Решение № 778 от 9.6.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 401/2023 г.

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК. С решение № 2818 от 18.10.2022г. по гр.д. № 1940/2022г. на Софийски градски съд, Г.О., I-17 състав е осъдена „Токуда Банк“ АД, ЕИК 813155318, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Възраждане“, ул. „Георг Вашингтон“ № 21 да заплати на Ю. М., роден на •••••••• г. в Израел, гражданин на Кралство Дания, личен номер ••••••••••, съдебен адрес гр. •••, ул. „•••“ №•••, вх. •••, ап.•••, сумата от 45 140.39 евро по сметка с IBAN № •••, открита в банка „Токуда Банк“ АД на името на наследодателя на ищеца – Ж. А. М., ЕГН ••••••••••, починал на 25.07.2016 г., ведно със законната лихва от 26.07.2021 г. до окончателното изплащане, като са присъдени в полза на ищеца Ю. М. и сторените от него разноски за производството пред първоинстанционния съд в общ размер на 6 701.48 лева, от които 3 531.48 лева държавна такса и 3 170 лева адвокатско възнаграждение. Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът „Токуда Банк“ АД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го е обжалвал в неговата цялост. Релевирани са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Изложени са аргументи в смисъл, че доколкото ищецът Ю. М. е претендирал, че е единствен наследник на Ж. М., но в представеното удостоверение за наследници, издадено от Община Русе изрично се удостоверявало, че общината не разполагала с информация за семейно положение и деца на Ж. М. за периода от 1948 г. до 1989 г., то не можело да бъде гарантиран пълният кръг от наследници на Ж. М.. Ето защо и поради факта, че от представените удостоверения за наследници не можело да се установи категорично пълният кръг наследници по закон на Ж. М., респективно същите не сочили по категоричен начин ищеца Ю. М. като единствен наследник по закон на Ж. М., то „Токуда Банк“ АД имала годно основание да откаже да изплати на ищеца Ю. М. пълния размер на сумата, налична по банковата сметка на наследодателя Ж. М.. В тази връзка като необоснован и неправилен следвало да се приеме изводът на СГС, че доколкото ищецът Ю. М. разполагал с документ, установяващ наследственото правоприемство между него и наследодателя Ж. М., то това му давало и право да получи активите, в частност наличната парична сума по процесната банкова сметка при ответника „Токуда Банк“ АД. Като необосновани следвало да се приемат и фактически констатации, довели първоинстанционния съд до неправилен правен извод, че ищецът Ю. М. се явявал овластен да получи изпълнение въз основа на недвусмислени обстоятелства по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД. Посочената разпоредба била неприложима в случая, тъй като тя урежда хипотезата на изпълнение на привиден кредитор, а в конкретния случай ищецът се явявал действителен такъв. Неясно било дали той се явявал единствен кредитор, който следва да получи изпълнението, поради което не са налице т.нар. „недвусмислени обстоятелства“, които да сочат ищеца като овластен да получи изпълнението – напротив, удостоверено е невъзможност да се определи пълния кръг от наследници на Ж. М., поради липса на информация за 41 години от живота на наследодателя. Поради това се излагат съображения, че ако „Токуда Банк“ АД изпълни изцяло на Ю. М., то всеки от потенциалните останали наследници, явяващи се и потенциални кредитори на банката, можело да претендира вземането, съответстващо на полагащия му се дял от наследството на Ж. М., тъй като влязлото в сила решение в настоящото производство няма да го обвързва. Все в тази връзка са развити доводи в смисъл, че като не е дал необходимото съдействие на банката ищецът Ю. М. бил изпаднал в забава, тъй като не е предоставил удостоверение за наследници на Ж. М. и удостоверение за родствени връзки на Ж. М., издадени от държавата Израел, с поставен Апостил и преведени на български език. Тези документи не били предоставени и след дадени указания на първоинстанционния съд. При това положение за „Токуда Банк“ АД съществува неяснота на кого точно трябва да изпълни и престира, като счита, че първоинстанционното решение, което е обосновано с непълно удостоверение за наследници би създало правна несигурност. Поради това моли въззивният съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да отхвърли предявения от ищеца Ю. М. иск като неоснователен и недоказан. Претендират се и присъждане на разноски за производството пред въззивния съд, в това число юрисконсултско възнаграждение. Въззиваемият Ю. М. не взема становище по депозираната въззивна жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Претендират се разноски за процесуално представителство пред въззивния съд. Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното: Предявен е осъдителен иск за реално изпълнение с правно основание чл. 79, ал. 1 от ГПК от Ю. М. срещу „Токуда Банк“ АД за заплащане на сумата от 45 140.39 евро (главница), ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение. В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Въззивният съд намира първоистанционното решение за правилно и обосновано, поради което споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. От фактическа страна по делото не е спорно, а и при съвкупната преценка на събраните доказателства се установява, че на 07.05.2015г. между „Токуда Банк“ АД и Ж. М. (наследодател) е бил сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги на физически лица, вследствие на който на Ж. М. е открита разплащателна сметка във валута: Евро (EUR), с IBAN № •••. На 25.07.2016г. в гр. ••• е починал Ж. М., като единствен и към момента известен негов наследник, видно от предоставените по делото Удостоверения за наследници, издадени от община Русе съответно с изх. № 1-364/22.01.2020 г. и № 3-3497/07.06.2022 г., е въззиваемият Ю. М.. Последното обстоятелство не е и спорно между страните по настоящото дело, респективно липсва оспорване на което и да е удостоверение за наследници от страна на „Токуда Банк“ АД досежно тяхната истинност. Друго, неспорно между страните обстоятелство е, че и към момента по процесната разплащателна сметка е налична сума в размер на 45 140.39 евро – главница, съответстваща на предявената искова претенция. От правна страна, правилното разрешение на правния спор по делото се обуславя от отговора на следния спорен въпрос – дължи ли „Токуда Банк“ АД пълно изпълнение, а именно да заплати цялата налична парична сума по разплащателната сметка на наследодателя Ж. М. - с IBAN № •••, на неговия наследник Ю. М., предвид на факта, че не са налице категорични данни, че Ю. М. е единствен наследник на Ж. М., респективно от отговора на опосредения въпрос – как биха се уредили правоотношенията между евентуално появили се други наследници след изплащането на сумата само на единия от тях. Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, когато длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това по делото да се установи, че между страните съществува облигационно правоотношение, в чието съдържание са включени задължения, чието изпълнение не е осъществено. Не е спорно между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства, че между наследодателя на въззиваемия и „Токуда Банк“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за предоставяне на платежни услуги. Със смъртта на наследодателя Ж. М. правата му по сключения договор при „Токуда Банк“ АД са преминали у неговите наследници по закон, като с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Закона за наследството и предвид на легитимацията, следваща от предоставените Удостоверения за наследници, издадени от община Русе, то именно Ю. М. се явява легитимиран да получи сумата, депозирана при въззивника по банкова сметка с IBAN № •••. Ето защо и с отправеното от наследника Ю. М. изявление за изплащане на сума по откритата разплащателна платежна сметка на неговия наследодател, по силата на разпоредбите в раздел VII, т. 8.1 от въпросния рамков договор, „Токуда Банк“ АД дължи да предаде наличната по сметката сума на Ю. М.. Следователно за банката – въззивник по настоящото дело е възникнало задължение да върне исковата сума, представляваща наличната такава по процесната банкова сметка, която е преминала в патримониума на Ю. М. със смъртта на наследодателя му. Ограничаването на правото на наследника да получи тази сума, съставляваща част от наследственото имущество на Ж. М., не намира опора в закона и следователно отказът на „Токуда Банк“ АД, оповаващ се единствено на неустановени съмнения и хипотези, а именно, че е възможно да се появят впоследствие още наследници на титуляра на процесната банкова сметка, се явява неоснователен. Касателно основният спорен по делото въпрос, предвид и на релевираните във въззивната жалба възражения от въззивника „Токуда Банк“ АД, то следва да се спомене следното. Действително, при наличие на двама или повече наследници на починали влогодател не възниква активна солидарност, тъй като липсва законов текст, който да я урежда, а такава няма и как да бъде уговорена с договорите. В подобни случаи, всеки един от наследниците има правото да се разпорежда с притежаваната от него част от сумата, получена по силата на наследствено правоприемство. Ето защо, при наследяване на банков влог или сума по разплащателна сметка не възниква и съсобственост между наследниците, доколкото съсобственост може да възникне единствено при наследяване на вещни права върху движими и недвижими вещи, тоест незаместими вещи, каквито не са паричните знаци, които са вложени в банката или които формират средства по разплащателна сметка. Настоящият случай обаче не разкрива данни за други, извън Ю. М., наследници на наследодателя Ж. М.. Ето защо и предвид на въпросната несигурност – на кого, колко и дали да се плати, която се поражда по отношение на възможни други наследници, поради обстоятелството, че наследодателят Ж. М. е бил изселен за Израел, като през месец декември 1948 г. е изгубил и българското си гражданство, а впоследствие с Указ № 2929 от 1989 г. и писмо от Министерство на правосъдието е възстановено същото, респективно за този период е възможно да е имал и други деца – потенциални