Решение № 12 от 23.1.2024 г. на Софийски окръжен съд по дело № 438/2023 г.

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК. С решение № 81 от 24.03.2023 г. по гр. д. № 857/2022 г. по описа на РС – Костинброд РС – С. е осъден да плати на С. Б. П. сумата от 1360 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в периода от 30.11.2020 г. до 22.03.2022 г. поради нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 29.08.2022 г., до окончателното плащане, както и сумата от 2600 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от 30.11.2020 г. до 22.03.2022 г. поради нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 29.08.2022 г., до окончателното плащане. С решението са присъдени и разноски в полза на ищцата. Решението е обжалвано изцяло от ответника в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни, а при условията на евентуалност се иска в случай на извод на въззивния съд за основателност на исковете същите да бъдат уважени в по-малък от претендирания размер. Въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му. Представителят на СОП като контролиращата страна излага становище за основателност на жалбата. След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна: Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – основателна, съответно решението следва да бъде отменено по следните съображения: Обжалваното решение е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана. Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива, налице са и допълнителните предпоставки за допустимост на исковете предвид техния предмет, а именно да е налице приключило с влязъл в сила съдебен акт съдебно производство, както и да е налице изчерпана по смисъла на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава IIIа ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, като заявлението до ИВСС е подадено в преклузивния срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ /представени са надлежни доказателства по делото за подаване в срок на заявлението и за развилата се процедура по реда на глава IIIа ЗСВ, приключила без да е постигнато споразумение, същите са обсъдени от първоинстанционния съд, поради което не следва да се обсъждат повторно и в настоящия съдебен акт/. Решението обаче е неправилно. Предявените главни искове са с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ – за обезщетение за вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Не са спорни по делото, а и се установяват от представените доказателства следните факти: На 30.11.2020 г. с вх. № 22023381 в РС – С. е постъпила исковата молба на С. Б. П., с която са предявени срещу нейния баща Б. С. П. искове за издръжка. По исковата молба е образувано гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС, производството по което е продължило до 31.10.2021 г. - датата на постановяване на първоинстанционното решение. Решението е обжалвано с въззивна жалба, подадена на 19.11.2021 г., по която е образувано в. гр. д. № 15350/2021 г. по описа на СГС, производството по което е продължило до 22.03.2022 г. - датата на постановяване на въззивния акт, който е окончателен. По настоящото дело ищцата твърди, че е претърпяла вреди – имуществени и неимуществени, поради нарушаване на правото й на разглеждане и решаване на делото, образувано по предявените от нея искове за издръжка в разумен срок, предвид, че исковете за издръжка се разглеждат по реда на глава XXV-та ГПК – „Бързо производство“, а в случая общата продължителност на производството била една година, три месеца и 22 дни. Имуществените вреди ищцата определя като пропуснати ползи и ги съизмерва със сумата, представляваща общия размер на присъдената издръжка /в размер на 170 лв. месечно/ за периода от 15.09.2020 г. до 15.05.2021 г., през който тя е била ученичка в гимназия и се е подготвяла за кандидатстване във висше учебно заведение/, а неимуществените вреди определя като презумптивните такива /според цитираната в исковата молба практика на ВКС/, търпени винаги от лице, спрямо което съдебното гражданско производство е продължило извън рамките на разумния срок, а именно притеснение за развитието на производството, както и такива за евентуален негов неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и доверието в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото. Следва на първо място да се отбележи, че за периода от производството по делото, в който същото е било висящо пред СГС, ответникът СРС не следва да носи отговорност. ЗОДОВ /чл. 4, ал. 2/ наистина предвижда солидарна отговорност, но само когато искът е предявен срещу няколко ответници /което предполага наведени в исковата молба твърдения за увреждане, причинено съвместно от тези ответници/. В случая искът е предявен само срещу СРС, като са наведени твърдения за увреждане, причинено само в резултат на забавеното разглеждане на делото в този съд /и същевременно изрично в исковата молба е изложено, че цялата продължителност на разглеждане на делото от двете инстанции - 1 година, 3 месеца и 22 дни, се дължи на мудността, допуснатите грешки и процесуални нарушения на първоинстанционния съд/. Не са наведени твърдения за