Решение № 134 от 7.5.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 97/2025 г.

Производство по чл. 258 и сл. ГПК. Повод за образуването му е изходяща от „З.“ АД, ЕИК •••, гр. С., бул. „С. № 67А въззивна жалба против постановеното по т. дело № 66/2024 г. по описа на П.ския окръжен съд решение № 450 от 21.11.2024 г. в частта, с която „З.“ АД, ЕИК •••, гр. С., бул. „С. № 67 е осъдена да заплати на К. А. Ч., ЕГН ••••••••••, гр.П., ул. „Г.“ № 7, обезщетение за претърпени в резултат на настъпило на 15.06. 2021 г. в гр. П. на ул. „Д.“, пътно- транспортно произшествие, неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума от 29.08.2022 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението, иска се отмяната му, вкл. и в частта осъждаща жалбоподателя да заплати разноски и адв. възнаграждение и постановяване на друго отхвърлящо иска. Въззиваемата страна е изразила становище за неоснователност на жалбата. Съдът след като се запозна са акта предмет на обжалване и събраните доказателства намери за установено следното: На 29.01.2024 г. в П.ския окръжен съд е постъпила изходяща от К. А. Ч., ЕГН ••••••••••, гр.П. искова молба против която „З.“ АД, ЕИК •••, гр. С.. В обстоятелствената част на същата се говори, че на 15.06. 2021 г. в гр. П., пътнически автобус от обществения транспорт на гр. П. - марка „И.“, модел „Н.“, рег. № ••• управляван от Д.В.Г. обслужвал линия № 113 от транспортната схема на града. В задната част на автобуса на пасажерска седалка седяла ищцата. По време на движението му по улица „Д.“ автобусът преминал през изградено на пътното платно напречно препятствие за ограничаване на скоростта „легнал полицай“. По време на същото ищцата паднала от седалката и получила наранявания. Според нея причина за настъпване на така описаното ПТП е виновното поведението на водача на автобуса, който се движел по улицата с несъобразена с пътните условия, препятствието на пътя и състоянието на седалките в автобуса скорост. В ИМ се пояснява, че след падането тя изпитвала силни болки в гръбначния стълб, областта на лумбалните прешлени и левия бъбрек. Била приета в УМБАЛ „•••, където след направените й изследвания и прегледи се установило, че в следствие на падането е получила средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на поясната област, неразместено компресионно счупване на тялото на поясен прешлен - Л1. По тази причина се наложило провеждане на оперативно лечение изразяващо се в поставяне на стабилизираща вертебропластика на прешлено тяло Л1 с костен цимент. Престоят в болницата бил в периода 15.06. 2021 г. - 20.06. 2021 г. От момента на инцидента, а и след изписването от болницата ищцата имала силни болки и нужда от чужда помощ поради това, че не била във възможност да се движи и обслужва самостоятелно, трябвало да спазва постелен и щадящ травмираната област режим. Болките вече по-леки продължили след възстановяването, а и се появявали и към момента на предявяване на ИМ. Всичко това налагало да се приемат постоянно медикаменти. След операцията й останали големи и загрозяващи белези по тялото. Всичко това е превърнало с месеци в непълноцен човек, който да не може да полага обичайните грижи за домакинството и семейството си. Настъпила промяна в емоционалното и психическото й състояние - изпитвала чувство на безсилие, безпомощност, несигурност, неспособност за справяне с установената след ПТП ситуация. На тази база е направен извод, че претърпените от ищеца вреди следва да бъдат обезщетени от лицето, което с противоправното си и виновно поведение допринесло за настъпването им - водачът на автомобила. Във връзка с тези разсъждения се сочи, че за автобуса имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество и с оглед на чл. 432 от КЗ ищцата имала право да търси обезщетението си пряко от застрахователя. По тази причина отправила извънсъдебна претенция към ответното дружество на 29.08. 2022 г. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но такова било отказано. Поради това се достига и до заключение, че за пострадалото лице е налице интерес да предяви претенция за заплащане на дължимото му се обезщетение по съдебен ред. Отправено е искане за осъждането на ответното дружество да заплати на ищцата обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие пътнотранспортното произшествие размер на 80 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на уведомяването на ответника - 29.08.2022 г. до окончателното плащане. В отговора на ИМ не е оспорено наличието на сключен застрахователен договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, но е изразено мнение за неоснователност на иска. Неоснователността му на първо место се извежда от становището, че подобни инциденти се покриват от задължителната застраховка „Злополука на пътниците в обществения транспорт“. Наред с това е оспорен е описаният в исковата молба механизъм на настъпване на произшествието и твърдението, че то е вследствие нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на шофьора. Изразено е и становище за липса на причинна връзка между инцидента, описаните в ИМ увреждания и неимуществени вреди, за които се търси обезщетение. Изложени са доводи за изключителен принос на ищцата за настъпване на получените