Решение № 6376 от 13.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7232/2023 г.

Производството е по реда на чл. 435, ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Ц. К. Ц. срещу отказ да бъде довършен поискан от него като взискател изпълнителен способ по изп. дело № 721/2023 г. по описа на ЧСИ РМ. с рег. № 790 на КЧСИ и район на действие СГС – изпълнение чрез запор върху вземане на длъжника Д. П. И. по изп. дело № 291/2023 г. по описа на ЧСИ В.М. с рег. № 860 на КЧСИ и район на действие СГС и превод на постъпилата от запора сума, обективиран в протокол № 3021 от 17.05.2023 г. на съдебния изпълнител. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на отказа на съдебния изпълнител да довърши искания изпълнителен способ поради признание на вземането от ЧСИ В.М. и извършения въз основа на запора превод на сумата за вземане по чл. 200 от КТ по сметка на ЧСИ РМ., което не попада сред предвидените в разпоредбите на чл. 446 и чл. 446а от ГПК имуществени права на длъжника и не представлява плащане по смисъла на чл. 114а от КСО, поради което и не е несеквестируемо вземане и спрямо него е допустимо да бъде насочено принудително изпълнение. Иска да бъде отменен обжалвания отказ на съдебния изпълнител. Претендира разноски. Длъжникът Д. П. И. в законоустановения срок е подала възражения срещу жалбата, оспорвайки я като неоснователна поради погасяване на вземанията на взискателя по давност и несеквестируемост на вземането й за обезщетение от трудова злополука. Иска жалбата да бъде оставена без уважение и да се прекрати изпълнителното производство поради погасяване на вземанията на взискателя по давност. На основание чл. 436, ал. 3 от ГПК съдебният изпълнител РМ. е изложила писмени мотиви по обжалваните действия, в които е посочила извършеното и е изложила становище за неоснователност на жалбата. Съдът, като прецени събраните доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбата пороци на обжалваното действие, възраженията по нея и мотивите на съдебния изпълнител, намира за установено следното: Изпълнително дело № 721/2023 г. по описа на ЧСИ РМ. с рег. № 790 на КЧСИ и район на действие СГС е образувано по молба от 10.04.2023 г. на взискателя Ц. К. Ц. по изпълнителен лист, издаден на 26.07.2007 г. от Окръжен съд - Плевен въз основа на влязла в сила на 18.04.2007 г. присъда по НОХД № 117/2004 г. на Районен съд – Плевен, за заплащане от длъжника Д. П. И. на основание чл. 45 във вр. с чл. 52 от ЗЗД на сумата от 20000 лева, представляваща обезщетение за претърпени в резултат от деянието неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума от 08.11.2001 г. до окончателното й изплащане. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника Д. И. на 12.05.2023 г., като с нея тя е уведомена за размера на задължението и наложените по изпълнението обезпечителни мерки (л. 83 от изпълнителното дело). За взискатели по изпълнителното дело са присъединени М.Д.К. и М. К. Ц. въз основа на издадени в тяхна полза изпълнителни листа (л. 84 от изпълнителното дело). На 26.05.2023 г. при съдебния изпълнител РМ. е подадена молба от К.Ф. И. АД, с която дружеството е уведомило съдебния изпълнител по процесното изпълнително дело за сключен с взискателя Ц. Ц. договор за цесия от 14.04.2023 г., въз основа на който е придобило 40 % от вземането му от длъжника Д. И., представляващи сумата от 8000 лева - главница, заедно със законната лихва върху нея от 08.11.2001 г. до окончателното й изплащане. Към молбата е приложена и разписка за уведомяване на длъжника за извършената цесия на 03.05.2023 г. (л. 100 и сл. от изпълнителното дело). С влязло в сила решение № 50023 от 09.03.2023 г., постановено по гр. дело № 1537/2022 г. по описа на ВКС, III ГО, е отменено част от решение № 9 от 17.01.2022 г. по гр. дело № 497/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е отменено изцяло решение от 15.07.2021 г. по гр. дело № 52/2018 г. на Районен съд - Ловеч и са отхвърлени предявените от Д. И. против К.Ф. И. АД искове по чл. 200 от КТ и вместо него дружеството е осъдено да й заплати сумите от 670 лева и 7000 лева, представляващи обезщетение съответно за имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, призната за такава с влязло в сила разпореждане № 51041040 от 16.10.2017 г. на ТП на НОИ – Ловеч, заедно със законната лихва върху сумите от датата на исковата молба – 02.01.2018 г., до окончателното им изплащане (л. 69 от изпълнителното дело). Въз основа на издаден по така постановеното осъдително решение изпълнителен лист по гр. дело № 52/2018 г. на Районен съд – Ловеч е образувано изп. дело № 291/2023 г по описа на ЧСИ В.М.. По искане на първоначалния взискател Ц. Ц. съдебният изпълнител по процесното изпълнително производство със запорно съобщение от 10.04.2023 г. е наложил запор върху вземанията на длъжника Д. И. по изпълнително дело № 291/2023 г. по описа на ЧСИ В.