Решение № 476 от 16.4.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 326/2025 г.

производство е висящо. Преди обсъденото прекратяване делото на два пъти е внасяно в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Така страните не спорят и е установено по делото, че образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 30 години, е на досъдебна фаза. В показанията си свидетелят А. Ю. е заявил пред СГС, че познава въззивника Ш. отпреди т.нар. възродителен процес - бил от •••, оженил се за момиче от там, имали деца, работел като строителен техник в АПК. През 1984 г. с други /около 40 човека от общината/ бил в затвора в Белене, а след това е бил изселен в Бобов дол. В последствие бил принуден да емигрира в Турция, от където се завърнал, за да се грижи за болната си майка. Разделил се със семейството си. Заявил е, че Т. Ш. е дал показания по обсъжданото по-горе досъдебното производство, надявал се на справедливост и всеки път, когато си видели, говорел само за това. Бил разочарован от липсата на напредък в разследването. Гореизложеното предпоставя извод, че въззиваемият Ш. е едно от пострадалите от т.нар. „възродителен процес“ лица, а производството по следствено дело № 1/1991 г., образувано именно във връзка и по повод този процес, впоследствие преобразувано, е продължило за извънредно дългия период от време - повече от 30 години, въпреки което наказателно производство остава неприключило и към настоящия момент е в досъдебната фаза. С оглед на този факт се налага неоспорим извод да е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията. Следва да се подчертае, че независимо от неколкократното връщане на делото от съда на прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на съдопроизводствените правила, не могат да се намерят фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 30 години наказателно производство. Последното, независимо от предмета на производството, поведението на страните и на техните процесуални представители, или поради поведението на останалите участници в процеса. Следователно и в случая безсъмнено е установено наличието на фактическият състав на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради нарушеното правото на разглеждане и решаване на следствено дело № 1/1991 г. в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, независимо че въззивникът Ш. не е страна по посоченото дело. Съдебната практика се е обединила в разбирането, че нормата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното производство, но и на всяко друго лице, чиито права и задължения се засягат „пряко и решаващо“ от производството. Такива лица са и пострадалите от престъплението, претърпели имуществени или неимуществени вреди от същото, както и техните наследници /чл. 74, ал. 2 от НПК/, вкл. и други лица, чиито права и задължения се засягат пряко от производството. Изложеното обуславя доказаност на предявения иск по основание и като е стигнал до същия правен извод, първоинстанционният съд е приложил точно относимия към спора материален закон. По размера на претенцията. Правилно СГС е извел, че критериите, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на дължимото се обезщетение в случай като настоящия, наложени от съдебната практика, са продължителността и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, възрастта на пострадалия, вкл. други факти, имащи значение за правилното решаване на спора. В своята преценка относно дължимото се справедливо обезщетение съдът е задължен да съобрази и всички други конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за прилагането на критерия за справедливост, установен от нормата на чл.52 ЗЗД, вкл. еднаквото третиране на сходни случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от деликт, доколкото справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната практика по подобни казуси. Като взе предвид изложеното решаващият състав съобрази за конкретния казус, че съдебната практика е възприела еднозначно наличието на оборимата презумпция неразумната продължителност на съответното производство - било то гражданско, административно, наказателно, респ. съдебно такова и/или в досъдебната му фаза да причинява неимуществени вреди. Ето защо и по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Ангажираните доказателства не оборват тази презумпция, като допълнително ангажираните гласни доказателства установяват наличието на изброените по-горе неимуществени вреди. За процесния случай извън тях решаващият състав съобрази наличието и на други, извънредни обстоятелства. Такова обстоятелство безсъмнено е продължителността на наказателното производство, която не само надхвърля законоустановените срокове, но и се развива за период от повече от 30 години, което път от своя страна е довело до изтичане на абсолютната давност за деянията, за които са повдигнати обвинения на подсъдимите. Последното предпоставя постигането на основната цел на наказателното производство - наказването на виновните лица, да е от съществено значение за въззивника, поради което и разочарованието и притеснението, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани да са значителни. Съобрази още характера и продължителността на упражнената спрямо въззивника Ш. репресия, засегнала правото му на име, на самоопределение, на свободно придвижване и избор на начин на живот, на труд, на зачитане на личния и семейния му живот. Предвид на гореизложеното и при съобразяване на сходното разрешаване на подобни казуси и размера на присъжданите с тях обезщетения по реда на чл.2б ЗОДОВ /Решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о., ГК, Решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 1491 от 26.03.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 3078/2024 г. и др./ решаващият състав счита, че принципа на справедливостта ще бъде зачетен, при определяне на дължимо обезщетение в размер на 30 000 лв. Според установеното виждане в практиката на съдилищата еднаквото третиране на сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 ЗЗД присъденото обезщетение да е справедливо /Решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Определение № 818 от 13.03.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 2019/2024 г. и др./. Затова и справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната практика по сходни казуси. По тези съображения обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на осн.чл.2б ЗОДОВ следва да се отмени за сумата над присъдените от СГС 12 000 лв. до сумата от 30 000 лв. и вместо него се постанови уважаване на иска до посочения размер, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 10.04.2023 г. до окончателното й изплащане. В останалата му обжалвана част, като правилно, решението следва да се потвърди. Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16- ти състав