травми поради извършени от нея нарушения в качеството й на пътник в автобуса. В подкрепа на това твърдение е посочено, че тя е следвало да осигури стабилно равновесие на тялото си чрез сядане на свободна седалка до установяване на превозното средство в покой или сигурно захващане към обезопасителните елементи на автобуса. На тази база се говори и за съпричиняване на вредоносния резултат, като се твърди, че приносът на ищцата е равен с този на водача. Изложени са също съображения за прекомерност на претендираното обезщетение и несъобразяване на същото с принципа за справедливост с оглед на това, че то не отговаря на претърпените от ищцата неимуществени вреди. На база изложеното е изразено становище, че отхвърлянето на главния иск налага отхвърляне и на претенцията за законна лихва, а при евентуално присъждане на обезщетение е посочено, че тя не се дължи от сочения в ИМ момент, а 15 дни по- късно. В ДИМ ищецът е оспорил направените с отговора защитни възражения. В отговора на ДИМ от страна на ответното дружество същите са преповторени. Така след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановено и решението предмет на обжалване. В него след анализ на събрания по делото доказателствен материал е прието, че предпоставките на чл. 432 от КЗ - наличие на валидно застрахователно правоотношение и на предпоставки за ангажиране на гражданската отговорност на застрахованото лице. В подкрепа на този последен извод е посочено, че виновното и противоправно поведение е свързано с това, че собственикът на автобуса не е изпълнил задължението си да поддържа технически изправно превозното средство и с това, че шофьорът не е обезопасил неизправната седалка, така че тя да не може да се ползва от пътниците по време на движение на автобуса. Прието е, че получените от ищцата физически увреждания са в пряка причина връзка с горното поведение и са свързани с контузия в поясната област, неразместено счупване на тялото на първи поясен прешлен наложили провеждане на оперативно лечение. Размерът на обезщетението от 40 000 лв. е определен с оглед претърпените от ищцата болки и неудобства от физическо естество, присъщи на описаните увреждания, характерът и продължителността на лечението, необходимостта от чужда помощ за извършване на обичайни дейности, водещо до зависимост от други лица, за период от около месец - месец и половина, негативното отражение върху емоционалното състояние на пострадалата. Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата е намерено за неоснователно и обезщетението е присъдено в пълния му размер ведно със законната лихва от 29.08.2022 г. Недоволен от решението застрахователят е подал жалбата станала причина за образуване на настоящето дело. В нея изложените доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в обжалваната му част преповтарят защитните възражения в отговора на ИМ. Така отново е споменато, че подобни инциденти се покриват от задължителната застраховка „Злополука на пътниците в обществения транспорт“. Сочи се и че от събраните по делото доказателства следвало извод, че не са налице противоправно поведение на водача на автобуса и извършени от него действия нарушаващи ЗДП. Изразено е също мнение, че липсва изискване той по време на движение да наблюдава постоянно пътниците и да съобразява скоростта си с поведението им, вкл. на какви седалки са седнали. По отношение задълженията на собственика на автобуса се говори за липсата на такива свързани с обезопасяване на неизправните седалки. Наред с това е посочено, че от показанията на водача на автобуса било ясно, че имало повредени седалки, които преди започване на курсовете били обезопасявани чрез връзване, но пътниците ги развързвали и ползвали. В жалбата е преповторено и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, защото сама се е поставила в ситуация на риск сядайки върху наклонена седалка. С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с оглед посоченото в жалбата. По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища. По настоящето дело нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори. По отношение на недопустимостта по отношение на решението е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество. В случая за липса на право на иск в патримониума на ищцата от изложената фактическа обстановка не може и да се говори. Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ. В тази законова разпоредба е казано, че увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380 КЗ. В чл. 380 от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 КЗ пред застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на претенции. В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение. Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от определения или изплатен размера. В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че ищцата чрез пълномощника си адв. Н. Д. е предявила пред ответника на 29.08.2022 г. претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от 80 000 лв. На 17.11.2022 г. ответното дружество е изпратило уведомление, че отказва да изплати претендираното обезщетение. Това обуславя интересът на пострадалата да претендира заплащане на застрахователно обезщетение по съдебен ред. Така изложеното и факта, че съдът с решението си се е произнесъл по искане за заплащане на застрахователно обезщетение за вреди получени от ПТП прави обжалваното решение допустимо. По повод правилността му следва да се посочи, че съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка той е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на същото. От съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на искова претенция от този тип на първо место е обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска отговорност” между извършителя на деликта и ответното застрахователно дружество. По силата на такъв договор съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой. В т.1, 2, 3 и 4 на ал.1 е направена конкретизация на покритите от застраховката вреди. В ал. 2 на чл. 493 законодателят е допълнил, че отговорността за вреди от типа посочен в ал.1 се покриват от застраховката и ако са получени/причинени/ на пострадалия при определена категория случаи, като е направено изброяване на същите. Сред тях са и вредите причинени от устройство или инсталация на МПС и вредите произтекли от МПС като вещ по чл. 50 от ЗЗД. Това води до извод, че отговорността на застрахователното дружество при наличие на сключен договор за застраховка гражданска отговорност е обусловена и от установяването на гражданска отговорност на застрахованото лице за причинено от него увреждане. Тя при непозволеното увреждане произтича от текстовете на гражданския закон и по-точно от тези на чл. 45-54 от ЗЗД. Според чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В чл. 49 ЗЗД се казва, че този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. В чл. 50 от ЗЗД пък се предвижда, че за вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Според чл. 51 от ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Изложеното сочи, че в случаите, когато се търси отговорността на лицето, което с деянието си е причинило твърдяното увреждане фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, който да е пряка и непосредствена последица от увреждането. В хипотезата на чл. 49 ЗЗД отговорността има обезпечително- гаранционна функция. Тя възниква в патримониума на лице, което е възложило работата на някой друг, като за това е нужно вредите да са причинени виновно от другия чрез действия свързани с извършване на работата или чрез бездействия изразяваща се в неизвършване на нещо, което се дължи по силата на закона, технически и други правила или характера на работата. Тя е налице дори и в случаите на невъзможност да се установи кой конкретно е причинил вредите стига да е ясно, че същите са в следствие действие или бездействие при възложена работа от съответния работодател. В случаите, при които увреждането е произлязло от вещ /застрахования автомобил/ следва да се има предвид, че отговорността е обективна, т.е. безвиновна и отговорността на собственика или надзираващия вещта възниква във всички случаи, при които увреждането е пряка или непосредствена последица от същата. В процесния случаи видно от изложеното обстоятелствената част на исковата молба ищцата е предявила иск с основание чл. 432 от КЗ против застрахователното дружество за обезщетяване на вредите получени при пътен инцидент/Пътно транспортно произшествие/ настъпило в следствие на действията на водача на автобус от обществения транспорт на гр. П. - марка „И.“, модел „Н.“, рег. № ••• - Д.В.Г.. От така изложеното следва извод, че се дължи отговор на въпроса дали е налице противоправно и виновно поведение от страна на Д.В.Г. в качеството му на водач на посочения по- горе автобус, което да е довело до ПТП, при което са причините вреди на ищцата и дали те са пряка и непосредствена последица от същото. Във връзка с даването отговор на този въпрос следва да се има предвид, че според т. 30 от §6 на ДР на ЗДП пътнотранспортно произшествие е събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети. В случая между страните не се спори, а и се установява от събраните доказателства /св. показания и КСМТАЕ/, че автобусът движейки се по платното за движение със скорост от около 23 км/ч е преминал през изкуствена неравност на пътя. В момента на това преминаване е извършил вертикално движение нагоре и надолу, при което ищцата е паднала от седалката на пода на автобуса. Установено е, че самата седалка и по - точно частта от същата, върху която е било разположено тялото на ищцата не е била хоризонтална или наклонена към облегалката, а е имала наклон надолу към задната част на автобуса и пода му. С оглед на това при преминаването на автобуса през изкуствената неравност довело до вертикалното движение /подксачане/ на автобуса и на тялото на седящата пътничка тя не е успяла да се задържи на нея, а е паднала на пода. Падането е довело до контузия в поясната област, неразместено счупване на тялото на първи поясен прешлен, което от медицинска гледна точка представлява увреждане на опорно- двигателния апарат, изразяващо се в сплескване на тялото на поясен прешлен, от което страда биомеханиката на движенията и позицията на тялото в пространството, както и ходенето. От така установената фактическа обстановка е безспорен извода, че сме изправени пред събитие от типа посочен в т. 30 от §6 на ДР на ЗДП. Що се отнася до това