Решение № 377 от 24.10.2024 г. на Районен съд - Велинград по дело № 831/2024 г.

Производството е по реда на чл. 2 ЗОДОВ. Предявен е от В. Ц. Т., с ЕГН •••••••••• и настоящ адрес: град •••••••, против Прокуратурата на Република България с адрес гр. София Бул.”Витоша” № 2, представлявана от Главен Прокурор – Б. Б. С., иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2000 /две хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на образувано срещу него наказателно производство ДП № ЗМ 268/2023 г., по описа на РУ МВР Велинград и вх.№ 3124/2023г. по описа на Районна прокуратура- Пазарджик, Териториално отделение Велинград, което е прекратено на основание чл. 243, ал.1, т.1 от НПК с Постановление от 05.03.2024г., ведно със законната лихва, считано от 05.07.2024г. до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба ищецът твърди, че на 09.06.2023г. е образувано Досъдебно производство № ЗМ 268/2023 г., по описа на РУ МВР Велинград и вх.№ 3124/2023г. по описа на Районна прокуратура-Пазарджик, Териториално отделение Велинград за извършено от него престъпление по чл. 296, ал. 1от НК, във връзка с което бил задържан със Заповед за задържане на лице per. № 367зз-133 от 09.06.2023г., на Старши инспектор Стоян Дринов - Началник Участък Ракитово при РУ Велинград. Твърди, че след извършване на множество процесуално - следствени действия по воденото дело, с Постановление от 05.03.2024г., наказателното производство било прекратено. Сочи, че всички обстоятелства около воденото срещу него наказателно производство му причинили много негативни, морални и психологически вреди, изпаднал за продължителен период от време в състояние на стрес и тревожност, имал големи притеснения, че може да бъде осъден, което предизвиквало у него много негативни емоционални преживявания, не можел да спи нормално, настъпили негативни промени в личността му, което му създало проблеми в общуването, изпитвал неблагоприятни психични изживявания. Излага, че предвид че живее в малко населено място като Ракитово много негови познати разбрали за воденото наказателно преследване, което получило гласност и станало обществено достояние, от което изпитвал срам и имал чувството, че в съгражданите му при всеки поглед има у тях отрицателна реакция, и укоримо отношение спрямо него, поради което бил принуден да ограничи социалните си контакти, затворил се в себе си, нямал желание да се вижда с никой и да комуникира с никой. Ангажира доказателства. Претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор, с който се оспорва исковата претенция, като недопустима, алетрнативно неоснователна и недоказана. Излага се, че ДП пр. вх. № 3124/23г. по описа на прокуратурата и ЗМ № 268/24г. по описа на РУМВР - Велинград е образувано на 03.07.2023г., за извършено престъпление по чл.296, ал.1 НК - затова че на 09.06.2023г. в гр. Ракитово не е изпълнена заповед за защита от домашно насилие - Заповед за защита № 6/28.09.2022г. по гр. д. № 503/2022г. по описа на Районен съд - Велинград. Прекратено е с постановление от 05.03.2024г. на осн. чл.243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т. 1 НПК, а на 04.08.2023г. ищецът е бил разпитан по цитираното ДП в качеството на свидетел. Твърди се, че ДП е образувано за разследване на извършено престъпление по чл.296 НК, като никъде в постановлението за образуване на досъдебното производство не е посочено, че то се образува срещу ищеца В. Т. и че в хода на производството не са извършвани ПСД, за които може да се приеме, че са насочени по някакъв начин срещу ищеца, а единственото действие с участието му е разпитът на свидетел, проведен на 04.08.2023г.. Сочи се, че по делото са извършвани и други разпити на свидетели за изясняване на фактическата действителност, от което следва, че ищецът е бил поставен при същите условия както всички останали лица, взели участие или били свидетели на инцидента, който се е разследвал. Твърди се, че спрямо него не е повдигнато обвинение, не е взета мярка за неотклонение, не са извършвани претърсване в негови имоти, обиск, освидетелстване и т.н, поради което счита, че липсва активна процесуална легитимация от страна на ищеца. Сочи се, че задържането за 24 часа се осъществява съгласно ЗМВР и Прокуратурата няма никакви правомощия да влияе върху това - нито възлага подобно задържане, нито може да осъществи контрол върху подобни действия, което е видно и от предвидения в закона ред за оспорване на заповедта за задържане - тя се оспорва пред съда, а не пред прокурор, поради което и не може да се приеме, че на база така издадената от органите на МВР заповед, срещу ищецът се водело процесното ДП. Излага се още, че прокуратурата не е пасивно легимитимирана да отговаря за претърпени вреди от задържане на лицето по ЗМВР. Сочи се, че липсва причинна връзка между твърдяното като неоснователно наказателно преследване и настъпилите вреди. Поддържа се, че в случая Прокуратурата на Република България би следвало да бъде освободена от отговорност и по смисъла на чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, или най-малкото е приложим чл.5, ал.2 от ЗОДОВ, тъй като ищецът е допринесъл и е станал причина за воденото производство срещу него. Алтернативно, оспорва предявения иск и по размер, т.к. в случая е водено досъдебно производство, което не е образувано срещу ищеца и не му е повдигнато обвинение, единственото ПСД с негово участие е извършеният разпит на свидетел, спрямо ищеца не е осъществена принуда, не са вземани МН, самото производство е продължило в разумен срок и е приключило на фаза досъдебно производство. Поддържа се, че размерът на претендираното обезщетение е изключително завишен и в разрез с принципа на обезвреда по смисъла на ЗОДОВ по конкретния случай. Предвид изложеното се моли искът да бъде отхвърлен. Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за установено следното от правна и фактическа страна: Предявен е иск за ангажиране на отговорността на държавата чрез Прокуратурата на Република България за вреди, претърпени вследствие на образувано срещу него досъдебното производство, което е прекратено с постановление от 05.03.2024 г. на Районна прокуратура-Пазарджик на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 от НПК. По искането на ответника съдът да отхвърли иска при прилагане разпоредбата на чл. 5 ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ когато увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия, обезщетение не се дължи, съобразно ал. 2, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява. Следователно за да се освободи ответникът от отговорност и искът против него да се отхвърли, неимуществените вреди следва да са настъпили изключително по вина на пострадалия или е необходимо ответникът да докаже първо, че увреждането е причинено по вина на пострадалия, а на следващо място, че не се дължи на повдигнатото обвинение, а само на намесата на пострадалия. Такива доказателства по делото не са ангажирани. За да е налице основание за намаляване отговорността на ответника по смисъла на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ не е достатъчно с поведението си увреденият да се е намесил в причинната верига, от която е последвала вредата, а е необходимо да е установено, че предприетото действие от страна на пострадалия е виновно извършено. За разлика от хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, хипотезата по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ поставя пред ответната страна изискване да докаже, че пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение - например предвид недобросъвестно направени неистински признания; въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление (решение № 51 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4621/16 г. на ІІІ г. о., ГК, ВКС). В този смисъл не са наведени обстоятелства, нито са събрани доказателства, поради което съдът намира възражението за неоснователно. Фактическият състав на иска за обезщетение по 2, ал. 1, т. 3, предл.второ от ЗОДОВ включва следните предпоставки: прекратяване на воденото срещу ищеца наказателно производство на визираните в разпоредбата основания; настъпване на неимуществени вреди вследствие на воденото наказателно производство. В съдебната практика се приема, че употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ израз "обвинение в извършване на престъпление" следва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно- процесуален смисъл. Приема се, че когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или извършеното не съставлява престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение. Самият факт на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление или участието на лицето в него, осъществява хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и лицето не е привлечено в качеството на обвиняем, което разрешение не противоречи на постановките на т. 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и е в съответствие с материалния закон. В този смисъл са: Решение № 187/13.06.2012 г., постановено по гр. дело № 1215/2011 г. по описа на Върховен касационен съд на Република България, ІІІ г. о.; Решение № 341/05.10.2012 г., постановено по гр. дело № 1310/2011 г. по описа на Върховен касационен съд на Република България, ІV г. о.; Решение № 353/06.11.2015 г., постановено по гр. дело № 892/2015 г. по описа на Върховен касационен съд на Република България, IV г. о.; Решение № 397/26.11.2015 г., постановено по гр. д. № 6047/2013 г. по описа на Върховен касационен съд на Република България, ІV г. о. В посочените актове се приема, че фактът на воденото наказателно производство, което не е завършило с осъдителна присъда, независимо, че лицето не е било привлечено като обвиняем, ангажира отговорността на държавата. Без правно значение е дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени процесуалните правила. Отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е обективна и възникването й е поставено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството. В случая досъдебно производство е образувано при наличие на предвидените в НПК предпоставки – законен повод и наличие на достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер. Макар и ищецът да не е посочен изрично като лице, срещу което е водено разследване, то от материалите по ДП е безспорно, че именно той е лицето уличено в извършване на престъпление, предвид правната квалификация на деянието, посочена в постановлението за образуване на досъдебно производство. От данните, съдържащи се в кориците на приложеното за послужване ДП пр. вх. № 3124/23г. по описа на прокуратурата и ЗМ № 268/24г. по описа на РУМВР – Велинград безспорно се установява, че именно срещу ищеца е издадена на издадена заповед за защита от домашно насилие, пак срещу него е подадена жалба за нарушаването й, по отношение на него е издадено Разпореждане на основание чл. 64, ал. 1 от ЗМВР от 09.06.2023 г. и е изготвена характеристична справка. При съобразяване изложеното съдът счита, че няма никакво съмнение, че единствено ищецът би могъл да е извършител на престъплението, за което е образувано досъдебно производство, тъй като същият се сочи като автор на описаните в жалбата престъпни действия. Обстоятелството, че конкретното досъдебно производство е образувано срещу неизвестен извършител е без значение за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, доколкото ищецът е бил единствено лице, което би могло да извърши престъпното деяние, а това налага, че