Решение № 1695 от 21.10.2015 г. на Софийски градски съд по дело № 5178/2011 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 430 от ТЗ, за признаване за установено съществуването на вземането на “ Б.П.Б.” АД против “ Д.А. – П. И С-ИЕ ” СД в размер на 100 000 лева - главница по Договор за издаване на банкова гаранция и кредит под условие № 020/2009 от 02. 02.2009 г., Анекс А1-020/2009 от 03.11.2009 г., Анекс А2-020/2010 от 17.02.2010 г. и Анекс № 3 от 30.11.2010 г. към договора, сключени между “ Б.П.Б.” АД като кредитор, “ К.5. ” ЕООД като кредитополучател и поръчителите - “ Д.А. – П. И С-ИЕ ” СД и П. П.П., ведно със законната лихва върху главницата за периода от 16.03.2011 г. до окончателното й изплащане, 5 099, 99 лева – лихва по чл. 5, ал. 1 от раздел ІІ от договора за кредит вр. с чл. 4 от Анекс А1-020/2009 от 03.11.2009 г., за периода от 28.10.2010 г. до 28.02.2011 г., 916, 67 лева - лихва по чл. 7, ал. 1 от раздел ІІ от договора за кредит за периода от 28.02.2011 г. до 15.03.2011 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 10905/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав. От представеното удостоверение от ЧСИ Милен Бъзински по изп. дело № 20118380402760 и молба от ответника, подадена пред заповедния съд на 01.07.2011 г., се установява, че поканата за доброволно изпълнение не е връчена на ответника. Съдът намира, че за да се посочи крайният срок за подаване на възражението срещу заповедта за изпълнение, в чл. 414, ал. 2 от ГПК е предвидено, че възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта, който не може да бъде продължаван. С връчването на заповедта се приема, че длъжникът е запознат с нея и може да реши дали да подаде възражение или не срещу посоченото в заповедта вземане. В случай, че длъжникът е узнал за издадената срещу него заповед за изпълнение преди образуване на изпълнителното дело срещу него и съответно преди връчването на заповедта за изпълнение, няма пречка той да подаде възражение по чл. 414 от ГПК. По настоящото дело не се установява на коя точно дата ответникът е узнал за издадената заповед за изпълнение и няма данни заповедта да му е връчена на определена дата, поради което следва да се приеме, че възражението е подадено в законоустановения двуседмичен срок от узнаването за заповедта и същото е в срок. Разпореждането на заповедния съд с указанията по чл. 415, ал. 1 от ГПК, че предвид подаденото от длъжника възражение в едномесечен срок от връчване на разпореждането заявителят / “ Б.П.Б.” АД / може да предяви иск за установяване на вземането си по издадената в негова полза заповед за изпълнение, е получено от настоящия ищец на 03.11.2011 г. Исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, е депозирана пред Софийски градски съд на 05.12.2011 г. /понеделник/ от “ Б.П.Б.” АД против ответника “ Д.А. – П. И С-ИЕ ” СД. В случая едномесечният срок е изтекъл на 05.12.2011 г., тъй като датата 03.12.2011 г. е неработен ден /събота/ и съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК срокът изтича в първия работен ден следващ присъствен ден – на 05.12.2011 г. /понеделник/. Исковата молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК от надлежна страна – заявителя, поради което искът по чл. 422 от ГПК се явява процесуално допустим. По тези съображения, съдът намира, че са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск – подадено е възражение по чл. 414 от ГПК и в указания срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК е предявен иск за установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 10905/2011 г. по описа на Софийския районен съд. Разпоредбата на чл. 422 от ГПК е специална процесуална норма, която гарантира възможността на кредитора да упражни правото си на иск за установяване съществуване на вземане, реализирано по реда на заповедното производство в хипотезата на подадено възражение от страна на длъжника. В това производство, което е установително по своя характер, кредиторът е този, който следва да установи съществуването на вземането си. В настоящият случай с ангажираните по делото доказателства, при условията на главно и пълно доказване, съдът счита, че ищецът доказа по безспорен начин съществуването на вземанията си и техния размер, за които вземания му е издадена и заповедта за изпълнение и изпълнителен лист в производството по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 10905/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав. За да бъде уважен предявеният по реда на чл. 422 от ГПК положителен установителен иск, чрез събраните по делото доказателства следва да бъдат установени юридическият факт, от който произтича претендираното вземане, неговото съдържание и размерът му. В случая се твърди от ищеца, че вземането му е възникнало въз основа на договор за поръчителство, обективиран в Договор за издаване на банкова гаранция и кредит под условие № 020/2009 от 02.02.2009 г., с който е обезпечено задължението на кредитополучателя “ К.5. ” ЕООД по цитирания договор за кредит. Съгласно чл. 138, ал. 1 от ЗЗД, с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде сключен в писмена форма, което изискване е спазен в разглеждания случай. Страни по този Договор за поръчителство са кредиторът-ищец и поръчителят - ответник, като правните отношения, породени от него, възникват само между тях. Задължението на поръчителя възниква от договора за поръчителство, който макар и да е акцесорен и с обезпечителен характер спрямо главното задължение, е различен от договора, от който е породено главното задължение. За да възникне валидно задължение за поръчителя по силата на сключен договор за поръчителство е необходимо наличието на съществуващ действителен главен дълг, а предметът и обемът на отговорността на поръчителя се определят от обема на главното задължение. Неоснователно е възражението на ответното дружество, че след като дружествения договор предвижда единодушно решение на съдружниците за сключване на договор за кредит в размер по-голям от 50 000 лева, то подписаният от единия представляващ договор за поръчителство с ищеца е нищожен. Разпоредбата на чл. 89 от ТЗ, включена в раздел III “ Правоотношения на съдружниците с трети лица ”, предвижда, че всеки съдружник представлява дружеството, ако с дружествения договор не е предвидено друго, а ограничаването на представителната власт на съдружника няма действие спрямо трети добросъвестни лица, ако не е вписано в търговския регистър. Следователно всякакви други ограничения спрямо трети лица, каквото се явява и банката-ищец, не могат да им се противопоставят. Законът не предвижда такива ограничения в правоотношенията на събирателното дружество и третите лица, а ако съдружниците в дружеството са приели ограничения, те биха имали правно значение единствено във вътрешните отношения между съдружниците. От справка в Търговския регистър по партидата на “ Д.