е или не е налице противоправно и виновно поведение на водача на автобуса е нужно да се спомене, че според чл.5, ал.2, т. 2 от ЗДП водачът на пътно превозно средство е длъжен с управляваното от него превозно средство да не затруднява другите участници в движението и живеещите в крайпътните имоти, като спазва действащите норми за шум и вредни емисии на отработени газове от моторното превозно средство, както и други норми и изисквания за опазване на околната среда. Лицата участници в движението са посочени в т. 28 от § 6 на ДР на ЗДП и чл. 2 от ППЗДП. В тях от страна на законодателя е казано, че участник в движението е всяко лице, което се намира на пътя и със своето действие или бездействие оказва влияние на движението по пътя. Пояснено е, че такива са водачите, пътниците, пешеходците, както и лицата, работещи на пътя. От съдържанието на тези две разпоредби следва логичен извод, че водачът на ППС е длъжен да управлява същото така, че да не настъпят събития водещи до ПТП, с които да се причинят наранявания или смърт на пътници в същото. Това води до извод, че той е лицето, който следва да се следи за тяхното поведение и да дава указания, които да препятстват настъпването на събития увреждащи здравето на пътниците и другите участници в движението. В хода на тези разсъждения следва извод, че той наред със собственика е лицето, което се грижи състоянието на ППС да е такова, че при управлението му да не се достига до ситуации увреждащи здравето на пътуващите в него. По настоящето дело като свидетел е разпитан споменаваният до тук водач. От показанията му е видно, че е бил наясно, че повереният му автобус с оглед малките си размери при всяка неравност е нестабилен и друса, поради което не се движи плавно като големите. В тази връзка при разпита си дори е посочил, че веднъж е пътувал като пътник в такъв рейс и се е чудил как другите хора издържат на друсането. В показанията си той споменава и че в управлявания от него към момента на ПТП-то рейс в задната, друсаща част е имало три седалки, които от многото друсане били деформирани и не стояли в хоризонтално положение, а под наклон По тази причина той ги връзвал със сезал, защото много тропали. От така изложеното следва извод, че на водача на автобуса са били известни всички недостатъци на управляваното от него ППС, вкл. и повредите по интериора му предназначен за удобното пътуване на пътниците. Той обаче не е предприел действия по обезопасяване на поверения му автобус, нит пък твърди да е уведомил собственика му да извърши същите. В случая връзването за ПАС не може да се възприема като действие от този тип по причина, че според самия него е предприемано с друга цел, а и защото му е било известно, че то не е било пречка за ползване на счупените седалки. За обезопасяване според ПАС на първо место би могло да се говори при поправяне на повредените седалки. Такова би било налице и ако наклонената част е била демонтирана или са поставени пречки за ползването й, които не могат да бъда премахнати от пътниците в автобуса. За предприети действия по обезопасяване би могло да се говори и ако в автобуса е имало поставени на видно место надписи предупреждаващи за проблемите със седалките. Доказателства за извършени действия от типа посочен по- горе не са ангажирани. Това навежда ПАС до извод, че при управление на процесния автобус по разбити улици или при преминаване над изкуствено препятствие скоростта на движение би следвало да е такава, че да не позволява друсане или ако има такова то да е с незначителни амплитуди. В случая за ПАС е без значение, че вещите лица в обясненията при приемане на експертизата основно свързват настъпване на инцидента не със скоростта на автобуса, а с поведението на пострадалата ищца. Това за ПАС е така по причина, че ако поведението на ищцата, а не скоростта са били водещи за падането й до него би се достигнало във всеки един етап от движението на ППС, а не при преминаването през изкуственото препятствие на ул. „Д.“. Наред с това до него не би се достигнало и ако шофьорът при липса на специално поставени писмени предупреждения с оглед малките размери на рейса предупреждава пътниците за опасностите с оглед друсането и състоянието на някои от седалките. Всичко това не е сторено, което води до извод за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на ППС в причинна връзка с увреждането още повече, че до същото без описаното по - горе поведение на шофьора не би се достигнало. В хода на тези разсъждения и с оглед изложените в жалбата съображения за неправилност следва да се посочи, че задължението на собственика на автобуса, респ. шофьора като лице надзираващо същия да го поддържа в добро състояние за ползването му по предназначение следва от характеристиките на абсолютното вещо право на собственост, а и от обстоятелството, че състоянието на седалките за ППС от процесния тип е предмет на проверка според Наредба № Н-32 от 16.12.2011 г. за периодичните прегледи за проверка на техническата изправност на пътните превозни средства Всичко това води до логичен извод за наличие на предпоставки за ангажиране отговорната на ответното застрахователно дружество на основание чл. 432 от КЗ. Тук за пълнота е нужно да се посочи, че за същата от значение е