увреждане, причинено в резултат на забавено разглеждане на делото в СГС, въпреки което в периода, за който се твърди, че са търпени вредите и съответно се претендира обезщетение, е включен периодът, в който делото е било висящо в СГС. Обстоятелството, че един от критериите за преценката нарушено ли е правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, изрично предвиден в закона и съответно наложен в съдебната практика, съобразена и с тази на ЕСПЧ, е общата продължителност на производството не променя горния извод, тъй като при изложените твърдения и формулиран петитум с оглед диспозитивното начало в процеса този критерий следва да бъде приложен само по отношение общата продължителност на първоинстанционното производство. Обстоятелството, че, според изложеното в исковата молба, причина за въззивното обжалване били неудовлетворителният резултат и пороците на първоинстанционното решение също не може да доведе до различен извод, тъй като правилността на първоинстанционното решение, респ. констатирана от въззивния съд при обжалването му негова недопустимост или неправилност, е неотносима към предмета на настоящото дело, в което се търси обезщетение за вреди от забавено правосъдие, като същевременно не се твърди осъществено такова и от страна на въззивния съд /отделен въпрос е, че в случая при въззивното обжалване не е постигнат различен резултат - въззивният съд служебно е констатирал недопустимост на решението в определени части и е обезсилил същото само в тези от тях, в които решението е било обжалвано, като е потвърдил решението в обжалваните части, в които същото е било допустимо, с което на практика е постигнат същият резултат, тъй като решението е обезсилено само в отхвърлителни части, а размерът и периодът на присъдената от първоинстанционния съд издръжка са непроменени/. По изложените съображения периодът от постъпване на делото в СГС /тъй като въззивното производство е висящо още от момента на подаването на въззивната жалба, но преди делото да бъде изпратено на въззивния съд действията по администрирането на жалбата и размяната на книжа се извършват от първоинстанционния съд/ до постановяването на окончателния въззивен акт, т. е. периодът от 29.12.2021 г. до 22.03.2022 г. в случая следва да бъде изключен от периода на общата продължителност на производството по смисъла на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ като критерий за преценката нарушено ли е правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, тъй като за него отговорността на ответника СРС при изложените от ищцата конкретни твърдения и формулиран петитум не може да бъде ангажирана. От периода на общата продължителност на производството по смисъла на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ като критерий за преценката нарушено ли е правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок следва да бъде изключен и периодът от датата на постановяване на първоинстанционното решение – 31.10.2021 г., до датата на постъпване на делото в СГС – 29.12.2021 г., тъй като първоинстанционният съд с решението съобразно изискването на чл. 242, ал. 1 ГПК е допуснал предварително изпълнение на решението /нещо повече – на 19.11.2021 г. ищцата се е снабдила с изпълнителен лист за присъдените суми/, т. е. дори ищцата да е търпяла вреди след датата на постановяване на решението, то те не са в причинна връзка със забавени процесуални действия на съда. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че след постановяване на решението в процедурата по неговото съобщаване на страните и администриране на постъпилата въззивна жалба и изпращане на делото на СГС също няма забавени действия на първоинстанционния съд. От периода на общата продължителност на производството по смисъла на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ като критерий за преценката нарушено ли е правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок следва да бъде изключен и периодът до 20.04.2021 г. – датата, на която е постъпил отговорът на исковата молба от ответника по разглежданото от СРС дело, тъй като до този момент няма забавени процесуални действия на този съд. Невярно е изложеното в исковата молба по настоящото дело, че въпреки връщането в цялост на съобщението с преписа от исковата молба, изпратени до ответника, с отбелязване, че адресът е посетен от длъжностното лице, връчващо призовки, трикратно - на 18.12.2020 г., на 24.01.2021 г. и на 04.02.2021 г., като лицето не е намерено, съдията-докладчик по делото не контролирал своевременното уведомяване на ответника, като не разпоредил това да стане по приложимия ред за уведомяване в съответствие с чл. 47 ГПК /чрез залепване на уведомление/, нито намерил за необходимо да разпореди уведомяването да бъде извършено по реда на чл. 42, ал. 3 ГПК /по телефона/, при което в резултат на това бездействие на съдията - докладчик 5 месеца след образуване на делото за издръжка все още не била осъществена дори размяната на книжа. Видно от приложеното в цялост по настоящото дело гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС, исковата молба по същото е постъпила в съда на 30.11.2020 г., на 01.12.2020 