Решение № 447 от 9.8.2023 г. на Софийски окръжен съд по дело № 12/2023 г.

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК. С решение № 173 от 02.11.2022 г., постановено по гр. д. № 793/2021 г. по описа на РС – Сливница, е признато за установено по отношение на П. Д. С., че съществува вземане на Н. Н. Г. за следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 376/22.07.2021 г. по ч. гр. д. № 482/2021 г. по описа на РС - гр. Сливница: сумата от 5000 лв., представляваща главница - предоставена по договор за заем сума, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 07.07.2021 г., до окончателното плащане; сумата от 43.06 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 05.06.2021 г. до 05.07.2021 г. С решението в полза на ищцата са присъдени и разноските в заповедното и в исковото производство. Решението е обжалвано изцяло от ответника в първоинстанционното производство с оплаквания за недопустимост и неправилност, като се иска обезсилването му и прекратяване на производството по делото, евентуално отмяната му и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат отхвърлени. Иска се и присъждане на разноски на ответника за заповедното и за исковото производство. Въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство, е депозирала отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за допустимост и правилност на решението и се иска потвърждаването му. След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна: Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения: Решението е валидно, допустимо и правилно. Оплакванията на въззивника за недопустимост на решението са абсолютно несъстоятелни и не почиват на разумни правни доводи, а на неверни твърдения за извършени от съда порочни процесуални действия /издаване на заповед за изпълнение при липса на писмен документ за вземането и издаване на изпълнителен лист без изпълнителен титул/ и съдържат излизащи от добрия тон квалификации по отношение работата на първоинстанционния съд, поради което въззивният съд не би следвало да ги коментира съгласно чл. 100а, ал. 1 ГПК /тъй като наистина тези квалификации са свързани с обстоятелствата, от които въззивникът се оплаква – чл. 100а, ал. 2 ГПК, но тези обстоятелства са неверни, поради което именно приложения би следвало да намери ал. 1 на чл. 100а/, но за яснота на въззивника следва да се отбележи следното: В заповедното производство, развило се преди исковото, изобщо не е издаван изпълнителен лист. Поради очевидната неяснота на въззивника за развитието на заповедното производство следва да му се обясни следното: В случая е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а не заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Само когато се иска издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК /въз основа на документ/, заявителят следва да представи документ и то не какъвто и да е документ, а само от вида на тези, изчерпателно изброени в чл. 417, ал. 1 ГПК. В този случай съдът при преценка за основателност на заявлението го уважава и издава заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Настоящият случай не е такъв. Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. При подаване на такова заявление заявителят изобщо не е длъжен да представя писмени доказателства, дори да разполага с такива /арг. от чл. 410, ал. 2 ГПК/, тъй като целта на това производство е само да се установи дали вземането, предмет на заявлението, е спорно /и ако не е спорно – да се спести исковото производство/. Ако длъжникът не възрази срещу заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, същата влиза в сила и едва след влизането в сила се издава изпълнителен лист, тъй като е ясно, че вземането е безспорно. Ако обаче длъжникът възрази, тогава заповедта не влиза в сила, а на заявителя се дава възможност да предяви иск за установяване съществуването на вземането и едва в зависимост от изхода на образуваното по такъв иск дело се преценява дали ще се издаде изпълнителен лист /ако искът бъде уважен и с това заповедта за изпълнение се стабилизира/ или не /ако искът бъде отхвърлен/. В случая първоинстанционният съд е приложил надлежно процедура именно по чл. 410 ГПК, като след преценка на основателността на подаденото заявление е издал заповед за изпълнение, а с оглед постъпилото от длъжника възражение е дал указания на заявителя да предяви иск за вземането си и след предявяването му е разгледал същия. Както се посочи, изпълнителен лист по делото до момента не е издаван /съответно искане за обезсилване на такъв, каквото е формулирано във въззивната жалба, не е предмет на настоящото произнасяне/. Оплакванията на въззивника за неправилност на решението са неоснователни и също почиват основно на излизащи от добрия тон квалификации по отношение на свидетелите. Доколкото са налице правни доводи за неправилност на решението, те се свеждат до твърдението, че показанията на свидетелите не са конкретни и не установяват надлежно факта на предаване на исковата сума от ищцата на ответника, освен това показанията им се опровергавали от представените от въззивника писмени доказателства – касов бон и фактура от хипермаркет П.