А. – П. И С-ИЕ ” СД до 18.05.2012 г. е вписано, че лицата, на които е възложено управлението на събирателното дружество, са П. П.П. и Д.В. П., и като начин на управление е посочено - заедно и поотделно. След като не се спори от страните по делото, че договорът за поръчителство е подписан от представляващия съдружник П. П.П., и предвид изричната разпоредба на чл. 89, ал. 2 от ТЗ, следва да се приеме, че договорът за поръчителство е валидно подписан и действащ в отношенията между банката като кредитор и събирателното дружество като поръчител. Задължението на поръчителя – ответник по делото, е изрично посочено в чл. 16 от договора за кредит, съгласно който поръчителите отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията на последния по договора за кредит, включително и за заплащане на всички дължими суми, лихви, такси и разноски до окончателното им погасяване. Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца, като за спазването на този срок в случая съдът следва да следи служебно предвид приетото в т. 4б от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Началото на 6-месечния срок по чл. 147 от ГПК е момента, в който е настъпила изискуемостта на цялото задължение. В разглеждания случай падежът на кредита е настъпил на 28.02.2011 г. и заявлението срещу кредитополучателя /главен длъжник/ и поръчителите е подадено на 16.03.2011 г. С оглед на това съдът намира, че заявлението е подадено в шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и поръчителят остава задължен по главното задължение. От представените по делото договор за заем, анекси към него и от изслушаното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че кредит е предоставен на кредитополучателя и към 16.03.2011 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК/ задължението по кредита към ищеца е в размер на 100 000 лева – главница, 5 099, 99 лева – лихва по чл. 5, ал. 1 от раздел ІІ от договора за кредит вр. с чл. 4 от Анекс А1-020/2009 от 03.11.2009 г., за периода от 28.10.2010 г. до 28.02.2011 г., 916, 67 лева - лихва по чл. 7, ал. 1 от раздел ІІ от договора за кредит за периода от 28.02.2011 г. до 15.03.2011 г. Крайният срок за погасяване на кредита, след последното изменение на падежа съгласно чл. 1 от Анекс А2-020/2010 от 17.02.2010 г., е 28.02.2011 г. и заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на 16.03.2011 г., т.е. след падежа на паричното задължение по кредита. Падежът кани длъжника /кредитополучателя и поръчителя/ да плати, с оглед на което не е необходимо нарочно уведомление на ответника за настъпването му. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 2, предл. първо от Закона за кредитните институции, когато кредитът не е издължен на падежа, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК въз основа на извлечение от счетоводните си книги, както ищецът е направил в заповедното производство пред Софийски районен съд. Ответникът, който носи доказателствената тежест за установяване на факта на евентуално погасяване на вземането на ищеца по делото, не представи доказателства в тази насока. Не се правят възражения от ответника и не се представиха доказателства, че кредитът е доброволно погасен. По така изложените съображения, съдът приема, че вземането на ищеца към ответника по договора за поръчителство за изпълнение на задълженията на кредитополучателя “ К.5. ” ЕООД по Договор за издаване на банкова гаранция и кредит под условие № 020/2009, сключен на 02. 02.2009 г. между банката като кредитор, “ К.5. ” ЕООД като кредитополучател и поръчителите - “ Д.А. – П. И С-ИЕ ” СД и П. П.П., изменен и допълнен с Анекс А1-020/2009 от 03.11.2009 г., Анекс А2-020/2010 от 17.02.2010 г. и Анекс № 3 от 30.11.2010 г., е възникнало и е валидно, същото към 16.03.2011 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение/ е с настъпил падеж и изискуемо и се установява в присъдения със заповедта за изпълнение размер. Предвид заключението на изслушаната експертиза и липсата на доказателства за погасяване на задълженията на ответника към ищеца, съдът намира, че претендираното задължение не е погасено към датата на приключване на съдебното дирене и се дължи от ответника в качеството му на поръчител по договора за кредит. С оглед на горното, съдът намира, че предявеният установителен иск е основателен и изцяло доказан по размер, поради което следва да бъде уважен. Искът за съществуване на вземането се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК, което се установи в настоящия случай, поради което следва да се признае дължимостта и на претендираната законна лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК на 16.03.2011 г. до окончателното й изплащане. По разноските: Съ гласно приетото в т. 12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда предявен ия по реда на чл. 422 от ГПК иск, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В случая с оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 3 630, 49 лева, а именно: 2 120, 33 лева - държавна такса и 1 510, 16 лева - юрисконсултско възнаграждение, които разноски са включени в издадената по ч.гр.д. № 10905/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав, заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. В производството пред първа инстанция на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответни кът следва да бъдат осъден да заплат и на ищеца направените съдебноделоводни разноски по делото в общ размер на 4 430, 49 лева, от които: 2 120, 33 лева - държавна такса и 800 лева – депозит за вещо лице и 1 510, 16 лева – юрисконсултско възнаграждение в размера, в който е претендирано в исковата молба. Водим от изложеното, СЪДЪТ