Решение № 4499 от 25.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12333/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20096815/10.07.2023 г., постановено по гр. д. № 41050/20 г. по описа на СРС, 151 състав, е отхвърлен предявения от И. И. Я. срещу И. И. Т., действащ лично и със съгласието на майка си Г.С.Ч., осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 3000 лв., ведно със законната лихва за забава за периода от 28.08.2020 г. до окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на противоправно действие на наследодателя на ответника И. К. Т., изразяващо се в клеветнически твърдения в молба за защита от 15.06.2020 г. до Специализирания наказателен съд, както и клеветнически твърдения в съдебни заседания, проведени в Специализирания наказателен съд, 9 – ти състав, на 17.06.2020 г. и 23.06.2020 г., че на 11.06.2020 г. около 10, 00 ч. в сградата на Специализирания наказателен съд И. И. Я. го е заплашил с убийство с жест с ръка, че ще му отреже главата, като неоснователен. С решението И. И. Я. е осъден да заплати на адв, К. С. Е. от САК на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 420, 00 лв. – разноски в настоящото производство за безплатно оказана правна помощ. Подадена е въззивна жалба от И. И. Я. срещу решение № 20096815/10.07.2023 г. по гр. д. № 41050/20 г. по описа на СРС, 151 състав. Твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния закон и необосновано. Поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения на процесуалните правила, които са ограничили правото му да участва пълноценно в процеса и да докаже иска си, изразяващи се в неоказване на необходимото съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, неизпълнение на задължението на съда да изготви доклад по делото след конституирането на ответника И. И. Т., и да даде указания на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че новоконституираният ответник е приел наследството на И. К. Т., както и че не е докладвал представената от И. К. Т. декларация и не е дал възможност на страните да изразят становище по нея и да направят съответните доказателствени искания. Счита, че съдът необосновано е отхвърлил иска, като е приел, че не е доказано извършването на противоправно действие от страна на И. К. Т., тъй като съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборването на презумпцията за вина е на ответника. Твърди, че неправилно съдът е изключил от доказателствата по делото декларацията от И. К. Т., като е приел, че същата е неавтентичен документ, тъй като той е починал на 20.11.2020 г., а декларацията е изпратена по пощата на 23.11.2020 г. Посочва, че съдът не е обсъдил и показанията на св. Ю. Я.а, която е заявила, че ищецът не е правил никакъв жест към И. К. Т., който да може да се приеме като заплаха за убийство. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че ответникът не е пасивно легитимиран по иска, тъй като ищецът не е представил доказателства, че И. И. Т. е приел наследството. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно, и вместо него да постанови друго, с което да уважи иска. Въззиваемата страна – И. И. Т. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че правилно съдът е приел, че ищецът не е доказал извършването на противоправно действие от страна на И. К. Т.. Поддържа, че по делото не е доказано, че И. К. Т. е извършил действия, с които да е нарушил защитени от закона права. В тази връзка твърди, че по делото не е доказано наличието на противоправно деяние, извършено чрез действие /неправомерно разгласяване на определени неверни факти за И. И. Я. – приписване на посоченото в исковата молба престъпление/, както и наличието на причинна връзка между противоправното поведение на И. К. Т. и неимуществените вреди, които И. И. Я. твърди, че е претърпял. Поддържа, че по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че твърденията на И. К. Т. в молбата му от 15.06.2020 г. до Специализирания наказателен съд, с която е поискал да се предприемат действия и да се приложат мерки по отношение на И. И. Я., с които да се гарантира неговата безопасност и неприкосновеност, както и твърденията му в показанията, дадени пред СНС в открити съдебни заседания на 17.06.2020 г. и на 23.06.2020 г., представляват разгласяване на определени неверни факти за И. И. Я., а именно – невярно да му е било „приписано“ посоченото в исковата молба престъпление. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е ценил показанията на св. Ю. Я.а, която заявява, че не е „забелязала“ И. И. Я. да е извършил действия като описаните от И. К. Т., съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, като е отчел нейната заинтересованост от благоприятен изход на спора за ищеца, тъй като свидетелката живее на семейни начала с ищеца и е подсъдима по същото дело, по което И. К. Т. е бил свидетел. Счита за неоснователни доводите на въззивника, че първоинстанционният съд необосновано и в нарушение на процесуалния закон е изключил от доказателствения материал по делото декларация от И. К. Т., като е приел, че тя е неавтентичен документ, тъй като авторът й е починал на 20.11.2020 г., а пратката е от 23.11.2020 г. Поддържа, че обсъждането на декларацията в първоинстанционното решение имплицитно съдържа положително произнасяне на съда относно приемането й като писмено доказателство по делото, а същата правилно не е била ценена като годно писмено доказателство, тъй като е била изпратена по пощата на дата, следваща датата на смъртта на лицето, посочено като неин автор. Счита, че липсата на пасивна материалноправна легитимация на ответника по делото означава, че той не е страна по спорното материално правоотношение, поради което искът следва да се отхвърли като неоснователен. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е приел, че по делото не са представени доказателства, че И. И. Т., който е бил непълнолетен към датата на конституирането му като правоприемник на баща му И. К. Т., е приел наследството на последния по опис, съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН. Посочва, че когато се претендира вземане от наследник на починало лице, кредиторът носи доказателствена тежест да установи, че наследството е прието от лицето, срещу когото е насочил исковете си, като в този случай съдът няма задължение да дава указания на ищеца, че в негова тежест е да установи това обстоятелство. Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски. Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на въззивника, становището на въззиваемата страна и събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Предявен е иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Ищецът И. И. Я. твърди, че на 15.06.2020 г. И. К. Т., в качеството му на свидетел по НОХД № 986/19 г. по описа на Специализирания наказателен съд, 9 състав, е подал молба за незабавна защита по реда на чл. 123, ал. 1 НПК, в която е посочил, че на 11.06.2020 г., след приключване на съдебно заседание, ищецът е направил жест с ръка, че ще му отреже главата, който жест И. К. Т. възприел като заплаха за живота му или заплаха за убийство. Твърди, че на 23.07.2020 г. И. К. Т. е бил разпитан като свидетел по НОХД № 986/19 г. по описа на Специализирания наказателен съд, 9 състав, като е посочил за направения жест от ищеца към него на 11.06.2020 г., който жест бил възприет като заплаха за убийство. Поддържа, че въз основа на показанията на И. К. Т. мярката за неотклонение на ищеца е била променена от парична гаранция в размер на 5000 лв. на домашен арест, а впоследствие Апелативният специализиран наказателен съд я изменил в парична гаранция в размер на 20 000 лв. Посочва, че твърденията на И. К. Т. са били неистински, както и че в нито един момент не е отправял заплахи за живота му, нито му е отправял жест, че ще му отреже главата. Твърди, че клеветническите твърдения били възпроизведени в средствата за масова информация и в социалните мрежи, с което било накърнено доброто му име. Посочва, че след като разбрал за действията на И. К. Т. изпитал силен страх, че това ще бъде края на социалния му живот и адвокатската му професия. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на противоправно действие на наследодателя на ответника И. К. Т., изразяващо се в клеветнически твърдения в молба за защита от 15.06.2020 г. до Специализирания наказателен съд, както и клеветнически твърдения в съдебни заседания, проведени в Специализирания наказателен съд, 9 – ти състав, на 17.06.2020 г. и 23.06.2020 г., че на 11.06.2020 г. около 10, 00 ч. в сградата на Специализирания наказателен съд И. И. Я. го е заплашил с убийство с жест с ръка, че ще му отреже главата, като с тези действия е приписал извършването на престъпление по чл. 144, ал. 3 НК, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 28.08.2020 г. до окончателното плащане. Ответникът – И. И. Т., конституиран на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на производството по делото първоначален ответник И. К. Т., оспорва иска като неоснователен. Оспорва и наличието на пасивна материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск поради липса на доказателства за приемане на наследството на наследодателя му И. К. Т.. Претендира разноски. Не се спори между страните по делото, че на 15.06.2020 г. И. К. Т., в качеството му на свидетел по НОХД № 986/19 г. по описа на Специализирания наказателен съд, 9 състав, е подал молба за незабавна защита по реда на чл. 123, ал. 1 НПК, в която е посочил, че на 11.06.2020 г., след приключване на съдебно заседание, ищецът е направил жест с ръка, че ще му отреже главата, който жест И. К. Т. възприел като заплаха за живота му или заплаха за убийство. Не се спори между страните по делото, че на 23.07.2020 г. И. К. Т. е бил разпитан като свидетел по НОХД № 986/19 г. по описа на Специализирания наказателен съд, 9 състав, като е посочил за направения жест с ръка от ищеца към него на 11.06.2020 г., който бил възприет като заплаха за убийство. От приложената като доказателство по делото прокурорска преписка № 48422/20 г. по описа на СРП се установява, че същата е образувана по молба на ищеца, в която е посочил, че са налице данни за извършено престъпление от И. К. Т. чрез съобщаване на неверни твърдения пред надлежен орган. С постановление от 19.02.2021 г. е отказано образуването на досъдебно производство поради липса на достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер. По делото е представено като доказателство и копие от статия във вестник „България днес“ от 21.08.2020 г. със заглавие „Екссъдия плаши свидетел да му пререже гърлото“, в която се посочва, че И. Я. е заплашвал И. Т., че ще му пререже гърлото. По делото е разпитана като свидетел и Ю. К. Я.