г. по исковата молба е образувано дело с горния № и същото е разпределено на съдията – докладчик, който на 02.12.2020 г. е разпоредил препис от ИМ да се връчи на ответника с указанията по чл. 131 ГПК. Съобщението е изпратено на 07.12.2020 г., но отрязъкът за връчването му не се е върнал своевременно в съда, поради което с разпореждане от 02.02.2021 г. съдията - докладчик е разпоредил да се изиска информация от Бюро „Призовки“ относно връчването на съобщението. На 04.02.2021 г. е изпратено писмо до Бюро „Призовки“ и същевременно се е върнало в цялост съобщението до ответника с отбелязване /на дата 04.02.2021 г./, че лицето е търсено на 18.12.2020 г., на 24.01.2021 г. и на 04.02.2021 г., но не е открито. С разпореждане от 08.02.2021 г. съдията - докладчик е разпоредил да се залепи уведомление по чл. 47 ГПК и едновременно с това – да се направи справка за местоработата на ответника. Справката е направена на 10.02.2021 г. и с разпореждане от 12.02.2021 г. съдията - докладчик е разпоредил препис от ИМ и доказателствата да се връчи и по месторабота. Съобщението е изпратено на 17.02.2021 г. На 12.03.2021 г. е постъпила молба от ищцата с искане съдът да се разпореди връчване на ИМ по реда на чл. 47 ГПК, като с разпореждане от 15.03.2021 г. съдията - докладчик е разпоредил да се изиска информация по телефона от работодателя. Междувременно се е върнало съобщението, изпратено до ответника чрез работодателя, в което с дата 09.03.2021 г. е отбелязано, че адресът на работодателя не съществува. С разпореждане от 15.03.2021 г. съдията - докладчик е указал да се потърси адрес на работодателя по телефона и след направен опит за връзка с него е удостоверено на 18.03.2021 г. от деловодител, че на посочения номер при позвъняване постоянно се чува сигнал „заето“. С разпореждане от 19.03.2021 г. съдията - докладчик е разпоредил да се извърши проверка в Бюро „Призовки“ относно изпратеното до ответника съобщение за връчване по реда на чл. 47 ГПК. Междувременно по делото се е върнало изпратеното до ответника съобщение с препис от ИМ и доказателствата, като, видно от отбелязването в него, същото е връчено лично на 25.03.2021 г. От изложеното е видно, че няма забавени действия от страна на съдията - докладчик в рамките на процедурата по размяна на книжа. Обстоятелството, че между отделните действия - връщането на съответния отрязък и съответното разпореждане на съдията - докладчик или изпращането от съответния служител на съобщение или извършване на справка във връзка с разпорежданията на съдията - докладчик, има промеждутък от няколко дни се дължи не на забавени действия на съдията - докладчик или служител на съда, а на технологичното време, необходимо за извършване на съответните действия предвид спецификата на работата на съда. Това се отнася и за периода между първото изпращане на съобщението до ответника с преписа от ИМ /на 07.12.2020 г./ и разпореждането от 02.02.2021 г., с което съдията - докладчик е разпоредил да се изиска информация от Бюро „Призовки“ относно връчването на съобщението от 07.12.2021 г., като се има предвид законовата процедура по връчване на съобщения, изискваща време за изпълнение и връщане на книжата в съда. Видно от изложеното, от датата на подаване на исковата молба до датата на връчване на съобщението на ответника е изминал период от почти четири месеца, но не поради бездействие на съда, а поради необходимост от изпълнение на законово- уредената процедура по размяна на книжа, продължителността на която е извън контрола на съда. Следва да се отбележи, че тази процедура за бързите производства не е уредена по различен начин, а бързината на производство - що се отнася до този начален стадий от неговото развитие - се постига чрез задължението на съда в деня на постъпване на исковата молба да направи преценка за редовност на исковата молба и допустимост на иска и да предприеме съответното процесуално действие. Това задължение в случая е изпълнено – съдията - докладчик е направил преценката и е разпоредил препис от исковата молба да се връчи на ответника с указанията по чл. 131 ГПК веднага след като делото му е било докладвано, а обстоятелството, че исковата молба е постъпила в съда два дни по-рано се дължи на постоянно въвежданите все по-сложни и забавящи производствата по делата технически процедури по създаване на електронни папки на делата и случайно разпределение на делата, които също изискват технологично време и са изцяло извън контрола на съда. Впоследствие по делото са извършвани постоянно, ритмично и без особени забавяния съответните действия до връчване на съобщението с преписа от исковата молба на ответника. Не е довело до забавяне на производството и непризоваването на ответника по телефона, тъй като възможността за такова призоваване е предвидена в закона само в случаите, в които връчването не е извършено по реда на чл. 42, ал. 1 и ал. 2 ГПК /за връчване по реда на чл. 42, ал. 2 ГПК не е правено искане от ищцата/ или при бедствия, аварии и други непредвидени обстоятелства, т. е. съдът не е имал задължение да разпореди призоваване по телефона, особено като се има предвид, че в случая е ставало дума не само за