М. (л. 45 от изпълнителното дело), за изпълнението на които длъжникът К.Ф. И. АД е превел на 03.04.2023 г. по сметка на ЧСИ В.М. сумата от 14333.26 лева. С отговор на запорно съобщение от 12.05.2023 г. ЧСИ В.М. е признала запора върху вземанията на Д. И., които е приел за секвестируеми имуществени права, и е превел по процесното изпълнително производство сумата от 9338.69 лева поради наложен предходен запор върху вземанията от друг съдебен изпълнител. На 09.05.2023 г. длъжникът Д. И. по процесното изпълнително производство е поискала възстановяване на запорираната й сума от вземанията от трудова злополука, върху които съгласно чл. 114а от КСО не можело да бъдат налагани запори. След становище от 26.04.2023 г. на взискателя по направеното от длъжника искане, съдебният изпълнител с обжалваното постановление е приел искането за основателно и е отказал да довърши поискания от първоначалния взискател изпълнителен способ и да преведе сумата по запора поради несеквестируемост на вземанията по чл. 200 от КТ. При така установените факти, съдът намира от правна страна следното: Подадената от Ц. Ц. жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна – взискател по изпълнителното производство, в указания по чл. 436 ал. 1 от ГПК срок, срещу действие на съдебния изпълнител, което подлежи на обжалване, а именно отказа на съдебния изпълнител да извърши исканото изпълнително действие. Разгледана по същество съдът намира жалбата за основателна. На длъжника Д. И. в производството по принудително изпълнение е запориран доход от получени на основание чл. 200 от КТ обезщетения от трудова злополука. Спорът по делото е дали това обезщетение представлява плащане по Кодекса за социално осигуряване (КСО), респективно дали е секвестируемо и може ли да бъде предмет на принудително изпълнение. Несеквестируеми са имуществените права на длъжника, върху които съдебният изпълнител не разполага с процесуална власт да възбранява, запорира и продава. Несеквестируемостта е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на длъжника, като основанията за несеквестируемостта им са две. Първото основание за несеквестируемост е непрехвърлимостта на имущественото право, а второто – наличието на изрична законова забрана принудителното изпълнение да се насочва върху определени права, в това число и върху такива, които поначало са прехвърлими. Правата, които са несеквестируеми поради изрична забрана на закона, са посочени в чл. 444, чл. 446 и чл. 446а от ГПК, както и в разпоредбите на специални закони – арг. и от чл. 444, т. 8 от ГПК. Съгласно чл. 446, ал. 1 от ГПК вземанията за трудово възнаграждение или за каквото и да е друго възнаграждение за труд, както и за пенсия, чиито размери са над минималната работна заплата, са частично несеквестируеми, като секвестируемите части се определят съобразно правилата по т. 1 – 4 от същия текст. Несеквестируемостта по чл. 446 от ГПК не се отнася за всякакви обезщетения, дължими на работника или служителя по трудово правоотношение, а само за трудовото възнаграждение (в този смисъл и решение № 295/18.06.2012г. по гр. дело. № 251/2012 г. на ВКС, ІV г.о.). Трудовото възнаграждение се дължи за престиран труд, а основанието за плащане на обезщетение на основание чл. 200 от КТ е свързано с реализиране на предвидената в специалния закон гаранционно- обезпечителна отговорност на работодателя, поради което и същото не представлява възнаграждение за труд по смисъла на чл. 446, ал. 1 от ГПК. Разпоредбата на чл. 446 от ГПК не може да се тълкува разширително и да се прилага за всички вземания, породени от трудово правоотношение. Извън чл. 446 от ГПК са уредени и други хипотези на несеквестируеми обезщетения, но те са изрично посочени в специалните закони – като например чл. 114а, ал. 1 от КСО относно обезщетенията и помощите по държавното обществено осигуряване, чл. 14, ал. 3 от ЗСП относно социалните помощи и чл. 381, ал. 1 от КЗ относно застрахователната сума по застраховки „Живот“ и „Злополука“ и застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ и по застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз. Съгласно чл. 114а от КСО несеквестируеми са паричните обезщетения и помощи, изплащани по КСО, а такива съгласно чл. 2 от КСО са обезщетения и помощи при: временна неработоспособност; временна намалена работоспособност; инвалидност; майчинство; безработица и смърт. Със специалната разпоредба на чл. 114а от КСО изрично се забранява върху изплащаните суми за паричните обезщетения и помощи по КСО да се налагат запори по реда на ГПК и ДОПК или удръжки, освен за задължения за държавно обществено осигуряване и за задължения за издръжка, както и при прихващане на суми по реда на чл. 114, ал. 5 от КСО. Изплатените суми за вземанията по чл. 200 от КТ на длъжника Д. И. не представляват обезщетения