негови наследници, то изцяло правилен се явява подходът на първоинстанционния съд за преценка на дължимото поведение от страна на „Токуда Банк“ АД в светлината на института по чл. 75, ал. 2 от ЗЗД. Текстът на чл. 75, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД урежда хипотезата на изпълнение от длъжник на привиден (путативен) кредитор. Търговскоправна еманация на тази уредба е чл.422, ал. 3 от ТЗ, който урежда освобождаване на банката от отговорност при договор за паричен влог, ако плати на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи сумата. Текстът в ТЗ е ситуиран при договора за паричен влог, но е известно, че в банковото законодателство понятието „влог“ е с по-широко съдържание и обхваща всички сделки, при които банката приема пари със задължение за обратно плащане, в това число и пари, приети по силата на договор за разплащателна сметка, съгласно § 1, т. 2 от ЗКИ. В съответствие с чл. 422, ал. 3 от ТЗ се налага извода, че изпълнението на привиден кредитор е точно и освобождава длъжника от задължението му, ако са налице една обективна и една субективна предпоставка. Обективният елемент е длъжникът (банката) да е изпълнил на лице, което „въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи плащането“. Необходимо е привидният кредитор да не възбужда съмнение у длъжника, че плаща на своя кредитор. В случай, че от външна страна са налице недвусмислени обстоятелства, че лицето е овластено да нареди сумата, по отношение на банката няма да намери приложение правилото „който плаща зле - плаща два пъти“. На банката трябва да бъдат представени всички документи, които обосновават нареждането за плащане, като в настоящия случай те са били представени – удостоверенията за наследници на Ж. М., имащи характера на официални свидетелстващи документи. Субективният елемент, който се изисква от чл. 422, ал. 3 ТЗ, е банката да е добросъвестна. За да е добросъвестна, банката не само трябва да не знае, че изпълнява на некредитор, но и да е положила усилия, които един добър търговец трябва да положи, за да установи, че изпълнява на надлежния кредитор. В настоящия случай, не би могъл да се обуслови извод, че банката, в частност нейните служители са проявили каквато и да е небрежност по отношение надлежното идентифициране на явилото се пред тях лице като универсален правоприемник на правоимащия. Последният се е легитимирал с Удостоверение за наследници, издадено от община Русе, а освен това „Токуда Банк“ АД е положила всички усилия за да установи и евентуални други наследници на Ж. М., в това число и изпращайки писмо с вх. № 94М-14409- 1/04.12.2019г. до Община Русе, с което е изискала информация за наследодателя. Ето защо, след като Ю. М. се явява единствен и установен наследник на Ж. М., то същият е овластен въз основа на недвусмислени обстоятелства да получи цялата сума по откритата в „Токуда Банк“ АД банкова разплащателна сметка с IBAN № •••, а отказът за нейното изплащане е лишен от каквото и да е основание. В този смисъл, като неоснователно следва да се отхвърли и възражението на въззивника, че плащане в настоящия случай би създало правна несигурност, тъй като ако бъде възприета обратната теза, а именно необходимостта да се изиска и издири категорична информация от всяка държава, където е възможно да има наследници на праводател и титуляр на каквато и да е банкова сметка, то това би направило доставчиците на платежни услуги изключително предпазливи в своята търговска дейност при осъществяване на платежни услуги дори и при най-обичайните ситуации, което би довело до забавяне на процеса по платежните разплащания или до отказ за изпълнение на платежни искания или нареждания – при формално (от външна страна) редовни платежни основания, в това число и универсално правоприемство на установени и доказани наследници, което би било в противоречие с целите на търговското национално и европейско законодателство, насърчаващо свободното движение на услуги и капитали. За пълнота следва да се спомене, че евентуална бъдеща претенция за част от сумата по процесната разплащателна сметка от новопоявили се наследници на Ж. М. би се разглеждала между последните и въззиваемия Ю. М. на плоскостта на неоснователно обогатяване, съобразно наследствената квота на всеки от тях, съобразно чл. 75, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД. Предвид изхода на делото пред въззивната инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Въззивникът „Токуда Банк“ АД е възразила за прекомерност на претендирания пред въззивния съд адвокатския хонорар, заплатен от Ю. М. на адв. П. Х., вписан в АК – Разград в размер на 4 000, 00 лева. Като съобрази минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /доп. ДВ. Бр.88 от 4.11.2022г./, както и обжалваемият материален интерес, то претендираното адвокатско възнаграждение е дори под минималното по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. Ето защо на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на Ю. М. се дължат 4 000, 00 лева, направени разноски по делото пред въззивния съд, по компенсация. Водим от горното, съдът