Л. с посочени в тях данни на въззивника и час на пазаруване в търговския обект, установяващи, според въззивника, че за времето от пазаруването в обекта до сочения от свидетелите час на предаване на парите на посочената дата въззивникът не е можел да стигне от гр. С. до дома на ищцата в гр. К., където се твърди, че са предадени парите. Представен е и работен график на въззивника, установяващ, според него, че в сочения ден на предаване на парите въззивникът е бил на работа до 14.00 ч. В обобщение въззивникът твърди, че на сочената дата изобщо не е бил в дома на ищцата и не е получавал пари от нея по договор за заем. Доводите на въззивника са неоснователни, а наведеното от него твърдение се оборва от представените доказателства. Както правилно е прието от първоинстанционния съд, от свидетелските показания се установява, че през м. януари 2020 г. /според свид. В. – на 19-ти или 20-ти януари, свид. Г. установява само месеца/ в следобедно време /според свид. В. – между 15.30 ч. и 16.00 ч., според свид. Г. – 14 ч., 15 ч., 16 ч./ в дома на ищцата в гр. К. същата предала на ответника сума в размер на 5000 лв., която сума непосредствено преди това ищцата била получила от свид. В., на която продала своя козметична машина. Сумата била дадена на ответника с уговорка за връщането до края на годината. Свидетелските показания са допустими за установяване на договори на стойност до 5000 лв., съответно с конкретните свидетелски показания надлежно се установява сключването на договора за заем и неговите условия. Голословното твърдение на ответника /доколкото той също е поискал допускане разпит на свидетел и искането му е уважено, но доказателството впоследствие не е ангажирано по делото/, наведено в отговора на исковата молба, че ищцата си е „измислила“ размер на задължението от 5000 лв. само с оглед допустимостта според ГПК на свидетелски показания за установяване на договори на стойност до такъв размер не може да бъде основание за незачитане на законовото правило. Показанията на двамата свидетели кореспондират изцяло, като и двамата свидетели са присъствали в дома на ищцата при предаването на парите и са видели предаването им от ищцата на ответника. Действително свид. Г. заявява, че не са броили парите пред него, но се коментирало, че сумата е 5000 лв., същевременно свид. В. установява, че е дала на ищцата сума от 5000 лв. за машината и тази сума ищцата предала на ответника с уговорката да я върне до края на годината /и в тази част показанията на свидетелите кореспондират/. Следва също да се добави, че договорът за заем е неформален, поради което сключването му в писмена форма би облекчило единствено доказването на сключването и условията на договора, но не е от значение за действителността на договора, в конкретния случай обаче доказването е проведено и без писмена форма. Представените от ответника писмени доказателства не могат да оборят установеното със свидетелските показания. От графика за работа на екип 1 не се установяват никакви релевантни факти /отделен въпрос е, че същият е неясен като документ, представен е в нечетливо копие и не съставлява надлежно доказателство дори за твърдения факт, че ответникът е бил на работа на датата 20.01.2020 г. до 14.00 ч./, а представените касов бон и фактура от хипермаркет П.Л. дори да се приеме, че установяват твърдения факт, че за времето от 15.15 ч. до 15.30 ч. на сочената дата ответникът не би могъл да се придвижи до дома на ищцата в гр. К. /който факт съдът не намира за доказан чрез тези писмени доказателства, а и той е недоказуем по ред причини, които е излишно да се обсъждат/ не могат да доведат до различен извод. Изводът за основателност на исковете не е обусловен от установяването на точна дата и час на предаване на парите. Достатъчно е да се установи безспорно даването на сума в посочения размер от ищцата на ответника с уговорка за връщането, което предаване на сумата да е извършено на дата, предхождаща датата на изпращане на поканата за изпълнение /за връщане на сумата/, а това се установява по делото. Без значение е и това имало ли е уговорка /макар и тя да е доказана по делото/ за връщане на парите до края на 2020 г. с оглед отправената до ответника покана за изпълнение от м. май 2021 г., получена от него, с която е определен и срок за изпълнение, като съответно и обезщетението за забава се претендира след изтичане на така определения срок за изпълнение. Първоинстанционният съд е направил правилна преценка на всички доказателства по делото и въз основа на тази преценка е направил правилен извод за основателност на исковете, вкл. и досежно акцесорните искове /в която част, както и в частта относно характера на процесния договор, изводите на въззивната инстанция също съвпадат с тези на първоинстанционния съд, но доколкото срещу решението в тази част самостоятелни доводи за неправилността му не са навеждани във въззивнанта жалба, това не следва да се обсъжда/. С оглед гореизложеното поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено изцяло. Съответно не са налице основания и за обезсилване на заповедта за изпълнение. С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, съответно не следва да се обсъжда възражението за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, направено от въззиваемата. На въззиваемата следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото. Същата е направила разноски само за адвокатско възнаграждение, което е в размер на 1600 лв. Въззивникът е направил възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно. Делото не е с голяма фактическа и правна сложност, поради което въззивният съд намира, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер, което определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 804.31 лв. съобразно цената на исковете. Съответно на въззиваемата следва да се присъдят разноски в този размер. Воден от горното, съдът