и помощи, изплатени й по КСО, а такива за погасяване на вземанията й за обезщетения за претърпени от нея имуществени и неимуществени вреди, дължими от нейния работодател поради реализиране на имуществената му отговорност от увреждане на здравето й в резултат от настъпила трудова злополука. Макар и легалната дефиниция за трудова злополука да е дадена в разпоредбата на чл. 55 от КСО, същата не води до извод, че всяко обезщетение, което е получено поради настъпила трудова злополука, представлява по същността си парично обезщетение и помощ по смисъла на КСО, за което се отнася изрично уредената в разпоредбата на чл. 114а от КСО несеквестируемост. Такива биха били плащанията, извършвани спрямо осигурени по смисъла на КСО лица от общественото осигуряване, сред които: парични обезщетения за временна неработоспособност поради трудова злополука и за трудоустрояване поради временно намалена работоспособност поради трудова злополука (чл. 11, ал. 1, т. 1, б. „а“ и „б“ и чл. 47 от КСО), пенсия за инвалидност поради трудова злополука (чл. 11, ал. 1, т. 4, б. „б“, чл. 12, ал. 1, т. 3, чл. 71-73 и чл. 78-79 от КСО) и други, условията и реда за чието изплащане са предвидени в КСО. В конкретния случай, така присъдената сума не е плащане на обезщетение или помощ по КСО и не попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 114а от КСО, респективно не представлява несеквестируем доход, а изплатени от работодателя обезщетения поради ангажиране на гаранционно-обезпечителната му отговорност по чл. 200 от КТ. Следва да бъде посочено, че не е налице и основанието по чл. 446а от ГПК за несеквестируемост на обезщетението по чл. 200 от КТ, доколкото систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 446а от ГПК във вр. с чл. 446 от ГПК и чл. 114а от КСО не позволява да бъде направен извод в обратен смисъл. Разпоредбата на чл. 446а от ГПК е приложима само за доходи, помощи и обезщетения, върху които поради изрична законова забрана върху тях е недопустимо принудителното изпълнение, каквато за обезщетението по чл. 200 от КТ не е налице. Обезщетението по чл. 200 от КТ не представлява по същността си застрахователно обезщетение, поради което и спрямо него не намира приложение и основанието за несеквестируемост по чл. 381, ал. 1 от КЗ. За пълнота следва да се посочи във връзка с направените от длъжника възражения и искане за прекратяване на изпълнителното производство поради погасяване по давност на подлежащите на принудително изпълнение вземания по процесното принудително изпълнение, че съгласно императивната разпоредба на чл. 439 от ГПК съдът в исковото състезателно производство, образувано по установителен иск на длъжника, оспорващ изпълнението в резултат от релевирано възражение за осъществен след приключване на съдебното дирене материалноправен способ за погасяване на изпълняемото право, е компетентният да го разгледа и да се произнесе по него. Законът не е възложил такава компетентност на съдебния изпълнител, поради което и още повече при материалноправен спор между страните по изпълнителното производство, какъвто несъмнено е налице в случая, той не би могъл да приеме за настъпили последиците на направеното от длъжника Д. И. изявление за погасяване на вземанията поради изтекъл период на погасителна давност. Следователно спорът между страните за настъпване на погасителния ефект на погасителната давност следва се реши от съда в рамките на исковото производството, а не от съдебния изпълнител - каквото компетентност последният няма, или пък от съда в производството по реда на чл. 435 и сл. от ГПК, в което окръжният съд действа само като контролна съдебна инстанция относно законосъобразността на обжалвания несъдебен акт – така разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ОСГТК на ВКС. При съобразяване на изложеното, настоящият състав на съда намира, че съдебният изпълнител незаконосъобразно е отказал да довърши поискания от взискателя и жалбоподател по настоящото производство изпълнителен способ чрез запор върху вземане на длъжника Д. П. И. и превод на постъпилата от запора сума, поради което и същият следва да бъде отменен. Направено от жалбоподателя искане за разноски обаче е неоснователно, предвид спецификата на производството по реда на чл. 435 и сл. от ГПК по обжалване на действията на съдебния изпълнител. Предмет на съдебен контрол е процесуалната законосъобразност на действията на органа по принудително изпълнение, поради което субект на отговорността за обезщетяване на причинените от тях вреди (включително и за разходите по обжалването им по реда на чл. 435 и сл. от ГПК) е на съдебния изпълнител. Същият обаче не е страна в производството по реда на чл. 435 и сл. от ГПК, поради което и общият ред за присъждане на разноски, предвиден в чл. 78 и чл. 81 от ГПК, е неприложим. По изложените съображения Софииски градски съд