призоваване, а за връчване на преписи от книжа. При тези факти да се приеме, че в конкретния случай периодът от датата на подаване на исковата молба до датата на връчване на ответника на преписа от исковата молба следва да се включи в периода на общата продължителност на производството по смисъла на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ като критерий за преценката нарушено ли е правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок означава да се възприеме тезата, че всеки участник в съдебно производство ще има право на обезщетение за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок само поради факта, че не е получил желания резултат незабавно – в деня на подаване на исковата молба, ако е ищец, а едва след осъществяване на съответната законово-уредена процедура /а - при липса на забавяне, дължащо се на действия или бездействия на съда - за самата продължителност и реална приложимост на съответните законово-уредени процедури и за ефективността на техническите правила за работата на съда, които също безспорно дават отражение на правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, доколкото би могло да се търси отговорност от държавата, то тя не следва да се търси чрез съдилищата като нейни процесуални субституенти за възложената им дейност по осъществяване на правораздаването, а чрез съответните други органи като процесуални субституенти на държавата, поради което горните изводи не са в противоречие с възприетото в практиката на ЕСПЧ, приемаща, че начален момент на производството е сезирането на съответния съд, а краен момент – приключване на производството с влязъл в сила акт/. След връчване на ответника на съобщението с преписа от исковата молба и съответно постъпване на отговор от същия обаче е имало забавяне на производството. Отговорът на исковата е постъпил на 20.04.2021 г., съответно в същия ден /или в рамките на следващите два – три дни съобразно изложеното по-горе относно необходимото технологично време за извършване на всяко действие/ съдията – докладчик е следвало да се произнесе с определение за насрочване на делото, включващо и произнасяне по всички доказателствени искания на страните. Произнасянето обаче е извършено една на 26.05.2021 г., като делото е насрочено за разглеждане в о. с. з. в срока по чл. 312, ал. 1, т. 1 ГПК /в редакцията, действала към този момент/, по поради липса на произнасяне в определението за насрочване на делото по доказателственото искане на ответника за разпит на свидетел, което е уважено в първото по делото заседание, е проведено още едно заседание – на 05.08.2021 г., което не е насрочено в срока по чл. 312, ал. 1, т. 1 ГПК, а впоследствие решението не е обявено в срока по чл. 316 ГПК, а едва на 31.10.2021 г. С оглед горните факти и при отчитане датата на постъпване в съда на отговора на исковата молба от ответника – 20.04.2021 г., ако не е било налице гореописаното забавяне след постъпване на отговора на исковата молба, производството е следвало да приключи с произнасяне на решение от първоинстанционния съд не по-късно от 25.05.2021 г. Реално производството е забавено от първоинстанционния съд с пет месеца и пет дни, като е без значение дали това забавяне се дължи на виновно поведение на определени лица или на обективни фактори като висока натовареност. Именно този период - в конкретния случай и съобразно всичко гореизложено - следва да се отчете при преценката нарушено ли е правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Сам по себе си този период не е неразумен по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС за съдебно производство. За обикновено исково производство изобщо не може да се приеме за неразумен срок, в случая обаче става дума за бързо производство и то с предмет искове за издръжка, при което настоящият въззивен състав приема, че в някаква степен е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Независимо от гореизложеното исковете са неоснователни, тъй като не се установява причинна връзка между твърдените като търпени вреди и забавянето на производството. По отношение на имуществените вреди съдът намира следното: Предмет на гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС са били искове за издръжка. Издръжката е необходима за осигуряване средства за живот, поради което именно законът въвежда задължение за определени лица да плащат издръжка на лица – техни близки, нуждаещи се от такава. Установява се от материалите по гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС /а и не се спори относно този факт/, че с отговора на исковата молба по същото, постъпил от ответника - баща на ищцата, е представен системен бон с дата 07.04.2021 г. за сумата от 600 лв., преведена в полза на ищцата чрез пощенски запис, като сумата, както е отбелязано в системния бон, е за издръжка. В първото по делото о. с. з. е представен и системен бон за сумата от 300 лв., преведена в полза на ищцата на 17.06.2021 г., като в системния бон не е посочено основанието за превода, но не се спори, че той също е за издръжка. Тази издръжка не е за минало време, т. к. от представените от ищцата по гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС писмени доказателства – молба от 14.09.2020 г. по изп. д. № 199/2016 г. и разпореждане за приключване на същото изп. д. от 19.03.2021 г., е видно, че изпълнителното дело е приключено на 19.03.2021 г. поради пълно издължаване на длъжника Б. С. П.. Не се спори, че ищцата не е приела сумите, преведени от баща й на 07.04.2021 г. и 17.06.2021 г. Вярно е, както е изложено в отговора на въззивната жалба по настоящото дело, че изпращането на суми чрез пощенски запис и неприемането на същите от ищцата - настояща въззивница, няма отношение към задължението на съда да разгледа и реши делото в разумен срок. Това извън-процесуално поведение обаче на ищцата - настояща въззивница има значение за преценката търпяла ли е тя в действителност вреди от забавянето на производството и ако е търпяла – те в причинна връзка ли са със забавянето на производството. Доколко ищцата е имала реална нужда от издръжка при факта, че макар да е твърдяла по гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС и да твърди и в настоящото производство, че средства за издръжка са й били необходими, не е приела преведените от баща й суми, но същевременно е успяла да плати съответните разходи за обучението си, за което по гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС е представила писмени доказателства, като не се установява това да е довело до лишаването й от жизнено-важни необходимости, в настоящото производство не следва да се обсъжда, тъй като този въпрос е решен с влязло в сила решение. Същевременно доколкото пропуснатата полза представлява пропускането на една сигурна облага – увеличаване на имуществото с определена сума, то самият факт, че ищцата е пропуснала да увеличи имуществото си със съответната сума за издръжка следва да се разглежда като търпяна от нея имуществена вреда. Тази вреда обаче не е в причинна връзка със забавеното разглеждане на делото от СРС, а се дължи на пасивното поведение на ищцата, която не е приела преведените от баща й суми. Тези суми са в общ размер от 900 лв. – при размер на иска за имуществени вреди от 1360 лв., като и за разликата над 900 лв. не може да се приеме наличие на причинна връзка със забавеното съдебно производство, тъй като въпреки заявеното желание от бащата в отговора на исковата молба по гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС /препис от който е получен от ищцата заедно с определението за насрочване на делото/ да плаща издръжка, макар и в размер, по-малък от претендирания, и съответно направено искане ищцата да посочи банкова сметка, тъй като няма контакт с нея, едва след задължаването й от съда ищцата е представила /с молба от 21.06.2021 г./ банкова сметка, не се твърди обаче след тази дата бащата да е преустановил превеждането на суми на дъщеря си. По отношение на неимуществените вреди съдът намира следното: Според константната съдебна практика относно неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди. В настоящия случай тази презумпция е оборена, тъй като презумптивните вреди са тези, търпени винаги от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, а именно притеснение за развитието на производството, както и такива за евентуален негов неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и доверието в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото. В случая очевидно притеснение за развитието на производството и за евентуален негов неблагоприятен изход ищцата не е изпитвала, тъй като ако бе изпитвала такова, би приела сумите, преведени от баща й. Предвид предмета на гр. д. № 59480/2020 г. по описа на СРС – искове за издръжка, притеснението не следва да се разглежда като хипотетично такова, а като конкретно свързано с безпокойството дали ищцата ще получи нужните й за издръжката й суми и дали ще ги получи навреме. А при наличие на суми в немалък размер, преведени от баща й, които тя не приема, очевидно не е имала горните притеснения, а след като не е имала тези притеснения, то не би могло да се накърни и чувството й за справедливост и доверие в правораздаването и в държавността поради забавянето на делото. Дори обаче да се приеме, че ищцата е търпяла някакви презумптивни неимуществени вреди, то предвид изложеното същите не са в причинна връзка със забавеното производство. Неимуществени вреди в по-голям размер, надхвърлящ презумптивните такива, не се твърдят, не се и установяват, съответно не следва да се коментират такива. Съобразно всичко гореизложено обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него следва да се постанови друго, с което исковете бъдат отхвърлени изцяло. С оглед изхода на делото на въззивника следва да се присъдят претендираните разноски за двете съдебни инстанции – юрисконсултско възнаграждение, което, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в минимален размер, е 100 лв. за всяка от инстанциите. На въззиваемата не се дължат разноски с оглед изхода на делото. На основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ вр. чл. 2а, т. 1 вр. чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК въззиваемата следва да бъде осъдена да плати по сметка на СОС държавна такса в размер на 5 лв. Воден от горното, съдът