наличието на елементите обуславящи същата, за които стана реч по- горе, а не дали ищцата има качество на застраховано лице по задължителната застраховка „Злополука на пътниците в обществения транспорт“. В тази връзка е нужно да се спомене, че е налице разлика в покритите по двете застраховки рискове-застрахователните събития. На база изложеното следва извод, че ответникът дължи обезщетение на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди. В жалбата от страна на застрахователя не са оспорени определеният от ПОС справедлив размер на дължимото обезщетението от 40 000 лв. и фактите и обстоятелства довели до определянето му. Това съобразено с чл. 271 от ГПК и ТР № 1/ 2013 г. по т. дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС сочи, че тези изводи на ПОС няма как да бъдат преразглеждани от въззивната инстанция. Независимо от това за пълнота е нужно да се спомене, че от събраните по делото доказателства е безспорно, че ищцата при падането е получила травми изразяващи се в увреждания в поясната област, неразместено счупване на тялото на първи поясен прешлен. Лечението на същите е наложило извършената оперативна интервенция и продължителното възстановяване съпътствано с болки и нужда от чужда помощ. Всичко това навежда и ПАС до извод, че справедливият размер на обезщетението се равнява на 40 000 лв. По повод на същия в жалбата се излага становище за необходимост от намаляването му на основание разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД. В чл. 51, ал. 2 на ЗЗД е казано, че а ко увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Изводите за наличие на такова следва да се направят на база съпоставка действията на деликвента и пострадалия към момента на произшествието и преценка с оглед на същата дали то би настъпило независимо от поведението на пострадалия или е налице причинна връзка между тях. Във връзка с извършването й следва да се има предвид, че за допринасянето е без значение психическото състояние на пострадалия. Това е така по причина, че законодателят не обуславя приложимостта на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от същото, а само от това дали действията са допринесли за настъпване на инцидента, т.е. възможността да ръководи и разбира постъпките си е без значение за извода е или не е налице съпричиняване. Без значение за извода за настъпване на съпричиняването с оглед изложеното по- горе са и действията на трети лица допринесли за настъпване на увреждането с изключение на случаите, при които самото пострадало лице е знаело, че те са настъпили или, че ще бъдат извършени, но не е предприело нищо за предотвратяването им. В тези хипотези обаче изводите за съпричиняване и необходимост от намаляване на обезщетението пак се правят на база поведението на пострадалото лице- знанието за тези действия и непротивопоставяне на същите. В случая според ответника е налице съпричиняване поради факта, че ищцата е седнала на счупена седалка. По делото обаче, както се спомена по- горе няма данни за поставени предупреждения, че седалката е предупредена. Няма и данни за последиците от сядането върху нея с оглед особеностите на процесния автобус. Това изключва извода, че ищцата е могла и е била длъжна да предвиди същите, т.е не е налице съпричиняване. Това води до извод, че застрахователя следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 40 000 лв. Върху същата се дължи и законна лихва. Това е така, защото според чл. 429, ал. 2, т.2 от КЗ в застрахователното обезщетение се включват при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. В ал. 3 съответно е предвидено, че те се плащат от застрахователя в рамките на лимита на отговорност считано от по - ранната дата измежду датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал.1, т.2 от КЗ или тази на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице. При отговорността по чл. 45 от ЗЗД деликвента дължи законна лихва от момента на увреждането. Това сочи, че тази законна лихва се дължи и от застрахователя съответно считано от посочения в чл. 429, ал.3 от КЗ начален момент- 29.08. 2022 г. В този смисъл е решението на ПОС и следва да се потвърди. Този изход на делото налага осъждането на застрахователното дружество да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение на адвокат Н. Д.в за предоставената от него безплатна правна помощ на въззиваемата страна в производството пред ПАС. При определянето му ПАС се съобрази с това, че според направеното с решение от 25.01.2024 г. на СЕС постановено по дело № С-438/2022 г. тълкуване на чл. 101, §2 на ДФЕС, вр. с чл. 4, § 3 на ДЕС определените с наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА размери на възнагражденията не са задължителни и не обвързват съда. По тази причина съдът трябва да изхожда единствено от фактическата и правна сложност на делото, вида и количеството извършена работа от адвоката и да ползва Наредбата единствено като базов ориентир относно метода за определянето на цената на адвокатския труд. В случая с оглед не голямата фактическа и правна сложност на делото и факта, че пред ПАС са преповторени защитните тези правни пред ПОС и не са събирани нови доказателства възнаграждението следва да е в размер от 2100 лв. с ДДС. Води от това съдът