е налице обвинение в извършване на престъпление по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, съобразно цитираната по- горе практика на върховния съд. Ето защо възраженията на ответника в тази насока, съдът счита за неоснователни. При тази последователна и непротиворечива практика на ВКС на РБ, която настоящият състав напълно споделя, и която съответства и на практиката на ЕСПЧ по въпроса кога едно лице е обект на наказателно обвинение, и при установената по-горе фактическа обстановка съдът приема, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за възникване отговорността на държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България в настоящия случай. Анализът на всички събрани по делото доказателства обосновава несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него разследване за престъпление, приключило с постановление за прекратяване поради липса на доказателства, че ищецът е извършил престъпление, и същите подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при предявен иск за неимуществени вреди, съдът следва да определи размера на обезщетението по справедливост. В този случай съдебната практика е наложила няколко обективни критерия, съгласно които да се определи точният размер на обезщетението. На първо място това е тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, получило ли е производството обществен отзвук, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. В този смисъл - Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 295/2010 г., ІV г. о. Като се анализират събраните по делото доказателства става ясно, че престъплението, в което ищецът е обвинен (чл. 296, ал. 1, пред 2 от НК) се наказва с лишаване от свобода до три години или глоба до пет хиляди лева, поради което не е тежко по своя характер и по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Производството е приключило за около 8 месеца. По отношение на лицето не му е било повдигнато обвинение и не му е налагана мярка за неотклонение. В практиката на ВКС се поддържа разбирането, споделяно и от настоящия съдебен състав, че в случаите на задържане по чл. 73, вр. чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР от полицейски орган за 24 часа, на задържане по чл. 64, ал. 2 НПК от прокурора за 72 часа (при необходимост с оглед обезпечаване на присъствие на обвиняемия пред съда по поискана от прокурора мярка за неотклонение "задържане под стража"), както и при взета от съда мярка за неотклонение "задържане под стража", осъществената спрямо задържаното лице принуда е идентична (решение № 95/08.05.2011 г. по гр. д. № 849/2010 г., ІІІ г. о., ВКС), и следователно, при осъществяване на съответните законови хипотези, причинените му в резултат на незаконното задържане под стража неимуществени вреди подлежат на обезвреда. По тези съображения съдът счита, че при преценка на подлежащите на обезщетение вреди, следва да бъде взето предвид и задържането на ищеца за 24 часа от МВР, което видно от заповедта е предприето именно във връзка с данни за извършено престъпление по чл. 296, ал. 1, пред 2 от НК. Следователно доводът на ответника, че не следва да носи отговорност за търпените в случая от ищеца, вреди, се явява неоснователен. Размерът на тези вреди следва да се включва в общия размер на дължимото обезщетение, съгласно приетото в т. 13 от ТР № 3 на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК. Несъмнено е, че лишаването от свобода дори и за 24 часа нанася психическа травма на потърпевшия и следва да се обезщети. Тук е без значение, че заповедта не е обжалвана, тъй като по реда на чл. 2, ал., 1, т. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря самостоятелно за вреди само в случаите, когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, като в този случай е без значение по какъв начин се е развило досъдебното и съдебното производството. Принципно негативните последици върху личността и психиката на обвинено в извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период ищецът е имал неблагоприятни психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата. В практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са търпени. При наличие на постановление за прекратяване на воденото срещу ищеца наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост. Негативните емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства и доколкото от тях безспорно се установява, че вследствие на упражнената наказателна репресия срещу него ищецът е изпитвал типичния за всяко лице в неговото положение неспокойствие, стрес и тревожност, срам, задържането му, а от друга страна, че престъплението, за което му е повдигнато обвинение не е тежко, по отношение на него не са прилагани мерки за процесуална принуда извън коментираното задържане по ЗМВР, което подлежи на обезщетяване, както и продължителността на досъдебното производство, намира за справедлив размер на обезщетението сумата от 1000 лв., до който следва да се уважи предявения иск. В останалата част до пълния претендиран размер от 2000 лв. искът подлежи на отхвърляне, като недоказан. По разноските: В полза на ищеца съразмерно с уважената част от претенцията, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъдят сторените по делото разноски, съобразно уважената част от исковете при съобразяване представените доказателства и списък по чл. 80 ГПК или сума в размер на 5 лв., представляваща заплатена държавна такса. В полза на адв. С. Й. М. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, съразмерно с уважената част от претенцията, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, при съобразяване правната и фактическа сложност на делото, следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.. Така мотивиран, съдът