е съгласил с настъпването им, воден от съществуващите между него и пострадалия пререкания и неприязън. Доколкото по делото по един категоричен начин се установи, че не е налице случай на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК, съответно не е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха и смущение по чл. 12, ал. 4, във връзка с ал. 2 от НК, то правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е признал подсъдимия М. за виновен за извършеното от него престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК срещу здравето и телесната неприкосновеност на пострадалия А. Я.. По отношение санкционната част на обжалваната присъда - За извършеното престъпление разпоредбата на чл. 130, ал. 1 от НК предвижда налагане на наказание Лишаване от свобода до две години, като алтернативно е предвидена възможността за налагане на наказание Пробация. В жалбата не са изложени възражения относно наказанието, но доколкото присъдата се обжалва в наказателната част и е поискано оправдаване на подсъдимия, както и с оглед разпоредбата на чл. 314 от НПК, то настоящата инстанция следва да вземе отношение по правилността и на тази част от присъдата. С процесната присъда, на основание чл. 78а, ал. 1 от НК, подсъдимият М. е освободен от наказателна отговорност за извършеното от него престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, като му е наложено административно наказание Глоба в размер на 2 800, 00 лева, платима в полза на бюджета на съдебната власт. Отчитайки степента на обществена опасност на деянието и деецът и вземайки предвид, че подсъдимият е пълнолетен, не е осъждан към датата на деянието, не е освобождаван от наказателна отговорност, като от деянието не са причинени имуществени вреди, доколкото не са налице и отрицателните предпоставки на чл. 78а, ал. 7 от НК, в съответствие с материалния закон, правилно и законосъобразно първата инстанция е приложила института за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. В съответствие с установеното по делото, правилно първоинстанционният съд е освободил подсъдимия от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание Глоба в размер на 2 800, 00 лева. Размерът на същата справедливо и правилно е определен около средния такъв, с оглед конкретната обществена опасност на деянието и дееца, като е съобразено и семейното и материалното положение на подсъдимия М.. Настоящата инстанция споделя извода на контролирания съд, че с освобождаването на подсъдимия от наказателна отговорност и наложената му Глоба в размер на 2 800, 00 лева, с оглед обстоятелствата по делото, ще бъдат постИ.и целите на индивидуалната и генералната превенция по смисъла на чл. 36 от НК, като ще окаже достатъчен дисциплиниращ ефект спрямо подсъдимия и предупредителен и възпиращ ефект, спрямо останалите членове на обществото. С оглед на това, интервенция върху първоинстанционната присъда в санкционната й част, не се налага. Въззивната жалба е насочена и срещу частта от присъдата, с която частично е уважен до сумата от 3 000, 00 лева предявеният за съвместно разглеждане в производството граждански иск от пострадалия А. Я. за причинените му неимуществени вреди, вследствие деянието на М.. В жалбата не са изложени конкретни възражения за нейната неправилност в тази й част. Настоящата инстанция намира, че изводът на първоинстанционния съд за доказаност по основание на предявения граждански иск за причинените на пострадалия А. Я. неимуществени вреди, изразяващи се в преживените от него болки и страдания, вследствие причинените му телесни повреди от подсъдимия М., като резултат от извършеното от последния деяние, е обоснован и законосъобразен. Безспорно по делото на пострадалия А., конституиран като граждански ищец, са причинени неимуществени вреди, вследствие причинената му ••••••••••••••• от страна на М., изразяващи се в болки и страдания, които следва да бъдат репарирани от последния, като бъде ангажирана отговорността му на основание чл. 45 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. С обжалваната присъда, съобразявайки вида и естеството на нанесените телесни увреждания, създадения здравен и душевен дискомфорт у пострадалия, съответно протеклия оздравителен период, първоинстанционният съд е уважил частично исковата претенция до размера на сумата от 3 000, 00 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 04.05.2018 г. до окончателното й изплащане и е отхвърлил иска за разликата до претендирания размер от 15 000, 00 лева. За да стори това, съдът не е пропуснал да съобрази и установеното по делото поведение и на самия пострадал Я.. Присъденият от районният съд размер на обезщетението според настоящата инстанция отговаря на критериите за „справедливост“ и е в съответствие с даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване, както и със съдебната практика за подобни случаи. Според въззивният съд, определеният размер на обезщетението отчита социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, както и обстоятелството, че самото осъждане на делинквента за причиненото непозволено увреждане също има репариращ ефект, а не само размерът на присъденото обезщетение. С оглед на това и в тази й част присъдата следва да потвърдена. В съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК, доколкото подсъдимият е признат за виновен, направените в производството разноски са възложени в негова тежест. Доколкото частично е уважен и предявеният граждански иск за сумата от 3 000, 00 лева, правилно подсъдимият е осъден да заплати по сметка на съда и дължимата държавна такса в размер на 120, 00 лева. Същата е правилно изчислена от районния съд. Правилно и законосъобразно, в съответствие с разпоредбата на чл. 111, ал. 1 от НПК, първоинстанционният съд е постановил вещественото доказателство, находящо се на лист 93 към материалите по НЧХД № 1130/2018 г. на РС – Пазарджик, а именно ••••••••••••, предоставен от •••••••••••••••, да остане по делото до настъпване на сроковете за неговото унищожаване. С оглед всичко гореизложено, настоящата инстанция стигна до извод за неоснователност на подадената въззивна жалба, като същата следва да се остави без уважение. При извършената цялостна проверка на обжалваната присъда, въззивната инстанция не намери основания за нейната отмяна или изменение, поради което същата следва да бъде изцяло потвърдена. Воден от горното и на основание чл. 338, във връзка с чл. 334, т. 6 от НПК, СЪДЪТ