а, която живее на семейни начала с ищеца, и заедно с него е подсъдима по дело в Специализирания наказателен съд. Свидетелката посочва, че познава И. К. Т., който е бил свидетел по същото дело. Заявява, че в съдебното заседание е била заедно с И. Я., както и че „не е видяла“ И. Я. да прави някакви знаци и да заплашва свидетеля по какъвто и да е начин. Посочва, че след като И. Т. дал показания пред съда, била променена мярката за неотклонение на ищеца, както и че ищецът преживял това тежко, като тежкото му емоционално състояние продължило няколко месеца. Декларацията на л. 20 от първоинстанционното дело /без дата/ не следва да се обсъжда, тъй като не е приета като доказателство по делото. При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението, въззивният съд намира следното: За основателността на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД следва да се установи от ищеца: противоправно деяние, претърпени неимуществени вреди, както и причинна връзка между деянието и вредите. Неоснователни са доводите на въззивника за неправилно разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест по иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, изразяваща се в това, че тежестта на доказване на обстоятелството дали е извършено непозволено увреждане е на ответника, който трябва да опровергае законовата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Доказването на обективните елементи от фактическия състав на деликта е в тежест на ищеца, а опровергаването на презумпцията за вина /като субективен елемент/ е в тежест на ответника. В случая, твърденията на въззивника – ищец, изложени в исковата молба, с оглед на които се иска да бъде ангажирана деликтната отговорност на ответника за причинени неимуществени вреди, са свързани с това, че са предприети противоправни действия от наследодателя на ответника И. К. Т., изразяващи се в клеветнически твърдения в молба за защита от 15.06.2020 г. до Специализирания наказателен съд по НОХД № 986/19 г., както и клеветнически твърдения в съдебни заседания, проведени в Специализирания наказателен съд, 9 – ти състав, по НОХД № 986/19 г. на 17.06.2020 г. и 23.06.2020 г., че на 11.06.2020 г. около 10, 00 ч. в сградата на Специализирания наказателен съд И. И. Я. го е заплашил с убийство с жест с ръка, че ще му отреже главата, като с тези действия е приписал извършването на престъпление по чл. 144, ал. 3 НК. Съгласно константната съдебна практика на ВКС /Решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/09 г. на ВКС, IV г. о./ „носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право по начало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестно упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия“. В същото решение е посочено, че жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени, както и че злоупотреба с право /т. е. противоправно поведение/ е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че обстоятелствата са неверни и подава жалба, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. Настоящият съдебен състав приема, че подаването на молба за защита по реда на чл. 123, ал. 1 НПК от наследодателя на ответника до Специализирания наказателен съд, в която е поискал да се предприемат действия, които да гарантират неговата безопасност, тъй като на излизане от съдебната зала в Специализирания наказателен съд на 11.06.2020 г. И. И. Я. е направил жест с ръка, че ще му отреже главата, както и твърденията в показанията му, дадени пред Специализирания наказателен съд в съдебни заседания на 17.06.2020 г. и 23.06.2020 г., в които е посочил за направения жест с ръка от ищеца към него на 11.06.2020 г., който бил възприет като заплаха за убийство, не представляват противоправно действие, изразяващо се в клеветническо твърдение „приписване на престъпление“. Това е така, тъй като подаването на молба за защита от свидетел е процесуално средство, въз основа на което съдът или прокурорът може да вземат мерки за незабавна защита, когато са налице достатъчно основания да се предполага, че в резултат на свидетелстването е възникнала или може да възникне реална опасноат за живота или здравето на свидетеля или негови близки. В случая, не се спори между страните, че въз основа на молбата за защита от 15.06.2020 г. е взета от СНС мярка за незабавна временна защита на свидетеля И. К. Т. чрез осигуряване на лична физическа охрана от органите на МВР. Същевременно по настоящото дело не се доказва това право да е упражнено недобросъвестно /за да бъдат увредени права и законни интереси на други или в противоречие с интересите на обществото/. Напротив, целта й е била да бъдат проверени обстоятелствата, изложени в молбата за защиата, и да бъдат взети необходимите мерки за защита на свидетеля. На следващо място, настоящият съдебен състав намира, че по делото не е доказано, че твърденията в показанията на И. К. Т., дадени пред СНС в откритите съдебни заседания на 17.06.2020 г. и на 23.06.2020 г., представляват разгласяване на определени неверни факти за И. И. Я. – приписване на посоченото в исковата молба престъпление. Показанията на св. Я.а, че не е видяла И. Я. да прави знаци с ръка и да заплашва свидетеля И. Т. не следва да се кредитират, тъй като същата живее на семейни начала с ищеца и е заинтересована от крайния изхода на спора. Предвид изложеното по – горе, настоящият съдебен състав приема, че по делото не е доказано наличието на противоправно поведение от страна на наследодателя на ответника като елемент от фактическия състав на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД. Ето защо, е безпредметно да се обсъжда наличието на останалите елементи от фактическия състав на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД, както и дали въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство е материалноправно легитимиран да отговаря по иска. Предвид изложеното по – горе, предявеният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен. Поради съвпадение между крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение № 20096815/10.07.2023 г., постановено по гр. д. № 41050/20 г. по описа на СРС, 151 състав, следва да бъде потвърдено като правилно. Предвид изхода на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на адв. К. С. Е. от САК, в качеството му на процесуален представител на въззиваемата страна, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА, сумата от 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемия във въззивното производство. Воден от горното, съдът